Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (17)

16

Дълго време теорията на Ойген Фишер не можеше да излезе от главата на Кирш. Той беше сигурен, че Мария не можеше да се преструва, че е изпаднала в кома, и то толкова дълбока, та д-р Бренер да помисли, че тя няма да оживее. Но като се остави това настрана, приликите със случая Андерсон не можеха да се отрекат: амнезията, внушението за удавяне, фактът, че никой не беше отишъл да я идентифицира. Имаше даже бегла прилика между Андерсон и неговата пациентка, както и близост във възрастта. И интересът на пресата — репортери и фотографи все още дебнеха около клиниката, причаквайки хора от персонала, когато те влизаха и излизаха — това също придаваше на случая аромата на представление, на забавление за масова употреба. Фишер беше доловил известна манипулация в модела на събитията и сега Кирш установи, че долавя същото. Дали срещата му с Мария в болницата наистина беше случайност? Този въпрос не го напускаше при всекидневните му визитации, в общата стая и на бюрото в кабинета му. Дали той беше избран за определена роля в някакъв вид заговор? Колкото повече мислеше за това, толкова повече чувстваше присъствието на невидими сили, както една малка планета е притеглена в орбитата на масивна, но невидима звезда.

Той наблюдаваше Мария винаги когато намираше време между дългите часове на терапия и безкрайното писане на отчети и доклади, за да види дали някой установява контакт с нея. Клиниката се смяташе за сигурно място, но дори пациенти, представляващи постоянна опасност, се разхождаха извън сградата, защото тя все пак не беше затвор. Персоналът и лавкаджиите непрекъснато влизаха и излизаха през целия ден, както и посетителите. Той я наблюдаваше в трапезарията, където тя обикновено се хранеше сама. Наблюдаваше я в библиотеката, където тя отиваше след обяда, разгръщаше книгите, като никога не задържаше погледа си върху една страница за повече от няколко секунди. Наблюдаваше я как се разхожда в малкия триъгълник, засаден с трева и дървета, който минаваше за градина, или как седи на пейката, огряна от зимни слънчеви лъчи, които си играеха върху кожата й. Веднъж от един прозорец на втория етаж той видя мъж, който се разхождаше близо до нея. Мъжът беше с цигара в уста и носеше кафява филцова шапка, която беше нахлупил ниско над очите си. Кирш се изправи на пръсти, за да вижда по-добре. Беше сигурен, че това е репортерът, когото беше виждал преди това да говори с Роберт Айснер отвън пред кухните. Или по-скоро не беше сигурен, защото лицето на мъжа беше скрито. Във всеки случай, ако нещо се беше случило между него и Мария, то е свършило само за няколко секунди, докато мъжът беше докоснал крайчеца на шапката си и беше продължил нататък.

Кирш помоли сестрите да му докладват за подобни случки и да не дават на пациентката му никаква кореспонденция, без преди това той да я е проверил. Оттогава почти всяка сутрин намираше на бюрото си нещо, адресирано до Мария, с използвано някое от нейните вестникарски прозвища като адресат: „Потсдамската пациентка“, „Дамата от езерото“ или „Момичето Айнщайн“. Някои от писмата бяха любовни, очевидно предизвикани от нейната снимка в пресата.

Когато видях лицето ти, си помислих, че това е моята любима Сузане, която се е върнала при мен. Ти така приличаш на нея, че това е някакво чудо. Мога да се закълна, че сигурно си нейна сестра, въпреки че никога не ми е споменавала за своя сестра. Тя умря от инфлуенца преди тринайсет години и оттогава аз съм съвсем сам.

В едно писмо, написано със странен почерк, я питаха дали нейното име не е Елза Мюнхаузен, дете, грабнато и отвлечено от люлката му на шестмесечна възраст през 1895 г., което повече никой не бил виждал. Мария беше много млада, за да се търси съвпадение. В друго писмо се твърдеше, че е била на спиритически сеанс. Кирш помисли да проучи това твърдение, докато не разбра, че става дума за другата страна на границата на този свят, т.е. за оня свят, където се предполагало, че се е състояла тази среща. Няколко писма, всичките анонимни, бяха неприлични. В едното от тях някой предлагаше да плати на Мария, за да участва в различни полови актове и след това да бъде питана за цената на всеки от тях (при което се разбираше, че те трябва да бъдат подредени от най-скъпия до най-евтиния). Друго анонимно писмо съдържаше рисунка на млада жена, изглеждаща като Мария, съвкупяваща се с мъж в редингот, чието чело беше украсено със звездата на Давид. Други искаха снимка и дори бяха сложили в пликовете пари. Доколкото Кирш можеше да прецени, никое от тези писма не беше от някакъв съучастник или от който и да било, познал истинската самоличност на Мария, освен ако този съучастник не беше използвал някаква форма на таен код. Не знаейки какво друго може да прави с тях, сложи писмата в една папка и ги прибра под бюрото си.

