Том Перота
Останалите (10)

Снежинки и захарни бастунчета

Тази сутрин Кевин стигна в общината около осем, час по-рано от обикновено, с надеждата да посвърши малко работа, преди да се отправи към гимназията, за да се срещне със съветничката на Джил. Изпълнявайки предизборните си обещания, той бе установил ангажиран стил на управление, който му даваше възможност да се среща с избирателите на принципа на дошлия първи в продължение на един час всеки ден. Това беше отчасти въпрос на добра политика и отчасти въпрос на стратегия за справяне. Кевин беше социално животно: обичаше да има къде да ходи сутрин, причина да се бръсне и да взема душ и да облече прилични дрехи. Обичаше да се чувства зает и важен, сигурен, че неговата сфера на влияние надхвърля границите на двора му.

Той установи това по трудния начин, след като продаде „Пейтриът Ликър Мегасторс“, сладка сделка, която го направи финансово независим на четирийсет и пет. Ранното пенсиониране беше мечтата на брака му, цел, към която той и Лори се бяха стремили, откакто се помнеше. Никога не го изричаха на глас, но се опитваха да бъдат като двойките по кориците на списание „Пари“ — енергични хора на средна възраст, на двоен велосипед или на палубата на яхтата си, радостни бегълци от ежедневната мелачка, успели чрез комбинация от късмет, усърдна работа и внимателно планиране да се докопат до част от хубавия живот, докато все още са достатъчно млади, за да му се насладят.

Само че не се беше получило така. Светът се беше променил твърде много, а заедно с него и Лори. Докато той още беше зает с уреждането на продажбата — стресираща, продължителна трансакция — тя се отдалечаваше от живота, който познаваха, и се подготвяше мислено за едно напълно различно бъдеще, което не включваше двоен велосипед или яхта, или дори съпруг. Тяхната споделена мечта бе станала ексклузивна собственост на Кевин и в резултат на това, безполезна за него.

Отне му време да го разбере. Всичко, което знаеше в този момент, бе, че пенсионирането не му подхожда и че е възможно да се чувства като неканен гост в собствения си дом. Вместо да прави всички вълнуващи неща, за които беше мечтал — да тренира за триатлона за хора над четирийсет, да се учи на риболов, да поднови страстта в брака си — се мотаеше наоколо, мъж без цел, в развлечено долнище, който не може да разбере защо жена му го игнорира. Качи килограми, обсеби пазаруването и разви нездрав интерес към старите видеоигри на сина си, особено към „Джон Мадън Футбол“, която му отнемаше целите следобеди, ако не внимаваше. Пусна си брада, но в нея имаше твърде много сиви косми, затова я обръсна. Ето това минаваше за голямо събитие в живота на един пенсиониран мъж.

Кандидатирането се оказа идеалният антидот за тревогите му. То го извади от къщи и му осигури контакт с много други хора, без да бъде и наполовина толкова изискващо като истинската работа. Като кмет на възмалко градче, той рядко работеше повече от три или четири часа на ден — голяма част от които прекарваше в разходки из общинския комплекс, разговори с различни чиновници и шефове на отдели — но тази малка структура означаваше много за ежедневната му рутина. Всичко друго се организираше около нея — следобедите бяха отделени за поръчки и упражнения, вечерите за почивка; по-късно се появи и „Карпе Дием“.

* * *

По пътя си към офиса той се отби в полицейския участък за ежедневния си брифинг и хвана началник Роджърс да яде огромен мъфин с боровинки, в очевидно нарушение на здравословната му диета заради сърцето.

— О. — Началникът прикри с ръце разрушения купол на мъфина си, сякаш за да предпази благоприличието му. — Май малко си подранил?

— Съжалявам. — Кевин отстъпи една крачка. — Мога да се върна по-късно.

— Няма проблем. — Началникът му помаха да влезе. — Голяма работа. Искаш ли кафе?

Кевин си наля в стиропорена чашка от сребристия термос, разтвори една суха сметана вътре и седна.

