Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (22)

21

Една неделя, няколко години по-рано, когато Кирш вече си тръгваше от къщата в Райнсдорф, взел своята горна дреха от закачалката й в хола, той изведнъж откри, че това изобщо не беше неговото палто. Беше късно да го връща. Той си спомни, че Макс имаше почти същото палто — тъмносиво, двуредно, с черен филц около яката — само че, докато Кирш откри, когато се мъчеше да го облече на перона на железопътната гара, брат му беше по-дребен с няколко номера. Оттогава палтото висеше, окачено в жилището му в Берлин, без никой да го докосва или да го носи. Кирш нямаше нужда от това палто за себе си, но никога не го върна обратно в Райнсдорф. Имаше си едно наум, че трябва да направи това, и си го спомняше много пъти, но когато наистина имаше възможност да го направи, винаги забравяше или пък случаят му се струваше неподходящ. В действителност не му се искаше някоя негова визита при семейството да започне с припомняне за Макс. Нито пък му харесваше идеята да обяснява как е станало така, че палтото на Макс е у него, нито защо не го е върнал по-скоро. Защото това щеше да доведе до друг въпрос, най-малкото щеше само да го загатне: защо толкова голяма част от вещите на Макс бяха все още в къщата, неща, които никой никога не би използвал отново. Това беше тема, която никой не искаше да признае, че съществува дори само да се обсъди, като че ли фактът на смъртта на Макс беше не просто обективен нещастен случай на война, но някаква мрачна и срамна тайна, престъпление, в което всички те бяха замесени.

Палтото излъчваше миризма на изветрял нафталин, обагрена с аромат, който напомняше на Кирш за сладостите, които баща им имаше навик да им дава, когато бяха деца. Доколкото си спомняше, палтото не беше почиствано от последния път, когато го беше носил Макс. Но даже това не беше нещо, което Кирш би могъл да оправи. Ами ако палтото бъде повредено в пералнята? Ако черната боя на яката пусне или някое копче се загуби? Той не искаше да бъде отговорен за това. И изобщо дали с перилен препарат и вода би могло да бъде отмито нещо и от Макс?

Така палтото си висеше на една закачалка зад вратата, без никаква полза за когото и да било, без да пази някого от вятър или дъжд; служейки само да напомня на Кирш за неговата безсмислена постъпка да го вземе оттам, където му беше мястото и за неговата абсолютна неспособност да го върне.

Най-сетне един петък в началото на декември Кирш свали от закачалката палтото на Макс, изчетка го внимателно, преметна го през ръка и тръгна за работа.

Намери Мария в стаята й.

— Ето — каза той, държейки палтото за раменете му. — Навън е студено.

Мария скицираше една от другите пациентки. Тези пациентки вече бяха свикнали с рисуването й и седяха охотно заради нея, въпреки че невинаги издържаха дълго, преди да станат и да започнат да блуждаят навън по коридора. Тази сутрин беше ред на фрау Бекер. Вдовица към петдесетте, бивша хубавица, но аленото червило, което предпочиташе, вече не й носеше очакваното възхищение. Тя седеше на един стол, с ръце между коленете си, търпеливо наблюдавайки работата на художничката, като не издаваше никакъв признак на разстроен разсъдък, който я беше накарал една сутрин да излезе гола на улицата, твърдейки, че закъснява за църква.

Мария вдигна поглед от скицника си.

— Къде отиваме?

— Навън. — Кирш продължи да държи палтото разтворено. Миризма на стар нафталин се добавяше към преобладаващия дъх на застоял въздух, наситен с дезинфектант.

— Аз трябва да остана тук — каза тя, — докато я завърша.

— Исках само да пробвате палтото. Можем да излезем по-късно.

— Аз трябва да остана тук. — Тя бутна молива си на пода. — Ако стана, всичко се променя. И тогава трябва да започна отново.

Тя говореше за рисунката си. Или по някаква причина му беше ядосана?

— Това ще ни отнеме само секунда.

Тя се втренчи в модела си и продължи да рисува. Може би се боеше да не загуби перспективата си, падането на светлината, ъгъла или своя усет за всичко това. Може би нейната амнезия правеше такива преходни неща по-ценни, а нуждата да се хване за тях по-голяма.

Той я загледа, после остави палтото на леглото й, опитвайки да изглади гънките.

— Ще дойда да ви взема в три часа — каза той.

