Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (17)

Глава 16

Майкъл Хъдсън беше с твърде нисък пост, за да получи стая в американската легация, където останаха Рузвелт и приближените му. Луи Драйфус, официалният пратеник на САЩ, беше ангажирал за антуража на президента половината хотел „Парк“, най-добрият в Техеран. Хъдсън успя да поспи няколко часа и да отиде до легацията с една от колите на Драйфус.

Първият човек, когото срещна, беше Сам Шварц. Познаваше го по лице, но двамата никога не бяха имали причини да разговарят. Хъдсън се приближи до Шварц, който му подаде чаша кафе, дръпна го леко настрани и прошепна нещо в ухото му.

Няколко минути по-късно Шварц посрещна Ейвърел Харимън с още една чаша кафе. Сред цялата шумотевица около пристигането на посланика Хъдсън успя да се измъкне незабелязано на улицата.

Този път обаче си спря такси.

Грейс Коулс беше приключила със закуската. Беше печално неподходяща на едно толкова екзотично място като Техеран. Готвачът се беше опитал да пресъздаде Великобритания в сърцето на Персия. Сервираха им печени домати, толкова извън обичайния им сезон, че приличаха на умряла сьомга, с пържени яйца и тънко нарязан шарен бекон. Грейс трябваше да бъде благодарна, храната в Лондон се даваше по толкова строга схема, че не беше виждала истински бекон от месеци, но мислеше за работата си. В пощенската чанта в посолството я чакаше писмо. Вести от дома. Както винаги, новините бяха направо депресиращи. Сестра й Одри, която беше само на шестнадесет, се беше забъркала в неприятности, а това означаваше, че някакъв войник в отпуск беше съблазнил или изнасилил бедното момиче. Одри не казваше нищо за това кой е бащата на детето, което носеше, колкото и майка й да я биеше. Беше съсипана и трябваше да напусне училище.

Още една жертва на войната, помисли си Грейс. Мъже!

Повдигаше й се от вида на чинията със засъхналите размазани яйца и меките домати, затова побърза да отмести поглед. Закусваха в преобразена набързо дневна, бяха я преподредили преди пристигането на делегацията на премиера. Широките прозорци разкриваха поразително красива гледка към света. Денят беше облян от слънчева светлина, виждаха се боровете в градината и Грейс знаеше, че въздухът щеше да мирише на смола. От планините, обграждащи този невероятен град, щеше да се носи дъх на сняг. Ако сред забързаната работа в службата на Мопса въобще й хрумнеше да се замисли, щеше да реши, че в Персия е горещо като в Египет. Че има палми. В крайна сметка, това беше Персия, дума, която те караше да си мислиш за килими, камили и мъже с тюрбани. Това беше чиста британска наивност. Красивото старо посолство стоеше закътано зад стените си, обградено със зеленина, а боровете се извисяваха величествено. Това беше най-тихото и мирно място, което Грейс беше виждала от много отдавна.

А когато се смеят колко съм отдадена на работата, никога не могат да разберат защо го правя, помисли си тя с горчивина. Работата ме спаси. Аз не съм нечия играчка. Не съм жертва на войната. Нито пък на някой мъж.

— Грейс.

Тя се озърна през рамо и усети, че сърцето й прескочи.

— Господин Хъдсън.

Той стоеше на вратата на стаята, опрял ръка на рамката. Косата му беше разбъркана и не се усмихваше.

— Имаш ли време да се поразходим?

Тя погледна часовника си.

— По-скоро не. Мопса…

— И аз трябва да се връщам обратно в ранчото за брифинга. Пет минутки, Грейс. Моля те. Трябва да поговорим.

Избраха да отидат в задната част на градината, където пътеките от натрошен камък се виеха сред дърветата, а далечният плисък на вода подсказваше, че някъде се крие фонтан. Някой ден, помисли си Грейс, би го потърсила с удоволствие. Ако Мопса можеше да мине за малко без нея.

— Той изпрати ли ти някаква налудничава телеграма? — попита рязко Майкъл.

— Кой?

— Иън. Чух, че е бил нападнат онази нощ в Кайро. С нож. Затова не е тръгнал с нас. Никакъв бронхит не е.

— Знам — каза Грейс. Ръшбрук беше съобщил на Исмей, а той й беше предал.

— Защо не ми каза нищо? — Той се спря посред пътеката и се втренчи в нея. — Той ми е най-добрият приятел.

Тя скръсти отбранително ръце.

