Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (20)

Глава 19

Тайната квартира на НКВД беше в южната част на Техеран до портите на Големия пазар — огромно покрито тържище, най-голямото такова в света.

— Казват, че през това място минават по двадесет хиляди души всеки ден — измърмори Фатима.

— Кой казва?

— Приятелите ми. Затова живеят тук. Ако не искаш да те видят, слей се с тълпата.

Иън предположи, че и философията на Назир е била същата — да се настани като любезен паяк сред уличките и разкривените кирпичени къщи в Стария град на Кайро. Но някой беше видял Назир. И го беше елиминирал. Тълпата не го беше спасила.

— Трябва да махнем тези дрехи.

Височината и униформата на Иън веднага издаваха, че е от резерва на Кралските военноморски сили. Ако попаднеше на войници от окупационния британски корпус, те със сигурност щяха да поискат да научат името му и какво прави в града. Фатима беше извадила шал от чантата си и беше покрила светлата си коса. Тя не се набиваше на очи като Иън в маскировъчните си дрехи без никакви знаци, но изглеждаше странно, въпреки че забеляза много хора в западно облекло и чу какви ли не езици. Но беше единствената жена с панталони.

Той вървеше като защита на момичето откъм страната на улицата. Правеше го инстинктивно, не нарочно.

— Някога била ли си в Техеран преди?

— Никога. Но дядо ме накара да науча кое къде е. Ако нещо се случеше, трябваше да намеря Арев на Големия пазар, над коридора на златарите, при знака на камилата. Накара ме да го науча наизуст.

— Арев?

— Каза ми само първото му име.

— Както и аз научих само първото име на Назир. А и твоето.

Тя отново се усмихна криво.

— Когато открием Арев, ще те помоля да ме наричаш Сирануш. В противен случай може да ни убие.

— Толкова ли не му харесва Фатима?

— Сирануш е истинското ми име. Фатима е… беше… нещо, което използвах в Кайро.

— Сирануш. Харесва ми. Какво означава?

Тя поклати леко глава и изглежда се смути.

— Няма значение. За Арев Сирануш е знак. Разбираш ли?

— Като парола — каза Иън. — Казва му, че си честна и искрена. Че си човекът, за когото се представяш.

— Честна и искрена — повтори тя. — Харесва ми. Не е ли обещаващо? Сирануш е честна и почтена.

Иън си помисли, че пазарът се извисява и вдъхновява като катедрала. Сергиите бяха изнесени под красиви каменни арки, които напомняха за Византийската империя. Подът беше от реден камък, а стените покрити с мозайки. От тавана висяха силно извити маслени лампи, а от високо разположените прозорци в арабски стил проникваше и слънчева светлина. Пазарът се стори на Иън като свещено място, стига да не бяха виковете на търговците, хвалещи стоките си.

Носеха се с тълпата из пазара с парфюмите. Иън усещаше, че някой го наблюдава, докато върви схванато заради раните си. Открояваше се. Непознат. Окупатор. Неверник.

От сергиите от двете им страни се носеха облаци тежки аромати и замъгляваха сетивата му. Не беше ял нормално, откакто го бяха ударили по главата, а комбинацията от морфин и уиски, която поглъщаше през последните две денонощия, не помагаше за подобряването му. Главата го болеше ужасно. Той се озърна назад, като му се гадеше от чувството, че капанът всеки миг ще щракне.

— Златари — рече той. — Но това е различен коридор.

— Тук има толкова много неща — поколеба се Сирануш. — В пазара има дори училища. Ханове. Банки и лихвари.

Иън си помисли, че ако има табели или знаци, те ще са на фарси. Плавните криви на надписите по мазилката не му говореха нищо.

Някакви ръце, много ръце, започнаха да го тупат ритмично по хълбоците. Той погледна надолу и видя група деца, втренчили немигащи погледи в него. Всички повтаряха непрестанно една и съща дума.

— Искат пари — каза Сирануш.

Обзе го пристъп на клаустрофобия. Имаше само пет паунда в джоба, а по някое време някак трябваше да си плати за напускането на страната. Той хвана здравата ръка на момичето и я поведе бързо към края на коридора, там, където се пресичаше с друг, и зави наслуки наляво. Вървеше твърде бързо. Хората щяха да забележат. Какво беше казала Сирануш в „Хабания“? Ако бягаш, привличаш внимание към себе си.

Забързаха се по коридора с подправките и завиха надясно към сергиите с килими и черги. Продължиха да вървят и се озоваха сред лампи. Алабастър. Подправки. Пилета. Изглеждаше невъзможно, но имаше цял коридор с кози. Ако не друго, поне миризмата беше по-ободряваща от парфюмите.

— Насам — задъхано каза Сирануш. — Наляво. Бързо!

Озоваха се в меката тишина на мъже, броящи монети.

Загърнати в роби мъже седяха на масички със сметала с топчета. Иън дочуваше звъна на монети и се зачуди защо онези деца не идваха тук. Вероятно в някакъв знак на уважение, който не се оказваше на окупаторите. Златото блестеше под светлината на лампите и се отразяваше в очите на продавачите. Пръстите се движеха бързо като размазани петна, които обменяха пари и търгуваха. Иън усети, че пулсът му се успокоява и забави крачка. Нима англичаните се чувстваха добре в банки?