* * *

Когато се върна, я намери седнала на леглото си, облякла палтото. Тя се изправи, щом го видя, и застана в средата на стаята, с ръце отпуснати отстрани. Кирш го побиха тръпки. Стори му се, че Макс го гледа през очите на момичето, сякаш бледа следа от брат му изведнъж се освети като образ, наблюдаван във вътрешността на призма. Дрехата обаче не й прилягаше добре, както той си беше представял. Дори като младеж Макс е бил по-висок и по-широк в раменете от Мария. Палтото изглеждаше като взето под наем, също като тежките й боти до глезените и безформената й вълнена рокля.

Навън повикаха такси и поеха през реката към центъра на града. Слънчеви лъчи пробиха облаците и тяхната светлина се отрази от мокрите покриви и улични настилки, така че Кирш трябваше да заслони очите си. Пресякоха „Унтер ден Линден“ и си пробиха път надолу по „Вилхелмщрасе“, минавайки в подножието на величествени масиви от банки и правителствени сгради. Мария седеше смълчана, гледайки втренчено пешеходците. Понякога, когато забелязваше нещо от особен интерес, тя заставаше на колене върху седалката, за да продължила ги наблюдава през задното стъкло. Тогава, след като заинтересувалите я изчезнеха, тя се завърташе отново напред и се съсредоточаваше върху някой нов обект на вниманието й, сякаш всяко лице беше картина в галерия, уникално и интересно. Когато спряха, за да пропуснат пред тях трамвай, движещ се по „Лайпцигсрщрасе“, един просяк почука леко по стъклото, раздрънквайки тенекиената си кутия. Неговото лице беше покрито с белези от изгаряния, а където трябваше да бъде лявото му око, нямаше нищо освен хлътнала червена цепка. Мария го гледаше, без да се отдръпне, а ръцете й гладеха стъклото.

Слязоха на спирка „Анхалт“. Това беше станцията, където слизаха в Берлин пристигащите пътници от Цюрих. Беше в средата на следобеда, но тротоарите бяха вече пълни с прибиращи се у дома си чиновници и държавни служители. Докато Кирш плащаше на шофьора, Мария разглеждаше зданието, неговия величествен портал и широките тухлени сводове. Кирш я видя да преглъща. Трябваше да положи по-големи усилия да я облече. Нуждаеше се от шалче. Голото й гърло просто не биваше да стърчи така над грубата тъкан на палтото.

— Това ли е мястото, където ще ме оставите? — каза тя.

— Защо сега мислите за това?

Тя мушна ръце в джобовете си.

— Няма ли да ме изпратите някъде?

Той изправи реверите й, покривайки У-образната бледа плът под гърлото й.

— Как мога да ви изпратя където и да било, когато не знам откъде сте?

Косата й беше пораснала достатъчно, за да трябва той да я освободи от яката. Когато я докосна леко с ръка, долови познат полъх от нейното ухание, прикрито, но не и изличено зад коктейла от камфор и белина, като цвете, цъфтящо сред чакълесто поле.

Две жени наблюдаваха от стъпалата над тях. Едната държеше дакел под мишница. Кучето се разлая срещу него, оголвайки жълтите си зъби. Без съмнение те подозираха нещо неприлично. Мария определено не беше облечена като дама, а щом не беше дама, каква беше тогава?

Кирш се обърна към таксито.

— Промених намерението си. Закарайте ни до Карщат.

 

 

Универсалният магазин в Карщат беше най-голямата сграда в Берлин, обширна крепост от цимент и камък, с тумбести квадратни кули на южните ъгли, издигащи се на 25 етажа във въздуха. С изтъкнатото си предпочитание към перпендикулярните форми (нямаше крива линия или диагонал никъде), тя напомняше на Кирш за електроцентрала, но Алма се кълнеше, че за всекидневни дрехи и домакински стоки човек не би намерил по-добро място. „Там не се отива за вечерни облекла“, казваше тя, „но човек може да изгуби толкова много време, ако тръгне да си търси чифт ръкавици в малките магазини.“ Два пъти през миналото лято тя го беше мъкнала до градината на покрива, където един струнен оркестър свиреше серенади на клиентите, докато те се тъпчеха с кафе и торти. При първия случай тя му беше купила вратовръзка, която, по нейно настояване, той носеше, когато посещаваха нейното семейство в Ораниенбург. При втория случай му беше купила комплект нокторезачки и кожен калъф.

