Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (46)

45

Полковник Шад се върна на „Вьортерщрасе“, както беше обещал. По това време Мария я нямаше вече няколко часа. Той не можеше да хвърли никаква светлина за нейното местонахождение.

— Може би е тръгнала да си търси нова квартира. Омръзнало й е да спи на пода, предполагам.

Той прислуша дробовете на Кирш със стетоскоп. Изглеждаше доволен, че най-лошото е отминало, поне засега.

— Тя щеше да ми каже — каза Кирш. Той провеси краката си от леглото. — Трябва да я намеря.

Шад постави ръката си на рамото му, очевадно за да го възпре.

— Няма да ходите никъде, д-р Кирш. При вашето отслабнало състояние една простуда може да бъде фатална.

— Нещо се е случило. Може да се е загубила или…

Кирш се опита да стане. Той чувстваше главата си прояснена, но куха като картонена кукла. Къде бяха дрехите му, обувките му?

— Мартин — Шад го гледаше, на лицето му беше изписана търпелива сдържаност. — Тя знае от какво страдате. Знае за болестта ви. Не знам как е научила. Аз не съм й казвал нищо. Може би се е досетила. Но вие не бива да се изненадвате, ако тя чувства, че известна дистанция би трябвало да… — Той въздъхна. — Аз ви предупредих. Дори влюбеният трябва да приема най-лошото.

Кирш видя отражението си на вратата на гардероба. Тъй като ризата му беше разкопчана, белезите върху тялото му бяха ясно забележими. Те се бяха разпространили върху гърдите му, свързвайки се в дълги извити линии като нокти на гигантски рак.

— Мисля, че аз съм й казал — отговори той. — Не съм искал да го кажа, но…

Шад измърмори нещо и допря отново стетоскопа до тялото му.

— Добре, това е много похвално.

За Кирш беше очевидно какво мислеше Шад: че Мария е била негова любовница. Но лъжейки се за това, той беше прав за всичко останало.

— Тези пристъпи на треска може да се появяват и да изчезват — казваше той. — Това трябва да се очаква. Вашето тяло се бори с инфекцията. Засега то спечели, бих казал.

Кирш му благодари и попита за сметката, но Шад не искаше и да чуе за плащане. Бил щастлив да услужи в името на доброто старо време.

— Освен това, младата дама е тази, на която трябва да благодарите — каза той. — Тя действаше почти като медицинска сестра. Вие бяхте в много добри ръце. Няма никакво съмнение относно това.

 

 

Веднага щом се изправи на крака, Кирш тръгна да я търси. Обикаляше от една къща с квартири под наем до друга през всички източни райони. Нямаше и помен от нея. В следващите дни опита в болниците, клиниките, приютите. Много хора бяха чували за Момичето Айнщайн; никой обаче не беше я виждал. Той разпитваше в полицейските управления дори преглеждаше снимките на неидентифицираните жени, намерени мъртви в целия град. Мъкнеше се от ресторант на ресторант около „Александерплац“ и по „Курфюрстендам“, въоръжен с нейната снимка от Die Berliner Woche. Като последна възможност се опита да вербува за каузата си берлинската преса. Преди време те бяха омаяни от тази история. Сега за тях имаше поне нов завой във фабулата. Обаче издателите, с които той разговаря, не бяха заинтересувани да поместват репортаж за изчезването на Мария или въобще за изчезвания на хора.

— Тези дни имаме по-важни въпроси, върху които да се съсредоточим — каза му един от тях. — Имаме привилегията да живеем в исторически времена.

Той се връщаше на „Вьортерщрасе“ всеки ден, надявайки се, че Мария може да се е върнала или да е оставила някоя бележка за него. Продължаваше да плаща наема за нейната стая. Но тя не се върна; нито се получи някаква вест от нея. Към края на март той пристигна в квартирата й точно когато един камион, натоварен с покъщнина, потегляше от бордюра. Кирш почти щеше да бъде прегазен, когато се опитваше да спре шофьора. Оказа се, че покъщнината щеше да бъде продадена на търг. Хер Метлер беше продал собствеността си и беше напуснал. Изглежда, че новите собственици не бързаха да се нанесат. Следващата седмица прозорците бяха заковани с дъски.

* * *

Няколко дни по-късно той взе влака за Потсдам. Беше много рано през годината и параходната служба още не работеше; Кирш нае един велосипед и пое на юг нагоре по виещите се пътеки на Телеграфенберг. Кулата „Айнщайн“ беше на оттатъшната страна, на няколко стотици метри зад върха. Гладка и бяла, тя се извисяваше над покритите с гори склонове като конусообразна кула на гигантска подводница. Прозорците бяха извити назад, закръглени и органични по форма, като че ли получили аеродинамична форма от еволюционните сили, придаващи скорост на движението. Само сребърният купол на върха, под който стоеше големият вертикален телескоп, издаваше елемент на чиста функция.