— Знакът на камилата — прошепна Сирануш.

Той се огледа. Това всъщност беше двугърба камила с богато украсена сбруя, изписана в мозайката по средата на източната стена. Устата й беше отворена в силен рев и се виждаха жълтите й зъби. За миг му се стори, че са изработени от злато. Под знака седеше мъж със сметало. Над него имаше каменна галерия с няколко тъмни арки, която потъваше в сенките.

Сирануш също я беше забелязала. Без да каже и дума, тя тръгна към стълбите, а Иън я последва. Нямаше никой. Той се озърна през рамо. Гледаше ги само лихварят под мозайката с камилата. В краката му седеше малко момче, свито като кученце. Докато Иън го наблюдаваше, той каза само една дума, момчето скочи и побягна.

Заради тях ли?

Сирануш вече беше стигнала до средата на стълбите и Иън започна да ги прескача по две. Навлезе в галерията и се поколеба. Имаше твърде много арки, твърде много пътеки.

— Сигурно е тази над камилата — измърмори той.

Тя погледна надолу към главата на лихваря и зави вляво през най-близката арка. Иън тръгна след нея.

Усети хладния метал на цевта на пистолет да се опира рязко в тила му. Той се спря, но не понечи да се обърне. След няколко секунди в пълна тишина, от която сърцето му сякаш щеше да спре, вдигна ръце във въздуха.

— Исусе! — рече Сам Шварц, когато един от многобройните служители в съветското посолство ги подмина. — Забеляза ли какво желязо криеше този?

Говореше полугласно на Майкъл Хъдсън. Седяха в широкото преддверие пред апартамента на Франклин Рузвелт. Президентът беше настанен на приземния етаж, така че не се налагаше да се слагат неудобни временни рампи. Единственият недостатък на покоите беше, че Рузвелт беше изолиран, роднините и екипът му бяха на горния етаж.

Това не убягна на Майкъл Хъдсън.

Шварц стоеше разкрачен като гангстер с ръце в джобовете на панталоните, а пешовете на сакото се бяха омотали около китките му. Тази стойка беше послание, което искаше да предаде на руснаците наоколо — нарочно предизвикателна поза на филмов актьор, стига да бяха гледали поне един американски филм. След напрегнатото и забързано пътуване с колата от легацията дотук му се искаше да разхлаби вратовръзката си и да удари едно силно питие, но все още не можеше да си позволи да се отпусне, въпреки че шефът му беше в безопасност.

Йосиф Сталин се появи на прага на Рузвелт пет минути, след като бяха пристигнали. Беше в униформа, гърдите му бяха покрити с медали и носеше фуражката на маршал. Франклин седеше в количката си, но Сталин беше нисък, нямаше дори метър и седемдесет и разликата във височината на двамата мъже не беше никак унизителна. Рузвелт протегна ръка. Сталин се приведе над нея в учтив поклон, почти като аристократ от царско време. Беше довел преводача си — длъгнест тип в края на двадесетте си години с безупречно сресана черна коса и костюм, който подсказваше, че е шит по поръчка от улица „Севил Роу“ в Лондон. Нямаше време да повикат Чип Боулън. Солидната дървена врата се затвори и приглушените гласове едва достигаха до стражите в коридора.

— Ей там има още един — кимна леко Хъдсън към някакъв сервитьор срещу тях. Беше преметнал кърпа през едната си ръка, а с двете стискаше здраво кана вода с лед. — Всички са от НКВД. Харимън казва, че Чичо Джо е докарал три хиляди от най-добрите си хора в Техеран за конференцията. Това е лудост, Шварц. Три хиляди тайни полицаи! Колко имат британците? А ние колко имаме?

— Общо двеста — отвърна Шварц намусено.

— Значи сме обградени от горили в бели престилки. Направо се вижда как униформите им се подават отдолу. Както и кобурите под мишниците им. В това място има поне петдесет юначаги, които се преструват на прислужници.

— Предполагам, смятат, че няма да забележим — каза Шварц и се залюля на пети. Сервитьорът с каната студена вода ги наблюдаваше безизразно. Или не разбираше нито дума английски, или владееше езика прекалено добре.

— Искат да го забележим — отбеляза навъсено Хъдсън. — Това е явна заплаха, Шварц. Ти току-що докара президента на Съединените американски щати право в ръцете на руската тайна полиция. И остави каубоите в палатките пред легацията.

— Ти си направо като един слънчев лъч, а, Майк — каза Шварц с възхищение. — Нали разбираш, че аз получавам заповедите си от господин Рузвелт, точно както и всички други?

Хъдсън се обърна към него.

