Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (15)

Глава 14

Наричаха пилота просто Холандеца, макар че нямаше нищо общо с тази страна. Беше общителен въздушен еврейски плъх от Полша, който през 1939 година беше избягал от немската окупация на страната и оттогава се въртеше из Северна Африка. Каза на Иън, че когато на някое място му станело твърде горещо, отлитал за друго. Винаги имало по някой, който иска да наеме чифт крила, било то в Казабланка, Триполи, Адис Абеба или Кайро.

Джо, швейцарският барман в „Шепърдс“, беше пратил Иън на летище „Пейн“, масивен комплекс, който изненадващо процъфтяваше в ръцете на американците. Намираше се в пустинята, на един час североизточно от града. Беше основен команден център на въздушния транспорт на Съюзниците и оттук минаваха войските, които идваха и си отиваха от Египет. Иън откри Холандеца да пие кафе сред лудницата от хора. Вече беше седем вечерта и бинтованото рамо на Иън се беше схванало като талпа. Не можеше да вдигне дясната си ръка. Пулсът му отекваше методично в ударената глава, сякаш в черепа му се беше настанила камбаната Биг Бен.

— Техеран? — попита Холандеца с неочаквано висок и мелодичен глас с тежък като петмез полски акцент. — Няма да е евтино, приятел.

— Искам да съм там до съмване.

Холандеца отпи бавно от кафето си.

— Нощен полет? Над Арабския полуостров и емирата Трансйордания? Ако паднеш в тези земи, няма да можеш просто да си тръгнеш. Имате ли предсмъртно желание, командер Бонд?

— Още откакто бях момче — каза Иън. — А вие?

По това време на вечерта вече трепереше целият и едва си стоеше на краката. Трепереше не толкова от болката и апатията, обзели тялото му, а от страх. Назир беше убит с нож. Бяха му прерязали гърлото. Тази проста фраза пораждаше какви ли не ужасни образи в главата му. Разкъсана сънна артерия. Пръски кръв като червен щрих по стената. Дали е била същата ръка, същият нож, който се беше забил в гърба му?

И защо беше все още жив?

Въпросът — противоречието на Тюринг — отекваше като звън из главата му. Постоянният монотонен звук го влудяваше. Назир беше единственият, който знаеше това, което беше известно и на Иън. Назир беше мъртъв. Иън беше пощаден и разбра, че напред го тласка неговата собствена лудост, нуждата му да докаже нещо, което нямаше нужда от доказване. Че е достоен. Да го докаже на брат си, на Ив и на един човек, който беше мъртъв от повече от двадесет и пет години.

Ти всъщност сякаш вярваш, Бонд, че Фехтовача познава ума ти? Че разбира какво те движи? Че това е лична надпревара между тебе — който дори не си истински моряк дори от Резервния доброволен флот на Негово величество, а прост кабинетен плъх, и най-опасния агент, когото Хитлер някога е познавал?

Ти си пиян, 007. Не може да ти се вярва.

Не е само това, сър. Аз напълно отсъствам от служба без отпуск. Нарушавам преки заповеди. Толкова съм ужасен, че не мога да се владея.

С други думи, ще се изпуснеш в гащите?

И съм напълно прецакан.

С Холандеца се договориха за цена от четиридесет и два паунда и седем шилинга — всичко, което Иън откри в портфейла, даден му от посланик лорд Килиърн. Щяха да заредят в базата на Кралските военновъздушни сили „Хабания“ — груб комплекс, построен от ВВС на Англия, разпрострял се на западния бряг на Ефрат. Това беше основното летище на Съюзниците в Ирак и любима спирка на американските транспорти, които доставяха самолети на Съветския съюз по програмата „Заем-наем“.

— Ако потеглим след час — каза Холандеца, — би трябвало да кацнем в „Хабания“ около два часа през нощта, стига Старата резачка да издържи. Така ще стигнем до Техеран до зазоряване.