Говореше се, че Айнщайн не обръща внимание на постройката, издигната в негова чест. Той не беше настроен добре към експресионистичната чувствителност на архитекта. Беше идвал тук само случайно, от време на време, въпреки че беше председател на фондацията, която я стопанисваше. Мария обаче трябва да е отишла там, Кирш беше сигурен. Кулата беше единственото място в Берлин, което носеше името на Айнщайн. Сигурно се е увила с нещо топло и е отишла да се смеси с всекидневните екскурзианти, за които Телеграфенберг беше също любимо място за посещение дори само заради гледките, чистия въздух и декоративните градини около върха. Може би е отишла там предишния ден, преди деня, в който я бяха намерили момчетата със своите велосипеди. Може би, мислеше си Кирш, щеше да отиде там отново, без непременно да знае защо: с нейния ум, скъсал връзки с утешителната сигурност на линейното време. Всичко друго вместо непрекъснати повторения. Цикъл от криза, амнезия, възстановяване, криза, без друг край освен смъртта.

Всекидневните екскурзианти ги нямаше този ден, въпреки че дъждът беше намалял и слънцето беше пробило през облаците. Вратите на кулата бяха заключени и подсигурени с верига. До единия ъгъл на постройката беше прикрепено скеле. Една разхлабила се мушама плющеше на вятъра, а тежките въжета шибаха земята.

Кирш се отправи надолу по склоновете на другата страна. Пътеките бяха стръмни и хлъзгави. Той скоро набра скорост, а на завоите колелата му се плъзгаха навън. Спирачките на велосипеда му бяха опасно стегнати. Всеки път, когато ги стискаше, почти изхвърчаше над кормилото на велосипеда. Често се принуждаваше да използва краката си. В продължение на няколко минути се напрягаше да пази равновесие, докато най-сетне пътеката стана равна.

Продължи да кара по инерция, докато велосипедът спря. Междувременно беше навлязъл дълбоко в гората, някъде на юг от Телеграфенберг. Гората беше рядка, но всички дървета наоколо бяха високи. Дъждовната вода капеше от техните клони, създавайки някакво тайнствено барабанене върху покритата с листа земя. Кирш се заслуша, въртейки глава насам-натам. Трудно му беше да се отърси от чувството, че е наблюдаван. Спомни си за младия пастор в Райнсдорф, който беше казал нещо за падналите листа и падналите във войната.

Това винаги му беше звучало като бедна метафора, подвеждаща и слаба.

Пушечен изстрел раздра тишината. Изстрелът не беше съвсем близо: поне на стотина метра. Хората ловуваха в горите около Берлин, със или без разрешително. Излая куче. Кирш чу някакъв мъж да вика. Не се чу нищо повече. Една птица беше кацнала на един клон на дърво, не повече от три метра над него: врана или гарга. Нейната черна перушина беше раздърпана и мокра, особено около врата. Кирш плесна с ръце, но птицата не отлетя. Болна или осакатена, тя продължаваше да го наблюдава незаинтересувано.

Чакълестата пътека се превърна в черен път. Кирш продължаваше да кара велосипеда, като колелата му затъваха все по-дълбоко в калта. Черна вода извираше от земята, като пълнеше следите от колела и пръскаше лицето и дрехите му, докато започна да усеща вкуса й върху устните си. Той се надигна от седалката и продължи да кара изправен на педали, използвайки цялата си тежест да запази инерцията. Пред него се появиха черни локви, големи като дупки от снаряди. Горите се давеха в тях.

След около километър стана невъзможно да върти педалите. Слезе от велосипеда и започна да го бута, заобикаляйки локвите, промушвайки се през храстите и папратта, често изгубвайки напълно пътя, за да го открие отново няколкостотин метра по-нататък. Бодли, репеи и поветица се впиваха в панталоните и ръкавите му. Знаеше се, че големите пътища пресичат горите от край до край. Рано или късно непременно трябваше да пресече някой от тях. Часовникът му показваше, че е карал велосипеда около час, но когато го погледна по-отблизо, изтривайки калта от лицето си, откри, че стрелките му не се движат вече.

Най-сетне съзря на небето позлатени петна. Това му подсказа, че се движеше на югозапад. Не би трябвало да бъде далеч от езерото. Изостави пътя и зави право на запад, стремейки се да достигне възможно най-бързо до открита водна площ. Земята под него започна да се издига, после отново се спусна. В тази част на гората дърветата бяха задушени от бръшлян. Само боровете и върбите бяха все още живи.