— Говориш за човек, който не може да се изправи без чужда помощ. Да не говорим, да бяга. Синът му е тук. Елиът би бил чудесен заложник. Цялата конференция ще пропадне в преговори за условията им. Нали разбираш, че ако нещо се обърка — ако Сталин загази или реши, че тонът на ФДР не му харесва, ти и клоуните от Секретните служби няма да имате никакъв шанс да спасите президента. Чичо Джо ще ви застреля по време на изпълнение на служебния ви дълг, без да се замисли. И ще хвърли вината върху въображаеми нацисти.

Изражението на Шварц се втвърди.

— Клоуните от Секретните служби, а? Аз пазя президента, откакто ти, хлапако, си носил къси панталонки и си минавал прав под масата. Не ми казвай как да си върша работата.

— Съжалявам — извини се Хъдсън и прокара пръсти през косата си. Това беше грешка, тъй като сутринта й беше сложил гел. — Не биваше да казвам всичко това. Просто съм… адски изнервен. Това място не ми харесва.

Шварц го тупна по рамото.

— Това е заради всичките слухове, които се носят. Че нацистите ни преследват… А и Флеминг ти е приятел. Предполагам, че взимаш думите му присърце. Телеграмата му определено подкрепи историята на Молотов. Всеки би се изнервил.

— Не мога да разбера едно нещо, Шварц — снижи глас Хъдсън, като не отлепяше очи от неподвижния като сфинкс сервитьор от НКВД. — Сталин не споделя разузнавателни данни. Той не споделя нищо. Защо тогава момчетата му пробутват тази история? Защо разкарват Молотов да разведе Харимън из тези прекрасни покои? Защо подхвърлят някакви фантазии на Иън Флеминг?

— За да изразят добрата си воля към новите си съюзници?

Хъдсън поклати глава.

— Тези типове искат контрол. Искат да диктуват условията на тази конференция, а ако нещата се объркат — ако Рузвелт или Чърчил умрат, пак ще спечелят, тъй като ще припишат всичко на Хитлер. Всичко, което Сталин трябва да направи, е да инсценира покушение и да обяви скръбната новина на останалия свят!

Шварц измъкна ръце от джобовете си. Бяха свити в юмруци.

— Мислиш, че са ни изиграли?

— При това брилянтно — рече Хъдсън и се обърна към въоръжения сервитьор. — Бихме ли могли да получим две чаши вода?

Мъжът кимна. Разбираше всяка тяхна дума.

Бяха петима и Иън го прие като комплимент. Не можеха да знаят, че дясната му ръка беше почти безполезна и не можеше да се справи дори с пеленаче. Когато единият опря дулото на пистолета над лявото му ухо, друг излезе от сенките и го удари силно в стомаха. Той се сви и се свлече на пода. Беше добре — цевта вече не беше до главата му, но и зле, тъй като лежеше като ембрион и мъжът го срита в главата. Направи глупавата грешка да се опита да се предпази с лявата ръка и ботушът премаза пръстите му.

Някак нелепо се озова отново в „Дърнфорд“. Беше студен ден, сигурно през втората му година, доста след като Моки вече го нямаше. Настървените момчета се бяха събрали в кръг и надаваха остри писъци на насърчение и ненавист. Отстрани Хъдърс събираше облози, валутата беше топчета за игра. Той самият се въргаляше в калта на вътрешния двор, миризмата на земя и дъжд изпълваше ноздрите му. На гърба му седеше някакъв дивак и дереше ушите му с мръсните си пръсти. Беше някакво остро спречкване между десетгодишни момчета, което му беше съдено да загуби. После щяха да го бият с пръчката.

Питър щеше да се справи по-добре, помисли си той. Бог е свидетел, че 007 също нямаше да се остави.

И двамата мъже бяха добре обучени, докато Иън трябваше да разчита на импровизацията. Чуваше как Сирануш говореше забързано, не пищеше като момиче, помисли си той с някакво безплътно възхищение, а говореше на нападателите им твърдо и обосновано, макар и с висок глас. От устата й се лееше поток от думи на език, който той не разпознаваше. Не беше арабски със сигурност, но не беше съвсем убеден, че е руски. Арменски, спомни си той внезапно, като се сети за един амбулантен търговец от улица „Портобело Роуд“ в Лондон.

Назир беше арменец, тя също.

Ритниците в главата му внезапно спряха, една ръка се впи в дясното му рамо и го изправи рязко на крака. Болката се стрелна през незаздравялата рана и той усети как шевовете се разкъсват. Потръпна и опита да фокусира дребното мършаво лице на приличащия на плъх мъж пред себе си.

Мъж? Та той беше едва ли не момче със слаби рамене и лоша прическа. Наполовина на годините на Иън. Всъщност, едва ли беше по-възрастен от Сирануш. Останалите от бандата се събраха зад него. Никой от тях не беше достатъчно възрастен, че да се бръсне.

Иън се почувства още по-унизително. Не стига, че прекарваше войната зад бюро, но и вече беше надхвърлил тридесет години.

— Сирануш — измърмори той, като я гледаше. — Би ли ме представила на нашия сърдечен домакин?

— Това е Арев — каза тя ясно на английски. — Арев, това е командер Джеймс Бонд. Моля те, престани да се опитваш да го убиеш.