Том Перота
Останалите (8)

Спечели стая

Нора чакаше танците с нетърпение, по-малко заради самото събитие, отколкото заради шанса да направи публично заявление, да разкаже на своя малък свят, че е добре, че се е възстановила от унижението заради статията на Мат Джеймисън и не се нуждае от ничие съжаление. Тя се чувстваше предизвикателно весела през целия ден, пробваше най-сексапилните си дрехи — все още й ставаха, някои дори й стояха по-добре от преди — и практикуваше стъпки пред огледалото; танцуваше за първи път от три години. „Не е зле — помисли си. — Съвсем не е зле.“ Беше като да пътува назад във времето и да се срещне с човека, който някога е била, за да го разпознае като приятел.

Роклята, на която се спря, беше прилепнала дреха в червено и сиво, тип прегърни ме, с дълбоко деколте. За последен път я беше слагала на сватбата на дъщерята на шефа на Дъг, когато получи за нея многобройни комплименти, включително от самия Дъг, майстора на въздържанието. Тя разбра, че изборът й е добър, когато я сложи пред сестра си и видя вкиснатото й изражение.

— Няма да носиш това, нали?

— Защо? Не ти ли харесва?

— Ами малко е… крещящо, не мислиш ли? Хората може да си помислят…

— Не ми пука — каза Нора. — Да мислят каквото си искат.

В колата на Карън я обзе малко нервно, почти приятно усещане за очакване — съботните пеперуди в стомаха — усещане, което помнеше от колежа, когато купоните сякаш имаха потенциал да променят живота ти. То остана с нея през целия път и в краткото разстояние, което изминаха пеша през паркинга на училището, и я напусна на входа на сградата веднага щом видя плаката, който рекламираше танците:

„МЕЙПЪЛТЪН Е ЗАБАВЕН“ ПРЕДСТАВЯ:

НОЕМВРИЙСКА СРЕЩА ЗА ВЪЗРАСТНИ

(ДИДЖЕЙ, ТАНЦИ, НАПИТКИ, НАГРАДИ)

ОТ 20:00 ДО ПОЛУНОЩ — В СТОЛА НА УЧИЛИЩЕ „ХОТОРН“

„“Мейпълтън е забавен" ли? — помисли си тя, улавяйки неочаквано своя огорчен образ в стъклената врата. — Това шега ли е?" Ако беше, значи бе за нейна сметка, една вече не млада жена в официална рокля, на път да влезе в училище, което децата й никога нямаше да имат шанс да посещават. „Съжалявам — каза им тя, сякаш се криеха в ума й и осъждаха всичко, което правеше. — Не помислих за това.“

— Какво става? — надникна Карън през рамото й. — Заключено ли е?

— Разбира се, че не е заключено.

Нора бутна вратата, за да покаже на сестра си колко е глупав въпросът й.

— Не съм и смятала, че е — отвърна Карън раздразнено.

— Тогава защо питаш?

— Защото ти просто стоеше там, ето защо.

„Млъкни — помисли си Нора, докато пристъпваха в главния коридор, ярък тунел с полиран кафяв под и многобройни обществени зелени шкафчета, които се простираха безкрайно от едната му страна. — Моля те, просто млъкни.“ На стената срещу главния кабинет висеше колекция от автопортрети на ученици, разположени над банер, на който пишеше: „Ние сме мустангите!“. Беше болезнено да гледа всички тези свежи, изпълнени с надежда неумело представени лица, да мисли за всички щастливи майки, които ги изпращат сутрин с раниците и обяда и ги вземат от входа следобед.

„Здравей, миличка, как беше днес?“

— Имат отлична програма — каза Карън, сякаш развеждаше бъдещ родител. — Силни са и в музиката.

— Страхотно — измърмори Нора. — Може би трябва да се запиша.

— Просто разговарям. Не е нужно да се обиждаш.

— Извинявай.

Нора знаеше, че се държи като кучка. Беше нечестно, особено предвид факта, че Карън бе единственият човек, когото можеше да измуфти да дойде с нея с толкова кратко предизвестие. Нора невинаги харесваше сестра си и почти никога не се съгласяваше с нея, но винаги можеше да разчита на Карън. Всички други, на които се обади — така наречените й близки приятели от групата на майките, в която тя вече не членуваше — се измъкнаха под предлога на семейните задължения и какво ли не, но едва след като се опитаха да я разубедят да ходи.

„Сигурна ли си, че е добра идея, скъпа? — Нора мразеше снизходителния начин, по който я наричаха скъпа, сякаш беше дете, неспособно да взема решения само. — Не искаш ли да изчакаш още малко?“

Имаха предвид още малко, за да се успокои прахът, вдигнат от статията, за която всички в града вероятно още шепнеха: РАЗБИРА СЕ ДОБРЕ С ДРУГИ: ГОРЕЩИТЕ СРЕЩИ НА ТАТКОТО „ГЕРОЙ“ СЪС СЕКСИ УЧИТЕЛКА. Нора я беше прочела веднъж, в кухнята си, след изненадващото посещение на Мат Джеймисън, но това беше достатъчно всички ужасни подробности на жежката афера на Дъг с Кайли Манхайм да се запечатат завинаги в ума й.

Дори сега, две седмици по-късно все още й беше трудно да приеме идеята за Кайли като Другата жена. В съзнанието на Нора тя беше все още любимата учителка на децата й от академията „Младите филизи“ — приятно, енергично момиче, току-що завършило колеж, което някак успяваше да изглежда невинно и безопасно, въпреки че имаше пиърсинг на езика и татуиран ръкав на лявата си ръка, който очароваше малките деца. Тя беше авторката на чудесното оценяващо писмо, което Нора някога вярваше, че ще пази вечно, задълбочен анализ от три страници на първата година на Ерин в академията, която хвалеше „необичайните й социални умения“, „неизтощимото любопитство на ума й“ и нейното „безстрашно чувство за приключения“. Нора носеше писмото навсякъде няколко месеца след четиринайсети октомври, за да може да го чете винаги когато иска да си припомни дъщеря си.

