Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (25)

24

Лекарският кабинет на полковник Шад беше в една малка пресечка в самия край на „Бисмаркщрасе“, с нейните претоварени трамвайни линии и алеи с дървета, но районът наоколо не беше така моден, както очакваше Кирш. Шад приемаше на първия етаж в една почерняла от сажди жилищна сграда, чиято жълта гипсова мазилка беше изпадала на места, откривайки голата тухлена зидария отдолу. Ъгълът на сградата беше покрит със скеле. Полковникът ползваше услугите на секретар, но иначе работеше сам.

— Имах намерение да си взема съдружник — каза той, показвайки на Кирш работното си място. — Един другар, когото обучавах преди години. Но нищо не излезе от тази работа.

Шад беше доста остарял от последната им среща. За разлика от повечето мъже на около петдесет години той беше отслабнал, вместо да напълнее, а неговото кръгло, войнствено лице се беше издължило и изглеждаше почти мършаво. Мустаците му ги нямаше, а косата му беше по-къса и по-бяла, отколкото когато беше в армията.

— Имате достатъчно пациенти, надявам се — попита Кирш.

— Предимно възрастни дами и деца с респираторни проблеми. Опасявам се, че берлинският въздух не е това, за какъвто се претендира и тръби, че е.

Шад му показа стаята за консултации, която беше обширна, но с оскъдно обзавеждане. Книги заемаха по-голямата част от едната стена, на другата бяха закачени анатомични схеми и табла. За да се чувстват пациентите като у дома си, четири акварелни рисунки бяха наредени симетрично срещу прозореца: селски пейзажи, включващи ливади, селскостопански животни, обори и плевни в добро състояние.

На чаша горчиво кафе те дискутираха професионални теми: годините на Шад в болницата в Есен, работата на Кирш в психиатрията и различни аспекти на живота в столицата. Единственото нещо, за което не отвориха дума, беше войната. Кирш се опита да зачекне тази тема — чувстваше, че е неестествено да не се спомене нищо по въпроса — но когато моментът дойде, не можа да измисли какво да каже. Усети, че същото беше и с неговия стар командващ офицер. Може би в това мълчание можеше да бъде открита известна мрачна, обща за тях безрадостна част от миналото им.

Накрая Шад погледна джобния си часовник.

— Има един приличен ресторант срещу Шилеровия театър — каза той. — За мен ще бъде чест, ако приемете една покана за обяд. Имам пациентка след около петнадесет минути, но няма да се бавя много дълго с нея. Фрау фон Хасел. Хронична симулантка, като повечето от моите пациентки.

— Моето собствено посещение не е изцяло служебно, полковник. Аз исках…

— Моля, без военни формалности. Вече не съм полковник.

— Исках да се консултирам като пациент.

Шад погледна Кирш сериозно. След това кимна. Кирш разбра, че той беше отгатнал същността на проблема веднага. Обстоятелствата направиха всичко съвсем ясно.

— Можете да разчитате на моята дискретност — каза Шад.

 

 

Той дръпна надолу дебел книжен транспарант, докато Кирш се събличаше. Прегледът отне само няколко минути. Раната на ръката му беше започнала да оздравява, като мъртвата плът под кожата се втвърдяваше в лепкава бучица. Обаче белезите на гърдите и хълбоците му бяха потъмнели повече от преди. Тук-там плътта беше понадута, като през нея се показваха мънички тъмночервени петна, като че ли той имаше подкожно кървене.

— Сигурно се безпокоите, че тези петна показват началото на третата фаза? — каза Шад, крачейки зад него.

Кирш спря погледа си върху стената.

— А не е ли така?

— Не, поне според моя опит. Грануломите се появяват в различни форми и на много места по тялото, но не като това. Любопитно е как така гърбът ви не е засегнат. — Той прокара пръстите си по ребрата на Кирш. — Тези белези болезнени ли са?

— Понякога, малко. Най-често сутрин. Чувстват се като натъртени места.

— Може би са натъртени места.

— Как така?

Шад си потърка брадичката.

— Просто мисля. Сега можете да се облечете.

Той отиде зад бюрото си и седна, докато Кирш си обличаше дрехите. Кирш знаеше, че би трябвало да се почувства облекчен, но нещо не беше както трябва: най-малко предположението, че белезите по тялото му са причинени от самонараняване. Почувства как полковникът го наблюдаваше внимателно, докато той се пипкаше с копчетата си за ръкавели.

— Така. — Шад облегна брадичката си върху върховете на пръстите си. — Какво друго сте забелязали?

— Какво друго?

— Симптоми. Възможни симптоми.

Кирш беше свалил вратовръзката си много бързо, завързвайки възела на стегнато топче. Сега се мъчеше да го разхлаби. Ноктите на пръстите му бяха твърде къси, за да захванат плата.

— Не много. Безсъние. Понякога лоши сънища. Нищо забележително.

— Нямате ли пронизващи болки?

Кирш поклати главата си.

— Загуба на усещания? В крайниците например?

— Всъщност не.

— Това е добре. — Шад взе един молив от бюрото си. — Значи нямате загуба на рефлекси? Неволни движения, такива неща?

Кирш си спомни, че предишната вечер беше счупил една стъклена чаша. Но какво ли доказваше това? Всеки човек понякога действа несръчно.

— Не.

— А халюцинации имате ли понякога?