Той посещаваше Мария всеки ден. Когато успееше да намери, носеше нови пощенски картички, които закрепваше над горната част на ламперията в нейната стая; така, докато спеше, тя беше заобиколена от всички страни с характерни изгледи от Берлин. Той ги подреждаше според мястото им в града, като на леглото беше разположил въображаем център на града: Зоологическата градина беше поставена срещу прозореца в единия край на стаята; фасадата с колонадата на Националната галерия беше под ключа за осветлението в другия край; между тях бяха Бранденбургската врата, сградата на Операта, катедралите и църквите. Беше си въобразил, че ако тя си възвърне усещането за местната география на Берлин, след това ще го последват тези за хронология и цел. Той потърси също картички с „Гренадирщрасе“ и „Тангуеро“, но не можа да открие нито една.

В началото Мария посрещаше тези добавки към украсата на стаята с недоумение или безразличие; след това, по-късно, с някакви мъждукащи проблясъци на забавление. Окуражен, Кирш се отклони от темата със забележителностите на Берлин и премина към други сюжети: рози, презокеански лайнери и парни локомотиви, кучета, котки и коне. Но дните минаваха, а подобрение нямаше, поне що се отнася до амнезията. Мария се опитваше да си спомни, да отговаря на въпросите, които той й задаваше небрежно (Била ли е някога на море? Имала ли е някога куче? Коя е била любимата й порода?), обаче колкото по усърдно се опитваше да отговори, толкова повече се объркваше и напрягаше. Започваше да заеква, ръцете й се сплитаха, гърчейки се, в скута й. Той виждаше как очите й се пълнят със сълзи, как изпада в паника, докато се бори да намери отговор, да се добере до конкретна истина, което би й доказало, че е реално живо същество. Той гледаше как тя потъва в завихрилото се неведение и се чувстваше принуден да спре, да смени темата и да я върне в настоящето. Не можеше да изгони ирационалното убеждение у себе си, че тя умираше бавно, но сигурно, като от фатална инфекция. Без минало, тя се мъчеше да се убеди в собственото си съществуване, в това, че е нещо повече от полет на въображението, призрак или спомен, който трябва да бъде прогонен при събуждане.

Сестрите докладваха, че все още имала кошмари. Говорела на сън, казваха те, понякога на чужд език, понякога на немски. Не бяха могли да открият смисъл в думите й. Веднъж Кирш се върна в клиниката в потайна доба и седна да подслушва зад вратата на Мария. Чу как тя промърморва в съня си, как става и крачи из стаята няколко минути, преди да си легне отново в леглото. Никога не я чу да пищи, въпреки че сестрите го уверяваха, че тя наистина пищи, особено в часовете преди зазоряване. Искаха да й дадат успокоителни, но той не беше склонен да разреши това. Мислеше, че поне в кошмарите си е възможно тя да знае коя е.

Един ден тя започна да рисува. Седеше боса до прозореца в женската стая за почивка, със скицника си, подпрян на коленете й. Прозорецът гледаше навън през канала към сводестия покрив на спирка „Лертер“. Когато вятърът духаше в посока запад, можеше да се чуе как влаковете тракат при стрелките на релсите, а техните свирки отекват през града, като призивите към молитва на някоя религия. Тя се беше сдобила с тежък вълнен шал, който носеше стегнат около раменете си с уста и брадичка, скрити в гънките му. Може би поради това, или защото изглеждаше силно погълната от работата си, другите пациентки я безпокояха много рядко.

Тя рисуваше най-вече сутрин. Когато свършваше, затваряше скицника си, обуваше отново обувките си, връзваше връзките им на спретнати фльонги и се връщаше в стаята си. Там, преди да направи каквото и било, поставяше скицника и моливите си на тяхното място: на горната полица на очукания стенен гардероб в ъгъла.

Това, което рисуваше, бяха лица. Те покриваха всяка страница — лица, носещи се в светлината през облаци от сенки. Бяха изпълнени с доста голямо умение. Фини линии очертаваха контурите на плътта: лица, взиращи се нагоре или хванати в профил; стари, измъчени от грижи лица и млади лица в очакване, направени със същото колебливо, краткотрайно качество, като че ли усещащи своето несъвършенство или несигурни как са могли да бъдат уловени в капан в техния странен двуизмерен свят.

Някои лица се появяваха в скицника отново и отново, по няколко пъти: едно дете — той смяташе, че е момиче — с глава, увита в шарф, и двама мъже. Първият изглеждаше много млад, за да й бъде възлюбен или брат. Той имаше тесни очи, широко чело и красива, нежна уста с устни, свити сякаш в размишление. Тя го беше нарисувала няколко пъти от различни ъгли, със сменящо се, но винаги неспокойно изражение. Кирш се чудеше дали това може да е непознатият, когото беше видял на двора.

— Как ще го наричаме? — попита я той един ден. — Какво име му подхожда?

Тя обаче не можа да му даде име.

— Той е писател — беше всичко, което можа да каже.

Другият мъж беше възрастен. Той имаше тъмни очи, същите пълни устни и разрешена бяла коса, като пророк от Стария завет или Бог от ренесансова картина. Него тя също не можа да назове.

