Том Перота
Останалите (17)

Всеки момент

Беше твърде мразовито, за да седи на задната тераса със сутрешното кафе, но Кевин не можеше да се сдържи. След като бе стоял затворен цяла зима, искаше да използва всяка минута на слънце и свеж въздух, която имаше на разположение, дори ако трябваше да носи пуловер, яке и вълнена шапка, за да й се наслади.

Пролетта бе дошла бързо през последните няколко седмици — мокър сняг и нарциси, проблясъци в жълто в изненадващо неумрелите храсти и после бунтовна експлозия от птичи песни и дрян, нова зеленина навсякъде, където се обърнеш. Погледната в перспектива, изминалата зима не беше сурова, но беше дълга и упорита, почти вечна. Март бе особено мрачен — студен и влажен, с надвиснало сиво небе — навъсеното време отразяваше и подсилваше лошите предчувствия, които бяха връхлетели Мейпълтън от убийството на втория наблюдател на Свети Валентин. При липсата на всякакви доказателства за противното, хората се бяха убедили, че има сериен убиец, някакъв откачен самотник, озлобен срещу Грешните отломки, планиращ да елиминира организацията човек по човек.

Щеше да е достатъчно лошо, ако Кевин трябваше да се справи с кризата и само като официално лице, но той беше въвлечен в нея и като баща и съпруг, разтревожен за психическото здраве на дъщеря си и физическата безопасност на съпругата си, която скоро щеше да е бивша. Все още не беше подписал документите за развода, които Лори му бе дала, но не защото смяташе, че бракът му може да се спаси. Отлагаше заради Джил, не искаше да й стоварва още лоши новини сега, когато все още се възстановяваше от шока след откриването на тялото.

Беше ужасно преживяване, но Кевин бе горд от начина, по който се беше държала тя. Беше се обадила на 911 от мобилния си телефон и бе изчакала сама в мрака с мъртвия мъж пристигането на полицаите. Оттогава Джил правеше всичко, което може, за да помогне на разследването, подложи се на многобройни разпити при детективите, помогна на художника да направи скица на брадатия наблюдател, когото бе видяла на паркинга на „Стелар Транспорт“, дори посети лагера на Гинко стрийт, за да види дали няма да забележи мъжа в серия от разпознавания, които се предполагаше, че включват всеки обитател от мъжки пол над трийсет.

Разпознаванията бяха провал, но скицата се оказа успешна: брадатият мъж бе идентифициран като Гюс Дженкинс, четирийсет и шест годишен бивш цветар от Гифърд Тауншип, който живееше в „аванпоста“ на „Грешните отломки“ на Паркър Роуд — същата обща къща, в която Кевин с удивление научи, че напоследък се бе преместила и Лори. Жертвата, Джулиан Адамс, бе обитавал същото място и бе забелязан с Дженкинс в нощта на убийството.

След упорито отричане, ръководството на „Грешните отломки“ накрая призна, че Дженкинс е член на мейпълтънския клон, но настояваха — неубедително според следователите — че организацията няма никаква представа за настоящото му местонахождение. Тези протакания вбесиха ченгетата, които дадоха ясно да се разбере, че търсят Дженкинс като свидетел, а не като потенциален извършител. Двойка детективи дори се зачудиха открито дали пък от „Грешните отломки“ не искаха убиецът да остане на свобода, а тайничко се наслаждаваха на наличието на маниакален убиец, който превръща членовете им в мъченици.

Бяха минали два месеца без пробив по случая, но също и без трето убийство. Хората малко се отегчиха от историята и започнаха да се чудят дали не е преувеличена. С промяната на времето Кевин усети и промяна в колективното настроение, сякаш целият град неочаквано бе решил да се разведри и да спре да мисли за мъртви наблюдатели и серийни убийци. Беше наблюдавал този процес и преди: без значение какво се случваше по света — геноциди, природни бедствия, невъобразими убийства, масови изчезвания, каквото и да е — най-накрая хората се уморяваха да го мислят. Времето течеше, сезоните се сменяха, индивидите се отдръпваха към личния си живот, обръщаха лицата си към слънцето. Като се вземеше предвид всичко, помисли си Кевин, това сигурно бе за добро.

— Ето къде си бил.

Ейми прекрачи плъзгащата се врата, която свързваше кухнята със задната веранда, после се обърна, за да я затръшне с лакът. В едната си ръка държеше чаша, а в другата — кана с кафе.