За жалост, нямаше съмнения относно правдивостта на обвиненията на преподобния. Той беше спасил един стар, привидно счупен лаптоп на Кайли от боклука — момчето от компютърния магазин й казало, че харддискът е изгорял — и използвал наскоро придобитите си умения за възстановяване на информация, за да изрови истинско съкровище от уличаващи имейли, компрометиращи снимки и „шокиращо категорични“ чат сесии между „красивия баща на две деца“ и „прелестната млада възпитателка“. Бюлетинът включваше няколко изобличаващи откъса от тази кореспонденция, в които Дъг разкриваше неизявен преди усет към еротично писане.

Нора беше съсипана не само заради евтиното разкритие — тя не беше подозирала нищо, разбира се — но също и заради очевидната наслада на преподобния от оповестяването му. Тя се кри няколко дни след избухването на скандала и направи мислено преглед на целия си брак, като се чудеше дали абсолютно всяка минута от него е била лъжа.

След като първоначалният шок утихна, тя забеляза, че изпитва и един вид облекчение, олекване на товара. От три години тъгуваше за един съпруг, който не беше съществувал, не и такъв, какъвто си го представяше. Сега, когато знаеше истината, можеше да види, че е загубила по-малко, отколкото е смятала, което беше почти като да си получи нещо обратно. Все пак не беше трагичната вдовица, а просто поредната жена, предадена от един егоистичен мъж. Беше по-малка, по-позната роля и далеч по-лесна за изпълнение.

— Готова ли си? — попита Карън.

Стояха на вратата на стола и наблюдаваха движението на дансинга, облян в приглушена светлина. Беше изненадващо пълно, група хора на средна възраст, предимно жени, се движеха ентусиазирано, макар и малко неловко, под звуците на „Малкия червен корвет“ на Принс, опитвайки се да се преструват на по-младите си и с по-подвижни крайници версии.

— Мисля, че да — отвърна Нора.

Усети главите, които се обърнаха към тях, когато се появиха в затвореното пространство, вниманието на цялото помещение се насочи в тяхна посока. От това се опитваха да я предпазят приятелите й, но на нея наистина не й пукаше. Ако хората искаха да я гледат, бяха добре дошли.

„Да, това съм аз — помисли си Нора. — Най-тъжната жена на света.“

Тя се впусна направо в танците, като вдигна ръце над главата си и остави бедрата си да я поведат. Карън беше до нея, лактите и коленете й се движеха енергично. Нора не беше виждала сестра си да танцува от години и бе забравила колко е забавно да я наблюдава — ниска, едра жена с много движещи се части; беше секси, което човек не би предположил, ако я беше виждал само в друг контекст. Те се приведоха една към друга и се усмихваха, докато пееха заедно: Little red Corvette, baby you’re much too fast!^[1] Нора се завъртя наляво, после рязко изви тялото си надясно, а дългата й коса бръсна лицето й. За първи път от векове отново се чувстваше почти като човек.

* * *

Играта, която играеха, се казваше „Спечели стая“. Доста приличаше на „Шише“, освен по това, че цялата група трябваше да гласува дали двойката може да напусне кръга и да се усамоти някъде. Гласуването добавяше елемент на стратегия в иначе простата игра на случайности. Човек трябваше да следи целия спектър от възможности, да преизчислява на всеки кръг кого иска да запази и кого иска да елиминира като съперник. Целта — извън очевидната свалка с някой, който те привлича — беше да не допуснеш да си един от двамата последни останали играчи в кръга, защото те също трябваше да си намерят стая, макар че Джил знаеше от опит, че те предимно си стояха и се чувстваха като загубеняци. По-добре беше дори с нечетен брой играчи, въпреки срама да откриеш, че си последният останал. Нечетният остатък.

Ейми потри ръце за късмет, усмихна се на Ник Лазаро — той беше първият избор на всяко момиче — и завъртя стрелката, която бяха взели от игра на туистър. Стрелката се замъгли, после забави скорост и отново стана видима, докато обикаляше из кръга, промъкна се край Ник и се установи на Зоуи Грантам.

— Исусе — изръмжа Зоуи. Тя беше красиво, сладострастно, набито момиче, с равен бретон и сочни червени устни, които оставяха следи по лицата и вратовете на хората. — Пак ли.

— О, хайде де — нацупи се Ейми. — Не е толкова зле.

Те се опряха на ръце и колене една срещу друга и се целунаха в центъра на кръга. Не беше нищо особено — без език, без опипване, просто любезно целуване — но Джейсън Уолдрон започна да пляска и да подвиква, като че ли бяха порнозвезди.

— Дявол да го вземе, да! — изкрещя той, както правеше винаги при лесбийските сцени, без значение колко апатични бяха. — На тези кучки им трябва стая!

Никой не го подкрепи. Беше ред на Ник да върти, но стрелката посочи Дмитрий, така че той повтори. Играеха по сексистки правила: момичетата трябваше да го направят заедно, но момчетата не, поради, както се приемаше, очевидни причини. Джил се дразнеше от този двоен стандарт не защото имаше нещо против да целува момичета — беше й все едно, с изключение на Ейми, която й беше повече като сестра — а защото беше свързано с втора несправедливост, момичетата можеха да се целуват, но никога не можеха да вземат стая, защото това би означавало две момчета да останат без партньори, което определяше хетеросексуална симетрия на играта. Джил бе опитала няколко пъти да накара другите да преразгледат тази политика, но никой не я подкрепи, дори Джини Чън, която щеше да е най-очевидният печеливш от подобна промяна.

