Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (44)

43

Новото служебно положение на Кирш беше утвърдено с писмо. Всички случаи на Хайнрих Мееринг станаха негови. Разопакова папките с досиетата на пациентите, които бяха натрупани в ъгъла на кабинета, и ги прелисти една по една. Документите и дневниците на лекуваните чрез терапията с инсулинова кома намери в специална папка, заключена отделно — отвори я със сила, защото не се виждаше никъде ключ за нея. Мееринг беше водил документацията много стриктно и изчерпателно. Всяка стъпка от всеки случай беше педантично описана: дозировки, времена на даването на лекарствата, реакции, всичко според предварително разписание. Пациентите бяха изследвани по един и същи начин, въпросите и стимулите бяха стандартизирани за по-лесно сравняване. Според собствената оценка на Мееринг било ясно, че реакциите на неговите пациенти ставали все по-адекватни по време на курса на тяхното лечение. Параноята и налудностите ставали по-слабо изразени. В някои случаи пациентите отричали, че те въобще някога са проявявали такива. Почти всички проявявали повече готовност да сътрудничат при лечението, например да изпълняват някакви задачи, както интелектуални, така и физически, и изразявали желание да се върнат в обществото. На подновеното желание да бъде харесван, да доставя някому удоволствие, се основава най-добрата надежда за завръщане на пациента към продуктивно съществуване в бъдеще, беше написал Мееринг след една особено удовлетворителна сесия.

Кирш намери записките от лечението на сержант Щьор. За инцидента на 30 октомври, при който сестра Ритер беше ранена, Мееринг беше записал: Сесията прекъсната, преди да е завършена. Виж допълнението. Но Кирш не можа да намери никакво допълнение.

Кирш сложи всички папки в пещта за горене на смет. Никога не беше мислил, че ще направи такова нещо, защото данните са си данни, но щом веднъж беше започнал новата си служба, тя му се стори учудващо задоволяваща. На следващия ден нареди да изхвърлят цялото обзавеждане от лабораториите на Мееринг: леглата, системите за вливане, запасите от глюкозен разтвор. Самият инсулин той изпрати в главната болница с бележка, в която предупреждаваше, че разтворът трябва да бъде проверен за замърсяване и годност.

От друга страна, пациентите оставаха. Онези с неизлечимите шизофрении, които са опасни или склонни към самоубийство, бяха обикновено премествани в приюти, където непрекъснато им даваха успокоителни средства. За да ги държат в клиниката, беше необходимо да им провеждат някаква форма на лечение с изгледи за подобрение. Обаче бележките на Мееринг бяха фиксирани изцяло върху анормални симптоми, събирани за целите на идентифицирането на предварително определена болест. Той въобще не се беше интересувал от историите на заболяването на своите пациенти. Възможността опитите да предизвикат у тези пациенти екстремно или смущаващо поведение бяха игнорирани. Кирш не знаеше откъде да започне при тези случаи.

Останалият персонал не проявяваше особена охота да му сътрудничи. Може би заради ранга на Кирш спазваха дистанция, като изпълняваха инструкциите му бързо и точно, но не проявяваха никаква инициатива и не се заемаха с нищо доброволно. Като че ли се беше върнал в армията, с командна верига както над, така и под него. Той обикаляше отделенията, работилниците и стаите за отдих и забавления, опитвайки се да отдели време и да обърне внимание на всеки пациент, изслушваше ги и си водеше бележки; но те бяха прекалено много и следователно историите им бяха прекалено много. Въпреки че го измъчваха ярки сънища и пристъпи на треска, работеше повече часове от всякога, но без осезаем напредък. Започна да си мечтае клиниката да е в Швейцария, в някоя долина като от пощенска картичка, за да може поне да предписва спокойствие, чист въздух и приятни упражнения като в една от онези частни институции, за която беше казал навремето, че била фалшификация. Клиниката обаче осигуряваше само подслон и сигурност — и то все по-малко и по-малко.

