Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (23)

22

Той трепна, когато Алма обви ръцете си около него. Студеното време беше възбудило раната в ръката му. Под палтото му плътта му беше подута и възпалена.

— Какво е това? Какво се е случило?

— Нищо. Паднах. На леда.

Беше неделя сутринта. Снопове заслепяваща слънчева светлина пробиваха свода на железопътната сграда, изпъстряйки пещерния интериор.

— Лъжеш.

Кирш разтри болното място.

— Какво те кара да казваш това?

— Аз знам какво се е случило — каза Алма. — Един от тях те е нападнал, нали? Татко ми разказваше за това: как хората, работещи в приюти, винаги ги нападат.

— Това са глупости. Все пак това е клиника, а не приют.

Машинистът на влака наду свирката си. Кирш отвори вратата на вагона, подавайки на Алма здравата си ръка.

— Даже по-лошо е — каза тя. — Приютите поне имат охрана. Ако нещо такова ти се случи, не знам какво бих направила.

Тя му се караше с чувство за хумор, но тайната й цел беше сериозна. Алма искаше нейният бъдещ съпруг да напусне клиниката и да си намери работа в по-благотворна и полезна област на медицината, а не да общува непрекъснато с толкова затънали в мизерия и деградация пациенти. Психиатрията беше добра според нея само на теоретично ниво. Но самите душевно болни бяха покварени и тази поквара се предаваше на всеки, който живееше сред тях.

На Кирш му хрумна, че точно това би бил перфектният момент да й каже за вероятното напускане на „Шарите“ и за новата изследователска работа за д-р Фишер. Но вече нямаше защо да й казва това. Беше решил да й каже, че годежът им трябва да бъде развален. Че той не може повече да мами себе си, че не може да продължава да мами и нея. Трябваше само да измисли как и кога да й каже.

Той беше предложил да прекарат деня около Потсдам, близо до езерото. Каза й, че искал да се измъкне от града за малко. Тя се беше съгласила с радост, въпреки че това беше само докато се качиха във влака, когато Кирш откри защо се беше зарадвала: щяха да спрат в Целендорф и да посетят вилата, която тя имаше намерение да направи техен дом.

— Би било добре да добием представа за съседите — каза тя. — Говори се, че скоро това ще стане най-желаното място в Берлин. Много прочути хора живеят там. Ще даваме приеми и ще идват фотографи от пресата.

— Само ако каним тази преса — каза Кирш. — Което няма да правим.

Алма измъкна една карфица от шапката си. Тя беше прикрепяла един прясно накъдрен кичур от русата й коса, от която сега се разнесе лека миризма на алкохол.

— Говориш като татко.

— Така ли?

— Ти знаеш отношението му към вестниците. — Тя сви рамене. — Той е много голям…

— Реакционер?

— Старомоден човек.

— Това му позволява да се измъква леко.

Тя въздъхна и стисна ръката му, когато влакът се мушна под градската железница. Сива пара премина покрай прозорците.

— Той просто иска нещата да продължат да бъдат такива, каквито е свикнал да ги вижда. Нали можеш да разбереш това? За неговото поколение промените винаги означават, че нещо, към което са привикнали и им е скъпо, се губи.

Кирш си помисли за майка си, която все още плачеше сама в стаята на Макс; за сестра си Емили, която я слушаше от миниатюрната си стаичка долу под стаята на Макс.

— Много е късно — каза той. Те прекосяваха товарната гара. Кулите и комините на града се отдръпваха в далечината, притиснати в гънките на облаците. — Нещата никога не остават такива, каквито си свикнал да ги виждаш. Времето може да не е линейно, но не е и кръгообразно.

Алма сбърчи нос и се сгуши в него, като главата й натежа на рамото му.

— Е, няма значение. Ние ще отидем и ще живеем в Целендорф и ще правим каквото ни харесва.

Когато кондукторът се появи, тя се изправи. Няколко минути по-късно влакът се понесе през един разбъркан пейзаж от огради и кални парчета земя, тук-там подслонили все още неразтопени парчета лед и сняг в своите бразди. Алма говореше за сватбените приготовления. Най-важните неща бяха вече решени, но имаше безкрайно много по-малки подробности за донатъкмяване: сватбените букети, роклите на шаферките, реда на службата, музикалните изпълнения, както и плана за разположение на гостите за сватбената вечеря, който почти всеки ден биваше преправян, въпреки че поканите нямаше да бъдат изпращани поне още няколко месеца.

— Мислиш ли, че твоята сестра Емили може да бъде убедена да стане шаферка? — Алма беше сложила ръцете си върху неговите. — Знам, че тя е доста по-стара от другите, но би било мило да я включим в церемонията, не мислиш ли?