При второто завъртане Ник получи Зоуи и ентусиазмът им беше достатъчен, че Мак Конъли да им предложи стая. Джини подкрепи това, но всички други гласуваха с „не“ — Джил и Ейми, защото искаха да запазят Ник в играта, Дмитрий, защото си падаше по Зоуи, а Джейсън, защото беше лакей на Ник и никога не гласуваше за друга конфигурация освен за Ник и Ейми.

Това беше проблемът напоследък — нямаше достатъчно играчи и цялата несигурност бе изчезнала. През лятото беше лудешко. Някои нощи в кръга се събираха почти трийсет души — бяха на открито, в двора на Марк Солърс — много от които не се познаваха. Гласуването беше бурно и непредсказуемо. Имаше възможност да получиш стая както за непохватна целувка, така и за някоя разгорещена. Първия път, когато игра, Джил се озова заедно с един колежанин, който се оказа добър приятел на брат й. Поиграха си малко, но накрая се предадоха и прекараха дълго време в разговор за Том, от когото разбра повече неща за брат си, отколкото бе научила през всички години на общия им живот. Втория път получи стая с Ник, който познаваше от училище, но никога не бяха разговаряли. Той беше красиво, тихо момче с тъмни очи, провиснала коса и бдително изражение и с него тя също се почувства красива, абсолютно сигурна, че мястото й е в ръцете му.

Играта стана по-малка и по-скучна през септември, когато част от децата се върнаха в колежа, и още по-скучна през есента, когато броят им намаля до постоянното ядро от осем и всеки път беше повече или по-малко еднакво: Ейми се озоваваше с Ник, Джил и Зоуи си поделяха Макс и Дмитрий, а Джини и Джейсън оставаха заедно по подразбиране. Джил дори не знаеше защо си правят труда — играта вече й приличаше на навик, на ритуал, който бе надживял ползата си, но винаги бе придружен от слабата надежда, че груповата динамика може да се промени по такъв начин, че тя отново да остане сама с Ник и да му напомни колко идеално си пасват телата и умовете им.

За жалост, това нямаше да се случи тази вечер. Той й се падна на четвъртото завъртане и Джил почувства познатия пристъп на вълнение, когато лицето му се приближи към нейното, и също толкова силното разочарование, когато се целунаха. Той дори не се преструваше на заинтересуван, устните му бяха сухи и едва-едва отворени, езикът му упорито пасуваше в отговор на нетърпеливите опипващи потрепвания на нейния. Беше толкова летаргично изпълнение — много по-нестрастно от целувката, която бе дал на Зоуи; Джил вече не беше дори на второ място! — че никой не си направи труда да им предлага стая. Когато приключиха, той избърса устата си, кимна й апатично и каза: „Благодаря, беше страхотно“, но само от приличие. Щеше да е същото, ако си бяха стиснали ръцете или си бяха помахали през улицата. Накара я да се зачуди дали лятната им свалка изобщо се бе случила, дали онзи славен час и половина, който прекараха в спалнята на родителите на Марк, не беше просто плод на въображението й, лош случай на самозалъгване.

Само че не беше — чаршафите бяха хладни и бели с малки сини цветчета, наистина фини и невинни на пръв поглед, а Ник бе наистина заинтригуван. Единственото, което се бе променило оттогава, бе, че той се влюби в Ейми, което се случваше, рано или късно. Можеше да се забележи по начина, по който лицето му се оживи, когато стрелката най-накрая спря в нея, и по бавния, сериозен начин, по който я целуна, сякаш в стаята нямаше никой друг, сякаш това, което споделяха, не беше част от игра. Ейми не можеше да отвърне на искреността му — имаше нещо неизбежно театрално в начина, по който се разтопи на пода, издърпа го върху себе си и изви гърба си така, че да притисне таза си в неговия — но комбинацията от двата стила имаше могъщ ефект върху съдиите. Когато Джейсън предложи двамата да си намерят стая, Зоуи го подкрепи и гласуването „за“ беше единодушно, без нито един въздържал се.

* * *

Бариерата, която отделяше Нора от хората около нея, изтъня и омекна, докато танцуваше. Другите не изглеждаха толкова далече или толкова чужди, както когато ги подминаваше в супермаркета или на велоалеята. Когато се докосваха на дансинга, контактът не беше досаден или неприятен. Ако някой й се усмихнеше, тя също му се усмихваше и през повечето време това я караше да се чувства добре, сякаш лицето й бе създадено за усмивка.

След половин час спря да си почине и се отправи към масата с напитките, където си наля в пластмасова чаша шардоне и го гаврътна на две големи глътки. Виното беше хладко и твърде сладко, но тя помисли, че може би ще е хубаво с лед и сода.

— Извинете, мисис Дърст?

Нора се обърна по посока на гласа, който беше тих и смътно познат. За един дълъг празен момент сякаш бе изгубила способността си да мисли и да говори.

— Съжалявам, че ви безпокоя — каза Кайли. Беше отрязала косата си по момчешки късо, което й отиваше, хубав контраст с хипстърското мастило на ръката й, което Дъг явно намираше за възбуждащо. „Яки татуировки — бе едно от съобщенията, публикувани от преподобния Джеймисън. — Помолих жена ми да си направи, но тя отказа.“ — Може ли да поговорим за момент?