Той изписваше пациенти, щом беше възможно, без да среща никаква съпротива от колегите си. Неговите опити да намали броя на персонала бяха приети като мярка за ограничаване на разходите. Беше широко известно, че клиниката като други клиники от този тип беше под непрекъснат натиск да намалява своите разходи. Съкращения на персонала бяха вече започнали в главната болница.

Някои семейства бяха доволни, когато разбираха, че болните им роднини не представляват никаква опасност и че най-доброто лечение за тях са вниманието и грижите у дома. Повечето обаче изобщо не бяха очаровани от този факт. Често те дори отказваха с подпис да приемат обратно вкъщи роднините си. Някои от пациентите въобще нямаха семейства, поне не достатъчно близки хора, които да им осигурят дом. У такива пациенти надеждата, че някой ще се съгласи да се грижи за тях, беше по-малка от надеждата, че ще оздравеят. Кирш беше поразен както никога досега, че когато се касаеше за душевна болест, просто нямаше начин да се предизвика достатъчно състрадание у околните.

* * *

Кирш отиваше да види Мария всеки ден, въпреки че часовете за посещения бяха строго ограничени и беше почти невъзможно да се проведе личен разговор. След една седмица тя беше изписана от д-р Бренер. Той твърдеше, че нейните физически симптоми в крайна сметка са изчезнали, а душевното й състояние изглежда стабилно. Оставаше само амнезията. По настояване на Кирш тя беше приета отново в клиниката.

Същият ден Кирш получи друго съобщение от д-р Фишер, с което той го поздравяваше с повишението и искаше информация:

Ще бъдете доволен да научите, че Комисарят по въпросите на здравето и медицинските услуги при Министерството на вътрешните работи на Райха е приел препоръките на института „Кайзер Вилхелм“ по отношение на редефинирането на приоритетите в психиатричната медицина. Всички психиатрични институции скоро ще бъдат инструктирани да приготвят подробни списъци на бивши и настоящи пациенти, които показват или са показвали симптоми на нелечима душевна или неврологична болест. В съгласие единствено с предпазния принцип те трябва отсега нататък да бъдат разглеждани като вродени и следователно е много вероятно да имат наследствен компонент. В тези списъци трябва да бъдат включени пациенти, страдащи от всяка форма на:

— шизофрения

— маниакална депресия

— епилепсия

— наследствена слепота и глухата

— тежка телесна малформация

— наследствен алкохолизъм — вродено слабоумие.

Такава информация ще даде възможност на държавата да закриля населението като цяло, както и бъдещите поколения от опустошението и нищетата вследствие на наследствената болест.

Като практикуващ лекар в една от най-уважаваните германски институции, във ваша изгода ще бъде да започнете работата по тези списъци незабавно. Готовността да покажете лидерство в подкрепата на тази критично важна инициатива ще ви осигури трайното доверие и подкрепата на онези, които са на съответните позиции във властта.

* * *

Фрау Розенберг му съобщи, че в момента директорът говори по телефона. Кирш каза, че ще почака. Десет минути седя в пълно мълчание в преддверието на кабинета, докато фрау Розенберг чукаше нерешително по клавишите на пишещата си машина, явно решена да избягва погледа му. Когато най-сетне беше допуснат лично при Бонхьофер, той намери възрастния човек на крака пред прозореца, играейки си раздразнено с резето. Една недопушена цигара гореше, зарязана в пепелника. Имаше нещо необичайно в неговия вид, въпреки че в първия момент Кирш не можа да определи точно какво беше това.

— Проклето течение — смотолеви Бонхьофер. — Седнете, д-р Кирш.

Кирш остана прав. Той подаде на Бонхьофер писмото. Директорът го погледна неуверено, след това посегна да извади очилата си от джоба. Точно тогава Кирш разбра какво го беше смутило: Бонхьофер не беше облякъл бялата си престилка. Той хвърли поглед наоколо в стаята, опитвайки се да я открие. Но единствената бяла престилка, която можа да види, беше неговата собствена.

Бонхьофер протегна ръка, за да му подаде обратно писмото.

— Имам представа за исканията на комисаря. Въпреки че оценявам факта, че ме държите в течение на случая.

