Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (31)

Тридесет и първа глава
Едно писмо

След като направих няколко крачки по улица Сен-Мор, срещнах графа — беше напуснал уговореното място на булеварда, тласкан към мен от някаква неудържима сила.

— Бедната, каква ли ужасна нощ ще прекара! — възкликна той, когато му разказах разигралата се преди малко сцена. — Какво ли ще стане, ако отида при нея, ако изведнъж ме види?

— В момента е способна да се хвърли през прозореца — отвърнах аз. — Графинята е като Лукреция, не би понесла да бъде озлочестена дори от човек, на когото би се отдала доброволно.

— Вие сте още млад — възрази той. — Не знаете, че в една душа, разкъсана от съмнения, волята е непостоянна като водите на езеро по време на буря, вятърът се променя ежеминутно и течението се насочва ту към единия, ту към другия бряг. През тази нощ е толкова вероятно Онорин да се хвърли в обятията ми, колкото и да скочи през прозореца.

— И вие ще поемете такъв риск? — попитах аз.

— Да вървим — отвърна той. — Ще почакам до утре вечер, имам у дома една доза опиум, която Деплен ми даде в случай на безсъние.

На другия ден по обяд госпожа Гобен ми донесе писмо, като ми каза, че графинята, изтощена от умора, си е легнала в шест часа сутринта и благодарение на лекарството, приготвено от аптекаря, непробудно спи.

Ето това писмо, запазил съм едно копие специално за вас — каза консулът, като се обърна към госпожица Детуш. — На вас са ви известни средствата на писателското изкуство, уловките на стила и усилията на много съчинители, на които не липсва умение, но ще признаете, че литературата не би могла да зачене в изкуствените си недра такова искрено писание! Няма нищо по-страшно от истината. Ето какво пишеше тази жена или по-право това въплътено страдание:

„Господин Морис,

Предварително знам всичко, което би могъл да ми каже вашият вуйчо, той не е по-наясно от моята съвест.

Съвестта у човека, това е гласът на Бога. Зная, че ако не се помиря с Октав, ще бъда прокълната: такава е присъдата на религията. Гражданският закон ми повелява послушание независимо от всичко. Щом мъжът ми не ме е отблъснал, това е достатъчно хората да ме смятат чиста и добродетелна, каквото и да съм направила.

Да, бракът има това преимущество, че обществото потвърждава опрощението, дадено от мъжа; но то забравя, че опрощението може и да не бъде прието.

От гледна точка на закона, на религията и на обществото, аз трябва да се върна при Октав.

Дори погледнато от чисто човешката страна, не е ли жестоко да му откажа право на щастие, да го лиша от деца, да зачеркна рода му от златната книга на перовете? Моите страдания, колебания, чувства, целият мой егоизъм (защото аз съм егоистка) трябва да бъдат пожертвувани в името на семейството. Ще стана майка, милувките на моите деца ще пресушат сълзите ми! Ще се радвам на пълно щастие, на всеобщо уважение, ще минавам горда и ослепителна в разкошна карета! Отново ще имам прислуга, дом, богатство, ще бъда царица на толкова празненства, колкото седмици има годината. Обществото ще ме приема радушно. Най-сетне няма да трябва да се извисявам до върховете на патрицианството, аз няма да съм слизала оттам. И тъй, Бог, законът, обществото, всички са единодушни.

Срещу какво въставате — ме питат от висотата на небето, на амвона, на съда и на трона, чиято височайша намеса при нужда би била призована от графа. Дори ако трябва, вуйчо ви ще ми възвести небесната благодат, която ще влее в сърцето ми сладостното чувство за изпълнен дълг. Бог, законът, обществото, Октав, всички искат аз да живея, нали?

Но ето какво, дори да няма друга пречка, моят отговор ще реши всичко: аз отказвам да живея!

Отново ще стана чиста и невинна, когато ще лежа в савана, увенчана от безупречната бледност на смъртта. В това няма никакъв «магарешки инат». Този инат, в който на шега ме обвинихте, у жената се поражда от увереността, от прозрението в бъдещето.

Ако моят мъж от любов към мен е тъй добър да забрави всичко, аз няма да забравя, никога! Зависи ли от нас забравата? Когато една вдовица се жени, любовта прави от нея младо момиче, тя се свързва с любим човек; аз обаче не мога да обичам графа. До това се свежда всичко, разбирате ли?

Всеки път, когато очите ни се срещнат, дори ако очите на мъжа ми са пълни с любов, аз ще виждам в тях своята вина.

Неговото великодушие ще ми сочи размера на моето престъпление.

Тревожният ми поглед винаги ще чете една безмълвна присъда.

В сърцето ми вечно ще се борят неясни спомени.

Никога бракът няма да събуди у мен мъчителните радости, гибелното вълнение на страстта; ще погубя своя мъж със студенината си, с неволните сравнения, които той ще отгатва, макар и стаени в глъбините на съзнанието ми.

И в деня, когато в една бръчка на челото, в един опечален поглед, в един неуловим жест съзра неволен, макар и сдържан упрек, нищо няма да ме спре: ще лежа с разбита глава върху паважа и камъкът ще ми се струва по-милостив от моя мъж.

Може би причината за тази ужасна и сладка смърт ще бъде прекалената ми чувствителност. Мога да сгреша, да изтълкувам зле раздразнителността на Октав, предизвикана от някоя служебна несполука, да бъда заблудена от несправедливо подозрение. Уви, може да взема някое доказателство за любов като доказателство за презрение.