Нора остана безмълвна. Най-налудничавото беше, че тя си бе представяла вариант на този миг толкова ясно, че го знаеше наизуст. През първите няколко дни след като научи за аферата на Дъг, си фантазираше непрестанно, с най-големи подробности за това, как нахлува в „Младите филизи“ насред почивката и зашлевява Кайли през лицето наистина силно, докато всички учители и деца ги гледат.

„Уличница — щеше да каже простичко, сякаш това беше истинското име на Кайли. (Тя експериментира с алтернативен сценарий, в който крещеше думата като проклятие, но беше твърде мелодраматично и доста по-незадоволително.) — Ти си отвратителен човек.“

След това щеше да зашлеви измамното й лице по другата страна, а звукът от удара щеше да се отразява като изстрел в тъмната стая за игри. Имаше и още неща, които планираше да каже след това, но думите не бяха от значение. Плесниците бяха.

— Абсолютно ще ви разбера, ако не искате — продължи Кайли. — Знам, че това е неловко.

Нора се взираше в нея и си спомняше колко хубаво — пречистващо и дори праведно — беше да я предизвика в тези фантазии, като че ли беше инструмент на божията справедливост. Но сега разбираше, че всъщност иска да накаже въображаемата Кайли, една по-красива и по-уверена жена от онази, която стоеше пред нея. Истинската Кайли изглеждаше твърде объркана и разкаяна за плесници. Също така беше доста по-ниска, отколкото я помнеше Нора, може би защото не бе обградена от море малчугани.

— Мисис Дърст? — Кайли премигна разтревожено към Нора. — Добре ли сте, мисис Дърст?

— Защо продължаваш да ме наричаш така?

— Не знам. — Кайли изучаваше ретро маратонките си от велур. В своите прилепнали дънки и тясна изрязана тениска — също черна, с бял удивителен знак между това, което Дъг наричаше „малки цици на мажоретка“ — би изглеждала по̀ на място в някой сутеренен рокклуб, а не в училищен стол. — Просто не смятам, че имам право да използвам личното ви име.

— Колко деликатно.

— Съжалявам. — Лицето на Кайли придоби по-интензивен розов цвят. — Просто не очаквах да ви видя тук. Преди не сте идвали на срещите.

— Не излизам много — обясни Нора.

Кайли рискува една колеблива усмивка. Лицето й беше малко по-пълно от преди, малко по-обикновено. „Май вече не сме толкова млади, а?“ — помисли си Нора.

— Вие сте наистина добра танцьорка — каза й Кайли. — Изглеждаше, че се забавлявате там.

— Забавлявам се страхотно — каза Нора. Усещаше как хората ги гледат от разстояние, насочвайки вниманието си към драмата. — Ами ти? Забавляваш ли се?

— Тъкмо пристигнах.

— Има много възрастни хора — отбеляза Нора. — Може би някои са дори женени.

Кайли кимна, сякаш оцени подигравката.

— Заслужавам това — каза тя. — И просто искам да знаете колко съжалявам за случилото се. Повярвайте ми, не можете да си представите колко ужасно се почувствах…

Тя продължаваше да говори, но всичко, за което Нора можеше да мисли, бе сребърният пиърсинг в средата на езика й, матовата метална перла, която проблясваше от време на време, когато Кайли отвореше устата си малко повече. Това беше друго от любимите неща на Дъг, обект на една имейл рапсодия, която Нора не можеше да прогони от паметта си:

Свирките ти са поразителни! Четиризвездни! Най-добрите, които съм получавал. Обичам начина, по който се спускаш по мен, толкова бавно и секси, и ме облизваш с вълшебния си език, и обичам колко много и ти го обичаш. Какво ми каза — по-добро от сладолед? Трябва да спра веднага — ще свърша само докато си мисля за горещата ти малка уста. Любов, целувки и сладолед.

Д

„Най-добрите, които съм получавал.“ Този ред я беше убил, той приличаше повече на предателство, отколкото сексът. През дванайсетте години, които бяха прекарали заедно с Дъг, тя му беше правила много свирки и той изглеждаше достатъчно доволен от тях. Може би дори твърде доволен, започваше да си мисли тя, малко твърде самонадеян. Тя няколко пъти се беше оплаквала от начина, по който той просто буташе главата й към слабините си — без думи, без нежност, просто мълчалива команда — и той се беше престорил, че слуша внимателно, като беше обещал в бъдеще да е по-внимателен. За известно време наистина беше, а после вече не беше. Към края се стигна дотам, че за нея целият акт беше отровен и вече не можеше да каже дали го прави защото иска, или защото той очакваше от нея това. Очевидно Кайли беше много по-добра.

— Исках да ви позвъня — казваше тя, — но после аз, не знам, след всичко станало…

Кайли спря рязко, а очите й се разшириха, когато забеляза Карън да се приближава към тях с войнствена целенасоченост, голямата сестра на помощ. Тя застана покровителствено пред Нора, точно пред лицето на Кайли.

— Какво не е в ред с теб? — попита я настоятелно с глас, изпълнен с възмущение. — Луда ли си?

— Всичко е наред — промърмори Нора и постави ръка на рамото на сестра си, за да я спре.

— Не, не е наред — каза Карън, без да сваля очи от Кайли. — Изумена съм колко нахална трябва да си, за да си подадеш носа тук. След това, което направи…

Кайли се наведе настрани, опитвайки се да възстанови контакта си с Нора.

— Съжалявам — каза тя, — мисля, че е по-добре да вървя.

— Добра идея — каза Карън. — Изобщо не трябваше да идваш тук.

