Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (28)

Двадесет и осма глава
Злото, което може да причини едно изречение

След тримесечна борба между двама дипломати, скрити под маската на меланхоличен юноша и една отчаяна жена, непобедима в своето омерзение към живота, заявих на графа, че е невъзможно да бъде извадена тази костенурка от черупката й, че ще трябва да се строши черупката.

Предната вечер в един последен приятелски спор графинята бе възкликнала:

— Лукреция^[1] е написала с кинжала и с кръвта си първата дума от хартата на жените: Свобода!

От този момент графът ми предостави пълна свобода на действие.

— Продадох за сто франка цветята и шапчиците, които изработих през седмицата! — радостно ми съобщи Онорин една събота вечер, когато я посетих в малката гостна на долния етаж, чиято позлата беше изцяло подновена от мнимия собственик.

Беше десет часът вечерта. Великолепна юлска луна пръскаше в стаята здрачно сияние. Вълни от смесени ухания галеха душата. В ръката си графинята подрънкваше петте златни монети, получени от един мним търговец на модни изделия, друг съучастник на Октав, когото му беше намерил съдията Попино.

— Да изкарваш прехраната си, като се забавляваш — разсъждаваше тя, — да бъдеш свободна, когато мъжете, въоръжени със своите закони, са искали да ни направят робини! О, всяка събота чувствувам прилив на гордост! Да си призная, обичам жълтиците на господин Годисар не по-малко, отколкото лорд Байрон, вашият двойник, е обичал златото на Мъри.^[2]

— Това не е роля за жена — възразих аз.

— Че жена ли съм аз? Аз съм младеж, надарен с нежна душа, това е всичко. Младеж, когото никоя жена не може да измъчва…

— Животът ви е отрицание на цялата ви същност — отвърнах аз. — Как! Вие, за която Бог е изразходвал най-редките съкровища от любов и красота, не мечтаете ли понякога…

— За какво? — каза тя, обезпокоена от тази фраза, която за пръв път опровергаваше ролята ми.

— За едно прелестно къдрокосо дете, което да играе сред цветята като един истински цвят на живота и на любовта и да ви вика: „Мамо!…“

Очаквах отговора. Дългото мълчание ме накара да заподозра ужасното въздействие на думите ми в тъмнината.

Графинята се беше облегнала на дивана, почти в безсъзнание, цялата вкочанена от нервна криза, чиито първи лек пристъп напомнял, както каза тя по-късно, действието на най-коварната отрова.

Повиках госпожа Гобен, тя дойде да отведе господарката си, положи я на леглото, разкопча я, разсъблече я и я върна не към живота, а към нечовешки страдания.

Аз се разхождах напред-назад из алеята по протежение на къщата и ридаех, тъй като се съмнявах в благополучния изход. Исках да се откажа от ролята на птицеловец, толкова неразумно приета от мен. Госпожа Гобен, като слезе в градината и ме завари облян в сълзи, изтича при графинята.

— Госпожо, какво се е случило? Господин Морис плаче с горещи сълзи като дете!

Изплашена, че сцената може да бъде изтълкувана зле, Онорин със сетни сили наметна един пеньоар и слезе при мен.

— Вие нямате никаква вина за случилото се — каза тя. — Понякога получавам такива пристъпи, нещо като сърдечни спазми!…

— Искате да скриете от мен болката си? — с неподправено вълнение възкликнах аз, бършейки сълзите си. — Не ми ли казахте достатъчно ясно току-що, че сте били майка, че сте изпитали непрежалимата мъка да загубите детето си?

— Мари! — рязко извика тя и позвъни.

Госпожа Гобен се появи.

— Светнете и донесете чай — заповяда Онорин с хладнокръвието на английска лейди, надъхана с високомерие вследствие познатото ви ужасно възпитание.