„Старата резачка“ беше полски R-XIV — двуместен разузнавателен самолет с парасол или крило, поставено над фюзелажа, с радиален двигател с двеста и двадесет конски сили и фиксиран колесник. На опашката имаше стойка с картечница, откъдето можеше да стреля третият човек, ако имаха такъв.

— Беше на ремонт в последния ден на август 1939 година — каза Холандеца на Иън. — А аз бях механикът. Три дни по-късно сглобих двигателя, а немците вече бяха във Варшава. Същата нощ освободих Резачката и отлетях за Румъния. Не, че тя щеше да победи самолетите на Луфтвафе във въздушен бой. Много добри мъже загинаха, докато се опитваха. До края на седмицата страната ми вече не съществуваше и решението да продължа да летя на юг като птиците за зимата беше лесно.

Холандеца попълни летателния план с американците, докато Иън намери момиче, което да може да му приготви едно силно питие в салона на летците. Взе две хапчета морфин и си купи пакет сандвичи. Бяха, разбира се, с агнешко, безквасен хляб и с някакво кисело мляко. Металната пластина в носа му излъчваше болка. Морфинът го хвана минути, след като изяде първия сандвич, и започна да усеща дясната си ръка лека като балон с хелий. Сякаш щеше да отлети. Той изсекна носа си и главата му олекна, сякаш и тя щеше да се понесе във въздуха.

Холандеца се върна, понесъл чантата на Иън като хамалин, и той го последва до пистата. От пустинята се носеше сух и хладен въздух. Нощта беше черна като катран, виждаха се единствено светлините по трасето. Холандеца му даде кожена пилотска шапка, която се закопчаваше под брадичката, и чифт очила. Кокпитът беше открит, а нямаше второ кожено пилотско яке, затова Холандеца му подаде грубо вълнено одеяло. Йън го подпъхна под ранената си ръка и се опита да се качи на седалката. Откри, че от морфина здравата му лява ръка е омекнала като желе. Холандеца го надигна отзад и Иън се прекатури в кокпита с главата напред. Беше трудна работа да се изправи и да намести краката си. Щом успя, го връхлетя остър пристъп на клаустрофобия.

Холандеца махна с ръка на дребна, загърната фигура, която чакаше в мрака на пистата. Иън си помисли, че това сигурно е момче. Човекът се хвана за крилото и се промъкна край него като котка към мястото на картечаря на опашката. Настани се на тясната седалка и духна покритите си с ръкавици ръце.

Значи все пак щяха да имат и трети човек, който обаче разполагаше със собствени очила и кожено яке, а освен това явно знаеше как да насочи цевта към бързо движеща се въздушна цел.

— Това наистина ли е нужно? — извика Иън на Холандеца, когато винтът се завъртя и главата на пилота се поклащаше пред него, докато самолетът се движеше с друсане по пистата. Резачката се понесе напред и се издигна несигурно във въздуха.

Иън погледна надолу.

Египет се носеше под тях като безкраен мираж от племенни огньове. Огънчетата бяха светлините на хотелите, летищата и магистралите, но Иън си помисли, че всички те пак принадлежаха на племе. Не неговото племе. Почувства се невероятно самотен. Зъбите му тракаха от вятъра и студа. Помъчи се да се увие с одеялото и зачака да се стопли.

— Как е милата Катлийн? — попита Памела с усмивка. — Все още ли се щура насам-натам като героиня на Толстой и очарова всички руснаци?

Катлийн Харимън беше дъщерята на Ейвърел и официален придружител на баща си в Москва — майка й беше твърде вкоренена в живота си в Ню Йорк, за да изпълнява тази роля. Катлийн беше с две години по-голяма от Пам и двете бяха добри приятелки в Англия. Пам я намираше за доста полезна в сближаването си с Ейв, а той ползваше дъщеря си като прикритие за връзката си. Когато бомбардировките станаха сериозни, той нае за двете момичета къща извън Лондон и ги посещаваше често. Катлийн обичаше Ейв повече от всеки друг на света, а и настоящата му съпруга така или иначе не беше нейна майка, затова не се скара с него, когато той започна да флиртува с приятелката й.

