Том Перота
Останалите (7)

Обетът за мълчание

Всяка вечер след ежедневното хранене и часа за самообвинение те преглеждаха папките на хората, които се надяваха да следват. На теория, разбира се, те бяха свободни да следват всеки, но определени личности бяха нарочени за специално внимание, или защото някой от супервайзърите смяташе, че са узрели за вербуване, или защото някой от тях бе отправил официална молба за увеличено наблюдение. Лори се взря в папката в скута си: АРТЪР ДОНОВАН, възраст 56, Уинстън Роуд 438, ап. 3. Снимката, закачена с телбод на вътрешната корица, изобразяваше напълно обикновен мъж на средна възраст — оплешивяващ, с голям корем, уплашен до смърт — който буташе празна пазарска количка през паркинг, а кичурът през темето му бе разместен от вятъра. Разведен, баща на две пораснали деца, мистър Донован работеше като техник за „Мерк“ и живееше сам. Според последния запис в дневника Донован бе прекарал предишната четвъртък вечер сам у дома си, в гледане на телевизия. Вероятно го правеше често, защото Лори никога не го беше виждала през нощните си обиколки.

Без да си дава труд да рецитира изискваната мълчалива молитва за спасението на Артър Донован, тя затвори папката и я подаде на Мег Ломакс, нововербуваната, за чието обучение помагаше. Всяка нощ на самообвинението Лори се заемаше със задачата да работи с тази конкретна слабост, но въпреки повтарящите се обети да се справи по-добре, продължаваше да се блъска в ограниченията на собственото си състрадание: Артър Донован беше непознат и тя не можеше да събуди в себе си особена загриженост за онова, което му се беше случило през Съдния ден. Това беше тъжната истина и нямаше много смисъл да се преструва, че нещата са други.

„Аз съм просто човек — казваше си тя. — В сърцето ми няма място за всички.“

От друга страна, Мег изучаваше снимката на Донован с меланхолично изражение, поклащаше глава и клопаше с език със звук, твърде силен, за да бъде приет от някой, който не беше ученик. След момент тя взе бележника си, написа няколко думи и показа съобщението на Лори.

Горкият човек. Изглежда толкова изгубен.

Лори кимна отривисто, после се пресегна за следващия файл на ниската масичка, потискайки нуждата да вземе бележника си и да напомни на Мег, че няма нужда да пише всяка мисъл, която й хрумне. Скоро тя щеше сама да открие това. Всеки го правеше, в крайна сметка, след като първоначалният шок от мълчанието преминеше. На някои хора им трябваше малко повече време, за да осъзнаят с колко малко думи могат да минават, колко голяма част от живота могат да уреждат в мълчание.

В задимената стая бяха дванайсет, тазвечерният контингент наблюдатели, които си прехвърляха файловете по посока на часовниковата стрелка. Предполагаше се, че това е тържествено занимание, но имаше моменти, когато Лори забравяше целта си и започваше да си доставя удоволствие, като подбира сочни местни клюки от файловете или просто подновява връзките си с грешния, но живописен свят, от който се предполагаше, че трябва да се е отрекла. Почувства, че се поддава на изкушението да прочете файла на Алис Саудърман, старата й приятелка от Асоциацията на родителите учители в началното училище „Бейли“. Двете бяха съпредседателки на комитета за търговете три поредни години и бяха останали близки дори по време на неспокойния период, който предшестваше обръщането на Лори. Не можеше да не е заинтригувана от новините, че само преди седмица Алис е била наблюдавана да вечеря в „Тратория Джовани“ с Миранда Абът, друга нейна добра приятелка, измъчена майка на четири деца, с чудесно чувство за хумор и противен талант за мимикрия. Лори не знаеше, че Алис и Миранда са приятелки, и почувства увереност, че голяма част от вечерята е била посветена на разговори за нея и колко много им липсва компанията й. Вероятно бяха озадачени от решението й да се отдръпне от техния свят и презираха общността, в която сега живееше, но Лори избра да не мисли за това.

Вместо това се съсредоточи върху вегетарианската лазаня в „Джовани“ — беше специалитетът на заведението, кремообразният сос бе плътен, но не твърде обилен, морковите и тиквичките бяха нарязани на почти прозрачни ленти — и върху образа на самата себе си като третия човек на масата, който пие вино и се смее със старите си приятели. Почувства подтик да се усмихне и трябваше съзнателно да стисне устни.