— Искаш ли да ти долея?

— Четеш ми мислите.

Ейми наля кафе, после издърпа един метален стол без възглавница, като потръпна пресилено, когато задникът й докосна седалката. Носеше яке „Кархарт“ над нощницата, което бе заела от Джил, но краката й бяха боси върху грубото дърво.

— Девет и петнайсет е — каза тя с прозявка. — Мислех, че си тръгнал за работа.

— Скоро — отвърна Кевин. — Няма за къде да бързам.

Тя кимна леко, без да си дава труд да изтъква, че той никога не е бил вкъщи след девет сутринта, или да предположи, че може би закъснява заради нея, защото се е привързал към сутрешните им разговори и не иска да тръгне, докато тя още спи. Нямаше нужда да го казва, то витаеше във въздуха, очевидно и за двама им.

— По кое време се прибра снощи?

— Късно — отвърна тя. — Отидох на бар с няколко души.

— И Дерек ли?

Тя доби виновно изражение. Знаеше, че не одобрява връзката й с нейния женен шеф, макар че му беше обяснила няколко пъти, че не е кой знае какво — просто лош навик, нещо, за да минава времето.

— Изпрати ли те до къщи?

— По пътя ми беше.

Кевин преглътна обичайната си лекция. Той не й беше баща, тя имаше право на свои грешки, като всеки друг.

— Казах ти, че можеш да използваш сивика когато искаш. Така или иначе, просто си стои в гаража.

— Знам. Но дори да имах кола снощи, не бях в състояние да шофирам.

Той я загледа малко по-внимателно, докато сърбаше кафето си с две ръце, обвити около чашата, за да ги стопли. Изглеждаше будна и бодра, без следи от махмурлук. На тази възраст, спомни си той, човек се възстановяваше бързо.

— Какво? — попита тя, притеснена от проучването му.

— Нищо.

Тя остави чашата и пъхна ръце в джобовете на якето.

— Ще е студена нощ за софтбол.

Кевин сви рамене.

— Всъщност времето е част от играта. Човек е навън, под небето. През пролетта е студено, през лятото е горещо. Затова не харесвам закритите стадиони. Всичко това се губи.

— Така и не можах да харесам софтбола. — Тя обърна главата си, разсеяна от прелетялата сойка. — Играх един сезон като дете и не можах да повярвам колко е отегчително. Обикновено ме оставяха в аутфилда, на милиони мили от батсмана. Всичко, което исках, е да легна в тревата, да сложа ръкавицата върху лицето си и да си подремна. — Тя се усмихна, развеселена от спомена. — Няколко пъти го направих. Никому не липсвах.

— Твърде лошо — каза той. — Предполагам, че няма смисъл да се опитвам да те вербувам за следващия сезон.

— Да ме вербуваш за какво?

— За моя отбор. Мислим да го направим смесен. Имаме нужда от повече играчи.

Тя прехапа долната си устна със замислен вид.

— Може пък и да опитам.

— Но току-що каза…

— Сега съм по-зряла. Имам по-голям толеранс към скуката.

Кевин извади един прасковен цвят от кафето си и го пусна на перилото. Беше доловил дразнещите нотки в гласа на Ейми, но също и истината зад тях. Тя наистина бе узряла. По някакъв начин през последните два месеца той бе спрял да мисли за нея като за гимназистка или като за сладката приятелка на дъщеря си, която оставаше навън до твърде късно. Сега тя беше негова приятелка, дружката му за кафе, близкият му слушател, който му помагаше да преодолее скъсването с Нора, една млада жена, която осветяваше деня му всеки път когато я видеше.

— Обещавам да не те поставям в аутфилда — каза той.

— Яко. — Тя събра дългата си коса с две ръце, сякаш да я върже на опашка, но после промени решението си и я разпиля по раменете си, мека и красива по грубата тъкан на якето. — Може би можем да потренираме някой път. Когато е по-топло. Да видим дали си спомням как се хвърля.

Кевин извърна поглед, неочаквано притеснен. В далечния ъгъл на двора две катерици се гонеха по дървото, а малките им крачка драскаха лудешки по кората. Не можеше да прецени дали си прекарват добре, или се опитват да се убият.