Ако Памела го беше попитала, щеше да й отвърне, че се „развъжда“. Неговата Кати чакаше дете.

Нямаше нужда да се казва, че Пами не чакаше.

— Добре е — каза той. — Всъщност, работи като репортер, докато ми помага в Москва. Пише отлично, направи няколко страхотни материала. Но ти със сигурност си получавала писма.

— Няколко — отвърна Пам. Съвсем малко. Тя подозираше, че привързаността на Катлийн към нея е изчезнала. Вероятно някой й беше писал да я предупреди за слуховете за Ед или за някой от другите мъже на Пам.

— Разкажи ми за себе си, сладурче — подкани я Ейв, като потъна в удобното кресло до нея. — Разкажи ми за Лондон! Градът ми липсва ужасно, както и старата банда.

Беше почти полунощ, а двамата отдавна бяха приключили с вечерята — малка сбирка от неколцина уморени души, събрали се около лъскавата махагонова маса на британския посланик. Уинстън удържа на думата си и си легна с Дикенс. Сара и Джил Уинънт се появиха — Джил беше стар колега на Харимън от Лондон и винаги се отнасяше към него като с приятел. Сара не беше толкова предвидима. Знаеше, че баща й цени Харимън и приемаше с намигване историята му с Памела, но тя презираше нахалството на магната и заради брат си. Това беше една от онези необясними емоции, които бяха толкова често срещани между роднините. Сара не обичаше Рандолф кой знае колко, но беше раздвоена между прагматизма на баща си и унижението на брат си.

Вечерята не мина особено добре. Джил не спираше да говори, Памела вмяташе банални коментари, а Сара предимно мълчеше. Тя подбутваше храната из чинията, не ядеше много и отговаряше разсеяно на заучените фрази на посланика. Веднага след вечеря се извини с основанието, че е много уморена. Джил се позабави, като се надяваше да се върне в американската легация с автомобила под наем на Харимън, но след десет минути неудобно чакане се остави да го закара човек от персонала на посолството.

Памела съжаляваше, че Уинънт си тръгва. Напоследък не искаше да остава сама в компанията на Ейвърел и предпочиташе наоколо да има и други хора.

Носеше тюркоазения вечерен халат, с който се беше изфукала в Кайро. В крайна сметка Ейв беше платил за него и заслужаваше да види за какво си дава парите. Тя едва отпиваше от портвайна си и се усмихваше към Ейвърел замечтано над ръба на кристалната чаша. Надяваше се да предотврати всякакви болезнени въпроси. Британският посланик ги беше оставил насаме, явно имаше много работа с Чърчилови в града.

— О, много е скучно, наистина — измърка тя. — Постъпих доброволно в клубовете за служещите. Тъкмо ги основахме — няколко места, където момчетата могат да починат и да се отпуснат за малко, да пият чаша чай, да прочетат някой жълт вестник и за разнообразие да поговорят за нещо различно от войната. Изтощително е да се занимаваш с всичко това, но си струва. Момчетата са трогателно благодарни.

— Там, където си ти, е винаги така — каза Харимън. Той повдигна брадичката й с длан и се взря в яркосините й очи. — Времето си казва думата, Пами. Вече си по-уверена. Приличаш повече на жената, която винаги си искала да бъдеш.

— Аз съм едва на двадесет и три — каза тя отбранително.

Той се усмихна и я целуна.