— Защото, господин Хъдсън, бях информирана, че става дума за сигурността. А и каквито и приятелчета да сте станали с някой от членовете на британската делегация, вие, в крайна сметка, не сте британски поданик.

— Приятелчета — повтори той.

— Доста неясно за нашето разузнаване.

— Грейс, стига. — Той я хвана за лактите и я разтърси леко. — Това не е разузнаване. Това е Иън. Ти ме наказваш заради Памела.

— Не знам за какво говориш.

— Няма нужда да се притесняваш. Снощи се бяха гушнали сладко-сладко с Харимън.

Тя отстъпи назад, за да не може той да я стигне.

— Ако сте приключили, господин Хъдсън…

— Майкъл. За Бога, казвам се Майкъл. — Той прокара пръсти през щръкналата си коса. — Виж, Иън вече е разказал историята си на всички. Изпратил е на Сам Шварц някаква дълга измислица за заговор за убийство. Шварц е…

— Шефът на Секретните служби на Рузвелт. Знам.

Грейс си помисли, че е странно, че Иън не беше пратил телеграмата до Хъдсън. Но вероятно въпросът беше достатъчно спешен, за да се обърне направо към началниците. А в такъв случай…

— Защо точно сте тук, господин Хъдсън?

— Защото трябва да кажеш на твоите хора за Иън. Че цялата телеграма е… някаква шпионска история, която си е измислил.

Тя го изгледа със свъсени вежди. Нима Майкъл беше пиян? Със сигурност не и толкова рано сутринта. Дали въобще беше чел телеграмата, или просто беше чул за нея от втора ръка, от онзи тип от Секретните служби?

— Искаш да кажеш — започна тя, като се чувстваше на собствена почва, — че Иън също… лъже?

Изтормозеното му изражение омекна.

— О, Боже, Грейс, съжалявам. Затова ли спря да се срещаш с него?

Тя сви рамене и сведе поглед към земята.

— Не можех да му имам вяра. Казваше ми, че ще работи до късно. Или е ангажиран с някаква задморска операция, която била ужасно тайна. А през цялото време е бил с онази… куриерка. С мотоциклета.

Това се стори жалко дори на Грейс. Ревниво. Разочаровано. Лицемерно. Обичайната порция от Иън Флеминг. Почти всяко момиче, което познаваше, я беше предупредило за него, преди да се съгласи да се срещнат.

— Мюриъл — каза Майкъл.

— Моля?

— Куриерката с мотоциклета. Тя му носи цигарите, когато има време. Знаеш, че пуши специална смеска тютюни от „Морландс“.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че Мюриъл е стара история. Тя познава Иън от сто години. Мила, за него тя не значи нищо. Абсолютно нищо.

Грейс се дръпна.

— Още по-зле. Значи за него сме просто тела. Иън е неспособен да изпитва нищо към никого, пука му само за него. Арогантност ли ще го наречеш, или нещо още по-патологично?

— Бих го нарекъл самозащита — каза Майкъл. — Има нещо общо с майка му.

— О, Господи, не ми пробутвай такива изтъркани фрази.

— Ако не посвети сърцето си някому, не могат да го наранят.

— Тогава никога няма да може да печели сърца — отсече Грейс. — Не и моето, със сигурност. Но ти изглежда си по-склонен да прощаваш, господин Хъдсън. Предполагам, че мъжете не обръщат внимание, когато се провалят.

— Не е точно така — изохка той и вдигна ръце безпомощно. — Той не ме лъже. Не и за важни неща. Но той пише разкази, Грейс. Шпионски разкази. За приключения и герои. Тази телеграма е същата. Прави го, откакто умря Моки.

— Моки?

— Баща му. — Майкъл закрачи тежко по пътеката. — Предполагам, че това е начинът му да се справя с опънатите си нерви. Или когато му е прекалено трудно. Бяга в измислиците.

— Както и ти, когато свириш — предположи тя.

— Защо казваш това? — попита той, като я изгледа.

— Чувам го — поколеба се тя. — В звуците. Болката и… и тъгата…

— Аз свиря популярни парчета, за Бога.

— Невинаги. — Тя се разбърза, понеже усети, че е прекрачила някаква граница и той може да не й прости. — Не казват ли, че най-отчаяните актьори обикновено се пробват в комедията?