Какво мъчение и за двама ни! Октав ще се съмнява винаги в мене, аз ще се съмнявам винаги в него. Ще го сравнявам неволно с недостойния му съперник, с човека, когото презирам, но с когото познах насладите на плътта, белязали ме като огнени стрели — срамувам се от тях, но неизменно си ги спомням. Не ви ли разкрих достатъчно сърцето си? Никой, господине, не е в състояние да ме убеди, че любовта може да се възроди, защото аз не мога и не искам да приема ничия любов.

Прелъстената девойка е като откъснат цвят; но съгрешилата жена е като стъпкано цвете.

Вие, любителят на цветята, трябва да знаете дали може да се изправи стеблото, да се съживят посърналите багри, да се върне жизненият сок в нежните каналчета, чиято растителна мощ е в съвършената им невредимост…

Ако някой ботаник, бил той и гений, се залови с тази непосилна задача, ще съумее ли да премахне гънките от смачканата тъкан? Ако сътвори ново цвете, той би бил равен на Бога! Само Бог може да ме пресътвори!

Аз пия горчивата чаша на изкуплението; но докато я пресушавам, с ужас повтарям тази присъда: «Да изкупиш, не значи да заличиш.»

В моето уединение аз ям хляб, наквасен със сълзи, но никой не вижда това, никой не вижда как плача. Да се върна при Октав, значи, да се откажа от сълзите, моите сълзи биха го огорчили.

О, господине, колко добродетели трябва да бъдат погазени не за да се отдадеш, не, а за да се покориш на мъжа, на когото си изменила. Кой може да ги изброи? Само Бог, единствен той е довереник и вдъхновител на тези ужасяващи благодеяния, от които и ангелите бледнеят.

Ще отида дори по-далеч. Жената е смела, когато мъжът нищо не знае; тя разгръща в лицемерието неукротима сила, мами, за да обезпечи щастието и на двамата. Но не е ли унизително, когато и двамата знаят? Как бих могла да отвърна на страстта с унизеност? Октав няма ли в края на краищата да види в отстъпчивостта ми поквара?

Бракът се гради на уважението, на взаимните жертви: но нито Октав, нито аз ще можем да се уважаваме на другия ден след нашето събиране: той ще ме е опозорил с любовта си на старец към куртизанка и аз ще се измъчвам постоянно от срам, че съм някаква вещ, а не достойна съпруга. В неговия дом ще олицетворявам не добродетелта, а сластта.

Ето горчивите плодове на греха. Сама си създадох брачно ложе, където ми е съдено да се мятам като върху жарава, едно ложе без сън.

Тук имам мигове на спокойствие, мигове, когато забравям, но в предишния ми дом всичко ще ми напомня петното, което позори булчинската ми премяна.

Когато страдам тук, благославям страданията си, казвам на Бога: «Благодаря ти, Боже!» Но в неговия дом ще ме изпълва ужас и угризение, че вкусвам радости, които не съм заслужила.

Всичко това, господине, не са просто разсъждения, а дълбокото убеждение на една изстрадала душа, която се терзае от скръб вече цели седем години.

И накрая да ви направя ли най-страшното признание? Непрестанно усещам впито в гръдта си детето, заченато в радостно опиянение, с наивна вяра в щастието, детето, което кърмих в продължение на седем месеца и което ще нося до сърцето си цял живот. Ако други деца трябва да черпят от мене храна, те ще поглъщат сълзите ми заедно с млякото и то ще се вгорчи.

Видът ми е лекомислен, изглеждам ви като дете… О, да, имам паметта на дете, тази памет, която си възвръщаме с приближаването към гроба.

Сам виждате, в този хубав живот, където обществото и любовта на мъжа ми искат да ме върнат, няма положение, което да не е фалшиво, да не крие клопки, да не изпречва пред мен пропасти, в които се сгромолясвам, пробождана от безмилостни остриета.

Ето вече пет години как блуждая в пустошта на бъдещето, без да открия в него място за покаяние, защото душата ми е завладяна от искрено разкаяние.

За всичко това религията има отговори и аз ги зная наизуст.

Мъките и изпитанията са моето наказание и Бог ще ми даде сили да ги понеса.

Това, господине, е достатъчно основание за някои благочестиви души, но аз нямам тяхната твърдост.

Изборът ми е направен: пред ада, който ме очаква у граф Октав, ще предпочета ада, където Бог ще ми позволи да го благославям.

Още една последна дума.

Ако бях девойка и притежавах сегашния си опит, пак бих избрала Октав за съпруг, но тъкмо в това е причината за моя отказ: не искам да се червя пред този човек. Как? Да стоя винаги на колене пред него, той да стои с гордо вдигната глава! А разменим ли ролите си, той ще ми вдъхва само презрение.

Няма да търпя снизхождение поради моя грях.

Ангелът, който би се осмелил да прояви грубост, напълно допустима между двама души, безупречни един към друг, такъв ангел не съществува на земята, той е на небето!

Октав е самото благородство, знам; но в душата му (колкото и да го величаят, той все пак е човек) не виждам гаранция за новия ни съвместен живот.

Кажете ми къде мога да намеря това уединение, този покой, тази тишина — другари в непоправимото нещастие, които вие ми обещахте?“