Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (11)

Глава 10

Докато Иън стигне до „Мена Хаус“, ноемврийският мрак вече се беше спуснал. От прозорците, обърнати към Гиза, се лееше златиста светлина, но Голямата пирамида се извисяваше неумолима и студена в пустинната нощ със слабо осветените си бели, каменни блокове. Когато стигна с такси до пазара „Хан ел-Халили“ от „Шепърдс“ не откри никакви чакащи официални коли, затова нае шофьор да го откара до хотела. Бодливата тел и постовете го спряха на осемстотин метра от „Мена Хаус“. Иън показа документите си и извървя останалия път пеша. Движеше се бързо с наведена глава.

Предупреждението на Назир беше наложило единственото възможно решение. Ако Фехтовача имаше заповеди да убива, Иън трябваше да каже на Чърчил каквото знаеше. После с Хъдърс щяха да говорят с човека на Рузвелт, Сам Шварц.

Маршал Сталин, беше казал Назир, знае, че в Техеран чака убиец. Същият човек, който се появи като от въздуха и измъкна Мусолини. Казала му го е нашата мрежа. Сталин идва в Техеран с цяла армия около себе си, а ако нашата мрежа не успее да го спаси, всички ще умрем, Флеминг.

Иън реши да не казва на Назир, че неговият убиец е точно тук, в Гиза. Щеше да си спести куп неприятности, ако успее да разобличи Фехтовача още тази вечер.

Той стигна до края на алеята и се поколеба. От хотела се дочуваше слаба музика. Оркестър, не изпълнение за танци, а това значеше, че делегациите са все още на вечеря. Щеше да има и много церемониални тостове, тъй като утре китайците се разделяха с тях. Вечерята щеше да се проточи, а това щеше да му даде време да подготви съобщението си.

Той подмина централния вход и тръгна покрай сградата, като се спускаше по хълма. „Мена Хаус“ беше построен на няколко нива, имаше множество входове и следваше терена така, че поне три етажа бяха технически приземни. Иън пое по пътека, която го изведе до неговия етаж, намери входа и тръгна към стаята си.

Този край на хотела беше доста по-тих. Иън затвори вратата зад себе си с чувство на облекчение. Леглото му беше оправено, покривката отметната, а халатът му изваден от гардероба. Той смъкна ръкавелите си, развърза връзката и си наля питие, докато чакаше ваната да се напълни. За негово разочарование никой не беше подпъхнал бледосиня официална телеграма под вратата, докато го нямаше. Алън Тюринг нямаше повече информация. Иън щеше да звучи като глупак, когато докладва на Чърчил. Не разполагаше дори с най-малкото доказателство, за да подкрепи думите си.

Водата във ваната ухаеше на портокал и карамфил. Той влезе вътре с въздишка, пресегна се за подложката за писане, която беше оставил на шкафчето, и я подпря на коленете си.

— Искаш да ми кажеш, 007, че очакваш правителството на Негово величество да промени цялата линия на действията си в последния момент, когато изходът на войната виси на косъм и силите са балансирани? По дяволите, човече, прелетяхме през половината земно кълбо, за да се срещнем със Сталин утре!

— Опасявам се, че няма друг изход, сър. Фехтовача очаква да паднете в капана му. Най-сигурният начин да осуетим плановете му…

Не искаше да се заиграва с това. Иън смачка листа с написаното и започна друг, като усещаше, че водата изстива, а скочът му се стопля.

Скъпи Хъдърс,

Ела да се срещнем във вилата на премиера веднага щом получиш това.

Джони

Петнадесет минути по-късно той крачеше по песъчливата пътека в нова униформа, а черната му коса беше сресана назад зад ушите. Не беше ял от закуска, но нервите му бяха толкова опънати, че не можеше да сложи и хапка в уста. В „Итън“ беше счупил носа си на игрището и някакъв равнодушен лекар беше фиксирал хрущяла с метална пластина. Когато Иън беше подложен на стрес, пластината се обаждаше. Болката обхващаше гърба на носа му и стигаше чак зад очите. Иън ги затвори за миг и звуците внезапно се усилиха, за да може слухът да компенсира липсата на зрение.

От хотела на няколкостотин метра зад него продължаваше да се чува музика, а вълничките пошляпваха по ръба на басейна на края на поляната вляво. Чуваше как бризът шумоли в листата на финиковата палма тъкмо покрай пътеката.