Тя се опита да отвърне, като разтвори устни и се отпусна в прегръдката му, но усети, че й е безразлично. Каквото и да я беше вълнувало в първите няколко месеца на срещите им, беше изчезнало напълно. Тя се изненада, че бяха минали повече от две години. Когато го беше срещнала в „Чекърс“ през онзи мартенски ден, не беше очаквала да остане толкова поразена от магнетичния му чар. Беше родила малкия Уинстън преди шест месеца. Докато раждаше, Рандолф се въргаляше в леглото с друга жена. Тогава Ейв още не беше навършил петдесет години, а косата му беше лъскавочерна. Носеше небрежно поизмачкани, но удобни, дрехи като богаташ, който няма нужда да впечатлява другите. Под очите му имаше тъмни кръгове, тъй като работеше прекалено много, но внезапната му усмивка беше като рядък дар.

Три седмици по-късно след едно парти в хотел „Дорчестър“ Памела се озова, криеща се, в апартамента на Ейв в три часа посред нощ. Над Лондон летяха вълна след вълна немски бомбардировачи — почти петстотин, откакто беше паднал мрак. Двамата гледаха как пламъците избухват навсякъде около тях и правиха любов с отчаяна страст, разкъсваха си дрехите. Памела си каза, че това е инстинктът за оцеляване. „Дорчестър“ се смяташе за най-сигурната сграда в Лондон, но Памела нямаше никакво желание да бъде в безопасност. Това беше началото на живота й по ръба на бръснача.

— Как е малкият Уинстън? — попита я Ейв, като я пусна с леко сардонична усмивка. Тя си помисли, че сега косата му е по-сива, а чертите по-остри. Разликата от три десетилетия между тях ставаше все по-очевидна.

— Страхотно. Бавачката го тъпче с толкова много сладкиши, че той не знае какво е война.

— Значи е късметлия. Няма да повярваш на какво станах свидетел в Русия през последните няколко месеца — намръщи се Ейв и лицето му помръкна. — Кара те да се чувстваш сякаш цял живот няма да ти стигне да изкупиш нещата, които ние винаги сме имали за даденост. Храна. Отопление. Увереността, че няма да те убият, ако потърсиш някое от тях.

— Колко ужасно за теб — промърмори тя.

Той я изгледа изучаващо.

— Не ме разбра, Пами. Ужасно е за другите. За мен никога не е било. Целият ми живот е бил сигурен и едва напоследък се научих да се презирам за това.

— Господи! Звучиш като Джил Уинънт — подразни се тя. — Сякаш не се наслаждаваш на всяка минута от тази война! Това е най-славното време в живота ни, Ейв!

— Памела. Новите ти приятели не са ли те научили нещо за страданието?

— Новите ми приятели? — запъна се тя.

— Чувам, че се разкарваш с новите момчета от Си Би Ес. Ед Мъроу например — каза неутрално Ейв. — Според мен той не приема нищо за даденост. Освен евентуално жена си.

Все едно някой прокара леден пръст по гърба й.

— Не бъди глупав, Ейв. Ние сме просто добри дружки. Това е всичко.

Той я заслепи с внезапната си грейнала усмивка.

— Нека не се лъжем един друг, скъпа. Не ни е останало много време заедно.

— Ейвърел! — Тя го сграбчи за ръкава, внезапно уплашена. Ако той я отрежеше за наема на апартамента й на площад „Гросвенър“, ако престанеше да й казва онези сочни клюки, които тя толкова добре умееше да продава…

— Посланик — рече един глас откъм вратата.

Памела се озърна и видя Майкъл Хъдсън. Той беше все още с палто и държеше шапката си в ръце. Явно току-що идваше от американската легация, а в такъв час… Тя се вгледа за нещо, което да издава неприятности, но лицето му беше сковано като дърво. Умишлено отбягваше очите й, сякаш беше невидима. Сякаш Ейвърел Харимън имаше някаква друга много скъпа държанка. Нима едва снощи не я беше занесъл на ръце до стаята й в Гиза?

По дяволите. Сега щеше да се наложи да обяснява на Майкъл…

— Министърът на външните работи на Съветския съюз господин Молотов пристигна в нашето посолство. Моли да се срещне с вас — каза Хъдсън.