— Те искат списъци. Бивши и настоящи пациенти.

— Очевидно.

— За какво? За какво е всичко това?

Бонхьофер погледна към Кирш над очилата си.

— Защо не попитате вашия д-р Фишер?

— Доктор Фишер? Аз едва познавам този човек.

Бръчките върху челото на Бонхьофер се задълбочиха.

— Колко странно. Той, изглежда, ви познава доста добре. И не само заради вашата репутация.

Той плъзна обратно писмото по бюрото. Кирш го взе неохотно. Неговата връзка с Фишер беше твърде сложна за обяснение.

— За какво е това? — попита той отново.

Директорът го погледна сериозно.

— Хората от списъка ще бъдат обект на известни специални мероприятия. Е, аз не знам.

— Какъв вид мероприятия?

— Хирургически мероприятия, мога да си представя. Явно психиатрията, каквато я разбираме ние, ще престане да съществува. — Бонхьофер седна на бюрото си и започна да се рови из книжата. — Разбира се, принудителната стерилизация ще изисква промяна на закона, също и евтаназията, въпреки че аз съм сигурен, че до това няма да се стигне скоро. Те първо ще трябва да намерят хирурзите, разбира се. — Той посегна към цигарата, разгледа края й, след това я смачка в дъното на пепелника. — Обаче се съмнявам, че това ще се окаже пречка. Нашите колеги от основните медицински специалности никога не са вярвали в истинската стойност на психиатрията.

— Вие нямате намерение да им сътрудничите, нали? — Кирш постави ръцете си на бюрото. Бонхьофер се втренчи в тях, като че ли уплашен, че те просто спряха на път за гърлото му. — Вие няма да им дадете онези списъци, нали?

— Естествено аз ще направя това, което изисква законът.

— По дяволите законът.

Бонхьофер се засмя.

— Бъдете внимателен. Или законът може да прати вас по дяволите.

Кирш можеше да се закълне, че зданието се люлее под краката му.

— Добре ли сте? — каза Бонхьофер. — Изглеждате блед. И уморен.

— Аз няма да сътруднича.

— Сигурни ли сте, че не искате да седнете?

— Би било по-добре да се затвори клиниката. По-добре да се опразни това място, ако нашите пациенти ги очаква това.

— Да се опразни мястото? — Бонхьофер наклони глава на една страна. — Вие не положихте ли вече началото на това? Не е ли било това вашата цел през цялото време?

— Моята цел? Моята цел е… винаги е била…

Кирш не пожела да седне, но краката му не можеха да го удържат. Той почувства изгаряне в гърдите, сякаш кожата му се свиваше около ребрата, опъваше се и се късаше. Бонхьофер му предложи вода, но той я отказа.

— Господин директоре, вие не можете да капитулирате пред това нареждане. Немислимо е.

— Напротив: аз мисля, че вие ще установите, че то е било обмисляно много. Наследственото здраве на европейската раса? Вашият прочит е бил твърде селективен, мисля аз.

— Те не могат да ни принудят да се подчиним.

— Законово не, все още не. Но аз очаквам, че това е само въпрос на време.

— Тогава ние трябва да използваме това време.

Бонхьофер се облегна назад на стола си. Кирш беше човек с трудно обяснимо поведение. В началото той беше отдаден на работата си и много любознателен. Но бавно неговите разбирания започнаха да изразяват неуважение към властта и приетата практика — такива поне бяха впечатленията на Бонхьофер. Това беше началото на обикновен морален разпад. Високомерието на Кирш захранваше неговата амбиция и коравосърдечност. Хайнрих Мееринг беше избягал от страната след заплахи за неговия живот и живота на неговата съпруга. Ширеха се слухове, че за това са отговорни могъщите приятели на Кирш.

Сега Кирш искаше да направи нещо честно и почтено, независимо от последиците. Бонхьофер се чудеше дали това беше вътрешен прелом или той беше преценил изцяло неправилно този човек?

— Не съм сигурен, че разбирам какво имате предвид — каза той. — Да използваме времето как?