Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (34)

33

Доктор Якоб Шулер беше слаб, напет мъж със златни пръстени на пръстите си, с прошарени мустаци и сресана оредяваща коса. Чифт тесни прилепнали очила му придаваха някаква кукумявко подобна мъдрост, която сигурно впечатляваше много неговите пациенти. Той беше достатъчно възрастен — някъде около шейсетте — не само за да е работил с предишния директор, прочутия Ойген Блойлер, но също и да се е скарал открито с него.

— Той прахосваше прекалено много време за Фройд. — Шулер говореше бързо, изяждаше букви и срички, но гласът му беше силен. — Винаги се опитваше да умиротвори събеседника си, казвайки му колко важен бил той: нещо като Коперник на разума и други такива глупости.

Вървяха по един дълъг коридор, като Шулер си помагаше с бастун, а бялата му престилка се развяваше разкопчана.

— Блойлер беше фундаментално несигурен, един непоправим, вечно колебаещ се страхливец. Той се страхуваше да не бъде изхвърлен навън, в тъмнината, между неверниците. Знаете как е при Фройд.

— Искате да кажете, че сте с него или против него?

— Правилно.

Тази част от сградата беше силно осветена и шумна, с непрекъснато движещ се насам-натам персонал. Второкласните и третокласните пациенти вечеряха в трапезарията, предоставяйки по този начин възможност отделението и прилежащите помещения да бъдат почистени и претърсени — режимът беше много строг по отношение на забрана за алкохол, тютюн и други стимуланти, освен ако не бяха изрично разрешени от лекарите. Въпреки че помещенията изглеждаха старателно обработени с антисептични средства, във въздуха имаше един остатъчен дъх на нечистота, не напълно прикрит от по-силната миризма на белина.

— Тази специална вяра върши добра работа — каза Шулер, — когато клиентите ти плащат по петдесет франка на час, но на място като това тя не води до нищо друго освен до неприятности. Хората не се чувстват много добре, когато ги разпитваш за техните сексуални наклонности, по-специално когато са намесени техните майки. — Заобиколиха един санитар, който беше коленичил, мъчейки се да изтърка с гъба едно разплискано по стената тъмно петно. — Аз нямам възражение по основния подход. Наблягането върху детството е доста убедително. Обаче неговият сексуализиран модел на семейните отношения е тесногръд.

Карл Бонхьофер поддържаше същото гледище за теориите на Фройд. Може би това беше предразположило Шулер да сътрудничи в проучванията на Кирш, след като се беше уверил, че самоличността на неговите пациенти ще бъде подходящо прикрита.

— Степента на субективност при тези диагнози е постоянен източник на търкания — каза той. — А като погледнете семейните истории, можете да хвърлите известна светлина по въпроса за ролята на наследствеността. Аз винаги твърдя, че душевната нестабилност се предава от поколение на поколение, но все пак е добре да проверите някои данни.

— Моята цел е да се съсредоточа само върху диагностичните критерии — каза Кирш. — Аз искам да установя дали те са последователни и устойчиви; и дали настоящата класификация на душевните болести е научна.

Шулер се намръщи, гуменият накрайник на неговия бастун предизвикваше остри скрибуцалия, като контрапункт на неговото куцукане.

— И какво ще се случи, ако тази класификация не е научна? Трябва ли да се откажем въобще от психиатричната медицина?

— Защо пък да се отказваме?

Шулер изглеждаше изненадан.

— Добре, д-р Кирш, струва ми се, че нашата претенция да бъдем лекари, да работим в даден клон на медицината, почива върху способността ни да идентифицираме отделни заболявания. Ако не можем да кажем от какво страдат хората, за какво друго ставаме?

Кирш си спомни какво беше казал д-р Фишер, когато се срещнаха за първи път: Статусът. Това е ахилесовата пета на цялата професия.

Шулер извади един ключ от джоба си.

— Докато не започнахме да наричаме лудостта болест и да приемаме, че като такава тя подлежи на медицинско лечение — най-малкото потенциално — повечето страдащи бяха просто заключвани като престъпни тайни. Лоши зародиши и други подобни. В известен смисъл болестта слага нещо като петно върху болния, тя е позорно нещо. Медицината, макар и недоразвита, поне предлага надежда.