Вратовръзката се изплъзна през пръстите на Кирш.

— Никакви. Никакви, доколкото не съм усетил съзнателно такива. Въпреки че, предполагам, човек никога не може да бъде напълно сигурен.

Шад се усмихна непроницаемо.

— Не, предполагам, че не може. А сега искам да погледнете моята ръка. Елате малко по-близо, може ли?

Кирш направи каквото той поиска. В същия момент Шад бързо дръпна нагоре транспарантите. Въпреки че небето беше покрито с облаци, светлината беше много ярка. Кирш трябваше да си отмести погледа.

— Извинявайте. Трябваше да проверя. — Шад отново спусна транспарантите.

— Да проверите какво?

— Вашите очи. Те не се пригодиха към светлината, нали? Толкова бързо, колкото трябваше да го направят.

Това беше вярно. През последните дни Кирш винаги заслоняваше очите си при подобни случаи. Беше декември, а той често си мислеше, че трябва да си купи слънчеви очила.

— Какво означава това?

— Моля, Мартин, седнете.

Кирш се отпусна в един стол.

— Това е един силен индикатор за невросифилис. Той предполага, че микроорганизмът е достигнал до вашия мозък, вероятно през нервната система. Според моя опит това се случва на около трима пациенти на всеки десет. Това не означава, че болестта е достигнала третата фаза или че дори ще я достигне когато и да било. Има обаче голяма вероятност да започнете да изпитвате известни увреждания.

По време на войната, когато вторичните симптоми се бяха появили, Кирш се беше заловил с изследване на патогенезата на невросифилиса. Списъкът на симптомите наподобяваше каталог на божествените наказания: от болки в главата, световъртеж и изтръпване в ранните стадии, до мозъчен удар, парализа, деменция и смърт. Междувременно се случваха смущаващи промени в личността, загуба на памет, халюцинации и намаляване на умствените способности.

— Колко дълго преди да…? — Той се поколеба, не знаейки как да оформи въпроса си. — Колко дълго ще мога да ходя на работа?

— Това е невъзможно да са каже. Може да трае от няколко месеца до няколко години, може би даже повече. Сигурен съм, разбирате, че има много варианти.

Полковникът побърза да вземе кръвна проба с подкожна спринцовка. Серологичните тестове не били напълно надеждни, каза той, но можели да помогнат да се получи представа какво е количеството на бактериите. Щял да изпрати кръвта в местна болница, без да споменава името на Кирш. Той очаквал резултатите известно време след Коледа.

— Междувременно би било разумно да приемете, че сте носител на зараза. Вие казахте, че не сте женен, нали?

Кирш си обу обувките. Ръцете му бяха спрели да треперят, но все още му струваше известно усилие на волята при боравенето с връзките за обувки: да направи примките и да ги стегне здраво.

— Вярно е. Не съм женен.

— Може би това е добре при тези обстоятелства. — Шад внимателно прехвърли кръвта в малка, запечатваща се стъкленица. — Когато се опитваш да обясниш тези неща на влюбени, е много трудно. Те винаги допускат най-лошото. Вие поне имате лукса да можете да си мълчите по този въпрос.

Шад имаше право. При тези обстоятелства бракът беше изключен, годежът с Алма беше акт на лудост или най-малкото на безумен оптимизъм. И все пак нищо от това нямаше да му стане ясно, докато Мария не пресече неговия път. Едва тогава той прозря истината.

Шад затвори стъкленицата и свали гумените си ръкавици. Иззад вратата се чу шум от пристигането на фрау фон Хасел.

Кирш посегна към палтото си.

— Има ли някаква надежда за оздравяване?

Шад кимна бавно. Бузите му леко почервеняха. Извън това неговото лице не изразяваше нищо.

— Винаги има надежда — каза той.

 

 

Тази нощ Кирш телефонира на Алма в Ораниенбург. Трябваше да си уреди среща с нея, и то скоро. Ако имаше намерение да развали годежа, трябваше да го направи лице в лице.

— Много мило от твоя страна да ми позвъниш — каза тя, преди да му даде възможност да й обясни. — Надявам се, че вече си чул.

— Да съм чул какво?

— За татко. Той ще се оправи, знам това. Той е силен като вол. Всички казват така.

Ото Зигел беше отведен в болница след пристъп, който лекарите бяха нарекли епизод със сърцето. Не беше ясно колко дълго възнамеряват да го държат там. Въпреки това цялото семейство се суетеше и създаваше суматоха около него.

— Майка ми е отчаяна и се безпокои много — каза Алма. — Но аз непрекъснато й разправям, че той скоро ще оздравее. Видях го тази сутрин и той седеше в леглото изправен. Четеше вестник и ругаеше сестрите, че го задържат там. Той няма търпение да се изправи на крака и да тръгне насам-натам.

Кирш беше сигурен, че не госпожа Зигел, а дъщеря й Алма беше тази, която се е сащисала най-много. Това, че нейният баща може наистина да умре, че нещо обичано и незаменимо може да й бъде отнето завинаги, беше една възможност, която сигурно щеше да разтресе основите на нейния свят.

— Предполагам, че при това положение не би могла да ме посетиш за малко — каза Кирш.

— Знаеш, че много бих желала това, но майка ми има нужда от мен тук. Нали разбираш?

— Разбира се — каза Кирш. — Разбира се. Трябва да бъдеш там, където си необходима.