Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Leftovers, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Иванова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Том Перота
Заглавие: Останалите
Преводач: Милена Иванова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Издателство Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 14.05.2015
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-157-113-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14302
История
- — Добавяне
Цял клас като Джил
Джил Гарви знаеше колко е лесно да обвиеш липсващите в романтичен ореол, да се преструваш, че са били по-добри, отколкото в действителност, някак по-висши от загубеняците, оставени на земята. Тя беше наблюдавала процеса отблизо в седмиците след четиринайсети октомври, когато всякакви хора — предимно възрастни, но също и деца — й разказваха какви ли не щуротии за Джен Сасман, която всъщност не беше нищо особено, обикновен човек, може би малко по-красива от други момичета на нейната възраст, но определено не беше ангел, твърде добър за този свят.
Бог искаше компанията й — казваха те. — Липсваха му сините й очи и красивата й усмивка.
Джил осъзнаваше, че те имат добри намерения. Тъй като беше от така наречените очевидци, единственият друг човек в стаята по време на заминаването на Джен, хората често я третираха със страховита нежност — сякаш беше скърбящ роднина, сякаш тя и Джен бяха станали сестри постфактум — и със странно уважение. Никой не я слушаше, когато се опитваше да им обясни, че всъщност не е станала свидетел на нищо и че е също толкова неосведомена, колкото са и те. В онзи съдбовен момент тя гледаше Ютюб, някакво тъжно, но смешно видео на малко дете, което си удряше главата и се преструваше, че не боли. Сигурно го беше гледала три или четири пъти последователно и когато най-накрая вдигна поглед, Джен я нямаше. Мина дълго време, преди Джил да разбере, че тя не е в тоалетната.
Горкото момиче — настояваха хората. — Сигурно ти е много трудно да загубиш най-добрата си приятелка по този начин.
Другото, което никой не искаше да чуе, беше, че тя и Джен вече не бяха най-добри приятелки, а Джил се съмняваше, че изобщо някога са били, макар че използваха тази фраза през годините, без да я обмислят много: моята най-добра приятелка Джен, моята най-добра приятелка Джил. Техните майки бяха най-добри приятелки, не те. Момичетата се мъкнеха заедно, защото нямаха друг избор (в този смисъл наистина бяха като сестри). Ходеха с една кола до училище, спяха в къщите си, отиваха на общи семейни ваканции и прекарваха безброй часове пред телевизора и компютъра в убиване на време, докато майките им пиеха чай или вино в кухнята.
Импровизираният им съюз беше изненадващо продължителен, продължи през цялото време отпреди детската градина до средата на осми клас, когато Джен претърпя неочаквана и тайнствена метаморфоза. Един ден тя имаше ново тяло — или поне така се стори на Джил — на следващия ден имаше нови дрехи, а на по-следващия ден и нови приятели, група красиви и популярни момичета, водени от Хилари Бийрдън, която Джен беше обявила, че презира. Когато Джил я попита защо общува с хора, които сама бе обвинила, че са плитки и противни, Джен само се усмихна и каза, че всъщност били доста приятни, когато ги опознаеш.
Не се държеше гадно. Никога не излъга Джил, нито каза нещо зад гърба й. Просто бавно се отдалечи в различна, по-недостъпна орбита. Положи символични усилия да включи Джил в новия си живот, като я покани (най-вероятно инструктирана от майка си) на еднодневно пътуване до плажната вила на Джулия Хороуиц, но това само направи пропастта между тях по-очевидна от преди. Джил се чувстваше чужда през целия следобед, бледа и плаха натрапница, в своя безнадежден цял бански, докато гледаше с мълчаливо смущение как красивите момичета се възхищаваха на бикините си, сравняваха изкуствения си тен и пращаха съобщения на момчета от бонбонените си телефони. Онова, което я изуми най-много, беше колко удобно, изглежда, се чувства Джен в тази среда, колко плавно се слива с останалите.
— Знам, че е трудно — каза й майка й. — Но тя се развива, може би и ти трябва да го направиш.