— Малко повече последователност и устойчивост в диагностичните методи е целта, към която се стремя. За да се достигне до една обективна рамка.

— Разбирам — каза Шулер. — Обективна рамка. Е, всички ние бихме могли да използваме нещо такова.

 

 

По-старите отчети и досиета от „Бургхьолцли“ се пазеха в превзет от мухъл сутерен заедно с купища излязла от употреба служебна мебелировка: пейки, черни дъски и няколко железни бюра от онези, които Кирш не беше виждал от училищните си години. След кратка обиколка и обяснение на системата на указателите те се оттеглиха в кабинета на Шулер, просторна стая с десетки растения в саксии, наредени покрай стените. Шулер обясни, че болницата се радва не само на обширни градини, но и се гордее с оранжерия, където се отглеждат тропически растения. За съжаление няколко стъкла от нея били счупени от един от пациентите, който хвърлял по тях предмети от горните прозорци, и за да се предпазят по-капризните ботанически видове, се наложило да ги изнесат на съхранение извън болницата, докато бъде завършен ремонтът на повредените части.

— Установихме, че градинарството е отлична терапия за много пациенти — каза той, като вдигна една смокиня от седалката на един стол и посочи, че Кирш трябва да седне, — докато виждат плодовете на своя труд. Но една късна слана причинява неописуеми страдания.

— Не отглеждате ли случайно кактуси? — попита Кирш, оглеждайки купчините пожълтяващи листа.

— Кактуси? О, боже, не. Условията за тях са много неподходящи дори в оранжерията. — Шулер намери място за смокинята на своето бюро, където тя закри отчасти лицето му. — Въпреки че тук има един пациент с два много красиви кактуса. Баща му ги е донесъл от Америка. Защо питате?

— Мисля, че ги видях. Ако говорите за Едуард Айнщайн.

— Точно така. Как…

— Дойдох да го посетя миналата седмица. Като получастна визита.

В най-общи линии Кирш обясни своя професионален интерес към случая Драганович, без да спомене Мария по име.

— След като вече бях тук, помислих, че бих могъл също да установя какво си спомня за нея хер Айнщайн, защото са се познавали. Би трябвало най-напред да се свържа с д-р Майер, но аз не исках да го натоварвам с нещо толкова дребно.

Шулер подсмръкна, което беше единственият показател, че е притеснен от професионално директния начин, по който Кирш постави въпроса.

— А беше ли хер Айнщайн готов да отговаря на въпросите ви?

— Да, напълно. Въпреки че някои от забележките му бяха озадачаващи. Все още не съм сигурен на кое да вярвам.

Шулер въздъхна.

— Добре. Доктор Цимерман наблюдава този случай сега. Предполагам, че трябва да говорите с него.

Шулер вдигна телефона и позвъня на няколко места в сградата. Няколко минути по-късно д-р Цимерман влезе в стаята, стискайки здраво една картонена папка. Беше двайсетина години по-млад от Шулер, по-дребен на ръст, гладко избръснат и сух, с очила и гъста тъмна коса, сресана на вълни през цялото му теме. Долната мека част на лявото му ухо беше превързана.

Той стисна енергично ръката на Кирш.

— Чувам, че току-що сте дошли от Берлин — каза той, предавайки значимост на думите си чрез повдигане на вежди.

— Преди няколко дни, да.

Цимерман кимна тежко.

— Как е там?

Без съмнение той беше гледал същите кинопрегледи и беше чел същите репортажи във вестниците като Кирш: Хинденбург назначава Хитлер за канцлер, тълпите и факелните шествия, събития, които самият Кирш беше пропуснал. Липсата на акцент у Цимерман говореше, че е германец по рождение.

— Доктор Кирш не е дошъл тук да говори за политика — каза Шулер. — Той иска да научи нещо за пребиваващия при нас хер Айнщайн.

— Хер Айнщайн, добре… — Цимерман се озърна напразно наоколо за свободен стол. — Той наистина е интересен случай. Ясно психиатрично разстройство, съчетано със забележителна интелигентност и познания. Написаните от него неща свидетелстват за голяма ерудиция, ако се съди по академичните му статии. А той е и най-добрият пианист, който сме имали от години тук.