— Е, добре — каза накрая, избарабанявайки по масата като по бонгос. — Май е по-добре да тръгвам за работа.

* * *

Том беше алармата на Кристин. Беше негова работа да я буди преди девет всяка сутрин. Ако спеше след това, ставаше раздразнителна и нарушаваше целия си денонощен ритъм. Той обаче мразеше да я тормози: тя изглеждаше толкова блажена, легнала по гръб, дишаща бавно и плитко, с едната ръка под главата, а другата отпусната до нея. Лицето й беше безизразно и спокойно, коремът й беше огромен под одеялото, идеално човешко иглу. Терминът й беше само след седмица.

— Хей, поспаланке. — Той хвана ръката й, дръпна нежно показалеца й, а после средния пръст, придвижвайки се методично към кутрето. — Време е да ставаш.

— Върви си — промърмори тя. — Уморена съм.

— Знам. Но трябва да ставаш.

— Остави ме на мира.

Това продължи още минута или две, Том настояваше, Кристин се съпротивляваше, затруднявана от факта, че вече не можеше да се изтърколи на една страна, без огромни количества сила на волята и логистични изчисления. Предпочитаната й маневра — мятане по корем и заравяне на лице във възглавницата — вече беше абсолютно невъзможна.

— Хайде, сладурче. Да слезем долу и да закусим.

Сигурно беше гладна, защото най-накрая благоволи да отвори очи, премигвайки на мътната светлина, поглеждайки към Том, сякаш беше далечен познат, чието име не си спомняше.

— Колко е часът?

— Време е за ставане.

— Не още. — Тя потупа матрака в покана да се присъедини към нея. — Само още няколко минути.

Това също беше част от ритуала, най-добрата част, наградата на Том за това, че изпълнява иначе неблагодарната задача. Той се изтегна до нея, обръщайки се на една страна, за да може да вижда лицето й, единствената част от тялото й, която не се беше променила драматично през последните няколко месеца. Остана си слабо и момичешко, сякаш още не беше научило новините за бременността й.

— Ооо! — Трепвайки от изненада, тя взе ръката му и я постави върху корема си, точно над изхвръкналия си пъп. — Той наистина е доста зает там.

Том можеше да усети въртеливите движения под ръката си, твърдият предмет, който се притискаше към коремната й стена — ръка или крак, може би лакът. Не беше лесно да се различи един крайник от друг.

— Някой иска навън — каза той.

За разлика от семейство Фолк, Том отказваше да нарича зародиша „той“. Кристин не беше ходила на ултразвук, така че никой не знаеше със сигурност дали бебето е момче, или момиче. Предположението, че ще е от мъжки пол, се основаваше само на вярата, базирана на увереността на мистър Гилкрест, че детето чудо ще замести сина, който беше загубил. Том се надяваше да е прав, защото беше тъжно да си представя алтернативата, малко момиче, приветствано на белия свят с възклицания на шок и уплах.

— Вкъщи ли са? — попита Кристин.

— Да. Чакат те.

— Боже — въздъхна тя. — Не може ли да се махнат за уикенда или нещо такова?

Живееха със семейството от три месеца и половина и вече даже на Кристин й беше писнало от тях. Нейното нехаресване на Терънс и Марчела не беше като това на Том, не можеше да си позволи да се възмущава от щедростта им или да се смее на угодническата им преданост към мистър Гилкрест. Просто се чувстваше задушена от непрестанното им внимание. По цели дни те се навъртаха край нея, опитвайки се да предугадят нуждите й, да изпълнят и най-малкото й желание, стига да не излизаше от къщата. Том знаеше, че това е единствената причина, поради която е там — защото Кристин се нуждаеше от него, защото щеше да полудее, затворена толкова дълго само с тях двамата. Ако зависеше само от тях, той отдавна щеше да е изхвърчал.

— Шегуваш ли се? — каза той. — Няма да мръднат оттук, не и толкова близо до големия ден. Не искат да изпуснат забавата.

— Да. — Тя кимна с нулев ентусиазъм. — Толкова ще е страхотно. Нямам търпение да започнат родилните болки.

— Чувал съм, че са съкрушителни.

— Всички това ми казват. Особено когато продължават наистина дълго и не можеш да вземаш никакви обезболяващи. Тази част звучи страхотно.

— Знам — съгласи се Том. — Завиждам ти безумно.

Тя потупа корема си.