Нора седеше до сестра си и наблюдаваше заедно с почти всеки на дансинга как Кайли се обърна и тръгна по дългия път на срама през помещението към вратата. Тя държеше раменете си изправени и брадичката вдигната през цялото време, компенсирайки с добрата си стойка факта, че вече не е добре дошла.

* * *

Правилата не налагаха двойката да прави секс в стаята си, но изискваха и двамата играчи да се съблекат по бельо. Джил и Макс познаваха това упражнение и започнаха веднага щом влязоха в розовата спалня на сестрата на Дмитрий.

— Пак ти — каза Макс, като се тръшна на леглото в чифт боксерки на шотландско каре, които Джил вече беше виждала няколко пъти.

— Мда. — Тя беше сигурна, че той е също толкова добре запознат с черните й гащички и бежовия сутиен. — Денят се повтаря.

— Добре де. — Той оскуба малко пух от пъпа си и го пусна на пода. — Можеше и да е по-зле, нали?

— Определено. — Тя се покатери на леглото до него, като използва хълбока си, за да го избута към стената. — Можеше да е абсолютно по-зле.

Не беше просто мила. Макс беше сладко, умно момче и тя винаги чувстваше облекчение да остане сама с него. Беше приказлив и бяха открили отдавна, че не си пасват като сексуални партньори, така че по тази линия между тях нямаше напрежение. С Дмитрий беше по-сложно. Той беше по-хубав от Макс и по-заинтересуван от секса, но беше дал всячески да се разбере, че предпочита да е със Зоуи или Ейми. Понякога ставаше и с нея, но след това Джил винаги беше тъжна. Истинската катастрофа беше да завърши с Джейсън, но това почти никога не се случваше. Не знаеше как го търпи Джини. Може би просто гледаха женско порно заедно.

Майк мушна ръката й.

— Студено ли ти е?

— Малко.

Той отви кувертюрата откъм краката им и ги зави и двамата с нея.

— По-добре ли е?

— Да, благодаря.

Тя го потупа по бедрото, после се сви на една страна, за да изгаси лампата, тъй като и двамата обичаха да лежат на тъмно. Понякога имаше чувството, че са като стара женена двойка, като родителите й например. Помнеше, че като отиваше в спалнята, за да им каже „лека нощ“, двамата изглеждаха също толкова удобно и доволно в пижамите си, докато четяха с очила на носа. Напоследък баща й изглеждаше малко загубен, леглото беше разбалансирано, като че ли щеше да се преобърне. Тя откри, че това е причината той да спи толкова често на дивана.

— Мистър Колман ли ти е по биология? — попита Макс.

— Не, мис Гупта.

— Колман беше наистина добър. Не смятам, че трябваше да го уволняват.

— Той каза доста гадни неща.

— Знам. Не защитавам това, което каза.

Няколко седмици по-рано мистър Колман бе казал в един от класовете си, че Внезапното заминаване е естествен феномен, вид глобална автоимунна реакция, начин, по който земята се бори с върлуващата човешка зараза. „Ние сме — каза той. — Ние сме проблемът. Ние разболяваме планетата.“ Група деца се разстроиха от това — едно от тях бе загубило майка си на четиринайсети октомври — и някои родители подадоха официално оплакване. Едва миналата седмица училищният съвет обяви, че мистър Колман се е съгласил на ранно пенсиониране.

— Не знам — каза Макс. — Наистина не смятам, че това, което каза, е толкова налудничаво.

— Беше сурово — напомни му Джил. — Той каза, че взетите хора са негодни. Семействата им не харесаха това.

— Мнозина твърдят точно обратното — отбеляза Макс. — Казват, че останалите тук сме негодни.

— Това също е гадно.

Известно време помълчаха. Джил изпитваше приятна сънливост — не й се спеше, просто беше отпусната. Чувстваше се добре да лежи на леглото в мрака под завивката, а до нея да има топло тяло.

— Джил? — прошепна Макс.

— Ммм?

— Имаш ли нещо против да се оправя?

— Не — отвърна тя. — Давай.

* * *

Кайли беше вече при главния кабинет, когато Нора я настигна. Коридорът беше празен, флуоресцентните светлини бяха потискащо ярки; лицето на Кайли беше мокро от сълзите. Смутена, Нора извърна поглед към изумителното петно на ръката й, многоцветна експлозия от лози, листа, балончета и цветя, чието получаване сигурно беше боляло адски.

— Нямаш ли палто?

Кайли подсмръкна и избърса очите си.

— В колата е.

— Мога ли да те попитам нещо? — Гласът на Нора беше странно спокоен, въпреки вътрешното й вълнение. — Той щеше ли да ме напусне?

Кайли поклати глава.

— В началото мислех, че може би да, но това беше самозаблуда.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. След първите няколко пъти спряхме да говорим за това. То просто слезе от дневен ред.

— И ти се примири, така ли?

— Не съвсем. — Кайли се опита да се усмихне, но не изглеждаше по-щастлива. — Просто не разсъждавах трезво. Искам да кажа, знаех, че не трябва да се обвързвам с женен мъж. Но въпреки това се случи. За какво става въпрос?

Нора сметна, че въпросът е реторичен. Във всеки случай Кайли трябваше да разбере отговора му сама.

— Любопитна съм как започна — попита тя.

— Ами просто се случи. — Кайли сви рамене, сякаш аферата оставаше мистерия и за нея. — Тоест флиртувахме малко сутрините, когато оставяше Ерин. Правех му комплименти за вратовръзката, а той ме дразнеше, че изглеждам уморена, питаше ме къде съм била през нощта. Но повечето бащи…

— Кога стана…?