Когато Кирш разгледа скицника, му хрумна, че Мария не е нарисувала нищо от настоящия си живот. Той не видя пациенти, нито хора от персонала. Нарисувани бяха неща, видени с вътрешното й око, поредица от запомнени души. Хората, които заобикаляха Мария в клиниката, не можеха да бъдат там. Това не беше нещо, което го радваше.

— Какво ще кажете за един автопортрет — предложи той.

— Защо?

— Бих желал да имам един ваш автопортрет.

Един автопортрет би могъл да й помогне да възстанови чувството си за самоличност. Би могъл да разкрие как тя се вижда сама.

Мария поклати главата си.

— Тук няма никакви огледала.

Това беше истина: от съображение за сигурност огледалата не бяха разрешени. През годините няколко огледала бяха разбити от пациенти, смутени от гледката на собствените си отражения, при което отломки от счупените стъкла бяха причинили наранявания или дори бяха използвани за оръжия. В женската баня с душове бяха оставени две огледала, но те бяха малки и здраво завинтени за стената.

— А ако аз ви донеса огледало? — Кирш изрисува квадрат във въздуха, обрамчвайки лицето й. — Толкова голямо. Мисля, че знам откъде мога да взема такова.

— Щом това искате… — каза Мария, дърпайки разсеяно една къдрица от косата си.

— Добре — каза той.

За да го докаже, по обяд той се измъкна и купи едно огледало в позлатена рамка от един продавач на мебели на „Курфюрстендам“.

Не се чу нищо от д-р Фишер през седмицата след техния обяд. Нямаше никакво потвърждение на направеното предложение, което тогава изглеждаше толкова настоятелно, нито пък се получи по-нататъшна информация за това как Кирш трябва да действа по въпроса. Той се чудеше дали антропологът е имал предвид това, което каза, и дали наистина е имал на разположение необходимите средства. Той стигна до заключението, че Фишер е просто един самотен, макар и заможен, ексцентричен мъж, който запълва дните си с изяви на повърхностен ентусиазъм по някакъв въпрос, само за да изостави този въпрос, щом възникне нещо по-интригуващо. Статията на Кирш беше отекнала у него като някакво интелектуално плашило и той беше потърсил автора с цялото нетърпение на човек, разполагащ с много време, но незнаещ какво да прави с него. Кирш вече съжаляваше, че е говорил така свободно за своята работа и за Мария.

Той беше седнал, за да напише най-сетне заявлението си за напускане, когато с бавна походка влезе Роберт Айснер, носейки сутрешната поща. Кирш още не му беше казал за решението на Бонхьофер, надявайки се, че с времето директорът ще се умилостиви, но оттогава бяха изминали две седмици, а все още нямаше никакъв знак, че такова нещо ще се случи.

— Писмо от Института по антропология, евгеника и човешка наследственост „Кайзер Вилхелм“ — съобщи Айснер, четейки написаното на гърба на корав бял плик и подхвърляйки го в подноса на Кирш за входяща поща.

Пликът беше запечатан с восък. Кирш остави писалката си на бюрото и взе оттам нож за разрязване на хартия.

— Значи си написал друга статия? — Айснер продължи да се върти около бюрото му. — Не знаех, че човешката наследственост е сред твоите интереси.

— Не е — каза Кирш, ровейки в съдържанието на плика, без да го изважда оттам. Той си погледна часовника. — Трябва да изляза.

Пъхна плика във вътрешния си джоб и напусна стаята.

Фишер не се ограничи само с изпращането на пари. В писмото той приложи кратък списък от Института по психиатрия към „Кайзер Вилхелм“ на психиатричните болници и практикуващите лекари психиатри в Германия, Швейцария и Австрия, които смяташе, че могат да сътрудничат в издирването на диагностични доклади. Моят институт не се занимава с индивидуални случаи, пишеше той в писмото си, така че няма причина те да се тревожат излишно относно нарушаване на конфиденциалността.

В „Адлон“ Кирш внимаваше да не извърши самият той подобно нещо. Фишер обаче изглежда смяташе, че той е направил точно това. Искаше Кирш да започне сондирането на институциите веднага, като изложи целите и методите си. Аз смятам, че тази работа е от най-голямо значение и съм сигурен, че тя ще доведе като резултат до една значима публикация. Вярвам, че ще бъдете в състояние да отделите необходимото време от вашите редовни задължения.

Два дни Кирш не направи нищо. Доктор Бонхьофер беше изразил ясно отношението си към първата му статия. Ако Кирш обявеше, че се кани да предприеме по-обширно изследване в същата насока, това беше равносилно на плесница в лицето на директора. Всяка надежда за реабилитация щеше да бъде загубена. Като че ли Кирш беше помолен да избере на коя страна ще застане — или да избере работодателите си. Но тогава, благодарение на Хайнрих Мееринг и сестра Хониг, се оказа, че това решение беше вече взето от други хора.

На третия ден той осребри чека.