Той се спря и отвори очи. Въздухът беше съвършено неподвижен. Тази вечер нямаше никакъв вятър. Което значеше, че…

Той започна да се извръща, точно когато ножът се заби в гърба му с такава сила, че го накара да се препъне. Инстинктът му помогна, леката промяна в позицията отклони тънката стомана в лопатката и спаси белия му дроб. Той протегна ръка назад, като се опитваше да хване убиеца, и падна на колене.

От балната зала на „Мена Хаус“ гръмнаха аплодисменти. Чърчил сигурно беше казал нещо духовито.

Рамото му пулсираше от болка. Мъжът веднага скочи върху него и една покрита с ръкавица ръка го стисна за устата. За секунди щеше да измъкне ножа от гърба на Иън и да му пререже гърлото. Той замахна яростно с лакът към ребрата на нападателя и се опита да се измъкне от захвата му. Чу се сумтене и ръката стисна устата му още по-силно.

Иън усети как свободната ръка на мъжа се надига. Ножът, помисли си той, но сгреши. Нещо твърдо и метално го удари по тила и светът изчезна от съзнанието на Иън.

Нямаше да е трудно да подмами Майкъл Хъдсън във валса, помисли си Памела, когато го откри да стои сам близо до входа към фоайето. Музиката и кръжащите по дървения под хора не бяха официално част от тази последна вечер в Гиза, но щом скованата вечеря се разчупи и отделни членове на делегациите започнаха да се оттеглят към стаите си, тя изпита лудо желание за малко разнообразие. За нещо различно от празното й легло и още една доза хлорал, за да може да заспи. Памела беше отишла сама до фоайето с високо вдигната глава. Щеше да е непристъпна, абсолютно съвършена. Нямаше да ги чува как я викат и някой щеше да й поднесе питие и да се опита да я очарова. Някой щеше да започне играта.

След една цигара и едно питие в нощта забеляза Майкъл.

Сега се облягаше на ръката му, обхванала я около кръста, и не откъсваше премрежения си поглед от очите му. Той беше великолепен танцьор. Ако питаха Памела какво има предвид, щеше да отговори, че той не мисли за краката си и я водеше така, че тя да изглежда още по-прекрасна. Определено се държеше, сякаш бяха съвсем сами в залата — очите му не се отделяха от нейните, а ръцете му караха тялото й да отвръща точно както искаше. Пам просто се наслаждаваше. Въпреки възпитанието и чара си, Ейвърел Харимън беше слаб танцьор. Ед Мъроу пък нямаше време за танци. Нима беше престъпление да се позабавлява с Майкъл, който усещаше музиката с цялото си тяло? Всички мъже претендираха, че я обичат, казваха, че ще й дадат целия свят… но в крайна сметка я оставяха сама. Тя ненавиждаше да е сама. Рандолф. Ейв. Сега и Ед. Всички очакваха да пропилее най-хубавите години от живота си, докато те се бяха отдали на приключенията си.

Най-хубавите години. Тя обичаше тази война. Това беше най-вълнуващото време, което можеше да си представи. Не важаха никакви стари правила. Всеки гребеше от живота с пълни шепи, защото утре можеше да умре. Когато убиването приключеше, щяха да спечелят онези, които не се плашеха от риска, хората, сграбчили шанса си и с двете ръце. Онези, които не се тревожеха от чувство за вина. Майката на Памела беше насадила у нея страха от Бог, още когато беше момиче, но тя бързо научи, че страхът е просто друго име на вината и отхвърли и двете, когато напусна дома си. Тя беше един от печелещите.

Лицето на Майкъл беше съвсем близо до нейното, а пламът в погледа му я караше да се чувства неспокойна. Той беше десет години по-възрастен от нея, но с цели двадесет по-млад от Ейв. Тя се зачуди какъв ли е в леглото и погледът й се плъзна към устата му. Устните му бяха полуотворени и той си пое рязко дъх, сякаш не му стигаше въздух. Музиката спря.

— Изпрати ме до вилата — измърка тя. — Тези хора така ме уморяват.

Той я поведе през събралата се група така инстинктивно, както и танцуваше. Лицата около нея сякаш се разпадаха в неясна аура на техния кръг от чар. Памела се усмихваше спокойно и не отвръщаше на никого. Трябва да е стегната. Колко ли шампанско беше изпила? Или беше опиянена от Майкъл? Усещаше ръката му на талията си. Вечерното й наметало, още една от кожите на Ейв, се плъзна по голите й рамене. Тя намести брадичка в меката кожа и затвори очи. Господи. Утре щеше да види Ейв. Надяваше се, че ще успее да изпита някакви чувства.