Изглежда, че Мария не познаваше ескалаторите. При първото возене краката й се разтрепериха и тя се хвана за движещите се парапети с двете си ръце, хвърляйки крадешком погледи към проблясващите пространства на по-горните етажи. Кирш едва се сдържаше да не се засмее на тревогата, изписваща се върху лицето й, когато виждаше как стъпалата над нея изчезваха едно по едно под стоманените зъби на гребенчетата плоча. Най-накрая тя се осмели да пусне движещия се парапет, разпервайки ръцете си като ходещ по опънато въже циркаджия, и скочи през прага на ескалатора на разстояние от най-малко един метър.

— Можем да се качим и по стълбите, ако желаете — каза Кирш.

— Не. — Тя изправи раменете си. — Искам да опитам пак. Как се слиза надолу?

Нямаше обаче нужда да слизат надолу, защото дамско облекло се продаваше още един етаж над тях. На втория ескалатор Мария успя да се държи само с едната ръка, въпреки че от време на време, когато движещата се стълба се разклащаше, тя посягаше към ръката на Кирш, за да се чувства по-стабилна. Така съсредоточена в придвижването си, тя не забелязваше как я гледат хората, как се обръщат да видят какво става и се мръщят. Кирш не беше сигурен какво толкова ги впечатляваше — това, че тя нямаше шапка или прическа, нейните работни високи обувки, липсата на грим на лицето й или просто фактът, че беше по-хубава, отколкото имаше право да бъде. Докато се изкачваха етаж след етаж из големия магазин, Кирш установи, че се радва и забавлява от тяхното объркване.

Той избра един костюм от вълнена прежда. Алма носеше много костюми тези дни дори костюм с панталон, като Марлене Дитрих. Но Мария не беше впечатлена от избора му. Тя избра една синя, домашна рокля на шарки, с бухнали ръкави и пола с набор от бастички. Държеше дрехата до тялото си, обръщаше се насам-натам и наблюдаваше отражението си в огледалото.

— Пробвайте я — каза Кирш.

Тя беше като роклята в нейния гардероб в къщата на господин Метлер, само че по-ярка и нова.

— Защо? Аз не мога да я купя без пари.

— Пробвайте я все пак. Разпореждане на лекаря.

Той я заведе до кабините за преобличане и изчака отвън, вслушвайки се в шумоленето на платове и лекото тракане на закопчалки, които идваха иззад завесите. Чу гласове, после шокиращ смях и женско кудкудякане: две жени бяха влезли заедно в съседната кабина. Много жени минаваха покрай него, с различни дрехи, натрупани в ръцете им. Дойде му наум, че вероятно е единственият мъж на този етаж.

Тя излезе иззад завесата боса. В сравнение с нейната обичайна болнична „носия“ на обитател на клиниката, роклята й изглеждаше хубава и женствена. Тя се завъртя пред него, така че плисетата на полата й се разтвориха навън, разкривайки избледнели синини от натъртвания отзад на прасците й. Нейният кръст беше тънък като на тринайсетгодишно момиче.

— Трябват ви дълги чорапи — каза той и повика една от продавачките.

 

 

Чифт копринени дълги чорапи, колан за жартиери, роклята, чифт черни ниски лачени обувки — те прекараха почти един час, за да се снабдят с тази екипировка. След това се изкачиха още един етаж и пробваха няколко шапки: кремава мека шапка с кафява панделка, черна конусовидна шапка, прегъната на върха, за което продавачките казаха, че е „в швейцарски стил“, филцова шапка, оформена на някакъв калъп, която напомняше на Кирш за шлема, носен от Меркурий, наричан крилатия вестоносец, благодарение на лъскавите черни пера, прикрепени от двете страни на шлема. Една след друга той ги слагаше на главата на Мария, както стоеше тя пред огледалото, сбръчквайки носа си всеки път в знак на неодобрение. Изборът беше труден. Всяка шапка я представяше в различна светлина: меката шапка като светска и развратна, коничната като уравновесена и изтънчена като балерина. Нейната невинност придаваше сила на всяко изражение, блясък на всеки нюанс.

— Вие избирате — каза той.

— Това тест ли е? Или част от моето лечение?

Той още не й беше казал къде отиват, а тя очевидно беше решила да не пита.

— Не е тест. Но вие пак трябва да сте облечена с нещо. Нали не искате да изглеждате като затворничка?

Тя свали меката шапка и му я подаде.

— Не мога да избера. Всички изглеждат толкова хубави.

— Те са по последната мода.

Тя се обърна с гръб към огледалото и без всякакъв признак на смущение си вдигна полата, оправяйки подгъва на чорапите си. Кирш забеляза укора по лицата на две продавачки, които продължиха да си шушнат зад тезгяха.

— Тези чорапи също са специални — каза тя.

— Копринени са.

