Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (47)

46

Била съм много глупава да си мисля, че мога да победя мъж с размерите на Золтан, даже при неговото състояние на алкохолно опиянение; и повече от глупава да си въобразя, че съм в състояние да забия нож в сърцето му. Аз исках неговата смърт. Със сигурност той беше докарал сестра ми до нейната смърт, което за мен беше почти същото, ако сам я беше удавил. Обаче някакъв инстинкт контролираше моята жажда за отмъщение и ме възпря да не се нахвърля върху него веднага щом той отвори вратата, което щеше бъде най-умната и ефективна форма на нападение. Не беше жалост това, което ме възпря, още по-малко страх. Това беше едно чувство — непознато, но силно, като тумор в тялото — че да отнема човешки живот е нещо съвсем чуждо за мен; че ако веднъж направя тази фатална смъртоносна стъпка, ще се променя завинаги. Моето досегашно его ще увехне и аз щях да започна ново съществуване, такова, в което моята история и кръвните ми връзки трябваше да бъдат забравени, в което съзнанието ми може би щеше да бъде по-живо, но сърцето ми винаги щеше да бъде потиснато.

Стоях в кухнята с ножа в ръка, колебаейки се на прага на това безрадостно ново съществуване. Такова беше положението, когато Золтан Драганович влезе от двора в къщата.

Той стоеше и ме гледаше, в началото шокиран, обиден, след това развеселен, като всичките тези три чувства се бореха за превъзходство в неговия слисан мозък.

— Какво е всичко това? — запелтечи накрая. След това очите ми се свиха и разбрах, че той се опитва да си обясни какво може да се крие зад тази неочаквана враждебност. — Говорила ли си със сестра си? Какво ти е казала тя?

Какво можеше да ми е казала тя, ако беше още жива? Или ако аз не бях такава егоистка, та да я попитам? Представях си достатъчно добре, само че сега когато беше твърде късно. Но не можех да се насиля да говоря за това дори тогава. Някаква малка част от мен все още се надяваше, че не съм права, че се лъжех. Золтан пристъпи към мен. Аз направих движение с ножа, сякаш ще го наръгам, сочейки гърлото му. Едно добро намушкване, казах си аз, и той ще умре от кръвоизлив като заклано агне. Борех се да намеря този последен грам силна воля. Но мисълта за моята собствена вина, за мълчаливото съучастничество в съдбата на Сенка ме обезсили.

Золтан усети, че моментът на пряката опасност отмина. Изсмя се, когато размахах ножа пред него.

— Това е моята къща — каза той, показвайки, че ръцете му са празни. — Ако я искаш, ще трябва да я вземеш със сила. — Той започна да се перчи пред мен, като предлагаше гърдите си за мишена, предизвиквайки ме да го нападна.

Казах му, че не му искам къщата. Но не можах да кажа ясно и високо какво всъщност исках: да променя миналото и да застана на страната на сестра си, така че нищо лошо да не може да я сполети; да чуя нейния смях, когато тя се катереше по клоните на едно ябълково дърво или да седя с нея в овощната градина и да споделям отново прошепваните и доверявани тайни от нашето детство; преди всичко да знам, че нейното доверие в мен е оправдано. Обаче всички тези неща сега бяха отвъд мен и дори смъртта на Золтан не би ги върнала и направила изпълними.

— Тогава какво искаш, млада госпожице? — каза той. — Какво те изнерви толкова? — Той наклони главата си на една страна, като че ли аз бях някаква интересна загадка, на която той най-сетне беше започнал да намира някакво разрешение. — Може би сестра ти те е накарала малко да ревнуваш.