Пустинният въздух беше студен, а над главите им грееше звездната арка. Тя потръпна и се приведе към Майкъл, докато той я водеше по песъчливата пътека. Всичко се развиваше прекалено бързо. Щяха да стигнат твърде скоро. Тя се спря и го накара да се обърне с лице към нея. Отпусна се в ръцете му и той, разбира се, сведе глава и я целуна. Вкусваше я, усещаше глад. Отметна главата й назад, за да продължи към гърлото й и ямката на ключицата, посегна към извивката на гърдите й под нея. Коженото наметало обгърна и двамата.

— В стаята ми — задъха се тя.

Той вдигна глава, прихвана я и двамата забързаха по пътеката.

Нито един от тях не забеляза резките от пръсти и следите от болезнена борба в пясъка, разпилените в градината камъчета или дълбоките вълнообразни бразди, останали от влаченето на петите на безжизненото тяло към финиковата палма. Не видяха и тъмните петна от кръвта на Иън Флеминг.

Джил Уинънт обаче ги забеляза.

Той никога не пиеше твърде много, а острите му очи бяха привикнали да работят на тъмно. Твърде често през последните години беше скачал в бомбени кратери и беше разчиствал греди и натрошени тухли там, където някога беше имало къща.

— Сякаш някой е колил прасе тук, Сал.

Той се спря, като внимаваше къде стъпва, а Сара трепереше до него във вечерната си рокля.

— Арабите не ядат свинско.

— Овца, тогава.

— Или угоено теле. За завръщането на блудния син. Дявол да го вземе, да не би Рандолф да се е появил? А Памела да го е убила?

Джил дръпна Сара към вилата на премиера.

— Хайде — подкани я той нежно, — студена си като лед и трябва да се наспиш. Утре всички ни чака голям ден.

Лунната светлина се движеше бавно по неравната повърхност на Голямата пирамида. Тя очертаваше ръбовете на изсечените каменни блокове и неподвижните като бедуини снайперисти сред тях. Отнякъде се понесе високият вой на чакал. Един от снайперистите се размърда с болка, мускулите му се схващаха от студа.

Майкъл Хъдсън внимателно стъпи с десния си крак на пода, като внимаваше да не издаде и звук. Изчака няколко удара на сърцето и измъкна тялото си изпод завивките в топлото легло на Памела. Равномерното й дишане остана непроменено. Тя спеше по корем, извърнала лице към стената, а лъскавата й коса се беше разпиляла по възглавницата. Една копринено мека ръка се пресегна към него. Тя не го беше прегърнала на сън, Памела беше всичко друго, но не и с чувство за собственост към мъжете. На Майкъл му се стори интересно, че жена, толкова ненаситна в преследването на мъже, не изпитва почти никаква нужда да ги държи в ръцете си. Памела беше различна от повечето жени. Тя му се беше насладила като на чаша хубаво вино или като на вкусно ястие, сякаш винаги щеше да има още една бутилка или още една порция.

Тънък лунен лъч проби през пролука в тежките завеси на прозореца. Тя му беше казала, че мрази гледката на Голямата пирамида и че в стаята й завесите са винаги плътно дръпнати. Нямаше значение. Лунният лъч беше като фенерче — осветяваше достатъчно, за да може Майкъл да се ориентира.

Той си обу панталоните, тихо пъхна ръце в ръкавите на ризата си и пристъпи към бюрото на Памела. Там намери купчина листи, надраскани с някак детския й почерк. Писма. Какво ли разправяше на хората за конференцията?

Той ги прегледа набързо. Едно до Бийвърбрук. Друго до Мъроу. Мадам Чан притежава божествени рокли, но съпругът й никога не говори за нея… Г-н Рузвелт наистина е сакат! Трябва да го вдигат на ръце от инвалидната му количка… Синът не изглежда дори наполовина толкова добре, колкото на снимките…

Тя се размърда насън. Преметнатата върху възглавницата ръка се сви като сгънато крило на птица. Той я гледаше, затаил дъх. Тя продължи да спи.

Той се отдръпна от бюрото, приклекна до гардероба и започна леко да отваря вратата му. Търсеше нещо — предавател, радиостанция, кодова книга на немски.

Беше се обзаложил с Иън Флеминг, че в стаята й просто няма да открият нищо. И имаше дълбока лична причина да се надява, че е прав.