Това лято, последното преди катастрофата, сякаш никога нямаше да свърши. Джил беше твърде голяма за лагер, твърде малка, за да работи, и твърде срамежлива, за да вдигне телефона и да потърси някого. Тя прекарваше много време във Фейсбук, изучаваше снимки на Джен и новите й приятели и се чудеше дали са толкова щастливи, колкото изглеждат. Бяха започнали да се наричат „класните кучки“ и почти всяка снимка имаше заглавие: Класните кучки разпускат; Пижаменото парти на класните кучки; Хей, КК, какво пиете? Тя проверяваше статусите на Джен, за да проследява възходите и спадовете във връзката й със Сам Пардо, едно от най-сладките момчета в класа им.
Джен се държи за ръка със Сам и гледат филм.
Джен: НАЙ-ДОБРАТА ЦЕЛУВКА НА СВЕТА!!!
Джен: най-дългите две седмици в живота ми.
Джен: … НЯМА ЗНАЧЕНИЕ.
Джен: Момчетата са Провал!
Джен: Всичко е Простено (и все пак).
Джил се опита да я мрази, но не можеше да се принуди. Какъв беше смисълът? Джен беше там, където искаше да бъде, с хората, които харесваше, и вършеше нещата, които я правеха щастлива. Как можеш да мразиш някого заради това? Просто трябва да намериш начин да го получиш и ти.
Когато септември най-накрая се изтърколи, тя усети, че най-лошото е минало. Гимназията беше като празен лист, миналото беше изтрито, бъдещето предстоеше да бъде написано. Когато тя и Джен се срещнеха в коридора, просто се поздравяваха и отминаваха. От време на време Джил поглеждаше към нея и мислеше: „Сега сме различни хора“.
Фактът, че двете бяха заедно на четиринайсети октомври, беше чисто съвпадение. Майката на Джил беше донесла малко прежда на г-жа Сасман — двете се бяха запалили по плетенето същата есен — и Джил беше в колата, когато реши да се отбие. По-скоро по стар навик, тя се озова на приземния етаж с Джен, двете поговориха неловко за новите си учители, а когато изчерпаха темите за разговор, включиха компютъра. Джен имаше изписан телефонен номер на гърба на ръката си — Джил го забеляза, когато тя натисна копчето за включване, и се зачуди чий ли е — и олющен розов лак на ноктите. Скрийнсейвърът на лаптопа й беше снимка на тях двете, Джил и Джен, направена преди две години по време на снежна буря. Бяха се увили до ушите, ухилени, със зачервени бузи и двете имаха скоби на зъбите и сочеха гордо към един снежен човек, построен грижовно, с морков за нос и шал назаем. Дори тогава, докато Джен седеше до нея и още преди тя да се превърне в ангел, това й се струваше много стара история, реликва от изгубена цивилизация.
* * *
Едва след като майка й се присъедини към „Грешните отломки“ Джил започна сама да разбира как липсата изкривява съзнанието, как те кара да преувеличаваш добродетелите и да омаловажаваш слабостите на хората. Не беше едно и също, разбира се: майка й не беше напълно заминала, не като Джен, но това нямаше значение.
Отношенията им бяха сложни, леко тягостни — малко по-близки, отколкото беше добре и за двете — и на Джил често й се беше искало между тях да има малко дистанция, място да маневрира.
„Почакай да ида в колеж — мислеше си тя. — Такова облекчение ще е да не ми диша във врата непрестанно.“
Това беше в реда на нещата, порастваш и се изнасяш. Онова, което не беше естествено, бе майка ти да се изнесе, да иде на другия край на града, за да живее в обща къща с група религиозни откачалки, да прекрати всякакво общуване със семейството си.