— Надявам се само бебето да е наистина голямо. С гигантска пъпешова глава. Това ще направи нещата още по-хубави.

Те се шегуваха по този начин през цялото време. Това беше нейният начин да се успокоява, да се подготвя за изпитанието на естественото раждане. Така го искаше мистър Гилкрест — без лекари, без болница, без лекарства. Само акушерка и леден чипс, малко „Мотаун“, айпод, Терънс на пост с видеокамерата, готов да заснеме големия момент за бъдните поколения.

— Не трябва да се оплаквам — каза тя. — Те са наистина много мили с мен. Просто ми е нужна почивка.

Напоследък беше неспокойна, уморена от бременността и живота на затворено, особено сега, когато времето беше толкова хубаво. През последната седмица бе убедила семейство Фолк да я изведат на разходка с кола, но те бяха толкова нервни — не можеха да говорят за нищо друго освен за това, колко ужасно би било, ако катастрофират — че не беше забавно за никой.

— Не се тревожи. — Той се протегна и я стисна успокоително за ръката. — Почти успя. Остават само още няколко дни.

— Мислиш ли, че Уейн ще е излязъл дотогава?

— Не знам — отвърна той. — Не разбирам много добре правната система.

През последните няколко седмици семейство Фолк твърдяха, че адвокатите на мистър Гилкрест осъществяват истински напредък по делото му. От това, което бяха чули, предстояло сключване на споразумение, което да му позволи да пледира „виновен“ по някои второстепенни обвинения и да се отърве без допълнително време в затвора. „Всеки момент — продължаваха да повтарят, — ще чуем добри новини, всеки момент.“ Том беше скептичен, но те изглеждаха искрено развълнувани и оптимизмът им се беше пренесъл и върху Кристин.

— Трябва да се върнеш в ранчото с нас — каза му тя. — Можеш да живееш в някоя от къщите за гости.

Том оцени предложението. Той се беше привързал към Кристин и бебето — поне към идеята за бебето — и би се радвал да остане с тях. Но не по този начин, не и ако това означаваше да живее в сянката на мистър Гилкрест.

— Ти ще си добре дошъл там — обеща му тя. — Ще кажа на Уейн колко добър приятел си. Той ще е наистина благодарен. — Изчака отговора му, но той така и не дойде. — А и няма къде другаде да идеш.

Това не беше напълно вярно. След като бебето се родеше, когато Кристин вече не се нуждаеше от него, Том смяташе, че може да се върне у дома, в Мейпълтън, да прекара няколко дни с баща си и сестра си — през последните няколко месеца мислеше много за тях, макар че не се беше обаждал и не беше писал имейли — може би щеше да каже „здрасти“ на майка си, ако успееше да я намери. Но за след това Кристин бе права — животът му беше бял лист.

— Уейн е добър човек — каза тя, взирайки се в плаката на тавана, онзи, който Том не обичаше да гледа. — Съвсем скоро целият свят ще го разбере.

* * *

Лори и Мег пристигнаха рано за срещата си в девет часа, но бяха поканени в стаята на директорката чак на обед. Пати Левън изглеждаше искрено смутена от забавянето.

— Не съм забравила за вас — увери ги тя. — Просто тази сутрин е много трескава. Асистентката ми има грип и цялата операция се разпада без нея. Обещавам, че няма да се повтори.

Лори бе озадачена от извинението, което, изглежда, се базираше на предположението, че тя и Мег са заети хора, които не обичат да ги карат да чакат. В предишния си живот беше точно такъв човек, претоварена майка от предградията, която жонглираше със задачите и децата, вечно забързана от едно задължение към следващото. По това време, когато всички мислеха, че светът ще продължи вечно, никой нямаше време за нищо. Без значение какво правеше — да пече сладки, да се разхожда край езерото в прекрасен ден, да прави любов със съпруга си — тя беше нервна и забързана, сякаш последните зрънца се изплъзваха в същия този момент от личния й пясъчен часовник. Всяко непредвидено обстоятелство — ремонт на пътя, неопитен касиер, липсваща връзка ключове — можеше да я хвърли в безумно отчаяние, което да отрови целия й ден. Но това беше старото й Аз. Новото й Аз нямаше какво да прави, освен да пуши и да чака, а тя не се интересуваше особено къде ще става това. Коридорът пред кабинета на директорката беше подходящ, колкото и всяко друго място.