Кайли се поколеба.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

Нора чуваше музиката, която се носеше от столовата — „Да изгорим къщата“, песен, която винаги бе харесвала — но приглушена и далечна, сякаш долиташе от миналото, а не от помещение в края на коридора. Тя кимна на Кайли да продължи.

— Добре. — Кайли изглеждаше нещастна, сякаш знаеше, че прави грешка. — Беше на празненството. Ти взе децата вкъщи, но Дъг остана да помогне с почистването. След това отидохме да пийнем по нещо. И после се започна.

Нора си спомняше празненството — Ерин не беше спала следобед този ден и прекара почти цялата вечер в сълзи — но не помнеше Дъг дори да е бил там, да не говорим за времето, когато се е прибрал или как се е държал. Всичко бе изчезнало невъзвратимо.

— Продължили сте толкова дълго. Почти година.

Кайли се намръщи, сякаш сметките на Нора не излизаха.

— Нямахме такова усещане. Едва се виждахме. Той се отбиваше веднъж седмично за час-два, ако имах късмет, и после си тръгваше. Не можех да се оплаквам, нали? Бях се съгласила на това.

— Но сигурно сте говорили за бъдещето. Какво ще стане. Искам да кажа, ти не би могла да продължиш така безкрайно.

— Опитах, повярвай ми. Но той нямаше търпение за подобни разговори. Винаги казваше: „Не тази вечер, Кайли. Не мога да понеса това точно сега“.

Нора не можа да сдържи смеха си.

— Звучи ми като Дъг.

— Беше такова момче. — Кайли поклати глава и се усмихна нежно на спомена. Но после изражението й се замъгли. — Мисля, че го накарах да се почувства отново готин. Мистър Скучен Корпоративен Семеен Мъж с приятелка като мен. Все едно беше таен агент.

Нора изсумтя, поразена от правдоподобността на тази история. Дъг си падаше малко хипстър, когато го срещна в колежа — пишеше музикални обзори в училищния вестник, имаше рошава брада и играеше на фризби — но се отказа от тази своя версия в деня, в който се записа в бизнесучилището. Стана толкова неочаквано и необратимо, че Нора прекара целия първи семестър в опити да разбере къде бе отишло момчето, с което спеше. „Хей — каза й той, — ако ще се продаваш, поне трябва да имаш куража да го приемеш.“ Но може би старото му Аз му липсваше повече, отколкото допускаше.

— Харесваше гадния ми апартамент — продължи Кайли. — Имам едно студио над „Ранкин“, зад болницата. Пълна дупка е, но поне се отървах от лудите съквартиранти. Както и да е, в общи линии е една голяма стая с падащо легло и малка маса с два стола, които намерих на боклука. Абсолютен безпорядък. Дъг смяташе, че е забавно. Мислеше също, че колата ми е смешна. Тя е на около дванайсет години.

— Можеше да се държи като сноб за подобни неща.

— Не беше гаден. По-скоро бе изумен, че мога да живея по този начин. Сякаш имах избор, нали? Искам да кажа, вашата къща е толкова красива, че той сигурно е смятал, че всички…

Гласът й изтъня, сякаш със закъснение бе осъзнала грешката си.

— Били сте в дома ми?

— Само веднъж — увери я Кайли. — По време на пролетната ваканция. Когато беше завела децата при родителите ти и Дъг остана да работи.

— О, боже. — Това пътуване беше малка катастрофа. Тя и децата бяха хванати в брутално задръстване на „Гардън Стейт Паркуей“ и трябваше да отбие, за да може Джеръми да използва спешно банкета на магистралата. Тя просто стоеше там и държеше ръката му, взирайки се в небето, докато той си вършеше работата, а мудната река от коли пъплеше край тях толкова бавно, че човек можеше да ги задмине. Когато Дъг се присъедини към тях през уикенда, изглеждаше странно весел и се държеше много по-добре с родителите й от обикновено. — Вкъщи ли спахте? В леглото ни?

— Съжалявам. — Кайли изглеждаше покрусена. — Не трябваше да го правя.

— Все едно. — Нора сви леко рамене, сякаш нищо вече не можеше да я нарани. Някои дни наистина се чувстваше така. — Дори не знам защо те питам всички тези неща. Не че вече има значение.

— Разбира се, че има.

— Не съвсем. Искам да кажа, той все пак ме изостави. Изостави и двете ни.

— Не нарочно — каза Кайли.

Изглеждаше доволна, че е включена.

И двете се обърнаха едновременно, стреснати от стремителното тропане на стъпки в иначе тихия коридор. Нора знаеше, че е Карън, още преди да я види как се подава иззад ъгъла, сякаш закъсняваше за час.

— Добре съм — каза тя, вдигнала ръка като регулировчик.

Карън спря. Погледът й се прехвърли от Нора към Кайли и отново към Нора.

— Сигурна ли си?

— Просто говорим.

— Забрави за нея — каза Карън. — Върни се на танците.

— Само още минутка, става ли?

Карън вдигна и двете си ръце в жест на капитулация. После вдигна равнодушно рамене и се отправи към столовата, а токчетата й потракваха укорително. Кайли изчака звукът да утихне.

— Искаш ли да знаеш още нещо? Изпитвам облекчение да ти казвам тези неща.

Нора знаеше какво има предвид. Колкото и стресиращо да бе да узнае подробности от аферата на Дъг, беше също и терапевтично, като липсващо парче от миналото, което й връщаха.

— Само още едно нещо. Той говореше ли понякога за мен?

Кайли завъртя очи.

— Само през цялото време.

— Сериозно?

— Да. Винаги казваше, че те обича.

— Шегуваш се. — Нора не можеше да скрие съмнението си. — Той почти не ми го казваше. Дори когато аз го казвах първа.