Дълго време след като тя напусна, Джил беше завладяна от детински глад за присъствието й. Липсваше й всичко от майка й, дори нещата, които я влудяваха — фалшивото й пеене, настояването, че пълнозърнестата паста има също толкова добър вкус, колкото и обикновената, неспособността й да проследява сюжета и на най-простото телевизионно шоу (Чакай малко, това същият човек ли е като преди, или е някой друг?). Сякаш от нищото я връхлитаха спазми на копнеж и я оставяха замаяна и плачеща, склонна към неочаквани пристъпи на гняв, които неизбежно се обръщаха срещу баща й, а това беше абсолютно нечестно, защото не той беше човекът, който я бе напуснал. В опит да парира тези атаки, Джил направи списък с грешките на майка си и го вадеше винаги когато усетеше, че става сантиментална.
Странен, писклив, абсолютно фалшив смях
Ужасен вкус за музика
Осъждаща
Не би ме поздравила, ако ме срещне на улицата
Грозни слънчеви очила
Обсебена от Джен
Използва думи като „опаля“ и „брътвеж“ в разговор
Натяква на татко за холестерола
Ръце като желе
Обича Бог повече от собственото си семейство
Всъщност до известна степен това работеше или може би просто свикваше със ситуацията. Във всеки случай, най-накрая тя спря да плаче, докато заспи, спря да пише дълги отчаяни писма, в които молеше майка си да се върне, спря да се обвинява за нещата, които не може да контролира.
„Това е нейното решение — научи се да си напомня. — Никой не я е карал да си ходи.“
* * *
Напоследък единственото време, в което майката на Джил й липсваше последователно, беше сутрин, докато бе още полусънена, непримирена с идващия ден. Просто не беше правилно да слезе за закуска и да не я намери край масата в раздърпаната й сива рокля, да няма кой да я прегърне и да прошепне: „Хей, поспаланке“, с глас, изпълнен от веселие и съчувствие. Джил ставаше трудно, а майка й осигуряваше място за бавен и намусен преход към будност без много приказки или ненужна драма. Ако искаше да яде, нямаше проблем, ако не искаше — също нямаше проблем.
Баща й се бе опитал да поеме щафетата, признаваше това, но двамата просто не бяха на една и съща вълна. Той беше действен тип и без значение кога станеше от леглото Джил, неизменно го заварваше, весел и окъпан, да чете сутрешния вестник — изумително бе, че все още прави това — с леко укорително изражение, като че ли тя беше закъсняла за среща.
— Виж ти, виж ти — каза баща й, — виж кой е тук. Чудех се кога ли ще се появиш.
— Здрасти — смотолеви тя, осъзнавайки с неудобство, че е обект на родителски оглед.
Той правеше това всяка сутрин в опит да открие какво е станало предишната вечер.
— Лек махмурлук? — попита с тон, който бе повече любопитен, отколкото неодобрителен.
— Не съвсем. — Тя бе изпила само две бири в дома на Дмитрий и може би бе дръпнала един-два пъти от джойнта, който обикаляше компанията, към края на вечерта, но нямаше смисъл да навлиза в подробности. — Просто не съм се наспала.
— Хм — изсумтя той, без да се опитва да прикрие недоверието си. — Защо не си останеш вкъщи довечера? Може да гледаме филм.
Джил се престори, че не го е чула, и тръгна към кафемашината, да си налее чаша препечено кафе, което бяха започнали да купуват напоследък. Това беше двояк акт на отмъщение срещу майка й, която не позволяваше на Джил да пие кафе в къщата, дори слабата запарка за закуска, която смяташе за толкова вкусна.
— Мога да ти направя омлет — предложи той. — Или пък да си хапнеш малко овесени ядки.
Тя седна и потръпна при мисълта за големите мазни сгънати омлети на баща си, през които се процеждаше оранжево сирене.
— Не съм гладна.
— Трябва да хапнеш нещо.
Тя пусна и това край ушите си и отпи голяма глътка от черното кафе. Така беше по-добре, мътно и тръпчиво, като шок за тялото й. Очите на баща й се преместиха към часовника над мивката.
— Ейми стана ли?
— Още не.
— Вече е седем и петнайсет.
— За какво да бърза. И двете имаме свободен първи час.