Преди да отговоря, той посегна към ножа, който дръпнах достатъчно бързо, но така, че да порежа дланта на ръката му. Той изпищя и ме удари толкова силно, че се блъснах в масата. Зави ми се свят и усетих кръвта в устата си. Той ме блъсна назад и надолу, след това с едната си ръка вдигна краката ми от пода, така че се стоварих върху масата, същата кухненска маса, където беше проснато тялото на сестра ми само преди няколко часа. Тогава усетих цялата му тежест върху мен, такава тежест, че помислих, че ще смаже живота в мен. Фенерът над масата се люлееше напред-назад, така изглеждаше, че цялата стая се люлее. Золтан говореше през цялото време, че нямало да се занимава със сестра ми, ако знаел, че аз съм му навита; и много неща покрай това, които не чувах. Защото дори когато се борех, се виждах как се отдръпвам от това място и време, потъвайки в забрава, където нищо не можеше да ме докосне, където нямаше никакви последствия, нито ужасни открития, защото нямаше знание. От това незабележимо място можех да наблюдавам мъжа и жената, които се боричкаха един с друг върху една маса под светлината на люлеещ се фенер — и виждах само това. Мъжът нямаше име, жената също. А масата беше просто само една маса; и фенерът хвърляше сенки върху тях, така че беше трудно да се каже дали техните прегръдки бяха прегръдки на любовници или на смъртни врагове, вкопчени в битка до смърт. Едва след това, когато се събудих и разбрах, че съм сама, ми стана ясна горчивата истина и разбрах какво ми бяха стрували моята слабост и моята вина.

Едва се бях изправила на краката си, когато Майа Лукич се върна. Тя сигурно беше отгатнала какво се беше случило. Зави ме в едно палто, взе куфара ми и ме заведе право в нейната къща по един заден път. Аз не бях в състояние да оспорвам този й избор, но, разбира се, тя се страхуваше да не ни видят на главната улица, въпреки че беше вече на мръкване. По-късно тази несправедливост ме ядосваше. Но Майа Лукич не беше невежа жена. Тя познаваше добре малкото село, в което живееше, и знаеше, че когато една жена изгуби честта си, макар и несправедливо, никога няма да може да си я върне. Такива са примитивните жестокости на селото, в което израснах, където мъжете претендираха, че са предани на съвременността и блаженствата на просвещението (кой не иска да пътува с парен локомотив, да се възползва от най-добрите лекарства или да електрифицира дома си, когато може?), но оставяха сърцата си в миналото, между сенките на суеверията. Колко добре разбирам вашата досада от този глупав, загнил, отвратителен стар свят и необходимостта да се освободите от него!

Съмнявам се, че Майа Лукич споделяше тези мнения, но нейната загриженост за мен беше искрена. Тя реши, че ще бъде най-добре, ако изчезна от селото възможно най-скоро. Каза ми, че според нея от известно време Золтан не е с всичкия си и че няколко пъти е искала да напусне мястото си на икономка. Страхувала се, че Золтан може по-скоро да ме убие, отколкото да допусне да повдигна обвинения срещу него. Даде ми всичките пари, които имаше у дома, и ме изпрати на следващия ден за Белград, снабдена с набързо написано препоръчително писмо до нейна родственица по линия на съпруга й. Не спорих с нея. Не знаех къде другаде да отида. Не можех да остана в Орловат; а без парите на Золтан не можех да продължа следването си в Загреб. Освен това знаех, че той ще ме потърси там. Накратко казано, състоянието на ума ми беше такова, че най-добре беше да оставя вземането на рационални решения на другите. Дори на паметта си не можех много да разчитам; на няколко пъти се събуждах, без да знам къде съм, мислейки, че Сенка — и дори майка ми — са още живи и че семейството, към което някога принадлежах, все още съществува.

Светлана Лукич беше сестра на покойния съпруг на Майа. Тя притежаваше малък магазин за дрехи близо до катедралата „Свети Сава“ и по душа беше мила жена, въпреки че беше малко превзета и своеобразна по свой начин. Основната й привързаност беше към котките, което беше нещастие, защото не можеше да си позволи да държи нито една в къщата, тъй като оставяха косми по дрехите или деряха с нокти платовете. Вместо това тя хранеше бездомните котки, които живееха в двора на катедралата.

Аз правех всичко, за да й помагам в магазина. Нямах умения да боравя с игла, но можех да помагам във воденето на нейните сметки, които бяха толкова объркани, че всеки данъчен инспектор трябваше да проявява милост към нея. Тогава, след около месец, започнах да се оглеждам за учителско място, каквото намерих лесно, защото имаше голям недостиг на учителки в областта на математиката. В следващите години се опитвах най-усърдно, доколкото можех, да продължа собственото си образование. Благодарение на намесата на един преподавател от Загреб ми беше осигурен достъп до най-значителните академични библиотеки на Белград, и дори имах възможност да посещавам някои лекции в Белградския университет, което разпали апетита ми към физиката и многото нови открития в тази област. Не допускам, че усилията ми за самообучение заместваха по някакъв начин получаването на истинска научна степен, но строгите изисквания при проследяването на тази наука и размишленията за нейните тайни допринесоха много, за да постигна някакъв покой в онези времена, въпреки че този покой не беше пълен.

