Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (41)

Епилог

Гиза

Събота, 4 декември 1943 година

— Преди малко си почиваше — каза сестрата, — но мисля, че сега е буден. Просто е невероятно как няколко дни в тази проклета Персия могат да причинят такъв хаос! Горкият премиер е много зле, няма подобрение от пневмонията, а що се отнася до този мъж…

Тя се приведе към ухото на Грейс.

— Лекарят е много притеснен, че може да развие сепсис. Отравяне на кръвта.

— Но нараняванията… ако оцелее… дали той…?

— Дали ще може да има деца? — Сестрата поклати глава със съмнение. — Кой знае? Лекарят казва, че никога не е виждал толкова ужасни разкъсвания. А той е служил и през Първата световна война. Опасяваше се, че ще се наложи да ампутира. Но все още не се налага и се надявам никога да не се и наложи. Разбира се, ако развие гангрена…

— Мога ли да го видя?

Сестрата се обърна рязко и я поведе по коридора на вилата на Чърчил към стаята на Иън. Беше точно до тази на премиера, чиято врата беше затворена. Лорд Моран трепереше над белите дробове на Великия мъж, след като тристранната конференция беше свършила. Чърчил не за пръв път страдаше от пневмония, но Моран честно казваше, че това е най-лошият случай до момента. Дишането на Чърчил беше затруднено. Трябваше да се храни добре и да спи. Не беше сигурно дали въобще ще е възможно да го преместят през следващите няколко дни и завръщането му във Великобритания беше отложено. Дори полет на ниска височина щеше да напрегне дробовете му още повече и Моран не можеше да отговаря за последствията. Беше пратил телеграми до официалната резиденция на премиера на „Даунинг Стрийт“, до двореца на краля „Уайтхол“ и до имението „Чекърс“ в провинцията. Памела летеше за дома на следващата сутрин, но Сара прекарваше дълги часове в стаята на баща си.

Вратата на стаята на Иън беше открехната. Сестрата кимна на Грейс и я остави.

Тя почука леко на рамката.

— Влез — чу се пресипнал глас отвътре.

Вече е отегчен, помисли си тя и надникна в стаята.

Той се подпираше на лакти с лице надолу и прелистваше някаква книга. Над бедрата му имаше някаква конструкция от планки и чаршафът падаше върху нея, като прикриваше раните, които бяха ужасили делегацията, когато го пренесоха в безсъзнание от портала до британското посолство. Именно Грейс настоя да го вкарат вътре, като нареди на военните полицаи да намерят носилка. Беше видяла как пада от камиона секунди преди експлозията и нямаше да остави Иън да бъде прегазен от истерични кози или персийци.

Бяха го пренесли бързо до посолството онази сутрин, като се разминаха с открития автомобил, който откарваше смелия Чърчил към съдба, която обаче не му беше писана. Сара се беше извърнала рязко на седалката.

— Това не е ли… — извика тя към Грейс.

— Да — изкрещя Грейс. — Продължавайте към летището. Ние ще ви последваме.

Мина още един ден, преди тя и Иън да излетят от Иран със самолета на лорд Ледърс. Иън лежеше по корем. Лекарят в посолството беше дал на Грейс няколко дози морфин и й беше наредил да не пипа превръзките му, докато не го поемеше медицинският персонал в Гиза. Трябваше да го настанят в лазарета на британския гарнизон в Старата цитадела в Кайро, но Чърчил не даде дори да се издума за нещо подобно.

— Флеминг е герой — отсече той с бучащия си от пневмонията глас. — Истински мъж от старото време. Англичанин до мозъка на костите си. Моран ще се грижи за него.

Така го докараха до вилата в Гиза, където Чърчил се надяваше, че и двамата ще се възстановят.

— Иън — каза тя.

Той я изгледа по обичайния си странен начин, повдигна вежда и затвори книгата с тупване.

— Грейси, в името на всичко свято. Нека те погледна. Разбирам, че си спасила живота ми.

— Ти си го спаси сам — каза тя прямо. — Видях те как беше легнал върху кабината на онзи камион. Как си го направил, в такова състояние…

— От нерви. Вършат чудна работа, когато някой е на път да умре. Ще направиш какво ли не, без дори да си подозирал, че си способен.

Тя се доближи бавно до леглото му и се огледа за стол. Имаше един в другия край на стаята до прозореца с изглед към Голямата пирамида. Тя го придърпа и седна, като внезапно се почувства неудобно и езикът й се върза на възел.

— Как си?