Няколко минути след полунощ някъде над Трансйордания ги прехвана двойка „Месершмит Bf 110“, тежките нощни изтребители на Луфтвафе. Немските самолети оповестиха присъствието си с къс откос, който мина безопасно зад Резачката, но така или иначе привлече вниманието на Иън. Дремеше, когато стакатото на картечницата проряза равномерното бръмчене на двигателя. Месершмитите се приближиха от север, откъм Средиземно море, и разделиха вниманието и смъртоносната си сила, щом застанаха зад опашката на Холандеца.

Вятърът свиреше в крилата, Резачката внезапно започна да се снижава и да се издига и Иън не можеше да разпознае какви бяха немските самолети. Бегло разпозна силуета, който беше виждал на хиляди снимки от Битката за Британия преди няколко години. Bf 110 бяха ужасяващи изтребители, оборудвани да намират и убиват всичко в мрака, тежки и неуморни като акули. В сравнение с тях Резачката беше като детско хвърчило.

За негов шок от опашката се чу ответен огън. Той се обърна и видя, че момчето на мястото на картечаря се е присвило над оръжието си, като се извръщаше и следеше месершмитите като соколар птиците си. Небето около тях заискри като от фойерверки от трасиращите куршуми от трите самолета. Немците налетяха отново и Иън се присви инстинктивно, щом куршумите изчаткаха по лявото крило. Той изкрещя. Нощта беше огласена от звуци — картечните откоси от опашката на Резачката, наситеното ръмжене от цевите на месершмита вдясно от Иън и резкия пронизителен вик на картечаря им. Нима беше улучен? През цялото време на боя Холандеца не спираше да ругае яростно на полски.

Той се гмурна стръмно надолу и земята се понесе към тях. Иън усети как стомахът му се надига и затвори очи под натиска на гравитацията. Запалителните куршуми се носеха над главата му като светещи стършели, по един на всеки три секунди. Той се стегна и ръцете му стиснаха ръбовете на кокпита в очакване на сблъсъка между земя и метал. Откъм опашката се чу още един откос, значи картечарят не беше мъртъв, все пак.

Резачката излезе от пикирането и веднага се обърна по таван. Сега минаваха през лупинг с главата надолу. Иън отвори уста и изкрещя с все сила. Изглеждаше невъзможно, но стрелецът им все още ръсеше куршуми по корема на единия Bf 110 над тях. Нов немски откос ожули дясното рамо на Иън и откъсна парче от одеялото на Холандеца.

Взривна вълна подхвърли Резачката яростно вляво и Иън чу експлозия, когато единият месершмит избухна в пламъци. Стрелецът на Резачката го беше улучил в двигателя.

Холандеца изравни самолета и веднага зави вляво и надолу, далеч от разпадащия се месершмит. Иън погледна вдясно от кокпита и видя как вражеският самолет рухва на парчета към замъгления релеф на Трансйордания под тях. Зъбите на Иън се тресяха от отката от изстрелите. По носа на Резачката изтракаха куршуми и за един безкрайно дълъг миг винтът спря.

Започнаха да падат.

По-скоро планираха надолу, не се въртяха неуправляемо в свредел. Холандеца се бореше да вдигне носа, но преминаването от нормалното летене към внезапната тишина на замрелия двигател беше ужасяващо. Едва сега, твърде късно, Иън се сети за парашути. Дали Холандеца имаше?

Оцелелият месершмит виеше злостно над тях. Холандецът вече не можеше да маневрира. Щяха да умрат в нажежена топка във въздуха или в купчина сплескан в земята метал.

А след няколко часа или няколко дни Чърчил щеше да бъде убит. Да го застрелят на някоя улица в Техеран или да го взривят на парчета, докато посяга да стисне ръката на Сталин. Хитлер щеше да спечели, защото Иън Флеминг не беше герой, а просто безполезен книжен червей, водещ една измислена война.