Той не видя къщата, докато не се препъна в градината. Тя беше разположена в малко живописно пространство в гората, къща, облицована с припокриващи се червено-кафяви дъски с бели кепенци на прозорците. Широка покривна тераса, до която се стигаше по външна стълба, и особен, кръгъл прозорец на приземния етаж й придаваха вид на крайморска вила. Кирш беше виждал тази къща преди във вестниците и архитектурните списания. С изключение на основите й, тя беше изградена изцяло от орегонски бор и галицийска ела, пример за стила баухаус. Въпреки че точното местонахождение на тази вила никога не беше разкрито, той знаеше къде се намира тя. Беше стигнал покрайнините на Капут. Стоеше пред градината на лятната къща на Алберт Айнщайн.

Изрезките от вестници бяха все още в неговия албум. Той имаше други снимки на Айнщайн, застанал пред френските прозорци с различни именити посетители или втренчил поглед към езерото от покривната тераса, с лула в ръка. В неговата представа къщата беше по-голяма и по-красива — не като палат, но елегантна и уютна. Трябваше да отразява топлотата и мъдростта на своя собственик. В действителност тя изглеждаше много тясна, свита дори сгърчена, като че ли отсъствието на Айнщайн беше изсмукало духа от нея.

Детелина и бурени задушаваха моравата. Мъхове бяха окупирали пътечките. Растенията в прозоречните сандъчета — които на снимките цъфтяха — бяха загинали. Кирш остави велосипеда си на земята и тръгна към циментовата веранда. Когато приближи до нея, чу слаб звук, нещо като заглушен удар, като мързеливо чукане на мотор.

Външното стълбище беше хлъзгаво под краката. На междинната площадка на стълбището една от пръчките на парапета беше счупена. По цялата покривна тераса имаше събрани на мокри купчини на опадали листа. Един сгънат чадър лежеше настрани. Малко по-нататък се виждаше езерото като ивица сива вода, полускрито от дърветата. Кирш потрепери. Дрехите му бяха студени и мокри до кожата му.

Шумът се появи отново. Той идваше от вътрешността на къщата. Една врата от покривната тераса водеше навътре към източника на шума, но беше заключена. Кирш обиколи къщата откъм северната й страна, взирайки се навътре през кепенците, когато минаваше покрай тях. Навсякъде беше тъмно.

Един мръсен зелен мерцедес със спуснат гюрук стоеше в алеята за коли. Изглежда, че все пак в къщата имаше някой. Но това можеше да бъде някой друг от семейство Айнщайн. Самият Алберт Айнщайн се беше скрил зад граница. Режимът си беше присвоил банковите му сметки и каквото друго беше останало. Един пронацистки вестник беше обявил премия от 50 000 долара за залавянето му, жив или мъртъв.

Кирш отиде до входната врата. Щеше да почука, когато забеляза, че дървото около ключалката беше разцепено. Под дръжката имаше следа от кална стъпка. Вратата беше насилвана. Само с едно бутане с рамо тя се отвори.

Тъмен, тесен хол с под като шахматна дъска. Влажна миризма на плесен. Стените и таванът бяха от дърво. Тясно стълбище водеше нагоре към първия етаж. Една врата, открехната, водеше надолу към мазето. Кирш се насочи към задната част на къщата, където ивици светлина прозираха през капаците на прозорците.

Тук имаше малко неща, които биха заинтересували крадците. Мебелировката беше оскъдна и проста. Нямаше шкафове с витрини, в които се излагаше семейното сребро. Кирш пристъпи в кухнята. До мелничката за пипер стоеше разкъсана торба с брашно. Хиляди малки мравки пъплеха по плота и мивката.

Той усети леко течение откъм задната част на врата си. Шумът идваше от другата страна на вътрешната стена: безгрижно почукване, иронично подвикване. Върху кухненската маса лежаха няколко ножа, но нито един от тях не беше достатъчно остър, за да служи като оръжие. Той мина в коридора. Разшумоляха се хартии. Някой беше там, в съседната стая. Кирш открехна леко вратата.

Слънчевата светлина причини болка на очите му. Прозорците бяха счупени. Кепенците висяха само на една панта. Те се люлееха напред-назад, чукайки по железните пръти отвън. Стаята — малък кабинет — беше добре претършувана. Книги и листове хартия бяха пръснати по пода. Зад проста чамова маса един мъж, застанал на четири крака, припряно ги събираше. На Кирш му беше нужен само миг, за да го разпознае.

— Професор фон Лауе?