„Моля те, помогни на Алис и Миранда — помоли се тя, докато затваряше папката. — Те са добри хора. Имай милост към тях.“

Това, което я поразяваше най-много, докато четеше файловете, бе колко измамно нормални изглеждаха нещата в Мейпълтън. Повечето хора просто си слагаха капаците и се заемаха с обичайните си дела, сякаш Възнесението изобщо не се беше случвало, сякаш очакваха светът да продължи вечно. Тина Грийн, на девет, ходеше на уроците си по пиано. Марта Коен, на двайсет и три, прекарваше два часа във фитнеса, после спираше в аптеката по пътя към къщи за тампони и брой на „Ю Ес Уийкли“. Хенри Фостър, на петдесет и девет, разхождаше териера си по пътеката около езерото Филдинг и спираше често, за да може кучето да си играе със себеподобните си. Ланс Микулски, на трийсет и седем, бе забелязан да влиза във „Викториас Сикрет“ в Ту Ривърс Мол, където поръчал няколко неуточнени артикула бельо. Това беше неловко разкритие, като се имаше предвид, че жената на Ланс, Пати, седеше в стаята срещу Лори в същия този момент и скоро щеше да има възможност сама да прегледа файла. Пати изглеждаше доста мила жена — разбира се, повечето хора изглеждаха доста мили, когато не им бе разрешено да разговарят — и сърцето на Лори беше с нея. Знаеше много добре какво е чувството да четеш срамни разкрития за съпруга си в пълната с хора стая, които са чели същата информация и се преструват, че не обръщат внимание. Но човек знае, че те гледат и се чудят как ще успееш да запазиш присъствие на духа, да се освободиш от дребните емоции като ревност и гняв и да задържиш ума си там, където му е мястото, твърдо фиксиран върху бъдещия свят.

За разлика от Пати Микулски Лори не беше подавала официална молба за наблюдение на своя съпруг. Единствената молба, която направи, беше за дъщеря й. Доколкото зависеше от нея, Кевин трябваше да се оправя сам: той беше голям човек и можеше сам да взема решения. Беше се случило така, че тези решения включваха прибирането у дома с две различни жени, чиито файлове тя имаше лошия късмет да преглежда и за чиито души се предполагаше да се моли, не че щеше да го направи някога.

Болеше повече, отколкото смяташе, да си представи как съпругът й целува непозната жена, как я съблича в някаква непозната спалня, как ляга мирно до нея, след като са свършили. Но не беше плакала, не беше разкрила и частица от болката, която изпитваше. Това беше станало само веднъж, откакто дойде да живее тук, в деня, в който отвори папката на дъщеря си и откри, че познатата снимка от вътрешната страна — сантиментален училищен портрет на дългокосо, сладко усмихнато момиче — е заменен от нещо, което й приличаше на фотография на криминален тийнейджър с големи мъртви очи и обръсната глава, момиче в отчаяна нужда от майчина любов.

* * *

Приведоха се зад някакви храсти на Ръсел Роуд и се взряха през листака към предната врата на бяла колониална къща с тухлена закрита веранда, която принадлежеше на Стивън Грайс. Светлините долу и горе бяха запалени и изглеждаше така, сякаш семейство Грайс си е у дома. Лори все пак реши да поостане, щеше да е урок по постоянство, най-важното качество на един наблюдател. Мег се въртеше до нея и обгърна ръце около тялото си, за да се предпази от студа.

— Мамка му — прошепна тя, — замръзвам.

Лори притисна пръст до устните си и поклати глава.

Мери направи гримаса и произнесе беззвучно „съжалявам“.

Лори сви рамене, опитвайки се да не обръща внимание на тази нетактичност. Това беше първата смяна на Мег като нощен наблюдател. Щеше да е необходимо време, за да свикне. Не ставаше въпрос само за физическите неудобства и скуката, но също и за социалната неловкост — дори грубост — да не си в състояние да запълниш мълчанието с разговор, да пренебрегнеш повече или по-малко човека, който диша точно до теб. Това беше противоположно на всеки социален импулс, който са ти набивали в главата от дете, особено ако си жена.

Но все пак Мег щеше да свикне с това точно както Лори бе свикнала. Може би дори щеше да започне да оценява свободата, която идваше с мълчанието, спокойствието, което идваше след капитулацията. Именно това беше научила Лори през зимата след Възнесението, докато прекарваше толкова много време с Розали Сасман. Когато думите са безплодни, по-добре ги дръж за себе си или никога изобщо не ги мисли.

Една кола отби от „Монро“ към „Ръсел“ и ги обля в сребриста светлина, докато преминаваше. След нея тишината стана още по-дълбока, спокойствието — още по-пълно. Лори наблюдаваше как едно листо от почти голия клен на тротоара пада през проблясъка на уличните лампи и се приземява беззвучно на паважа, но съвършенството на момента беше развалено от раздвижването на Мег, която ровеше в джобовете на палтото си. След нещо, което прозвуча като продължителна борба, тя успя да извади бележника си и да надраска кратък въпрос, едва разчетим на лунната светлина:

Колко е часът?