Той кимна и обърна страница от вестника си, както правеше всяка сутрин, след като тя му казваше същата лъжа. Никога не беше напълно сигурно дали й вярва, или просто не му пука. Получаваше същото разсеяно отношение от много други възрастни — ченгета, учители, родители на приятелите й, Дерек от магазина за замразен йогурт, дори от инструктора си по шофиране. Това беше обезсърчаващо, защото никога не знаеше наистина дали ще й се подиграят, или ще се отърве.
— Някакви новини от Холи Уейн?
Джил следеше историята за ареста на лидера на култа с голям интерес, изпълнена с мрачно очарование от мръсните подробности в статиите, но също и засрамена заради брат си, който беше заложил на един мъж, оказал се впоследствие шарлатанин и свиня.
— Не и днес — отвърна баща й. — Предполагам, че са изразходвали добрия материал.
— Чудя се какво ли ще прави Том.
Бяха обсъждали това през последните няколко дни, но не стигаха твърде далече. Трудно им беше да си представят какво ли може да си мисли Том, като дори не знаеха къде е той, какво прави и дори дали все още е в редиците на Движението за изцелителни прегръдки.
— Не знам. Той вероятно е доста…
Спряха да говорят, когато Ейми влезе в кухнята. Джил с облекчение видя, че приятелката й носеше долнище на пижама — което не се случваше често — въпреки че относителното приличие на тазсутрешното облекло се подронваше от твърде изрязаното й горнище. Ейми отвори хладилника и се взря продължително в него, накланяйки главата си, сякаш вътре ставаше нещо особено интересно. После измъкна картон с яйца и се обърна към масата, лицето й беше отпуснато и сънливо, косата й представляваше страховита бъркотия.
— Господин Гарви — каза тя, — има ли вероятност да ни забъркате някой от вашите вкусни омлети?
* * *
Както обикновено, избраха по-дългия път до училище, като се скриха зад „Сейфуей“, за да изпушат набързо един джойнт — Ейми правеше всичко възможно да не влиза в мейпълтънската гимназия без малко раздрусване — после се отправиха към Резервоар Роуд, за да видят дали в „Дънкин Донътс“ не се случва нещо интересно. Напълно очаквано отговорът беше „не“ — освен ако човек не смяташе няколко старци, дъвчещи бухтички, за интересни — но в момента, в който подадоха глави вътре, Джил бе надмогната от коварната страст за сладко.
— Нещо против? — попита тя, докато се взираше лакомо в тезгяха. — Не съм закусвала.
— Нищо. Дебелият задник си е твой.
— Хей. — Джил я удари силно по ръката. — Задникът ми не е дебел.
— Още — отвърна Ейми. — Хапни още няколко донъта.
Неспособна да избере между глазираните и желираните, Джил разреши дилемата си, като поръча и двата. Щеше да е напълно доволна да ги яде в движение, но Ейми настоя да седнат.
— За къде бързаме? — попита тя.
Джил погледна мобилния си телефон.
— Не искам да закъснявам за втория час.
— Аз имам физическо — каза Ейми. — Не ми пука дали ще го пропусна.
— Аз имам тест по химия. Който вероятно няма да взема.
— Винаги казваш така и винаги имаш високи оценки.
— Не и този път — възрази Джил. Беше пропуснала твърде много уроци през последните няколко седмици и беше напушена на твърде много от онези, на които успя да присъства. Някои предмети вървяха добре с тревата, но химията не беше сред тях. Когато се надрусаш и започнеш да мислиш за електрони, можеш да се озовеш съвсем далече от мястото, на което си започнал. — Този път съм прецакана.
— На кой му пука? Това е просто един тъп тест.
„На мен“, искаше да каже Джил, но не беше сигурна, че го мисли. Някога й пукаше — даже много — и още не беше съвсем свикнала с усещането да не й пука, макар че се стараеше.
— Знаеш ли какво ми каза майка ми? — продължи Ейми. — Каза, че когато била в гимназията, момичетата можели да пропуснат физическото, ако са в цикъл. Каза, че имало един учител, някакъв неандерталец, треньор по футбол, на който тя всеки час казвала, че има болки, и той винаги отвръщал: „Добре, стой на седалките“. Никога не се усетил.