— Алис ще ме убие. — Началникът кимна с гузна гордост към мъфина си. Беше отпуснат мъж с тъжни очи, с два инфаркта и троен байпас още преди да е навършил шейсет. — Но вече отказах алкохола и секса. Проклет да съм, ако откажа и закуската.

— Твоя си работа. Просто не искаме да те виждаме отново в болницата.

Началникът въздъхна.

— Нека ти кажа нещо. Ако утре умра, ще съжалявам за много неща, но този мъфин няма да е сред тях.

— Не бих се тревожил за това. Ти вероятно ще надживееш всички ни.

Началникът не смяташе, че това е много вероятен сценарий.

— Направи ми една услуга, моля те. Ако някоя сутрин ме завариш килнат на бюрото, просто ми обърши трохите от лицето, преди да дойде линейката.

— Дадено — каза Кевин. — Искаш ли и да ти среша косата?

— Това е въпрос на достойнство — обясни началникът. — От един момент нататък ти остава само това.

Кевин кимна и остави мълчанието му да отбележи прехода към сериозната работа. Ако не беше внимателен, празните приказки с Ед Роджърс можеха да му запълнят цялата сутрин.

— Имаше ли проблеми снощи?

— Не много. Един пиян шофьор, домашен скандал, глутница улични кучета на Уилоу Роуд. Обичайното.

— Какъв скандал?

— Рой Гранди пак заплашвал жена си. Прекара нощта в килията.

— Типично. — Кевин поклати глава. Жената на Гранди беше получила ограничителна заповед за лятото, но беше допуснала да изтече. — Какво ще правиш?

— Нищо особено. Когато отидохме там, жената твърдеше, че било станало голямо недоразумение. Ще трябва да го освободим.

— Някакво развитие по случая с Фалцоне?

— Тц. — Началникът изглеждаше разгневен. — Все едно и също. Никой нищо не знае.

— Да продължим да ровим.

— Безсмислено е, Кевин. Не можеш да получиш информация от хора, които не говорят. Ще трябва да осъзнаят, че това е двупосочна улица. Ако искат да ги защитаваме, трябва да ни помогнат.

— Знам. Просто се притеснявам за жена ми. В случай че там някъде има някой луд.

— Разбирам те. — Мрачното изражение на началника стана хитро. — Макар че трябва да ти кажа, че ако моята жена даде обет за мълчание, ще я подкрепя на сто и един процента.

* * *

Бяха изминали три седмици от намирането на тялото на мъртвия наблюдател край Паметника на заминалите в парка „Грийнуей“. Оттогава, с изключение на извършената рутинна балистична проверка и идентифицирането на жертвата — Джейсън Фалцоне, на двайсет и три, работил като бариста в „Стоунууд Хайтс“ — полицията почти не беше напреднала с разследването. Разпитването от врата на врата на целия квартал около парка не бе успяло да намери и един свидетел, който да е чул или видял нещо подозрително. Това не беше особено изненадващо: Фалцоне бе убит след полунощ в пуста област, на няколкостотин ярда от най-близката къща. Произведен бил само един изстрел от близка дистанция, един-единствен куршум в тила.

Усилията на разследващите да намерят партньора на жертвата или да разпитат когото и да е от Грешните отломки, които по правило отказваха да сътрудничат с полицията или с когото и да е от представителите на властите, също удариха на камък. След оспорвани преговори Пати Левън, директор и говорител на мейпълтънския клон, се съгласи „в знак на любезност“ да отговори писмено на серия въпроси, но информацията, която им даде, не ги доведе до абсолютно нищо. Детективите бяха особено скептични към настояването й, че Фалцоне е бил сам в нощта на убийството, тъй като беше общоизвестно, че наблюдателите се движат по двойки.

„Невинаги поддържаме четен брой хора на смяна — пишеше тя. — По силата на простата математика някои от хората ни трябва да работят самостоятелно.“

Обидени от това, което възприемаха като протакане, без да се брои снизходителният тон на Левън, някои членове на разследващия екип изтъкнаха възможността за използване на по-агресивни мерки — призовки, заповеди за обиск и т.н. — но Кевин ги убеди да се въздържат. Един от приоритетите му като кмет беше да уталожва напрежението между града и Грешните отломки, което нямаше да стане, като изпратеше група тежковъоръжени полицаи в имението с неясна мисия да приклещи потенциалните свидетели, не и след вече случилото се там.