— Е, как върви? — попита Пати Левън с усмивка. — Как са нещата в аванпост 17?

Лори и Мег си размениха погледи, приятно изненадани от приятелския тон на директорката. Призовките, които получиха, бяха стегнати и малко зловещи — докладвайте в щаба в 9 сутринта — и те бяха прекарали по-голямата част от предишната вечер в опити да установят дали не са в беда. Лори мислеше, че ще я мъмрят заради неуспеха й да получи подписана молбата за развод. Мег се заигра с идеята, че къщата им е била подслушвана, че началството не само знае колко често нарушават обета за мълчание, но също и какво точно си казват. „Развиваш параноя“, й каза Лори, но не можеше да не се зачуди дали не е права, изтезавайки мозъка си да си припомни нещо от казаното през последните два месеца, което би могло да й навреди.

— Там ни харесва — каза Мег. — Наистина хубаво местенце.

— Има страхотен двор — добави Лори.

— Нали? — съгласи се ръководителката, като допря запалената клечка към цигарата си. — Обзалагам се, че е чудесен по това време на годината.

Мег кимна.

— Толкова е тучно. Има едно малко дърво с великолепни розови цветове. Не съм сигурна дали е череша, или…

— Казаха ми, че е церцис — прекъсна я Пати Левън. — Доста е необичайно за този район.

— Единственият проблем са птиците — отбеляза Лори. — Няма да повярвате колко са шумни сутрин. Все едно са ти в стаята. Стотици са и всичките се надвикват.

— Мислехме, че ще е хубаво да си направим зеленчукова градина — каза Мег. — Зелен фасул, тиквички, домати, такива неща. Напълно органик.

— Тя ще се изплати сама — съгласи се Лори. — Трябва ни само малка инвестиция за начало.

Те бяха наистина въодушевени за градината — имаха много време на разположение и искаха да правят нещо конструктивно — но директорката подмина темата, сякаш дори не ги беше чула.

— Къде спите? — попита тя. — Преместихте ли се в голямата спалня?

Лори поклати глава.

— Още сме горе.

— В отделни стаи — добави бързо Мег, което технически беше вярно, но малко подвеждащо, тъй като собственият й матрак бе настанен за постоянно на пода в стаята на Лори.

И двете се чувстваха по-добре така, достатъчно близо една до друга, за да си шепнат, особено сега, когато бяха сами в аванпоста.

Пати Левън се намръщи неодобрително и издиша струя дим от ъгълчето на устата си.

— Голямата спалня е много по-приятна. Няма ли джакузи долу?

Мег се изчерви. Почти нямаше нощ, в която тя да не се възползваше от джакузито. Лори също го харесваше, но вълнението й се бе изчерпало бързо.

— Единствената причина, поради която го споменавам — продължи директорката, — е, защото новите ви съквартиранти ще пристигнат следващата седмица. Ако искате да се преместите, сега е моментът да го направите.

— Съквартиранти? — попита Мег без особен ентусиазъм.

— Ал и Джош — поясни директорът. — Наистина специални момчета. Мисля, че ще ви харесат.

Тази новина не беше неочаквана — беше една от първите възможности, които бяха обсъдили предишната нощ — но Лори бе изненадана от дълбочината на разочарованието си. Тя и Мег бяха щастливи сами. Бяха като сестри или съквартирантки в колежа, напълно спокойни и отпуснати, свикнали с общите си странности и настроения. Не очакваше с нетърпение намесата на новодошлите, неловкостта отново да споделят къщата с чужди мъже. Цялата домашна химия щеше да се промени, особено ако един от тях си паднеше по Мег или ако Мег си паднеше по някой от тях. Лори дори не искаше да мисли за това, за цялото сексуално напрежение и младежката драма, за липсата на всякакво спокойствие.

— В аванпост 17 има красива традиция — каза им директорката. — Надявам се, че вие двете ще я продължите.

— Ще направим всичко по силите си — обеща Лори, макар че не беше съвсем сигурна каква е тази традиция или как тя и Мег могат да я продължат.

Пати Левън, изглежда, долови несигурността й.

— Гюс и Джулиан са герои — каза тя със строг и тих глас. — Трябва да почетем жертвата им.

— Гюс ли? — попита Мег. — И той ли е бил убит?