Откосът от картечницата направо оглуши Иън. Чу се от опашката на Резачката, а месершмитът отвърна почти веднага.

Стрелецът на Холандеца изкрещя отново. Сигурно го улучи осколка, помисли си Иън. Нима беше загинал? Той се извърна към надвисналото туловище на Bf 110 почти над тях. Той сякаш увисна във въздуха, поколеба се и се отклони настрана по инерция, сподирен от опашка дим. После изчезна.

Холандеца отново се бореше с управлението на Резачката, а потокът полски ругатни беше по-учестен, по-умоляващ. Опитваше се да държи носа високо, да запази подемната сила под крилата, така че да са в позиция за кацане, когато се ударят в земята. Иън дишаше тежко, а сърцето му биеше неистово. В такава ситуация брат му Питър би скочил с парашут. Ако Холандеца имаше един и ако въобще можеше да мисли трезво, щеше да се е спасил и да остави пътниците си и Резачката в ръцете на съдбата. Докато тази мисъл минаваше през ума на Иън, двигателят се закашля и винтът оживя. Опита да се завърти и отново спря.

— Хайде! — извика Иън.

Стори му се, че картечарят викаше с него.

Винтът захвана. Холандеца вдигна ръка в мълчалив триумф и обърна самолета към Ирак.

— Откъде мислиш, че дойдоха тези немци? — попита го Иън часове по-късно. Африканският корпус на Ромел се беше предал през май под италианско командване. Повечето от мъжете, служещи в него, убиваха времето в лагер за военнопленници в Мисисипи.

— От Гърция — каза равнодушно Холандеца. — Още по-вероятно от Крит. Те все още се разпореждат там, а понякога пращат по няколко души на лов над британска територия.

Тази нощ късметът на Холандеца не му изневери. Беше открил попътно въздушно течение над Северна Африка, което го отведе до иракската граница. Беше точно три часът сутринта по часовника на Иън, когато Резачката отново започна да губи височина, а бледите светлини на базата „Хабания“ изгряха на хоризонта. Краката на Иън бяха като буци лед в тънките му кожени обувки, а ушите му звънтяха. Беше дремал на пресекулки, неспособен да се довери напълно на несигурния двигател, убеден, че след малко ще се разбият. Крайниците му бяха сковани от студ, но в „Хабания“ все щеше да има кафе.

Холандеца спря на гладката британска писта, но Иън не можеше да се надигне от седалката. Понечи да каже на пилота да го остави, щеше да изчака да презаредят, но Холандеца не го пита, направо го подхвана под мишниците и го измъкна, докато го накара да клекне.

— Обърни се и стъпи на крилото — извика му той. — Веднага, шибано копеле, или се кълна, че ще те оставя да си паднеш на главата.

Иън някак успя да изпълзи и да се стовари на пистата. След няколко секунди се съвзе и насили пулсиращото си от болка тяло да се изправи.

— Превръзката ти е протекла през куртката — каза спокойно Холандеца. — Кръвта е замръзнала. Може би няма да е зле да хвърлиш един поглед в лавката.

„Хабания“ беше обширна нова британска база, гордостта на иракското командване на Кралските военновъздушни сили. Беше основно звено във веригата на въздушния транспорт между Съюзниците, трансферна точка на суровини и основно оборудване от САЩ към Северна Африка и Съветския съюз. Кралските ВВС бяха разположили тук екипи за поддръжка за по-голямата част от Близкия изток. Имаше самолетно депо, болница, няколко казарми за иракски войници и бомбени складове. Имаше дори басейни, кинозали, спортни игрища, тенис кортове и конюшни. „Хабания“ разполагаше със собствена пречиствателна станция и електроцентрала. Черпеше вода от Ефрат и поливаше ниско окосените типични британски ливади.

В мрака на ранната сутрин Иън не обръщаше внимание на всичко това и се движеше като на автомат към топлината и светлината на салона на пилотите. Внезапно осъзна, че стрелецът на Холандеца го следва на няколко крачки, нерешителен и самотен, както се държаха момчетата войници в тази война. Иън се спря, обърна се и протегна ръка.