Докато дните се точеха без арест, Кевин очакваше полицията да стане обект на недоволство от уплашените граждани — убийството беше нещо изключително рядко в Мейпълтън, а едно неразрешено, очевидно случайно убийство беше нечувано — но протести така и нямаше. И не само това — ако писмата до местния вестник бяха показател, доста граждани вярваха, че Джейсън Фалцоне си е получил заслуженото. „Не се опитвам да оправдая станалото — заявяваше един от авторите, — но размирници, които умишлено и постоянно създават неприятности, не трябва да бъдат изненадани, че са провокирали реакция.“ Други коментари бяха по-недвусмислени: „Крайно време е да изгоним «Грешните отломки» от Мейпълтън. Ако полицията не го направи, някой друг ще го стори“. Дори родителите на жертвата възприеха премерена позиция по отношение на смъртта му: „Скърбим за загубата на обичния ни син. Но истината е, че Джейсън бе станал фанатик. Преди да напусне живота ни, той говореше често за желанието си да умре като мъченик. Очевидно то е било изпълнено“.

Такова беше положението: брутално убийство, наподобяващо екзекуция, без свидетели, без настояване за правосъдие — нито от семейството на жертвата, нито от „Грешните отломки“, нито от добрите хора на Мейпълтън. Просто мъртво хлапе в парка, поредният знак, че светът си е загубил ума.

* * *

„Дейзис Динър“ беше ретро местенце с изобилие от неръждаема стомана и кафява изкуствена кожа. Беше реновирано внимателно преди около двайсет години и отново преминаваше през периода на старостта — седалките бяха закърпени с тиксо, чашите за кафе бяха нащърбени, някога блестящият шахматен под бе потъмнял и изтрит.

По уредбата се носеше версията на Бинг Кросби на „Малкият барабанчик“. Като изтърка един участък в замъгления прозорец, Кевин се взря със задоволство в празничната сцена отвън — огромни снежинки и захарни бастунчета висяха от жицата, опъната през главната улица, на лампите имаше истински елхови венци, бизнескварталът жужеше от коли и пешеходци.

— Тази година изглежда добре — каза той. — Сега ни трябва само малко сняг.

Джил изсумтя безразлично, докато отхапваше от вегетарианския си бъргър. Той почувства малко вина заради това, че й позволи да пропусне часа си, за да обядва с него, но трябваше да поговорят, а вкъщи това бе трудно, тъй като Ейми винаги се мотаеше наоколо. Освен това на този етап от срока белята вече беше непоправима.

Срещата със съветника, меко казано, не беше минала добре. Кевин смътно бе осъзнавал, че бележките на Джил се сриват, но не бе преценил тежестта на ситуацията. Някога отлична ученичка със звездни резултати на SAT, дъщеря му се бе провалила по математика и химия и щеше да има най-много C по английски и световна история — два от най-силните й предмети — ако изкараше A на последните изпити и предадеше няколко пресрочени задания преди коледната ваканция, възможности, които ставаха все по-невероятни с всеки изминал ден.

— Нямам думи — каза му съветничката. Тя беше откровена млада жена с дълга права коса и осмоъгълни очила без рамки. — Това е тотален академичен провал.

Джил просто седеше там равнодушно, лицето й сменяше изражение на любезна скука и леко веселие, сякаш си говореха за някой друг, за момиче, което едва познаваше. Кевин сам си отправи доста сурови критики. Мис Марголис не можеше да разбере незаинтересуваното му поведение, факта, че не беше разговарял с никой от учителите на Джил и не беше отговорил на многобройните имейли, които го информираха за незадоволителния напредък на дъщеря му.

— Какви имейли? — попита той. — Не съм получавал никакви имейли.