— Проблемът е, че Иън се потапя в измисления си свят, където измислиците са факти — каза нетърпеливо Майкъл. — И пие прекалено много. Шегуваме се за всичкия скоч, дето го разнася наоколо, но, сериозно, като погледнеш колко изпива… Пак е от нерви. Миналата седмица ми каза, че някой от хората на конференцията, един от нас, Грейс, бил нацистки шпионин. А сега е убеден, че този тип ще ни избие всичките.

Тя се опита да възрази, но той се спря рязко и я сграбчи за раменете.

— Когато бяхме двамата в „Итън“, едва не го изключиха, защото беше отпечатал една мръсна история за ръководителя на дома му и я беше пуснал анонимно из училището. Мразеше Слейтър, защото онзи тип беше садист и обичаше да бие до кръв. Но шегата на Иън почти му струваше мястото и с нея, без да иска, постави под съмнение всички момчета в дома. Мисля, че на Джони му хареса да гледа как другите се измъчват.

— Но в крайна сметка си е признал, нали?

Майкъл я изгледа изненадано.

— Той ти е казал?

— Не. Но Иън Ланкастър Флеминг никога не е бил такъв боклук, който ще остави някое друго момче да понесе вината му.

— Всъщност си права. Но се опитай да разбереш, Грейс. На Иън не може винаги да се… разчита. Тъкмо затова се срещам с него на всяка една конференция. Искам да съм сигурен, че го държа изкъсо, когато президентът е наоколо. Той никога не е участвал и в истинска акция — Ръшбрук се страхува, че ще се държи идиотски и ще го взривят на парчета. Не ме разбирай погрешно — Иън е дяволски добър в измислянето и подготовката на операциите. Когато бяхме хлапета, на него му хрумваха всички дивотии, които сме правили. Но си има причина да е постоянно заврян зад бюрото. Някой възрастен трябва да го наглежда.

Грейс си пое накъсано дъх.

— Да не искаш да кажеш, че освен лъжец и простак, Иън Флеминг е и непораснало момче?

— Искам да кажа, че когато са ударили някого по главата толкова силно, че да му потече кръв, трябва да изчакаме малко, преди да повярваме сляпо на всичко, което казва — уточни той.

Продължиха да вървят. Утрото преваляше. Грейс трябваше да се връща. Мопса щеше да я търси, а Майкъл го чакаха в американската легация…

Иън беше пратил телеграмата до американската легация.

Внезапно я заля вълна на удивление. Той наистина разправяше разни истории. Обичаше детективски филми. Това лято в Лондон бяха гледали един, „Слабият мъж“… Пълни глупости, разбира се, с някакъв териер и героите все пиеха мартини. Но след това се появиха скритите под пода кости…

— Ако на Иън не може да се разчита — настоя тя, — защо тогава е все още на служба? При това на толкова важна позиция в разузнаването?

— Защото е защитен — каза тихо Хъдсън. — От години. Защитавам го аз. Брат му Питър. Знаеш, че баща му е бил приятел на Чърчил, нали?

Онзи разговор в комуникационната стая в Гиза. Премиерът подписа пожълтялата изрезка от вестник. Защитен.

— Защо ми казваш всичко това? — попита тя.

— Защото е като луд с картечница — извъртя очи Хъдсън. — Но не е в моята служба, а във вашата, Грейс. Ти си единственият човек от вашата делегация, с когото мога да говоря.

Единственият, освен Памела, помисли си тя, но нямаше никакъв смисъл да посочва очевидното. Майкъл се нуждаеше от някой в структурата на командването. Някой като Мопса, понеже Чърчил се вслушваше в думите му.

— Притеснявам се за вредите, които може да причини — настоя Майкъл.

— Какви вреди?

— Харимън е свикал среща на съветниците на президента, за да обсъдят нацистката заплаха на Иън. А това означава, че Шварц е показал телеграмата. Доколкото знам, Рузвелт я е прочел.

Удивлението й нарасна и се сви като куче в стомаха й, но тя не каза нищо.

— Грейс, пак те питам. Пращал ли е тази шпионска глупост и на теб? Исмей чел ли я е?

— Да — рече тя. — И, да, естествено.

Хъдсън затвори очи, сякаш се молеше някаква висша сила да му даде сили.

— Тогава може би ще искаш да предадеш следното. Телеграмата на Иън е изправила делегацията на САЩ на нокти. Харимън казва, че всички трябва да се преместим при Джо Сталин за времето до края на конференцията. Помисли си до какви усложнения на сигурността ще доведе това, Грейс. И как ще се почувства Чърчил, когато всички ви изгонят от купона.