— Е, няма да кажа, че никога не съм бил по-добре. Но все пак по-добре от вчера. Това е девизът ми за следващите няколко седмици. Явно ще поостана тук.

Беше абсурдно да му говори така, както се беше излегнал удобно, сякаш беше на плажа в Биариц и си печеше гърба. В действителност би трябвало да изпитва непрестанни болки и да се измъчва от несигурните си шансове за възстановяване…

— Разбрах, че лорд Моран е доволен. Оздравяваш.

— Лекарят гледа на мен като на ценен експеримент — изкриви устни той. — Тъпче ме с някакъв лабораторен илач, който би трябвало да спасява животи, когато операция „Овърлорд“ започне. Вика му пеницилин. Ускорили са производството, за да имат достатъчно под ръка до май. Нещата хич не изглеждат добре за бедните момчета по френските плажове, особено ако вече имат разкъсвания и възпаления. Тази война става все по-хубава с всяка изминала година.

— Мразя я — каза тя. — Мразя всичко, което причинява на всички ни. Само се чуй — дрънкаш си лековато като Бърти Устър, онзи комичен аристократ, плод на въображението на Пелъм Гренвил Удхаус, а знаеш… Всъщност, трябва да си чул, че…

Тя млъкна. Погледът на Иън не трепна, но насмешката се беше отцедила от очите му.

— Значи копелето е умряло?

— Не го наричай така.

— Той си беше такъв.

— Да. — Грейс сведе глава и се загледа в дланите си. — Съжалявам.

Иън помълча.

— Знам, че ще трябва да обмисля всичко — каза той. — Всичко. Защо човек, когото съм обичал от дете, се превърна в мъж, когото никога не съм познавал?

— Хората се отдалечават един от друг, Иън. Когато израстват.

— Да кажем, че е било това — съгласи се той. — Да кажем, че съм отказал да приема, че сме поели по различни пътища в годините между „Итън“ и Дюнкерк. Че съм искал да вярвам в него. Или в това, което е бил някога.

— А то е?

— Безсмъртие. Че и двамата сме били черни овце, лоши момчета, затова сме обречени да живеем вечно.

— Ти не си нито черна овца, нито лошо момче, Иън.

— Но не съм и герой, Грейс — сви рамене той. — Не съм сигурен, че има нещо такова като герои. Освен в най-опасното място — в съзнанието им.

— Е, надявам се, че си си начесал крастата. Имам предвид, да не си само зад бюрото, а да участваш в истински действия. — Очите й пробягаха по тялото му. — Бих казала, че резултатът би трябвало да ти е избил тази мисъл завинаги от главата.

Той я изгледа злобно.

— Мило момиче, сърби ме на места, които дори не бих се осмелил да спомена.

— Нося ти нещо. — Грейс извади малък пакет от чантата си и го остави на леглото до него. — Едно момиче от съветското посолство се отби до легацията ни в същия ден, когато те доведоха тук. Отначало никой не знаеше кого търси, тъй като питаше за Бонд. Но аз се сетих какво означава това. Тя каза, че те е срещнала на пазара. Ти не беше на себе си от треската, бълнуваше като в делириум, момичето закъсняваше за полет, така че ми довери това.

— Руса ли беше?

Грейс кимна.

— Бих казала, че беше яко парче.

Пръстите му се сключиха около плика, но очите му не се отделяха от нея.

— А какво се случи онзи ден със Сталин?

— Нищо — отвърна тя. — Чърчил мина първи през портала, сещаш се.

— О, той не би се отказал, не би се уплашил. — Иън се опита да се усмихне, но изведнъж лицето му се скова, сякаш внезапна тъга го беше стиснала за гърлото. Сякаш се взираше назад в миналото, вглеждаше се в ужасни неща, за които Грейс не би си позволила да го попита.

— Да ти донеса нещо? — попита го бързо тя. — Чай… или… или… малко от твоя „Лафройг“?

— Има ли водка във вилата?

Тя го изгледа безизразно.

— Никога не са ме питали такова нещо. Водка? Как я пиеш?

— В мартини. Разбито, не разбъркано.

— Ще издиря някой барман.

Тя го целуна леко по бузата и си тръгна.

Иън остана сам и пръстите му се свиха около плика. Беше лек, съвсем лек, нямаше как в него да има кой знае какво. Може би няколко думи за сбогом?

Той разкъса плика и изтърси съдържанието.

Прекрасна ивица оранжева като шафран коприна.

Той я притисна до лицето си, усети мекотата, вдъхна аромата.

До свидания.

Сирануш

Три думи на руски. Не сбогуване, а надежда за нова среща.