В последвалата дискусия стана очевидно, че д-р Шулер и д-р Цимерман бяха на различни позиции за точното естество на състоянието на Едуард, както беше загатнал и самият Едуард. Но ако това беше източник на враждебност помежду им, те внимаваха тази враждебност да не излезе извън контрол, поне пред него.

— Едуард е учил в медицинско учебно заведение няколко години — каза Цимерман. Сега той се беше приютил на края на масата между едно каучуково растение и една акация джудже. — Това прави диагностицирането много по-трудно. Той знае всичко за различните симптоми и може да ги представя, както си поиска.

— Прави това, за да се забавлява — каза Шулер. — Има една манипулативна страна в неговата личност: пасивна, но ефективна. Почти като при жените.

— Има двойствено отношение към цялата идея за психиатрията, както и към много други неща — каза Цимерман. — Съвсем ясно има голям интерес към темата, но в същото време обича да изразява скептично отношение, като че ли цялата тази сфера на дейност е гнила.

Кирш кимна.

— Аз усетих точно това, когато се срещнах с него.

— Това отношение е възприел от своя баща — продължи Цимерман, — за когото аз подозирам, че е в основата на този случай. Всичко, което баща му не иска да приеме, не го приема и той, не и изцяло. За нещастие на Едуард, неговите таланти и наклонности са в области, за които неговият баща няма време, като единственото изключение е музиката. Можете да видите как това го изправя пред една дилема.

Отначало Кирш не видя тази дилема. Присъствието на Едуард в живота на Мария се превръщаше все повече в източник на объркване. Синът на Айнщайн имаше познания, но също и въображение; а освен това той долавяше и нещо пакостливо, може би дори нещо злостно.

— Една дилема — повтори той. — Какво искате да кажете?

Цимерман бутна очилата нагоре върху носа си.

— Едуард или се обявява против баща си — което е безнадеждна кауза, при положение че баща му е интелектуален колос без паралел — или приема да отхвърли почти всичко, което би могло да осигури негово собствено място в света дори да установи собствената му идентичност. — Той отвори папката и извади от нея снопче листа, завързани хлабаво с дълга синя панделка. — Тук има нещо, написано от Едуард: философски афоризми, той така ги нарича. Изпраща ги периодично в писма, но за щастие е достатъчно суетен, за да си оставя копия.

Той подаде на Кирш листата. Те бяха изписани с елегантен почерк, сякаш преписани старателно. Една сентенция беше подчертана: Нищо не е по-лошо за един човек, отколкото да има някой близо до себе си, за когото неговото съществуване и всички негови усилия не струват нищо. Кирш обърна една страница и видя друга сентенция, написана по същия начин: Най-лошата съдба е да нямаш съдба, но също и да бъдеш ти съдбата на някой друг.

— Трогателно или сълзливо — каза Шулер, — зависи от вашия вкус.

Цимерман постави листата отново в тяхната папка.

— Написал е също една книга. Дебела няколкостотин страници.

Шулер се намръщи, като че ли беше казал нещо, което не биваше да казва.

— Каква книга? — попита Кирш.

— Очевидно измислица, белетристика. Чувахме го да казва, че работи върху нея от известно време, но никога не сме вярвали, че тя съществува в действителност. Тогава една от сестрите го сварила да опакова някакъв ръкопис. За съжаление, когато след известно време отидохме да видим с очите си този ръкопис, той беше изчезнал. Смятаме, че го е предал някому. Това е доста разочароващо.

Кирш не можеше да повярва на ушите си. Няколко стотици страници с въображаеми излияния на чувства, колкото и да са объркани, биха помогнали да се вникне на някакво ниво в състоянието на пациента, нещо, което години на анализиране не биха могли да постигнат. Книгата е била под носа им, но те не са я погледнали, просто защото не вярвали, че такава изобщо е имало.

— Имате ли някаква представа какво е било съдържанието на книгата?

— Действието се развива в психиатрична болница — каза Шулер. — А героят е психиатър. Това е всичко, което знаем.

При наличния интерес у Едуард към психиатрията изборът му не беше изненадващ. Може би при писането на белетристична книга е могъл да прави избор, какъвто не се е осмелявал да направи в живота.