— Шаферка? — Идеята изглеждаше нелепа.

— Разбира се, ще поръчаме да ушият специална рокля за нея — добави Алма.

Кирш се зачуди дали не беше точно това начинът да се застраховат, че Емили няма да се появи на сватбата с една от нейните старомодни дрехи за класната стая.

— Работата е там, че тя е доста свенлива. Не съм сигурен, че ще иска да е в центъра на вниманието.

— Но е учителка. И свири на пиано, нали? Тя свиреше първия път, когато дойдох — с много страст, доколкото си спомням.

Кирш помнеше случая: подобното на транс състояние, в което изглеждаше, че сестра му изпадна тогава, начинът, по който се люлееше тялото й, напомняше за някои пациенти в клиниката в различни етапи на откъсването си от света.

— Това е различно. Когато тя свири, не мисля, че в действителност е… там?

— Какво искаш да кажеш?

— В пълно съзнание. — Той погледна Алма. Две мънички вертикални гънки се бяха появили между веждите й. — Предполагам, че мога да я попитам, ако искаш.

Влакът ги разтресе и техните тела леко се сблъскаха. Алма седеше близо до него, бедрото й се допря до неговото, което беше необичайна случка на публично място.

— Няма значение — каза тя, — щом е свенлива, както казваш. Всъщност понякога имам впечатлението, че когато е тиха и кротка, се държи така, защото не ме харесва.

 

 

В ресторанта на брега на езерото беше толкова шумно, че беше невъзможно да се разговаря, без да се крещи. Повечето заведения около Потсдам бяха затворили през зимата, но хубавото време беше предизвикало късен наплив от еднодневни екскурзианти от града и всяка маса беше заета. Няколко пълнички бузести момчета играеха навън, докато техните родители привършваха с яденето си. Оставени без наблюдение, те скоро започнаха да се удрят с юмруци и да се ритат, а най-малкото от тях пискаше, чувствайки се пренебрегнато.

Погледът на Кирш непрекъснато блуждаеше към езерото. В далечината една платноходка се движеше по източния вятър.

— Тук много блести. Трябваше да си взема някакви слънчеви очила.

— Главата ти е все в книгите — каза Алма. — Очите ти не са привикнали да гледат небето.

Кирш наблюдаваше как лодката минава покрай тях с издути бели платна, с кърма, дълбаеща разпенена дъга през водата. Преди няколко години Алберт Айнщайн беше разказал на един вестник за новата си любов към платноходството. Беше казал, че в младостта си бил различен. Тогава предпочитал да пътува из планините. Най-добре мислел, когато обикалял Алпите при дълги преходи с приятели. Но напоследък планините му омръзнали. Планинските хребети закривали гледката му. Вместо тях той все повече заобичвал пустите места по Земята, морето и прерията, всяко място, където погледът може да се рее нашироко и безгранично. В началото Кирш беше озадачен от тези изказвания. Величието на природата, както му се струваше на него, не беше никъде по-очевидно, отколкото в планините, между ледниците и извисяващите се над всичко върхове. Безброй художници и поети намираха своето вдъхновение именно там. Но колкото повече четеше трудовете на Айнщайн, толкова по-добре разбираше: да се изтръгнеш от натрупвани с хилядолетия идеи изисква смелост и независимост на ума. Физикът не се нуждаеше от величественост, нито от вдъхновение, а от пустота, от далечина — място да мисли върху това, което за множеството от човечеството беше немислимо. Върху водата Айнщайн се чувствал по-близо до съвършената обективност, за която жадувал. Възможно ли е Мария да е пътувала насам, в търсене на същата изгаряща яснота? Може би по тази причина беше дошла в Берлин: да прекъсне старите връзки и да се посвети на познанието и истината. Кирш установи, че не иска това да е нейният случай. Защото ако Мария виждаше всичко ясно, тогава щеше да види и него ясно.

— Само се безпокоях, че може би искаш почивка.

Алма говореше за техния меден месец.

— Почивка?

— Вместо да се влачим и обикаляме базилики и катедрали по цял ден. Още нямаме нужда от това. Можем да се излежаваме на Лидо и да се тъпчем. — Тя протегна ръка през масата, така че пръстите им се преплетоха. — Изглеждаш на края на силите си тези дни. Работиш прекалено много, всички казват така.

— Кои са тези всички?

Алма погледна към чинията си и побутна няколко зеленчука с вилицата си.

— Онзи ден говорих с Роберт.

— А, д-р Айснер.

— Не бъди такъв.

— Какъв такъв?

— Не знам защо си толкова лош към Роберт. Той нищо не ти е направил.

— Какво съм казал?

Алма поклати глава. Очевидно имаше нещо, което се беше загнездило в мозъка й от известно време.