— Никога не съм носила коприна досега.

— Може би не сте могли да си го позволите.

Тя отново спусна полата си надолу, махайки нещо бяло, което се беше полепило върху плата.

— Моят баща не беше беден. Той имаше държавна работа и носеше униформа в празнични дни.

Бяха ли това ясни спомени, почуди се Кирш, или друга мечта?

— И къде е сега вашият баща?

— Мъртъв е. — Тя премина на друг щанд, където бяха изложени още шапки, като опипваше повърхностно с пръсти ръбовете им. — Цялото ми семейство са мъртви. — Тя избра една черна филцова шапка тип бомбе. — Какво ще кажете за тази? Подхожда ли ми?

— За празник с конни надбягвания може би. Какво ви кара да мислите, че цялото ви семейство са мъртви?

Тя дръпна филцовото бомбе надолу върху челото си, така че очите й се скриха в сянка.

— Вчера бях навън, на двора. Там има една пейка, на която обичам да седя.

— Знам. Виждал съм ви там.

— О, така ли? — Тя вдигна ръка към бузата си.

— И?

— Спомням си, че намерих гроба на баща ми. Снегът и прясно разровената пръст. Мисля, че е бил погребан в онази униформа.

— Това ли е всичко, което си спомняте?

— Помня как се почувствах.

— И как точно беше? Предполагам, тъжно.

— Не. Аз си спомням това чувство много ясно. — Тя свали бомбето и го замени със синя шапка клош, с периферия, обърната нагоре при челото в стил, за който Алма беше казала, че бил passé^[1]. — Аз се почувствах свободна.

 

 

След Карщат пътуваха в препълнени трамваи до „Александерплац“, след това поеха пеш по обичайния маршрут на Кирш: покрай сергиите на „Гренадирщрасе“, въпреки че те бяха по-малко на брой от обикновено; покрай закования с дъски музикален магазин на хер Бронщайн, покрай помпената станция и синагогата на „Рюкещрасе“, където един самотен полицай постоянно държеше под око шествието на богомолците, влизащи вътре. Мария може и да е разпознала околностите, но не показа това с нищо. Не каза изобщо нищо. Вървеше постоянно напред, нито поглеждаше наоколо, нито спираше да се ориентира. От време на време, когато стигнеха до ъгъла на някоя улица, Кирш забавяше ход, за да разбере дали тя се обърква или се колебае накъде да върви; но всеки път тя продължаваше, като едва хвърляше назад към него един бърз поглед.

Когато стигна до гробището, тя спря. Портите бяха отворени. В полумрака Кирш можа да види няколко фигури, които се движеха вътре; може би бяха хора от службата за поддръжка на гробището, които махаха увехналите цветя или копаеха нови гробове. Светлинките от техните цигари се носеха в мрака.

— Вървяла съм по този път преди — каза тя, като дъхът й образуваше струйка пара в студения въздух.

* * *

Господин Метлер се забави много време, докато отвори вратата. Дори тогава сякаш не му се искаше да направи това и той я открехна само на няколко сантиметра.

— Какво искате? Аз мислех… — Той забеляза Мария да ходи по тротоара. Неговият глас се сниши до шепот. — Какво прави тя тук?

— Искам да ми покажете пак онази стая. Номер три.

Радиото вътре беше включено: стържещи гласове и прашене от ръкопляскания. Господин Метлер отстъпи от вратата. Кирш хвана Мария за ръката и я поведе към хола. Тя леко се задъхваше.

— Ако ни дадете ключа, ние ще се оправим сами — каза Кирш.

Господин Метлер изсумтя и се върна в апартамента си. Оттам се чу звук от кратка консултация, след това той отново се появи и повика Кирш с ръка.

— Един нов клиент има интерес да наеме онази стая — каза той, духайки на очилата си и забърсвайки стъклата им с ръкава си. — Така че ако тя иска нещата си, трябва да ги вземете сега.

Те стояха в една тясна приемна. Ключове висяха на кукички. Стари обувки бяха подредени покрай стената. Миризма на варени картофи се понесе от кухнята.

Кирш затършува из дрехите си.

— Да предположим, че ви платя за още една седмица?

Господин Метлер поклати глава. Неговият очакван наемател бил подходящ, каза той, от онези, които се установяват за дълъг срок — всъщност един аристократ: от онези квартиранти, които никой не иска да изпусне. Колкото повече той обясняваше, толкова по-сигурен ставаше Кирш, че го лъже.

— Да предположим, че платя за две седмици само като начало, а после можем да продължим? Мисля, че може да бъде добре за Мария да се върне тук, далеч от клиниката.