— Гюс е добре. Той е много смел мъж. Ние се грижим много добре за него.

— Какво е направил? — попита Мег, изразявайки на глас объркването на Лори. Всичко, което знаеха, бе, че Гюс не се върна у дома в нощта, когато Джулиан беше убит, и полицията все още го търсеше. — Каква е неговата жертва?

— Той обичаше Джулиан — отвърна директорката. — Представете си куража, който му е бил нужен, за да направи онова, което направи.

— Какво е направил? — попита Мег отново.

— Направи това, което поискахме от него.

Неочаквано Лори се почувства замаяна, сякаш щеше да припадне. Спомни си как се бе привеждала над радиатора през онези студени зимни дни, как слушаше безсрамните, почти отчаяни звуци, които Гюс и Джулиан издаваха в голямата спалня, сякаш не се интересуваха от нищо друго.

Пати Левън засмука цигарата си, взирайки се дълго в Мег, а после прехвърли погледа си върху Лори, изпълвайки пространството между тях с облак сивкав дим.

— Светът отново заспа — каза тя. — Наш дълг е да го събудим.

* * *

Кевин знаеше, че щеше да е пресилено да чете вестника с включен телевизор и отворен лаптоп, докато яде сандвича си преди играта, но не беше толкова лошо, колкото изглеждаше. Всъщност не използваше лаптопа — само обичаше да му е подръка, в случай че почувстваше нужда да провери имейла си — нито пък четеше истински вестника. Просто го преглеждаше, упражняваше очите си, като ги оставяше да се реят из страниците и през заглавията в бизнессекцията, без да възприемат никаква информация. Колкото до телевизора, това беше просто шумов фон, илюзия за компания в празната къща. Всичко, за което мислеше, беше самият сандвич, пуйка и чедър върху тесто, малко горчица и маруля, неизискано, но идеално съчетание.

Почти беше приключил, когато Джил се появи на задната врата и спря в антрето, за да пусне тежката си раница на пода. Сигурно е била в библиотеката, помисли си той. Напоследък правеше само това, за да е сигурна, че няма да си е вкъщи, преди Ейми да е тръгнала за работа. Бяха изчислили прибирането и заминаването си така, че поне през работните дни никога да не се засичат в къщата, освен ако едната не спеше, макар и двете да настояваха, че се разбират много добре.

Той се усмихна глуповато, когато Джил влезе в кухнята, в очакване да го подразни заради мултимедийната му закуска, но тя дори не я забеляза. Беше твърде заета да се мръщи на телефона си, изглеждаше изненадана и впечатлена едновременно.

— Хей — каза му. — Чу ли за Холи Уейн?

— Какво става?

— Пледирал е виновен.

— По кои обвинения?

— По цял куп — отвърна тя. — Изглежда, че ще отсъства дълго време.

Кевин събуди лаптопа и провери новините. Историята беше най-отгоре. ХОЛИ УЕЙН ПРИЗНАВА: ИЗКЛЮЧИТЕЛНАТА MEA CULPA НА ЕДИН ОПОЗОРЕН ЛИДЕР. Той кликна на линка и започна да чете:

Изненадваща сделка… Прокурорите препоръчват двайсетгодишна присъда… Възможност за предсрочно освобождаване след дванайсет… „След като момчето ми изчезна, му изпуснах края… Всичко, което исках, бе да помагам на страдащите хора, но властта ми завъртя главата… Възползвах се от толкова много уязвими деца… предадох жена си и паметта на сина си, да не говорим за доверието на младите хора, които ме потърсиха за изцеление и духовно напътствие… Особено на момичетата… Те не бяха мои съпруги, те бяха мои жертви… Исках да съм свят човек, но се превърнах в чудовище.“

Кевин се опита да се концентрира върху думите, но очите му продължаваха да се отклоняват към снимката, придружаваща историята, твърде познатата фотография на подпухнал, небръснат мъж в горнище на пижама. Той с изненада осъзна, че не изпитва облекчение, нямаше никакво отмъстително удоволствие при мисълта за това, че Холи Уейн ще гние в затвора. Всичко, което чувстваше, бе тъпа тръпка на симпатия, нежелано усещане за родство с мъжа, който бе разбил сърцето на сина му.

„Той те обичаше — помисли си Кевин, взирайки се в снимката, сякаш очакваше да му отговори. — А ти също го предаде.“