Оказа се, че съобщенията все още се изпращат на акаунта на Лори, така че той не ги беше виждал, но това объркване просто доказа тезата на съветничката, че Джил не получава достатъчно надзор и подкрепа у дома. Кевин не оспори това. Той знаеше, че е изпуснал края. Откакто Том тръгна на детска градина, Лори отговаряше за образованието. Тя проверяваше домашните, подписваше съобщенията и отсъствията и се срещаше с учителите в началото на годината. Всичко, което Кевин трябваше да прави през всички тези години, беше да се опитва да изглежда заинтересуван, когато тя му разказваше какво става. Той очевидно не беше приел факта, че сега тези отговорности са негови.

— Осъзнавам, че има някои… размествания у дома ви — каза мис Марголис. — Ясно е, че Джил има проблеми с адаптирането.

Тя завърши срещата, като надраска голямо X върху списъка с колежи, който двете с Джил бяха съставили в началото на годината. За „Уилямс“, „Уеслиън“, „Брин Мор“ не можеше да става и дума. Процесът на кандидатстване беше напреднал и това, което трябваше да направят през идните седмици, бе промяна на фокуса към институции с по-малко претенции, училища, които може би щяха да са малко по-снизходителни към един срок с ужасни оценки на иначе отличен ученик. Това е злополучно, каза им тя, но това бе положението в момента и беше по-добре да се примирят с реалността.

„Свиря с барабана си за него, там-тарам, там-там…“

— Е, какво мислиш? — попита Кевин и погледна дъщеря си през тясната пластмасова маса.

— За кое?

Тя се втренчи в него, лицето й беше търпеливо и безизразно.

— Ами за колежа, следващата година, остатъка от живота ти…

Устата й се сви в отвращение.

— А, това ли.

— Това, да.

Тя натопи един пържен картоф в кетчупа, после го метна в устата си.

— Не съм сигурна. Дори не знам искам ли да ходя в колеж.

— Наистина ли?

Джил сви рамене.

— Томи отиде в колеж. Виж какво стана с него.

— Ти не си Томи.

Тя попи устата си със салфетката. По бузите й пропълзя лека червенина.

— Не е само това — каза му. — Просто… ние сме единствените останали. Ако отида, ти ще си съвсем сам.

— Не се тревожи за мен. Просто прави, каквото трябва. Аз ще съм добре. — Той опита да се усмихне, но успя само наполовина. — Освен това последния път, когато проверих, в къщата живееха трима души.

— Ейми не е част от моето семейство. Тя е само гост.

Кевин се пресегна към чашата си — беше празна, с изключение на леда — и доближи уста до сламката, изсмуквайки последните останали капчици от течността. Тя бе права, разбира се. Бяха останали само те.

— Какво мислиш ти? — попита го тя. — Искаш ли да се върна на училище?

— Искам да правиш каквото ти искаш. Каквото те прави щастлива.

— Брей, благодаря, тате. Много ми помагаш.

— Затова ми дават големите кинти.

Тя вдигна ръка към темето си, подръпвайки разсеяно наболата си коса. Беше станала забележимо по-тъмна и по-гъста през последните няколко седмици и не толкова отблъскваща без розовия скалп отдолу.

— Мислех си — започна Джил, — че по-скоро бих останала вкъщи другата година, ако ти си съгласен.

— Разбира се, че съм.

— Може би мога да пътувам ежедневно до „Бриджтън“. Да взема няколко курса. Евентуално да си намеря почасова работа.

— Става — съгласи се той. — Това ще свърши работа.

Приключиха обяда си мълчаливо, едва поглеждайки един към друг. Кевин знаеше, че един по-малко себичен родител щеше да бъде разочарован — Джил заслужаваше много повече от „Бриджтън“, последният избор на всеки — но изпитваше само толкова силно облекчение, че бе почти засрамен. Едва когато сервитьорката отнесе чиниите им, той събра сили да заговори.

— Ами мислех да те питам какво искаш за Коледа.

— Коледа ли?

— Да. Голям празник. Съвсем скоро.

— Не съм мислила за това.

— Хайде де. Помогни ми.