— Беше като ритуал. Веднага след секса той ставаше сериозен и казваше: „Това не е, защото не обичам Нора“. — Каза тези думи с дълбок мъжки глас, съвсем различен от този на Дъг. — Понякога го казвах заедно с него. „Това не е, защото не обичам Нора.“

— Еха. Сигурно си ме мразела.

— Не те мразех — казах Кайли. — Просто ревнувах.

— Ревнуваше? — Нора се опита да се засмее, но звукът заглъхна в гърлото й. От много време не бе смятала себе си за някой, от когото може да се ревнува. — Защо?

— Ти имаше всичко, нали така? Съпруга, къщата, прекрасните деца. Всичките онези приятели и хубави дрехи, йогата и ваканциите. А аз дори не можех да го накарам да те забрави, докато бяхме в леглото.

Нора затвори очи. От доста време Дъг беше неясен образ в ума й, който изведнъж отново се проясни. Можеше да го види да лежи на леглото до Кайли, гол и самодоволен, след като я е изчукал, напомнящ й сериозно за семейните си задължения, за неугасващата любов към жена си, даващ й да разбере, че може да има само това и нищо повече.

— Не го е било грижа за мен — обясни Нора. — Просто не е понасял да те вижда щастлива.

* * *

Съдейки по безгрижния начин, по който се бе смъкнала до шкафчето, Кевин първо помисли, че Нора Дърст може би е заспала или вероятно е пияна. Но когато се приближи, видя, че очите й са широко отворени и будни. Тя дори успя да се усмихне бегло, когато я попита дали е добре.

— Добре съм — отвърна. — Просто малко си почивам.

— Аз също — каза Кевин, защото това беше по-дипломатично от истината, че всъщност идва да я провери, след като няколко души му бяха казали, че са я видели сам-сама в коридора и че изглежда доста объркана. — Вътре е много шумно. Едва си чуваш мислите.

Тя кимна по начин, който означаваше, че едва го слуша и просто иска да си тръгне. Кевин не желаеше да й се натрапва, но имаше и чувството, че й е нужна компания.

— Чудесно е, че дойде — продължи той. — Изглеждаше, че си прекарваш добре. По-рано.

— Така беше. — Нора наклони глава под неудобен ъгъл, за да срещне погледа му. — По-рано.

Беше неловко да се извисява над нея така, особено когато му даваше нечестен изглед към бюста й. Без да пита, той приседна на пода до нея и протегна ръка.

— Аз съм Кевин.

— Кметът — отбеляза тя.

— Точно така. Срещнахме се на парада.

Тъкмо щеше да дръпне ръката си, когато тя се пресегна и я раздруса, като му спести неудобството. Имаше костеливи пръсти и изненадващо силен захват.

— Помня.

— Произнесе добра реч.

Нора извърна глава, за да го огледа по-добре, сякаш за да прецени искреността му. Беше гримирана и тъмните кръгове под очите й изглеждаха по-незабележими от обикновено.

— Не ми напомняй — каза тя. — Опитвам се да забравя за това.

Кевин кимна. Искаше да каже нещо съчувствено за статията в бюлетина на Мат Джеймисън — беше невероятно низка, дори за пиявицата, в която се беше превърнал Мат — но сметна, че тя се опитва да забрави и за нея.

— Ще ми се да си бях държала устата затворена — измърмори тя. — Чувствам се като пълна идиотка.

— Вината не е твоя.

— Нищо не е моя вина. Но все пак се чувствам отвратително.

Кевин не беше сигурен какво да каже. Без да мисли, той протегна краката си на пода успоредно на нейните, тъмните му джинси до голата й кожа. Симетрията му напомни за една статия, която бе чел за езика на тялото, за това, как несъзнателно имитираме позите на хората, които ни привличат.

— Харесва ли ти диджеят? — попита той.

— Става. — Тя като че ли наистина го мислеше. — Малко е старомоден, но е добър.

— Нов е. Предишният говореше твърде много. Имаше микрофон и го използваше, за да подвиква на хората да идват на дансинга, и то не особено мило. Казваше нещо от сорта на: „Какво става, Мейпълтън? Това е купон, не погребение!“. Понякога ставаше доста лично: „Ей, Сако от туид? Дишаш ли изобщо?“. Имахме много оплаквания.

— Чакай да позная — каза тя. — Ти си Сако от туид?

— Не, не — усмихна се Кевин. — Това беше просто пример.

— Сигурен ли си? — попита Нора. — Не те видях на дансинга.

— Исках да отида, но бях отклонен.

— От какво?

— Тук е като общинска сбирка. Всеки път като се обърна, някой ми крещи за дупки по пътя или за планирана работа, или как друг не си събира боклуците в двора. Не мога истински да се отпусна, не и както преди.

Тя се наведе напред и прибра колене към гърдите си. В позата имаше нещо момичешко, трогателно противоположно на лицето й, което изглеждаше по-старо от останалата й част. Стресна го, когато се усмихна, сякаш някой бе запалил светлина под кожата й.

— Ей, Сако от туид — каза тя.

— Само за протокола, дори нямам сако от туид.

— Трябва да си купиш — каза му тя. — С кръпки на лактите. Обзалагам се, че ще ти отива.

* * *

Джил лежа будна в мрака дълго преди да стане и да се облече. Целуна леко Макс по челото, но той не помръдна. Беше заспал веднага след като свърши и изглеждаше като нокаутиран. Следващия път щеше да го помоли да остави лампата включена, докато го прави, за да може да гледа лицето му. Това беше най-хубавата част в цялото нещо за нея, начинът, по който лицето на момчето се гърчеше свирепо и после се отпускаше, сякаш някаква ужасяваща мистерия беше получила разрешението си.