Джил се разсмя, макар да бе чувала историята и преди. Това бе едно от малкото неща, които знаеше за майката на Ейми, освен факта, че беше алкохоличка, изчезнала на четиринайсети октомври и оставила дъщеря си сама с доведения й баща, на когото тя не вярваше и не харесваше.
— Искаш ли хапка? — протегна Джил желирания донът. — Наистина е вкусен.
— Не, не. Натъпках се. Не мога да повярвам, че изядох целия омлет.
— Не обвинявай мен. — Джил облиза една блестяща капчица желе от края на палеца си. — Опитах се да те предупредя.
Изражението на Ейми остана сериозно, дори леко сурово.
— Не бива да се подиграваш на баща ти. Той е добър човек.
— Знам.
— И дори е нелош готвач.
Джил реши да не спори. В сравнение с майка й, баща й беше ужасен готвач, но Ейми нямаше как да знае това.
— Старае се — отвърна.
Тя дояде глазирания донът на три бързи хапки — отвътре беше толкова въздушен, сякаш под захарната облицовка нямаше почти нищо — после събра боклука.
— Ух — каза, ужасена от перспективата на теста, който трябваше да направи. — Май е по-добре да тръгваме.
Ейми я огледа за момент. Взря се в остъклените рафтове зад тезгяха — към редиците от донъти, подредени в метални кутии, глазирани и блестящи, покрити с пудра захар, натурални или пълни със сладки изненади — а после отново към Джил. Пакостлива усмивка бавно огря лицето й.
— Знаеш ли какво? Мисля, че ще си взема нещо за ядене. Може би и кафе. Искаш ли кафе?
— Нямаме време.
— Разбира се, че имаме.
— Ами тестът ми?
— Какво за теста?
Преди Джил да отговори, Ейми бе станала и вървеше към тезгяха, джинсите й бяха толкова изпънати, а походката — толкова кръшна, че всички се обърнаха да я гледат.
„Трябва да тръгвам“, помисли си Джил.
И едва тогава я връхлетя усещане за нереалност, внезапно осъзнаване, че е хваната в капана на лош сън, паническото чувство за безпомощност, сякаш не разполагаш със собствена воля.
Но това не беше сън. Всичко, което трябваше да направи, бе да стане и да тръгне. И все пак остана замръзнала на пластмасовата си розова седалка и се усмихваше глупаво, докато Ейми се обръщаше и оформяше с устни „извинявай“, макар от изражението й да беше ясно, че изобщо не съжалява.
„Кучка — помисли си Джил. — Тя иска да се проваля.“
* * *
В моменти като този — а те бяха повече, отколкото й се щеше да признае — Джил се чудеше какво прави, как е позволила на себе си да се заплете толкова много с някой толкова себичен и безотговорен като Ейми. Това не беше здравословно.
А и беше станало толкова бързо. Преди няколко месеца, в началото на лятото, едва се познаваха, бяха просто две момичета, които работеха заедно в западащия магазин за замразен йогурт и си говореха по време на затишията, някои от които продължаваха часове.
Първоначално бяха предпазливи, осъзнаваха принадлежността си към различни племена — Ейми беше секси и безразсъдна, животът й беше хаотична сага от лоши решения и емоционална мелодрама. Джил беше пуритански настроена и отговорна, отлична ученичка и тийнейджърка за подражание. „Мечтая си да имах цял клас от такива като Джил“, беше писал не един учител в коментара си към досието й. Никой никога не беше писал нещо подобно за Ейми.
С напредването на лятото те започнаха да се отпускат в нещо, което наподобяваше искрено приятелство, връзка, която правеше различията им все по-незначителни. Въпреки цялата си социална и сексуална самоувереност, Ейми се оказа изненадващо крехка, бързо избухваше в сълзи и буйни пристъпи на самоомраза; изискваше много усилия да бъде разведрена. Джил криеше тъгата си по-добре, но Ейми имаше начин да я изкара от нея, да я принуди да се отвори за неща, които не би обсъждала с никой друг — горчивината, която изпитваше към майка си, затрудненото общуване с баща й, чувството, че е била измамена, че светът, в който е била възпитана да живее, вече не съществува.