— Тук? Искате да кажете за постоянно?

— За няколко месеца най-малко.

— Не, не, това е невъзможно.

— Защо? Тя не ви създаваше никакви неприятности. Вие сам казахте това.

— Това беше преди. — Метлер хвърли поглед към кухнята. — Никой не иска такъв човек в къщата си.

— Не знам какво имате предвид.

— Хората не се чувстват сигурни. — Господин Метлер завъртя пръст, опрян в слепоочието си. — Никога не знаеш какво могат да направят, нали? За какво са приютите?

Кирш отвори портфейла си.

— Трийсет дни, в брой, авансово. Мога да ви оставя депозит сега.

Господин Метлер погледна покрай него към хола.

— Накъде се е запътила тя сега?

Кирш се обърна. Мария беше изчезнала. С нея беше изчезнал и ключът за стая 3.

— Тя трябва да е… — Той отиде до подножието на стълбището. — Мария?

Отвън на улицата една бутилка се разби в паважа. Някакво куче се разлая. Господин Метлер забърза към входната врата и спусна резето. Кирш се затича нагоре по стълбите.

Бързи стъпки отекнаха по уличката.

— Мария?

Никой не отговаряше. На него никак не му се искаше тя да се разхожда сама. Той би искал работите да се движат постепенно, стъпка по стъпка. Внезапно нахлуване на спомени можеше да има непредвидими последствия. Би могло да бъде опасно.

Ами ако помисли за самоубийство? Взел ли е под внимание такава възможност? Може би се е хвърлила от моста.

Някаква светлина се включи в една от стаите на първия етаж. Кирш се втурна към втория етаж. Точно когато пристигна пред вратата на стая 3, ключалката щракна и се заключи.

Тя искаше да бъде сама. Това беше нейната стая в края на краищата, или е била такава. Нейните вещи все още бяха там: дрехи, книги, албум със снимки. Той почука леко.

Почувства студено течение в глезените си. Почука отново.

— Мария? — Заслуша се: нищо. Опита бравата на вратата. Тя не беше заключена.

Вътре беше тъмно. Светла жълта ивица светлина от близката улична лампа се беше разпростряла по тавана на стаята. Беше поразително студено.

Той щракна ключа на лампата. Крушката беше изгоряла. Взря се в тъмнината и направи няколко крачки напред. Мария не беше там.

Безшумно прозорецът се открехна. Завесите се разлюляха. Далечният рев от града се усили.

Той изтича до прозореца, отвори го широко. Погледна внимателно надолу, покрай малкия железен балкон. Газовите фенери долу под прозореца светеха необичайно ярко. Кирш трябваше да си заслони очите. Нямаше тяло, проснато на тротоара, нито тълпа зяпачи, събрали се наоколо. Един мъж палеше цигара. Той погледна нагоре към Кирш, докато си хвърляше кибритената клечка.

— Какво има?

Мария стоеше до него.

— Какво правите там навън?

Тя сви рамене.

— Аз ви видях тук долу. Възможно ли е? Мисля, че си спомних къде съм ви виждала.

Той я обгърна с ръце и я притисна силно. Тя изглеждаше преобразена. Той я повдигна, внесе я вътре и я постави на пода.

— Помислих, че съм те загубил.

Нейните ръце още обгръщаха врата му, а лицето й се криеше в гънките на палтото му. Той се почувства все по-силно трогнат, почувства кратка безтегловност, както в момент преди да паднеш отвисоко.

Тя стискаше здраво очите си затворени, докато той я целуваше, сякаш си пожелаваше нещо. След това обхвана лицето му с ръце и го целуна, а очите й трепкаха, докато телата им бавно се отпускаха. Те останаха дълго време по този начин в студения мрак, докато голите дъски на пода поскърцваха под краката им. Кирш не помисли да я попита какво друго си е спомнила. По изключение, това не му изглеждаше важно.

Прозря, че тази любов не беше, в края на краищата, някаква мечта, слабост или проява на лудост. Тя беше дар, спасение.

Той потрепери. Стаята имаше малка камина, която беше вече заредена с гориво, но отне доста време, докато се затопли.

— Умирам от глад — каза Мария. — Може ли да похапнем нещо? Нищо не съм обядвала.

— Не си обядвала? Защо?

— Бях нервна. Не го ли усети?

— Всъщност не.

Що за психиатър съм аз, помисли Кирш. И отговорът дойде: такъв, който има любовни афери със своите пациентки.

— Знам едно място — каза той.