— Смятате, че връзката на Едуард с неговия баща е всъщност основната причина за неговото състояние? — попита Кирш.

Цимерман кимна.

— А професор Айнщайн има ли представа за това?

Шулер сви рамене.

— Изпращахме доклади за състоянието на Едуард на неговата майка. Приехме, че са били препращани, но…

Цимерман и Шулер се спогледаха един друг. Цимерман докосна превръзката на ухото си.

— Не получихме никакво доказателство за интерес. Разбира се, професорът е зает човек.

— Няма никакво съмнение, че Едуард се чувства изоставен — каза Шулер. — Обявен за негоден и изхвърлен. Ето защо мрази баща си. Точно както и го боготвори. Такъв конфликт не е здравословен, особено за един чувствителен млад мъж.

— Това разрушава неговия разум — добави Цимерман. — Най-лошото според мен е, че той знае това.

Анализът имаше смисъл със или без позоваване на стриктните догми на Фройдовата психоанализа. Факт, който можеше лесно да се установи, е, че децата често се самообвиняват за отсъствието и пренебрежението на родителя, колкото и ирационално да звучи това. Когато тук се включи един баща, който хвърля сянка, по-дълга от сянката на всеки жив човек, едно безукорно същество, обичано от милиони хора, ще ви бъде лесно да разберете как могат да се вкоренят толкова дълбоко чувства на вина или незадоволеност. Но що се отнася до лечението, единственият подход с надежда за успех беше да се промени естеството на взаимоотношенията. Връзката между баща и син трябваше да бъде създадена отново, така че да стане съзидателна вместо разрушителна, преди да е нанесла непоправима вреда. Това беше подход, който изискваше пълно посвещаване и време.

— Усещането, което получихме, е, че професор Айнщайн не е съгласен с нито една от нашите преценки — продължи Шулер.

— Той вярва, че душевната болест на неговия син няма нищо общо с него. Тя е наследствена като вродения сифилис, само че е по-неподатлива на лечение. Според майката на Едуард, професорът се страхува много от наследствена лудост — ирационален страх, може да се каже. Когато другият му син, Ханс Алберт, преди няколко години се сгодил за жена, по-възрастна от него, той я е проучвал чрез нает частен детектив. И когато се оказало, че била подложена за кратко време на психиатрично лечение, се противопоставил на сватбата със зъби и нокти.

— Сигурен съм, че е имал своите основания — каза Кирш.

— Очевидно е вярвал, че семейство Марич също е имало лудост в кръвта си. Така че да се жениш в семейство, над което тегне същото проклятие…

— Не може ли да е бил прав?

Шулер сви рамене.

— Майката на Едуард е предразположена към пристъпи на депресия — поне Едуард казва така. А неговата леля, Зорка Марич, е прекарала две години тук, в „Бургхьолцли“ през войната. Алкохолизъм и нервно разстройство от някакъв тип, въпреки че е твърде възможно да е свързано с някаква травма, съгласно бележките за случая.

— Наследствени или не — каза Цимерман, — по-лесно би било да се определят затрудненията на пациента, ако чувството на отхвърленост може да бъде намалено. Поведението на Едуард стана забележимо по-обезпокоително, когато той научи, че баща му може да напусне Европа завинаги.

Кирш си мислеше за Едуард, който самотен в стаята си, се упражнява на пианото всеки ден в очакване на посещение от баща си — посещение, което засега не се беше случило.

— Той наистина ли е напуснал завинаги?

— Много е възможно — каза Цимерман. — Фрау Айнщайн ни каза, че са му били предложени няколко високоплатени длъжности в Америка. Очевидно Едуард е разбрал, въпреки че това не би трябвало да се допуска.

— Той е заловил писмо от своя баща — каза Шулер. — Оказва се, че е вършил това известно време, тършувайки из книжата на майка си и на други места. Тя мисли, че някои неща са й откраднати.

Кирш стана.

— Писма?

— Ние предполагаме така. Това беше преди няколко месеца. Във всеки случай, що се отнася до Едуард, само мисълта, че неговият баща напуска Европа, дълбоко го разстройва. Изглежда, че по същото време са били засегнати връзките с майка му.