Но разказът ми изпреварва събитията. Има много неща, които трябва да ви кажа за онази дъждовна пролет, когато умря сестра ми, въпреки че това е доста трудно за мен. Вярвам, че освен мен само Майа Лукич знае всичко. Скоро вие също ще знаете. Вие трябва да го знаете, иначе моето дълго пътуване дотук би било напразно. Разбирате ли, аз ви поверявам моите дълго опазвани тайни с надеждата да узная в замяна една от вашите. Това и само това е, за което ви моля и искам от вас.

Аз бях още при Светлана, когато започнах да получавам писма от Майа Лукич. Отварях ги винаги със свито сърце, защото знаех, че те може да съдържат вести за хора и неща, които бих искала само да забравя, освен, разбира се, моята нещастна сестра. Майа ме информираше, че тялото на Сенка била преместено в Нови Сад, столицата на провинцията, и погребано в гробищния парцел на семейство Драганович. До ден-днешен се чудя защо Золтан си е направил този труд. Мога само да предполагам, че е искал да се покаже пред хората. Сега, когато дъщеря му беше мъртва, можеше да си позволи да й оказва всякакви почести за пред света и на всичко отгоре да получава някакво съчувствие от този свят. Много бих искала да бях там за това последно сбогом, но още повече исках тя да почива някъде другаде и в по-добра компания.

Стана ми ясно, че така, както аз чувствах известна отговорност за съдбата на Сенка, така Майа Лукич чувстваше известна отговорност за моята съдба. От нейните писма, несръчно написани, но искрени, можах да разбера, че се е измъчвала от вината си. Може би моите оскъдни отговори задълбочаваха тези чувства, защото тя ставаше дори по-отчаяна в стремежа си да ме успокои. В тази връзка започна да намеква, след това да изказва ясно предположение и най-накрая да твърди, че според някакъв важен документ Золтан Драганович не бил мой баща. Тя повтаряше нещо, което бях чула веднъж от моята баба, а именно че майка ми имала бебе преди мен, което се разболяло от скарлатина. Не бях забравила тази история, но предполагах, че това е някаква фантазия от моето детство. За другите хора бях първородното дете. Била съм повалена от треска на шестмесечна възраст, но съм оздравяла. Това беше краят на тази тема. Обаче Майа Лукич ми разказа друга, различна приказка.

Тя работела в нашата къща по онова време и видяла с очите си първородното дете, когато било болно и близо до смъртта. Моята майка, казваше тя, била неутешима и в ужасно състояние. Точно тогава Майа била изпратена някъде по-далече за две седмици или повече. По същото време никой нямал достъп до къщата дори свещеникът, което било необичайно; защото когато се виждало, че някое дете най-вероятно ще умре, обичайната практика била да се доведе свещеник, който да извърши кръщавка, за да се спаси душата му. Когато най-накрая разрешили на Майа да поеме отново задълженията си у дома, тя намерила детето в отлично състояние — само че това не било същото дете. „Това бебе беше по-голямо поне с два месеца“, пишеше тя. „То имаше по-кръгло лице и по-тъмни очи.“ Според нея имало само едно обяснение: аз съм била тайно осиновена или за да се утеши майка ми в нейната мъка, или защото Золтан се е страхувал, че е възможно да няма изобщо повече деца. От друга страна, тя нямаше представа откъде съм се появила или чие дете съм в действителност.

Майа Лукич се страхуваше, че аз може да се разстроя или да се обидя от това разкритие дори след като се беше случило онова нещо. Единственото важно за мен беше, че не съм дете на баща ми; съвсем друго беше, че не съм също и дете на майка ми. Но когато прочетох онова писмо, се оказа, че загадката, която ме беше измъчвала през целия ми живот досега, изведнъж беше разрешена. Години наред се бях чувствала като външен човек в семейство Драганович. Ето че най-сетне намерих причината. Това ми дойде като шок: да разбера, че моите предчувствия внезапно и решително се бяха потвърдили. Обаче това беше и успокоение, повече отколкото дори Майа Лукич можеше да знае.