Професорът погледна нагоре и се сепна.

— Кой сте вие? Какво искате?

— Мартин Кирш. От „Шарите“. Помните ли ме? — Професорът продължаваше да се взира. Яката му се беше отделила от ризата, разкривайки тънка ивица плът в основата на врата му. — Вратата, тя беше…

— Какво искате? — Попита отново фон Лауе.

— Търся един човек.

— Кого?

— Една пациентка. Бивша пациентка. Тази, за която вие проявихте любопитство.

— Студентката?

— Тя изчезна.

Фон Лауе се намръщи, после поклати глава, като тревогата му видимо спадаше.

— Е, тук няма да я намерите. Тук вече никой не живее.

— Това виждам и аз. — Професорът сложи купчина папки върху бюрото. На Кирш му хрумна, че силно го е уплашил.

— Добре — каза фон Лауе. — Добре. Няма значение. Можете да ми помогнете да събера тези книжа. Направете нещо полезно. Въпрос на време е те да се върнат отново тук.

— Кои? Кои да се върнат отново?

— Кои мислите, че са те? Трябва да занесем всички тези неща в колата. Те ще трябва да стоят в неговия апартамент, докато измисля по-сигурно място. Намерете някакви кутии или нещо подобно. — Фон Лауе го погледна. — Е, какво чакате?

Кирш направи каквото професорът го помоли. Намери куфар под стълбището и няколко щайги за зеленчуци в килера. Когато се върна в кабинета, набързо ги напълниха с книжата.

— Книгите също ли? — попита Кирш.

— Всичко, върху което има бележки и коментари. Другите не.

Те прегледаха книгите за няколко минути, без да говорят. Кирш почувства, че фон Лауе беше объркан заради враждебността, която беше проявил. Почувства, че възрастният мъж търси някакъв начин за компенсация за държанието си.

— Какво ви кара да мислите, че вашата пациентка трябва да бъде тук? — каза той най-сетне.

Кирш спря, за да си избърше челото. Неговата единствена мисъл беше да издири мястото, където тя беше намерена от онези две малки момчета, каращи велосипедите си. Това беше начин да се доближи до нея, единственият начин, който можа да измисли.

— Първоначално е била намерена на по-малко от километър и половина оттук — каза той. — Аз мисля, че е възможно тя да е отивала да се срещне с баща си.

Фон Лауе въздъхна и започна да преглежда внимателно лавиците с книги.

— Вие сте добър човек, д-р Кирш. Имате добри намерения, мога да разбера това. Но ще бъде по-добре, ако насочите енергията си някъде другаде. — Той взе един том, погледна гръбчето му и го върна. — Повярвайте ми: нищо не може да излезе от тази линия на разследването ви.

— Как можете да бъдете сигурен?

Хлабаво свързани листове хартия паднаха в краката му, натрупвайки се върху пластовете хартия, покриващи дъските на пода. Като се наведе да ги вдигне, той почувства, че се задъхва.

Фон Лауе прелистваше набързо една книга.

— Хората мислят, че трудовете на Алберт Айнщайн са само за далечните звезди и галактики. Те не смятат, че това има нещо общо с тях. Но забравят, че ние всички сме част от вселената. Ние сме толкова обект на нейните физически закони, колкото всичко друго, независимо дали това ни харесва или не. Следователно да смените разбирането си за Космоса, означава да смените разбирането си за Човека. И това е много съществено нещо.

Кирш опаковаше книги. В ръцете си държеше копие на книгата, която Макс му беше дал: Специална и обща теория на относителността. Популярно изложение. Макс сигурно е споделял мнението на фон Лауе, до известна степен. Иначе защо щеше да избере такъв подарък за своя брат, военния хирург?

— Да не би да казвате, че професор Айнщайн няма да има време за собствената си дъщеря?

Фон Лауе се усмихна.

— Времето е въпрос, но не по начина, който вие имате предвид.

— Тогава по какъв начин?

Навън облаците засенчиха слънцето. Стаята изведнъж стана по-мрачна. Фон Лауе погледна към гората. За момент Кирш помисли, че вижда някой, който стои там и ги наблюдава от сенките.

— Какво предполагате, че има зад тези големи скокове в разбирането? — каза фон Лауе. — Вие сте изследвали човешкия разум, докторе. Как става така, че Алберт Айнщайн може да вижда това, което е невидимо за всеки друг? Как той може да схваща това, което за другите е невъобразимо?

— Предполагам, че е по-умен.

Фон Лауе поклати глава.