Тя се спусна по стълбите и откри с изненада, че дневната е празна, зловеща и непозната на светлината на беззвучния телевизор. Вървеше отново онази глупава реклама „Очила за чудеса“, която показваше четиричленно семейство — мама, татко, син и дъщеря — вървящи през гората с военни приспособления за нощно виждане, прикрепени за лицата им. Те спираха синхронно и поглеждаха нагоре, сочейки изумено към нещо в небето. Тя знаеше думите наизуст: „Купете два чифта очила за чудеса на нашата ежедневна ниска цена и ще получите още два АБСОЛЮТНО БЕЗПЛАТНО! Точно така, купете два и ще получите още два безплатно! Като допълнителен бонус ще ви подарим и четири семейни комуникационни устройства за безопасен дом без АБСОЛЮТНО НИКАКВА ТАКСА! Стойността е шейсет долара!“. На екрана малкото момче се криеше в гората и говореше разтревожено в своето семейно комуникационно устройство, което приличаше на Джил на градински вариант на уоки-токи. Лицето му се озари от широка усмивка, когато родителите и сестра му се появиха сред дърветата, стиснали собствените си устройства, и се втурнаха да го прегръщат. „Поръчайте сега! Ще благодарите на Бог за това!“ Джил предпочиташе да умре, вместо да го признае, но от глупавата реклама й засядаше буца в гърлото, заради радостта на намерилото се семейство и цялата сантиментална гадост.

Не че й влизаше в работата, но отдели няколко минути да поизчисти, докато чакаше Ейми. Знаеше колко е потискащо да се събудиш в разхвърляна къща, усещането сякаш новият ден е вече стар. Разбира се, къщата на Дмитрий беше център за купони — родителите и двете му малки сестри бяха все „другаде“, откакто Джил го познаваше, и никой не ги очакваше да се върнат скоро — така че може би той нямаше против. Може би хаосът беше нормално състояние за него, а редът беше объркващо изключение.

Тя занесе няколко празни бирени бутилки в кухнята и ги изми на мивката. После зави студената пица, сложи я в хладилника и натъпка кутията в кофата за боклук. Тъкмо беше свършила да зарежда миялната машина, когато се появи Ейми, глуповато усмихната, с една протегната пред себе си ръка. В ръката се клатушкаха чифт бикини, защипани между показалеца и палеца й, като парче съмнителен крайпътен боклук.

— Такава повлекана съм — каза тя.

Джил се взря в гащите. Бяха светлосини на жълти маргаритки.

— Мои ли са?

Ейми отвори чекмеджето под мивката и натъпка бельото дълбоко в кофата.

— Повярвай ми — каза тя, — не си ги искаш.

* * *

Въпреки че му харесваше да танцува, Кевин не беше особено добър танцьор. Заради футбола е, помисли си — беше твърде скован в хълбоците и раменете, малко твърде вкоренен, сякаш очакваше танцьорите от противниковия отбор да се блъснат в него. В резултат на това имаше склонност да се ограничава до повторения на прости движения, които го караха да се чувства като имитация на евтина играчка с батерии.

А заради Нора осъзнаваше недостатъците си повече от обикновено. Тя се движеше със свободна грация, привидно неправеща разлика между тялото си и музиката. За щастие, тя не изглеждаше отблъсната от неумението на Кевин. През повечето време сякаш дори не забелязваше, че той е там. Държеше главата си наведена, лицето й бе частично скрито под развятата завеса от тъмна гладка коса, толкова гладка, че изглеждаше почти течна. В редките случаи, когато очите им се срещаха, му отправяше сладка, стресната усмивка, сякаш бе напълно забравила за него.

Диджеят пусна „Любовно гнезденце“, „Къща от тухли“ и „Сексмашина“, а Нора знаеше повечето от текстовете. Тя трептеше и се въртеше, изрита обувките си и затанцува боса на дървения под. Жизнеността, която демонстрираше, беше още по-впечатляваща, тъй като сигурно знаеше, че я наблюдават. Дори Кевин можеше да почувства това, сякаш неочаквано беше попаднал в яркия лъч на прожектор. Вниманието не беше точно грубо, помисли си — в него имаше нещо прикрито и безпомощно — но беше неумолимо и той се чувстваше все по-неловко. Огледа се наоколо и се усмихна глуповато, като извинение към всички за тромавостта си.

Танцуваха седем песни поред, но когато Кевин попита Нора дали й трябва почивка — той самият имаше нужда — тя поклати глава. Лицето й блестеше от пот, очите й светеха.

— Да продължаваме.

Той беше изтощен след „Ще оцелея“ и „Обърни ритъма“. За щастие, следващата песен беше „Сърфистката“, първото бавно изпълнение, откакто бяха започнали. По време на откриващото арпеджо настъпи неловък момент, но тя отговори на въпросителния му поглед, като пристъпи напред и обви ръце около врата му. Той завърши прегръдката, като постави едната си ръка на рамото й, а другата — около кръста. Нора отпусна глава на неговото рамо, като че ли той беше кавалер на бала й.

Кевин провлачи една стъпка напред и една настрани, вдишвайки смесения аромат на пот и шампоан. Тя го последва, тялото й се притисна към неговото, когато се раздвижиха. Кевин можеше да усети влажната топлина на кожата й през тънката материя на роклята. Нора измърмори нещо, но думите й се загубиха в яката му.

— Извинявай — каза той. — Не те чух.

Тя повдигна главата си. Гласът й беше тих и замечтан.

— На моята улица има дупка — каза. — Кога ще я оправиш?