Предполагам, че бих могла да поискам от Золтан да ми каже истината. Но нищо на света не можеше да ме накара да вляза в контакт с него дори само страхът да не разкрия местонахождението си. Най-сетне, около девет години по-късно, получих известие от Орловат, че бил умрял от удар. Негов адвокат дойде от Нови Сад, за да уреди делата му, но не можа да намери никакво завещание освен едно, което той беше съставил преди смъртта на майка ми. Тъй като нямаше други живи родственици, бях информирана, че каквото остане от имотите, след като бъдат задоволени някои кредитори, ще стане мое. Стойността на наследството беше повече от това, което бях очаквала, защото, въпреки че Золтан изпиваше редовно постъпленията от оскъдната си пенсия, от наемите и от земята си, самата земя беше останала. В добавка той беше оставил няколко семейни вещи, както и къщата.

Аз се върнах в Орловат, за да вляза във владение на имотите. Осъществих няколко продажби на земя на добра цена и след това насочих вниманието си към къщата. Бях се отказала от задачата да проследя документите на Золтан, но бях посъветвана, че тази работа е необходима и така в края на краищата седнах да я свърша. Всичко беше в хаотично състояние и се изкушавах да хвърля целия куп хартии в огъня. Но тогава попаднах на няколко бележки от неговата банка в Нови Сад, които бяха получени преди повече от десет години. Във всяка една от тях банката информираше баща ми, че парите са му преведени от една банка в Цюрих. Три пъти в годината пари са били изпращани от госпожа Айнщайн-Марич — достатъчна сума за заплащане на едно университетско образование. По-нататък плащанията са прекратени някъде около времето, когато бях изоставила обучението си и отидох да живея в Белград.

Можете да си представите какво любопитство ме обзе, след като прочетох тези банкови известия. Спомних си за мълчаливата придружителка на леля Хелене и за ефекта, който винаги оказваше нейното присъствие в къщата върху майка ми и баща ми. По-специално, спомних си какво бях научила след това за нейните постижения и репутация. Точно в онзи момент, когато, седейки сама в същата тази стая, където някога беше седяла като наша гостенка госпожа Айнщайн, се осмелих да повярвам в историята, разказана ми от Майа Лукич.

Няколко седмици по-късно потърсих леля Хелене в Белград. Не бях я виждала от много години, но тя си спомни за мен и ми изказа съболезнования за смъртта на баща ми. Аз й казах, че поради променените обстоятелства сега възнамерявам да продължа учението си в чужбина. Попитах я къде би трябвало да отида и дали знае къде бих могла да получа необходимото обучение по математика и физика, за да мога да вляза отново в академичния свят. Тя приветства моя интерес и желание напълно сериозно и, помислих си аз, със задоволство. След известно време, през което, както разбрах, тя проучвала, каквото ме интересуваше, ми предложи да замина за Цюрих и да потърся една преподавателка там, която познавала. Едва ли е нужно да ви казвам коя беше тази преподавателка.

Не казах на леля Хелене истината, или поне не цялата истина. Не исках нищо повече от това да се уча отново. Бях мечтала още веднъж да се преборя с онези странни и красиви загадки, да се стремя към окончателно и абсолютно знание, което, знам, че ви вдъхновява сега. Да се спечели тази награда, ако тя може да бъде спечелена, със сигурност ще се окаже върховното постижение на човечеството. Нищо не може да бъде по-важно или по-ценно. Обаче целта на пътуването ми до Цюрих, моята цел на идването ми в Берлин е по-проста: да открия своя произход и да науча, веднъж и завинаги, дали разказаната ми от Майа Лукич история е вярна. Аз вярвам, че само вие можете да ми помогнете. Онези другите, които могат да кажат нещо по въпроса, сигурна съм, няма да го направят, докато вие мълчите. Такова е влиянието ви върху тях. Струва ми се, че вие сте два пъти благословен: не само с властта си да командвате разума на хората, но също и тяхната лоялност и любов — следствие, което произтича, не се съмнявам в това, не само от вашата много голяма мъдрост, но също и от добротата и любезността ви. Така че аз се оставям в ръцете ви с голямо доверие, защото знам със сигурност, че за вас, от всички хора на света, увековечаваното на една лъжа е недопустимо нещо, колкото и удобно може да бъде нейното продължаване за хората с по-тясно въображение и сне толкова високи принципи.