— По-умен от Поанкаре? По-умен от Макс Планк? Съмнявам се. Съмнявам се, че той би казал това. Разликата, критичната разлика се крие в независимостта на неговата мисъл. В неговия скептицизъм, ако това ви харесва повече. По някакъв начин той е развил способността да отстъпва от всяко основно положение, от всяко предположение, от всяка абстракция, независимо колко дълбоко те са залегнали в основни принципи, в същността на човешкия разум, и да установява и утвърждава точно кое е реално и осезаемо, и кое не е. Линейното пространство и абсолютното време бяха повече от свещени, д-р Кирш. Те бяха основополагащите камъни на рационалното мислене. Никой даже не помисляше да се усъмнява в тях, никой не дръзваше да ги оспорва. Айнщайн не само показа, че те са илюзорни. Той разбра, че са такива.

Кирш усети, че челото му започва да гори, че треската леко пулсира в слепоочията му.

— Аз не отричам неговата уникалност. Но не виждам…

— Но вие всъщност я отричате. Вие си въобразявате, че тези извънредни перспективи могат да се постигнат без жертва, без промяна. Но точно така се открива истината. За да възприеме света, човек трябва да прекрачи отвъд света. В евангелието се казва, че истината ще ви направи свободни. Това, което би трябвало да се каже, е: истината ще ви отдели настрана.

Какво беше казал Едуард Айнщайн при тяхната първа среща. Мария се променя.

— Всичко това е само наука — каза Кирш. — Със сигурност то няма нищо общо със… със семейството на един човек.

Фон Лауе поклати глава.

— Вие не искате да ме разберете. Но аз мисля, че ме разбирате. — Той измъкна два тома от рафта, като държеше по един във всяка ръка. — Ако инстинктивните представи за пространство и време не са валидни, тогава принципите на човешкото общество едва ли могат да се нарекат безпогрешни. Чест, общност, отечество, Бог. Върху какво са изградени тези концепции? Върху здрави и осезаеми основи? Върху нещо абсолютно, като скоростта на светлината? Или върху предположения, толкова съмнителни и несъвместими, че рационалният разсъдък едва ли знае къде да започне? — Той опакова книгите, после отвори едно чекмедже в масата. Вътре имаше много книжа. — В един скептичен свят истина и сигурност ще вървят заедно. Но огледайте се наоколо. Това ли виждате?

Кирш докосна с ръка лицето си. Потеше се. Затвори очи и видя паметника в Райнсдорф, лъскавия черен гранит и голямата дръзка лъжа: ЗА БОГА И ОТЕЧЕСТВОТО.

— Не трябва да бъде така — каза той. — Хората биха могли да се научат.

Фон Лауе се засмя.

— Какво ви кара да мислите, че те искат да се учат? Драги приятелю. За по-голяма част от човечеството единствено заблудите правят живота поносим. Това е трагедията на човешкото състояние, ако питате мен. На хората им трябва да се преструват, че има смисъл нещо, за което разумът казва, че няма. Ако не беше така, какво общо биха имали те? Човешките връзки ще се разкъсат. Обществото ще се разпадне и те ще се изправят сами пред безразличието на вселената. Това, повече от всичко друго, те искат да избягнат; и поради това дори войната е цена, която са съгласни да платят.

Вятърът блъскаше по къщата. Капаците се тръшкаха в рамките си. Фон Лауе вдигна една от кутиите.

— По-добре да свършваме тази работа. Не бих искал да сме тук след като се стъмни.

Той излезе при колата. Кирш се върна към работата си, като събра пръснатите книжа, след което напъха целия наръч листове в един малък кожен куфар. Опита се да не мисли за Мария — как идва към къщата, в нова рокля и нови обувки, с надеждата да намери човека Алберт Айнщайн от кинопрегледите: състрадателния пророк, милостивия баща. Опита се да не мисли изобщо за нищо.

Почти беше свършил, когато се натъкна на цял пакет неотворена поща: сметки, няколко покани в украсени с релефни картинки и букви пликове, неща, които изглеждаха като периодика, ако се съдеше по тежестта им. На дъното беше един дебел бял плик, с името и адреса на Айнщайн, написани с акуратен дребен женски почерк. Според пощенското клеймо пакетът е бил изпратен на 26 октомври от Берлин, пощенски район С, близо до мястото, където беше квартирата на Кирш. Тогава той разбра къде беше виждал този плик преди.

Вътре в плика имаше купчина раирани листове хартия, изписани със същия акуратен дребен почерк. Те образуваха един цял бележник. Сгъната до последната страница имаше една скица от няколко квадратни сантиметра: Алберт Айнщайн, изправен пред църковен аналой, с мила усмивка на лицето му.

Първата страница започваше с изречението: Как се оказах тук след цялото това време?