Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (26)

Двадесет и шеста глава
Наблюдения върху работата на жените

Няколко дни ми бяха достатъчни да спечеля доверието й. За това допринесе близкото ни съседство и увереността на графинята в моето пълно безразличие към жените.

Един-единствен поглед би могъл да развали всичко и нито веднъж в очите ми не пролича мисъл за нея!

Онорин се отнасяше с мен като към стар приятел.

В държането й към мен прозираше състрадание. В погледите, гласа, думите й нямаше и следа от кокетство, което и жена с най-строг морал навярно би си позволила на нейно място.

Скоро тя ми разреши да ходя в очарователната работилничка, където правеше своите цветя, убежище, пълно с книги и любопитни предмети, украсено като будоар, чийто разкош подчертаваше грубата делничност на работните инструменти.

С течение на времето графинята беше успяла да опоетизира това, което е несъвместимо с поезията — занаята.

Може би от всички работи, достъпни за жените, правенето на изкуствени цветя им позволява най-пълно да изявят природното си изящество.

За оцветяването им жената трябва да стои наведена над масата и да се отдаде съсредоточено на тази близка до художеството дейност.

Шиенето на гоблени, ако е средство за препитание и се работи съвестно, води до възпаление на белите дробове или до изкривяване на гръбнака.

Гравирането на ноти е най-тягостното занимание, понеже налага съвършена прецизност, неотклонно внимание и старание.

С бродерия и шев не могат да се припечелят и тридесет су на ден.

Но изработването на изкуствени цветя и модни украшения изисква множество движения, голяма сръчност, дори изобретателност и тук хубавичката жена се чувствува на мястото си: остава вярна на себе си, може да разговаря, да се смее, да пее или да мечтае.

В начина, по който графинята разполагаше върху дългата чамова маса неизброимото множество цветни листица, от които съставяше намислените от нея цветя, имаше безспорен усет за изкуство.

Белите порцеланови канчета за бои бяха винаги чисти и подредени така, че окото веднага да може да открие желания тон в гамата от цветове. Художничката пестеше по този начин времето си.

Един красив абаносов шкаф, инкрустиран със слонова кост, с множество чекмеджета съдържаше стоманените матрици, с които тя отпечатваше листата и отделни венчелистчета.

В една разкошна японска купа лепилото никога не засъхваше: Онорин беше приспособила към нея капачка, толкова лека и подвижна, че я повдигаше с върха на пръста си. Тънката медна жица и месингът бяха скрити в чекмеджето на работната й маса непосредствено до нея.

Пред очите й, в една венецианска чаша, извисяваше сочен цвят върху стеблото живият модел, с който тя се опитваше да се пребори.

Въодушевяваше я мисълта за съвършенство, залавяше се за най-трудното — гроздовете от цветове, най-крехките листенца, сложното устройство на папратта, тичинките с чудновати оттенъци.

Ръцете й, леки и пъргави като мисълта й, пробягваха от масата към цветето като ръцете на пианист по клавишите на пианото. Пръстите й бяха същински феи, по израза на. Перо, такава сила прозираше в изящните й жестове при огъването, апликирането и натиска, характерни за този род дейност, с такъв инстинктивен усет беше съобразено всяко движение с оглед на желания резултат.

Любувах и се неуморно как подлепя едно цвете, щом събере пред себе си съставните му части, как увива с памук стеблото, дообработва го, прикрепя листата. В смелите си замисли тя проявяваше талант на художник, имитираше до съвършенство изсъхнали и пожълтели листа, мъчеше се над полските цветя, най-непретенциозни от всички и най-сложни в своята простота.

— Това изкуство у нас е още в зародиш — казваше ми тя. — Ако парижанките притежаваха поне частица от умението, което робството в харема развива у ориенталските жени, те биха накарали цветята в косите си да заговорят със собствен език. Вижте, за собствено удоволствие създадох увехнали цветя и листа с оттенък на флорентински бронз, каквито се срещат късно есен или рано напролет… Нима не би бил поетичен такъв венец върху главата на млада жена, неуспяла в живота или разкъсвана от тайна мъка? Колко неща може да каже една жена с прическата си! Няма ли да се намерят цветя за пияните вакханки, цветя за мрачните благочестивки, посърнали цветя за отегчените жени? Езикът на растенията е в състояние да изрази, струва ми се, всички чувства и пориви на душата, дори най-тънките.

Тя ме караше да отпечатвам листа, да изрязвам хартия, да подготвям тел за стеблата. Мнимото ми желание да се разсея за кратко време ме направи сръчен. Докато работехме, разговаряхме. Когато нямаше какво да правя, четях й на глас нови книги, като не забравях нито за миг ролята си и продължавах да се преструвам на уморен от живота човек, съсипан от скръб, мрачен, скептичен, язвителен.

Тя се шегуваше мило с мен, подиграваше ми се за чисто външната прилика, като се изключи куция крак, между лорд Байрон и мене.

Бяхме се споразумели, че нейните нещастия, за които тя пазеше дълбоко мълчание, затъмняват моите, макар че причините за мизантропията ми биха задоволили напълно Йънг^[1] и Йов.

Няма да ви говоря как се измъчвах от срам, като си слагах, подобно на уличните бедняци, лъжливи рани на сърцето, за да възбудя състрадание у тази възхитителна жена. Скоро си дадох сметка за размера на моята преданост към графа, осъзнавайки цялата си низост на шпионин.

Доказателствата за съчувствие, които получих тогава, биха утешили и най-големия несретник. Това очарователно създание, което живееше откъснато от света, само от толкова години, имаше вън от любовта неизразходвани съкровища от нежност и тя ми ги поднесе с детски плам, с такова състрадание, че негодникът, който би се осмелил да се влюби в нея, несъмнено би останал разочарован, защото, уви, тя беше самото милосърдие, самото състрадание. Нейният отказ от любовта, ужасът й от това, което жените наричат щастие, се проявяваха еднакво необуздано и наивно. Тези честити дни ми доказаха, че приятелството на жените струва много повече от любовта им.