Лори повдигна дясната си ръка, дръпна ръкава си и потупа няколко пъти китката си, на която нямаше часовник — жест, който трябваше да изрази, че времето е без значение за наблюдателите, че трябваше да се изпразнят от очаквания и да седят тихо колкото време е необходимо. Ако имаха късмет, дори можеха да започнат да се наслаждават на това, да преживяват чакането като форма на медитация, като начин да се свържат с присъствието на Бог в света. Понякога се получаваше. Имаше нощи през лятото, когато въздухът изглеждаше наситен с божествено успокоение. Човек можеше да затвори очи и да го вдиша. Но Мег изглеждаше объркана, така че Лори отвори своя бележник — нещо, което се надяваше да избегне — и написа една-единствена дума с големи печатни букви.

ТЪРПЕНИЕ.

Мег присви очи към нея няколко секунди, сякаш концепцията за търпението й беше непозната, преди да кимне леко в знак за разбиране. Тя се усмихна смело, докато го правеше, и Лори можеше да види колко е благодарна за тази частичка общуване, за простичката милост да й отговори.

Тя също се усмихна, спомняйки си собствения си тренировъчен период, усещането, че е напълно изолирана, отрязана от всички, които обичаше — Розали Сасман вече беше прехвърлена извън Мейпълтън, за да помогне за стартирането на клона в Лонг Айлънд — самота, която се подсилваше от факта, че тя я беше избрала по своя воля. Не беше лесно решение, но като погледнеше назад, изглеждаше не само правилно, но и неизбежно.

След като Розали се премести на Гинко стрийт, Лори положи всички усилия да се върне към живота си на съпруга и майка, и ангажиран гражданин. За известно време усещаше благословията да избяга от силовото поле на мъката на приятелката си — отново да прави йога и да работи благотворително, да предприема дълги разходки около езерото, да проверява домашните на Джил, да се тревожи за Том и да се опитва да поправи връзката си с Кевин, който не криеше факта, че се чувства пренебрегнат — но усещането за освободеност не продължи дълго.

Тя каза на своя терапевт, че й напомня на прибирането вкъщи през лятото след първата си година в „Рутгерс“, завръщането при топлината на семейството и приятелите, което й харесваше през първите една-две седмици, заместено от усещането, че е в капан, желанието да се върне на училище, липсата на състудентите и новия й сладък приятел, на купоните и майтапчийските разговори преди лягане, разбирането за първи път, че сега онова е истинският й живот, а това, въпреки всичко, което е обичала в него, е приключило завинаги.

Разбира се, този път не й липсваше вълнението и романтиката на колежа; липсваше й тъгата, която бе споделяла с Розали, тягостният мрак на техните дълги, мълчаливи дни, прекарани в сортиране на фотографиите на Джен, оценяването на света, в който това сладко и красиво момиче вече го нямаше. Беше ужасяващо да живееш с това знание, да приемеш тази брутална безвъзвратност, но беше реално по начин, по който плащането на сметките не беше, или планирането на пролетното представление на библиотеката, или напомнянето да вземе кутия лингуини от супермаркета, или поздравленията на собствената й дъщеря, че си е взела теста по математика с 92 точки, или търпеливото чакане на съпруга й да привърши със сумтенето и да се измъкне от тялото й. От това имаше нужда да избяга сега, от нереалността да се преструва, че нещата са повече или по-малко наред, че са се натъкнали на неравност по пътя и сега просто трябва да продължат, да изпълняват задълженията си, да изговарят празни фрази, да се наслаждават на простите удоволствия, които светът все още настоява да им предлага. И тя откри онова, което търси, при Грешните отломки — режим на лишения и унижения, който поне й предлагаше достойнството да усеща, че съществуването й има някаква връзка с реалността, че вече не е заета в играта на преструвки, която щеше да погълне остатъка от живота й.

Но тя беше жена на средна възраст, четирийсет и шест годишна съпруга и майка, чиито най-добри години бяха минали. Мег беше секси момиче с големи очи, в средата на двайсетте си години, с изскубани вежди, руси кичури и следи от професионален маникюр. В Паметната си книга беше залепила с тиксо годежен пръстен с малко камъче, заради което приятелките й сигурно бяха пищели от завист. Сигурно беше ужасно време да си млад, помисли Лори. Да бъдеш лишен от всичките си надежди и мечти, да знаеш, че бъдещето, на което разчиташ, никога няма да дойде. Сигурно беше, като да ослепееш или да загубиш крайник, дори ако вярваш, че Бог е приготвил нещо по-добро за теб точно зад ъгъла, нещо чудесно, което дори не можеш да си представиш.