— Не знам. Пуловер?

— Цвят? Размер? Ще ми трябват малко насоки.

— Малък — каза му тя с гримаса, сякаш беше болезнено да му дава тази информация. — Черен, предполагам.

— Страхотно. Ами Ейми?

— Ейми? — Джил звучеше изненадана, даже малко раздразнена. — Няма нужда да вземаш нищо за Ейми.

— Какво ще прави тя, ще стои там и ще ни гледа как си отваряме подаръците ли?

Сервитьорката се върна със сметката. Кевин я погледна, после се протегна за портфейла си.

— Може би ръкавици — предложи Джил. — Винаги взема моите.

— Добре. — Кевин извади кредитната си карта и я остави на масата. — Ще й взема ръкавици. Кажи ми, ако измислиш друго.

— Ами мама? — попита Джил след няколко секунди. — Да вземем ли нещо и за нея?

Кевин почти се разсмя, но се спря, когато видя сериозното изражение на дъщеря си.

— Не знам — отвърна той. — Вероятно няма да я видим.

— Преди обичаше обеци — промърмори Джил. — Но предполагам, че вече не носи.

* * *

Стояха на пешеходния светофар точно пред заведението, когато една жена на колело мина край тях. Тя повика Кевин, докато отминаваше, кратък поздрав, който той не можа съвсем да дешифрира.

— Хей — вдигна ръка в закъснял поздрав към пространство, което вече бе празно. — Какво става?

— Кой е това?

Очите на Джил проследиха колоездачката, която се отдалечаваше по улицата и завиваше към Плезант стрийт със същата скорост, с която и колата до нея.

— Не я познаваш — отвърна Кевин, чудейки се защо не иска да й каже името.

— Това е маниашко — каза Джил, — да караш колело през декември.

— Облечена е подходящо — отвърна той, надявайки се, че е вярно. — Вече има гортекс и какво ли не.

Говореше небрежно, чакаше емоционалното разстройване да премине. Не беше виждал или говорил с Нора Дърст след нощта, в която бяха танцували заедно до самия край на сбирката. Беше я изпратил до колата й и й пожела „лека нощ“ като джентълмен, стисна й ръката и й каза колко много се е наслаждавал на компанията й. Сестра й стоеше до тях, набита жена с нетърпелив вид, така че приключиха само с това.

— Звънни ми някой път — каза му тя. — В указателя съм.

— Със сигурност — отвърна той. — Ще го направя.

И наистина искаше. Защо пък не? Тя беше умна и красива, добра събеседничка, а в момента нямаше някакъв наплив към него. Но минаха три седмици и той все още не се беше обадил. Мислеше много за това, достатъчно, че вече не се налагаше да проверява номера й в указателя. Но танците бяха едно, а срещата, действителното й опознаване, приближаването до онова, с което тя трябваше да живее, беше нещо съвсем друго.

„Не ми е в групата“, казваше си сам, без да знае какво има предвид, какви са тези групи, към които и двамата спадаха.

Закара Джил на училище, после се върна у дома и вдига тежести в мазето — амбициозна тренировка с дъмбели, която предизвика приятно пулсиране в ръцете и гръдния му кош. Приготви пържено пиле с картофи за момичетата, прочете глава от „Американски лъв“ след вечеря и после се запъти към „Карпе Дием“, където нощите минаваха без изненади, просто с познатите лица и приятните закачки с хора, които се познаваха твърде добре и щяха да правят абсолютно същото и на следващия ден.

Едва когато си легна, мислите му се върнаха към Нора, към разтърсването, което бе почувствал, когато тя го подмина на колелото си. През деня моментът бе дошъл и отминал в лудешката забързаност, но в мрака, в тишината на спалнята му той се забави и изостри. В тази негова опростена версия Джил не беше с Кевин, главната улица беше празна. И не само това. Нора не носеше ликра или шлем, а същата красива рокля, с която беше на танците. Косата й беше разпусната и се вееше, гласът й бе ясен и твърд, когато прелетя край него.

— Страхливец — каза му тя, а Кевин едва успя да кимне.