Ейми взе Джил под крилото си, водеше я на купони след работа, запозна я с всичко, което беше пропуснала. Първоначално Джил беше уплашена — всеки, когото срещнеше, изглеждаше малко по-голям и по-готин от нея самата, макар че всички бяха на нейната възраст — но бързо преодоля стеснителността си. Напи се за първи път, пуши трева, остана до зори, потънала в разговори с хора, които преди подминаваше по коридора, хора, които бе отписала като пропаднали загубеняци. Една нощ, след като беше предизвикана, тя свали дрехите си и скочи в басейна на Марк Солърс. Когато се изкатери обратно няколко минути по-късно, гола и мокра пред очите на приятелите си, се почувства друг човек, като че ли старото й Аз беше отмито.
Нищо от това нямаше да се случи, ако майка й си беше вкъщи, не защото тя щеше да я спре, а защото Джил щеше сама да се спре. Баща й се опита да се намеси, но изглежда, беше загубил вяра в авторитета си. В края на юли й забрани да излиза веднъж, след като я намери припаднала на моравата пред къщата, но тя не обърна внимание на наказанието и той не го спомена отново.
Нито пък се оплака, когато Ейми започна да преспива у тях, макар че Джил не се беше посъветвала с него, преди да я покани. По времето, когато най-накрая се реши да пита какво става, Ейми вече беше неизменна част от къщата, спеше в старата стая на Том, налагаше свои странни изисквания към списъка за пазаруване на семейството, неща, които биха докарали удар на майка й — глазирани бисквити с крем, банички с пълнеж, полуготови спагети. Джил бе права да твърди, че Ейми има нужда от почивка от доведения си баща, който понякога я „занимаваше“, когато се върнеше вкъщи пиян. Той още не я беше докосвал, но я гледал и говорел страховити неща, от които тя не можела да заспи.
— Не трябва да живее там — каза тя на баща си. — Положението не е добро.
— Добре — отвърна той. — Приемам това.
Последните две седмици на август бяха особено шеметни, сякаш двете момичета предусещаха идващия край на забавленията и искаха да ги изпият до капка, докато още имаха възможност. Една сутрин Джил слезе да си вземе душ, оплаквайки се колко много мрази косата си. Винаги беше толкова суха и безжизнена, изобщо не приличаше на косата на Ейми, която беше мека и блестяща и никога не изглеждаше зле, дори когато тя изпълзяваше от леглото сутрин.
— Отрежи я — каза й Ейми.
— Какво?
Ейми кимна, лицето й изразяваше пълна увереност.
— Отърви се от нея. Ще изглеждаш по-добре.
Джил не се поколеба. Качи се горе, накълца увисналите кичури с шивашка ножица, после довърши работата с електрическата машинка, която баща й държеше под мивката в банята. Беше въодушевяващо да усеща как миналото се откъсва от нея на парчета, да гледа как новото й лице изниква, да вижда очите си — големи и свирепи, и устата си, която изглеждаше по-нежна и по-хубава, отколкото бе свикнала да я възприема.
— Мамка му! — каза Ейми. — Шибано страхотно!
Три дни по-късно Джил прави секс за първи път с някакъв колежанин, когото едва познаваше, след един пиян маратон с игра на бутилка в къщата на Джесика Маринети.
— Никога не съм го правил с гологлаво момиче — довери й той още по време на акта.
— Наистина ли? — попита тя, без да си дава труд да му каже, че й е за първи път. — Добре ли е?
— Хубаво е — каза й той, потривайки скалпа й с връхчето на носа си. — На допир е като шкурка.