— Знам, че се прави на луд понякога, но наистина е много добър човек. Аз го познавам от години. А нали не си забравил, че той беше причината ние да се срещнем?

Кирш не отговори. Мислеше какво се беше случило в петък вечерта. Беше върнал Мария в нейната стая в клиниката. Айснер се мотаеше в коридора. За него не беше обичайно да остава до късно тук, както беше направил тази вечер. „Изглежда, че си постигнал някакъв прогрес“, беше казал той със следа от усмивка върху лицето си. Кирш не спря, за да говори с него. Той отиде право в умивалните и провери в огледалото дали има петна от червило по лицето си, преди да си спомни, че Мария не си слагаше никакво червило.

— Какво точно каза той?

Алма въздъхна.

— Каза, ти си се нагърбил с прекалено много трудни случаи. Много си блъскаш мозъка. Той е загрижен за теб. — Алма отпи глътка ледена вода. — Това момиче например, от вестниците. Отделял си ужасно много време за нея.

Кирш взе вилицата си и докосна леко храната.

— Разбира се. Не мога да допусна пресата да каже, че видният д-р Кирш не си гледа работата.

— Изведнъж си започнал да обръщаш внимание какво, което казва пресата? Скъпи, аз те познавам повече, отколкото си мислиш.

Алма сложи чашата си на масата. Ледът издрънча, когато тя отново я поднесе до устните си.

— Това е труден случай — каза Кирш. — Но мисля, че имам напредък.

На една маса отсреща в помещението избухна смях. Кажи й сега, помисли той.

— Алма…

— Момичето Айнщайн. Защо я наричат така? Това шега ли е?

— Шега?

— Защото е много глупава или нещо такова?

— Не е глупава. Нарекли са я така, защото са я намерили…

— Как я наричаш ти, между впрочем?

Кирш протегна ръка да вземе чашата си.

— Има ли значение?

— Това тайна ли е?

— Ние й измислихме име, за да общуваме с нея и то да придружава данните в документите за нея.

— Какво име?

Той не искаше да й го каже. Като че ли Алма щеше да вземе нещо, което той не искаше да й даде. Обаче тогава тя щеше да продължи да пита само Роберт Айснер.

— Мария. Тя си го избра. Ние не знаем какво е истинското й име.

За момент Алма замълча. След това се усмихна помирително на годеника си и протегна към него ръка през масата.

— Мисля, че е чудесно как лекуваш пациентите си, като влагаш сърце и душа в това. — Тя наклони глава на една страна, като с пръсти опипваше сухожилието на дясната му ръка. — Само че трябва да внимаваш да не отидеш твърде далеч. Очакванията към теб трябва да имат граница. Не бива да се жертваш. Това не би било честно.

Кирш отново хвърли поглед към платноходката. Тя се беше насочила на юг към Капут, една блестяща бяла частичка в далечината. Представи си Мария на борда, със слънчева светлина, заливаща лицето й, плаваща към някакъв хоризонт, който ще бъде завинаги отвъд него.

— Не се тревожи — каза той. — Аз не съм самопожертвувателен тип.

* * *

След обяда времето се развали. Бързайки към гарата, бяха настигнати от силен дъжд. Влакът за Берлин беше претъпкан, защото всички целодневни излетници изведнъж прекратиха отдиха си и се втурнаха да се връщат. Във вагоните техните капещи мушами и чадъри образуваха локви по пода. Кирш отстъпи мястото си на една възрастна жена и застана в коридора, наблюдавайки как проблясващите води на река Хавел изчезват между дърветата. Едва когато се показа крайната гара, той и Алма заговориха отново.

— Имаш ли време за едно кафе? — попита той.

Беше още твърде рано, за да бъдат отворени танцовите салони, поне по-приличните, в каквито Алма имаше навика да ходи. Но тя беше настоятелна: искаше музика и нещо горещо за пиене, за да се стопли.

— Заведи ме в любимата си кръчма — каза тя.

— Нямам любима. Просто някои са по-подходящи от другите.

— Тогава ме заведи в най-подходящата за теб.

— Дадено — каза той.

През деня „Тангуеро“ изглеждаше особено мрачно, като намазано с катран: начинът, по който картините по стените бяха избелели до кафяво, прахът, който замъгляваше прозорците, обелената боя по стените и никотиновите петна. Бизнесът не вървеше много: една двойка, която пушеше в ъгъла и стар мъж, който четеше вестник. Нямаше музика и никой не танцуваше. В този час интерес представляваха само проститутките.

Седнаха на една маса, Кирш с гръб към дансинга. Алма поръча лимонада и ракия с кимион. Кирш остана на бира.

— Нали искаше кръчма — каза той.