Отвън в коридора иззвъня електрически звънец. Шулер извади часовник от горния си джоб и се изправи на крака, обяснявайки, че трябва да посети едно събрание и помоли да бъде извинен.

— Само ме осведомете кога искате да започнете да проучвате архива и аз ще ви осигуря достъп и спокойно място да работите. Междувременно, предайте на д-р Бонхьофер моите най-сърдечни почитания.

 

 

Доктор Цимерман придружи Кирш по обратния му път през сградата до изхода. Вечерното хранене беше към края си, пациентите мълчаливо се тътреха към квартирите си, някои хвърляха едно бдително око към непознатия, когато той минаваше покрай тях, повечето гледаха в пространството с познатата смесица от безнадеждност и обърканост. Общото настроение обаче в сравнение с „Шарите“ беше поне малко по-спокойно, но може би просто защото пациентите бяха по-щедро натъпкани с успокоителни.

— Надявам се, че сме ви били от известна полза — каза Цимерман. — Вие искахте да знаете дали хер Айнщайн е надежден източник на информация и аз се страхувам, че отговорът е по-скоро не. Просто главата му е натъпкана с прекалено много неща.

— Вие очевидно сте загрижен за него.

Цимерман кимна.

— Боя се, че това може да доведе до саморазрушение. Възможно е той вече да жадува за някаква форма на мъченичество в ръцете на баща си.

— Може би точно това е имал предвид за неговия измислен литературен герой психиатъра — предположи Кирш.

Цимерман сви рамене.

— Страхувам се, че никога няма да узнаем.

Кирш отново си представи Едуард на пианото. Той свиреше така добре, толкова ясно и точно, та беше трудно да се повярва, че е нещо друго, а не един напълно здрав и разумен човек. Това беше доказателство до каква степен човешкият ум е парцелиран; една част работеше на най-високо равнище, друга беше напълно нефункционална. Коя част управляваше неговата писателска дейност? Дали изчезналият ръкопис бе дело на Айнщайн геният или Айнщайн побърканият?

— Аз имам един последен въпрос — каза той. — Ако Едуард може да представя симптоми по своя воля, как вие можете да бъдете сигурни, че неговото поведение не е било една игра на криеница от самото начало? Възможно ли е това да е било само един зов за помощ? Начин да привлече вниманието на баща си.

— Всичко е възможно, но това би бил уникален случай в моята практика. Ако само хвърлите поглед на временните влошавания на почерка му, ще разберете, че нещо не е както трябва. Освен това част от неговото поведение е доста екстремна.

— Като например?

— Изблици на ярост, тръшкане на врати, халосване на пианото с юмруци, понякога по десет минути наведнъж. И още — нападна майка си, когато тя се опитваше да го обуздае. Опита се да я бутне от балкона.

— Той ми каза, че това било само опит да я сплаши.

— Това не е всичко. Майка му дава частни уроци на млади жени — по математика, музика и други подобни. Едуард започнал да се разхожда по време на уроците силно разголен. Стените в спалнята му били покрити с порнографски снимки. Майка му не се осмелява да пуска никого там дори слугинята.

Бяха стигнали до главния вход. Пустото пространство се огласяваше от звуци на затварящи се врати.

— Моя пациентка в Берлин е една от ученичките на Милева Айнщайн. Но още не съм наясно как Едуард се е запознал с нея.

Цимерман се намръщи.

— Какво е името на вашата пациентка?

— Мария Драганович. — Кирш кимна към папката, която все още стоеше пъхната под мишницата на Цимерман. — Споменавал ли я е някога Едуард?

Цимерман обмисляше отговора на този въпрос.

— Знаете ли, аз не мисля, че той го е правил, всъщност, въпреки че, разбира се…

— Тя е сръбкиня, от същата област, откъдето е и неговата майка.

— Да, знам. Спомням си я съвсем ясно.

Кирш не беше сигурен дали беше разбрал.

— Моля? Искате да кажете, че всъщност сте се срещали с нея?

— Е, да, разбира се. Тя беше пациентка тук за малко. В първокласното отделение. Не знаехте ли?

— Не, не знаех.

— Едуард беше тук по това време — каза Цимерман. — Затова мисля, че тук са се срещнали.