— Рядко се вижда такава стрелба — каза той. — Благодаря ти, че спаси живота на всички ни тази вечер.

Картечарят също спря и го изгледа. Под рязката светлина на редките прожектори по летището лицето му изглеждаше сякаш съставено само от сенки, кости, вдлъбнатини и избелели участъци, а очилата категорично спираха всеки опит да го погледне в очите. Стрелецът вдигна дясната си ръка и Иън забеляза, че беше изцапана с кръв, а коженият ръкав беше разкъсан от зейнала дупка.

— Господи, ранен си — рече той и посегна към момчето.

Картечарят разкопча каишката на шапката си с лявата ръка и махна очилата. Цял водопад от руса коса закри едната буза.

Иън присви очи и пристъпи по-близо. Слабото хлапе, което беше свалило два месершмита, се оказа момичето с шафрановия шал, което беше зърнал по укрепленията на цитаделата. Беше внучката на Назир. Фатима.

— Повиках ви — каза Молотов на двамата мъже, които го очакваха в салона на съветското посолство, — за да ви съобщя, че председателят Сталин няма да напусне безопасността на тази сграда при никакви обстоятелства нито утре, нито пък когато и да било преди края на конференцията.

Той се втренчи тежко в Ейвърел Харимън и Арчибалд Кларк Кър, сякаш ги предизвикваше да възразят. Харимън изгледа Кларк Кър, който беше британски посланик в Москва и също като Ейв беше пристигнал вчера със самолета на Сталин. Кларк Кър изглеждаше примирен, имаше година повече опит в съветската столица и беше свикнал с капризите на Сталин.

— Предполагам, че проблемът се крие в местоположението на американците — каза Кларк Кър. — Председателят не би имал възражения да дойде до съседната врата и нашето посолство.

— Нищо подобно. Но вие трябва да знаете, скъпи посланици, че нашите сили по сигурността са научили, че утре или вдругиден, не мога да ви кажа точно, ще има масови и неконтролируеми демонстрации, подстрекавани от агентите на Хитлер в града. Иранските селяни ще пищят за кръвта на руснаците и западняците. Ще пищят окупаторите да бъдат прогонени. Маршалът няма да изложи ценната си особа на подобни нацистки… обиди.

Кларк Кър се усмихна леко, сякаш не можеше да очаква друго, освен подобна фантазия.

— Министър-председателят Чърчил живее с нацистките обиди повече от четири години. Той си ляга с тях, господин Молотов, а на сутринта се буди отново с тях. Това едва ли е причина да не си подава носа навън.

— Разбирате, че Сталин не се бои за самия себе си, а за хората в Техеран. Възможно е тези невежи селяни да не са от значение за британците, вие отдавна жертвате мнозина, за да спасите малцина. Но ако заради присъствието на Сталин се пролее невинна кръв, председателят няма да може да си го прости.

— Е, това ще е за пръв път в живота му — рече Кларк Кър.

Харимън не откъсваше поглед от Молотов. Опитваше се да реши дали мъжът вярваше на това, което казва, или нарочно им разправя глупости.

— Ще информирам моя президент, че председателят Сталин отказва да се срещне с него след обяда утре.

— Не. Неудобството се крие в мястото на следващата среща, а не в самата среща. Разбира се, ако президентът би желал да дойде тук…

— Ще предам съобщението ви — поклони се Харимън. — А сега, господин секретар, ще ви напусна, тъй като е вече много късно.

— Не още — отвърна Молотов. — Очевидно, Кларк Кър може да си тръгне, тъй като трябва да направи едва три крачки и е на своя територия. Но вие, господин Харимън, трябва да видите стаите, които сме подготвили за господин Рузвелт. Тогава може да му кажете какъв глупак ще бъде, ако реши да остане в американската колиба!