Алма почервеня, миниатюрни капчици пот лъснаха в косата й и във вдлъбнатината на врата й.

— Не е точно това, което очаквах, трябва да призная.

— Какво очакваше?

Тя сви рамене.

— Не знам: нещо повече… Просто не виждам как ти приляга това място, Мартин. Тук е толкова мръсно. — Тя погледна нагоре напукания и пожълтял таван. — Изглежда всичко тук се нуждае от едно яко жулене.

Кирш сви рамене. Той винаги се беше чувствал по-удобно в това мръсно, съсипано място, отколкото в подредения свят, който тя обитаваше. Но как можеше да очаква, че тя ще разбере това?

— Трябваше да отидем в някое кафене — каза той, — истинско кафене.

— Няма значение. — Алма отпи голяма глътка от ракията с кимион. За първи път Кирш я виждаше да пие алкохол. Тя направи гримаса, когато глътна питието. — Поне сега знам къде ходиш, когато не съм наблизо.

Започнаха да влизат клиенти, засега по малко. Над тясната сцена в дъното на дансинга светнаха електрически лампи. Пианистът започна с едно несръчно изпълнение на „Най-хубавичките крака в Берлин“. Две момичета работнички влязоха през вратата. Едната от тях беше Кармен с един от редовните си подопечни клиенти, явно след осъществен сексуален акт, за което можеше да се съди по празното, леко смутено, преситено изражение на лицето й.

Алма поръча още една чаша ракия с кимион и веднага я изпразни.

— Хайде да танцуваме — каза тя.

— Тук?

— Защо не?

— Наистина ли искаш да танцуваш тук?

— Защо не? Това е салон за танци, нали?

— Това е кръчма с площадка за танци. Не е същото нещо. Тук никой не танцува всъщност.

— Тогава как наричаш това, което се прави?

Кармен беше завлякла своя клиент на площадката. Те вече се бяха залепили един за друг, мъжът малко по-зле от повече пиене, Кармен с лакираната си глава, пъхната в тила на врата му.

— Добре, ако ти не искаш да танцуваш, аз ще поканя някой друг.

— Това не би било добра идея.

Алма изпи на една глътка остатъка от ракията и се изправи на крака. Посочи към един чужденец на бара с вид на бедняк.

— Този ще свърши работа.

Кирш я хвана за китката.

— Добре, печелиш. Да танцуваме.

Неохотно той я заведе на площадката. Всички в помещението я огледаха от горе до долу. Очевидно беше, че тя не принадлежи към това общество. Беше прекалено спретната, прекалено млада и прекалено чиста. Старият мъж свали вестника си и се втренчи в нея, прекарвайки езика си пред зъбите.

Свиреха бавен валс. Алма се стремеше да изтъкне танцовите си способности, колкото можеше. Редовната клиентела на „Тангуеро“ танцуваше отпуснато, едва-едва или се препъваше, стремейки се единствено към усещането от допира на телата едно към друго. Алма обаче танцуваше с изправената стойка на редовен посетител на балните салони. Когато се препъна в една счупена дъска на пода, от засенчените места се понесе остър груб смях.

Кирш видя как тя се изчерви.

— Може би трябва…

— Няма значение.

Тя се хвана за него по-здраво. Продължиха още няколко танца, докато лютива пот с остра миризма потече по лицата им. Той беше танцувал с нея и преди, в големите хотели около „Унтер ден Линден“ и „Фридрихщрасе“, но никога толкова притиснат към нея, усещайки извивката на гърдите й до тялото си. Музиката се забави и тя се прилепваше все повече към него, със стегнатото си и твърдо като оръжие тяло. Той се огледа и видя Кармен, зяпнала към тях от ъгъла на бара, с широко захилено, жълто лице. В „Тангуеро“ танцуването беше винаги нещо предварително — точно както беше и на другите места, където той ходеше да пие и да зяпа хората.

— Трябва да си ходим — каза той най-сетне. — Или ще си изпуснеш влака.

— Фантастично — каза тя, слагайки главата си върху ревера му. Той усети миризмата на алкохол в дъха й. — Къде ли тогава ще трябва да отида?

Кирш се опита да се изтръгне от прегръдката й. Алма беше пийнала и странно безразсъдна.

— Не в моята квартира — каза той. — Фрау Ширман е много строга към всякакви гостенки. Освен това хората може да започнат да говорят.

— Те вече говорят — каза Алма, размахвайки пръст срещу него. — За тебе. Може би е време и аз да вляза в устата им.

— Не съм сигурен, че баща ти ще бъде доволен от това.

Кирш я хвана за ръка и я изведе. Слава богу, оркестърът започваше паузата си.

— Ти много се безпокоиш за татко — каза Алма. — Татко прави точно това, каквото му кажа. Винаги.