Тя не осъзнаваше действията си, докато не започнаха училище и не забеляза начина, по който я гледаха старите й приятели и учителите, щом се появеше в коридора заедно с Ейми — в очите им имаше смесица от съжаление и отвращение. Знаеше какво си мислят — че е била отклонена от правия път, че лошото момиче е покварило доброто — и искаше да им каже, че грешат. Тя не беше жертва. Всичко, което бе направила Ейми, бе да й покаже нов начин да бъде себе си, начин, който точно сега имаше много повече смисъл, отколкото старият бе имал преди.
„Не я обвинявайте — мислеше Джил. — Изборът беше мой.“
Беше благодарна на Ейми, наистина беше, и бе доволна, че можеше да й осигури място за преспиване, когато имаше нужда от това. Но дори и така, цялата неразделност започваше да я дразни — да живеят като сестри, да си разменят дрехи, храна и тайни, да купонясват заедно всяка нощ и да започват наново на сутринта. Този месец дори циклите на двете съвпаднаха, което беше малко неестествено. Имаше нужда от малко въздух, малко време да навакса с училището, да се види с баща си, може би дори да прехвърли материалите за колежа, които пристигаха непрекъснато по пощата. Само ден-два, за да си събере ума, защото понякога й беше трудно да види границата между тях двете, мястото, където свършваше Ейми и започваше Джил.
* * *
Бяха само на две преки от училището, когато приусът отби тихо до тях. Беше едно от онези неща, които никога не се случваха на Джил преди, но откакто се движеше с Ейми, ставаха непрекъснато. Прозорецът на пасажерското място се смъкна и през него в хладната ноемврийска утрин излетя облак от наситено с мирис на трева реге.
— Хей, дами — извика Скот Фрост, — к’во става?
— Нищо особено — отвърна Ейми. Гласът й се променяше, когато говореше с момчета — на Джил й звучеше по-дълбок, наситен с изкусителна жизненост, която правеше и най-баналното изречение смътно интригуващо. — К’во става с вас?
От шофьорското място се наведе Адам Фрост, главата му се люшна на няколко инча от главата на брат му, сякаш бяха умален модел на Маунт Ръшмор. Близнаците Фрост бяха известни с красотата си — еднояйчни лентяи с дредлокове, квадратни челюсти, сънливи очи и жилави тела на атлетите, каквито можеха да бъдат, ако не бяха друсани през цялото време. Джил бе доста сигурна, че са завършили преди година, но все още ги виждаше често в училище, най-вече в кабинета по изкуство, макар че никога не се занимаваха с изкуство. Просто седяха там като бавноразвиващи се и наблюдаваха как по-малките се мъчат, обвити в аура на благосклонно забавление. Учителят по рисуване, мисис Куми, изглежда, се наслаждаваше на компанията им, говореше си и се смееше с тях, докато учениците й работеха сами. Тя беше на около петдесет, омъжена и с наднормено тегло, но слуховете в училище твърдяха, че тя и братята Фрост понякога се забавляват в склада по време на почивките й.
— Скачайте — извика им Адам. На дясната си вежда имаше редица пиърсинги, с чиято помощ хората го различаваха от Скот. — Да се поразходим.
— Трябва да ходим на училище — измърмори Джил, говорейки повече на Ейми, отколкото на близнаците.
— Заеби това — отвърна Скот. — Елате у нас, ще е забавно.
— В какъв смисъл? — попита Ейми.
— Имаме маса за пинг-понг.
— И викодин — добави Адам.
— Така кажи. — Ейми се обърна към Джил с обещаваща усмивка. — Какво мислиш?
— Не знам. — Джил усети лицето й да се загрява от смущение. — Напоследък доста изпуснах от училище.
— Аз също — съгласи се Ейми. — Още един ден не е от значение.
Беше разумна забележка. Джил изгледа близнаците, които кимаха в ритъм с „Бъфало Солджър“, и подсъзнателно ги поощряваха да се съгласят.
— Не знам — повтори тя.
Ейми изпусна остра въздишка, но Джил остана неподвижна. Не можеше да разбере какво я спираше. Тестът по химия вече беше започнал. Останалата част от деня щеше да е просто бележка под линия към провала й.
— Няма значение. — Ейми отвори вратата и се качи на задната седалка, като се взираше в Джил през цялото време. — Идваш ли?
— Не — отвърна й Джил. — Вие отивайте.
— Сигурна ли си? — попита Скот, докато Ейми затваряше вратата.
Изглеждаше искрено разочарован.
Джил кимна и прозорецът му се затвори с бръмчене, скривайки бавно красивото му лице. Затвореният приус остана неподвижен секунда-две, както и Джил. Обзе я остър пристъп на съжаление, докато се взираше в тъмните стъкла.
— Чакайте! — изкрещя тя.
В собствените й уши гласът й прозвуча високо, почти отчаяно, но те сигурно не я бяха чули, защото колата потегли точно когато се протягаше към вратата, и се понесе безшумно по улицата без нея.
* * *
Все още беше надрусана, когато стигна в училище, но вече не по смешния начин, който превръщаше всяка сутрин с Ейми в шантаво приключение, в което двете се преструваха на шпиони или се забавляваха със съвсем несмешни неща, заради което се смееха още повече. Днес се чувстваше натежала и тъжна, просто в странно лошо настроение.
Официално трябваше да се разписва в главния кабинет, но това беше една от онези формалности, на които вече никой не обръщаше особено внимание, останка от едно по-организирано и послушно време. Джил учеше в гимназията само от пет седмици преди Внезапното заминаване, но все още пазеше жив спомен от това време, със сериозните и изискващи учители, със съсредоточените и мотивирани, пълни с енергия деца. Почти всеки свиреше на инструмент или се занимаваше с някакъв спорт. Никой не пушеше в тоалетните, можеше да те отстранят, ако те хванеха да се натискаш с някого в коридора. В онези дни хората вървяха по-бързо — или поне така си спомняше тя — и винаги, изглежда, знаеха точно къде отиват.
Джил отвори шкафчето си и грабна копието си от „Нашият град“, която дори не беше започнала, въпреки факта, че я обсъждаха в часа по английски през последните три седмици. Имаше още десет минути преди края на втория час и щеше да е щастлива просто да се тръшне на пода и поне да прелисти първите няколко страници, но знаеше, че няма да може да се концентрира, не и докато Джет Ористальо, бродещият трубадур на гимназията, седеше пред нея по диагонал, подрънкваше на китарата си и пееше „Огън и дъжд“ за хиляден път. Тази песен я караше да настръхва.
Помисли си дали да не отскочи до библиотеката, но нямаше време за това, ето защо се отправи директно към кабинета по английски. По пътя направи кратко отклонение до кабинета на мистър Скандърман, където съучениците й привършваха теста по химия.
Не знаеше какво я накара да надникне вътре. Последното нещо, което искаше, беше мистър Скандърман да я види и да разбере, че не е била болна. Това щеше напълно да съсипе всеки шанс да си издейства поправителен тест. За щастие, той решаваше судоку, когато тя надзърна през прозореца, и беше напълно погълнат от малките квадратчета.
Тестът явно беше труден. Албърт Чин бе готов, разбира се — бърникаше в айфона си, за да убива времето, а Грег Уилкокс бе заспал, но всички други все още работеха, правеха всичко онова, което човек правеше, когато се опитваше да мисли, докато времето му изтича — хапеха устни, навиваха кичури около пръстите си, клатеха крака. Кейти Бренан чешеше ръката си, като че ли беше болна, а Пит Родригес не спираше да се почуква по челото с гумата на края на молива си.
Тя остана там само минута или две, но дори така се предполагаше, че някой ще вдигне поглед и ще я види, ще се усмихне или ще й помаха. Обикновено се случваше точно това, когато някой надничаше в класната стая по време на тест. Но всички просто продължаваха да работят или да спят, или да блеят. Сякаш Джил не съществуваше, сякаш всичко, което беше останало от нея, бе празният чин във втората редица — паметник на момичето, което някога седеше там.