Мег отгърна нова страница и започна да пише ново съобщение, но Лори така и не видя какво е. Отвори се врата и те се обърнаха в унисон, за да видят как Стивън Грайс излиза на входната площадка. Беше средностатистически човек с очила и малко коремче, който носеше топъл вълнен пуловер, който Лори не можа да се въздържи да не пожелае. Той се поколеба за миг-два, като че ли свикваше с нощта, после слезе по стълбите и се отправи през моравата към колата си, която изпусна приветствено чуруликане при приближаването му.

Те тръгнаха след него, но загубиха от поглед колата, когато сви надясно в края на пряката. Хипотезата на Лори, базирана само на догадка, беше, че Грайс вероятно отива към „Сейфуей“ за някакво нощно лакомство, боровинков кекс или сладолед с масло от орехи пекан, или може би плочка черен шоколад, обсипан с бадеми, някоя от многобройните храни, за които тя си мечтаеше от време на време през деня, обикновено през дългата гладна интерлюдия, която разделяше сутрешната купа овесена каша от вечерната супа.

Супермаркетът беше на десет минути бърз ход от Ръсел Роуд, което означаваше, че ако бе права и побързаха, може би щяха да хванат Грайс, преди да напусне магазина. Разбира се, той вероятно отново щеше да се качи в колата и да се върне у дома си, но нямаше нужда да изпреварва нещата чак толкова. Освен това искаше Мег да разбере, че наблюдението е гъвкава дейност, свързана с импровизация. Беше напълно възможно Грайс да не отива в „Сейфуей“ и да го загубят напълно. Но беше също толкова вероятно, докато правят това, да се натъкнат на някой друг в списъка и така можеха да прехвърлят вниманието си към него. Или пък можеха да попаднат на някоя напълно непредвидена ситуация с хора, чиито имена дори не знаеха. Целта беше да си държиш очите отворени и да отиваш там, където ще можеш да свършиш най-добра работа.

При всички случаи беше облекчение да се движат, да прекратят криенето в храсталака. По мнението на Лори упражненията и чистият въздух бяха най-добрата част от работата й, поне в подобни нощи, когато небето беше ясно и температурите все още бяха над пет градуса. Опита се да не мисли какво ще е през януари.

Тя спря на ъгъла да запали цигара и предложи една на Мег, която се дръпна леко, преди да вдигне ръка в напразен жест на отказ. Лори бутна пакета към нея по-настоятелно. Тя мразеше да се налага, но правилото беше абсолютно ясно: Наблюдателят на обществено място трябва винаги да носи запалена цигара.

Когато Мег продължи да отказва, Лори натика една цигара — „Грешните отломки“ осигуряваха обща марка с остър вкус и подозрително химически аромат, която поръчваха на едро в местния офис — между устните на младата жена и задържа клечка пред нея. Мег се задави силно на първото дръпване, както винаги ставаше, после изскимтя леко с отвращение, след като пристъпът премина.

Лори я потупа по ръката, за да я увери, че се справя добре. Ако можеше да говори, щеше да й изрецитира мотото, което и двете бяха научили на ориентирането: Не пушим за удоволствие. Пушим, за да разгласяваме вярата си. Мег се усмихна насила и замахна пред очите си, докато отново тръгваха.

Лори отчасти завиждаше на Мег за страданието й. Точно така трябваше да бъде — жертва пред Бог, умъртвяване на плътта, сякаш всяко издишване е дълбоко лично оскверняване. За Лори, която пушеше в колежа и през двайсетте си години, но спря трудно цигарите по време на първата си бременност, беше различно. За нея да започне отново след всички тези години беше като завръщане у дома, запретено удоволствие, което се бе промъкнало в строгия режим на лишения, който представляваше животът на Грешните отломки. Жертва в нейния случай би било да откаже цигарите за втори път, да не е в състояние да се наслади на първата сутрешна цигара, онази, която имаше толкова хубав вкус, че понякога оставаше в спалния си чувал и изпускаше кръгчета към тавана заради самото забавление.

* * *

На паркинга на „Сейфуей“ нямаше много коли, но Лори не можеше да изключи възможността някоя от тях да е на Грайс — той караше безличен седан в тъмен цвят, а тя бе пропуснала да забележи марката, модела или номера — така че тръгнаха да го търсят в магазина, като се разделиха, за да покрият повече пространство.

Лори започна от сектора за плодове и зеленчуци, като заобиколи плодовете, за да избегне изкушението — беше болезнено да гледа ягодите, дори да мисли за тях — и претича край зеленчуците, които изглеждаха толкова невъзможно свежи и подканващи, всеки беше реклама на тази обречена планета, която го бе създала: тъмнозелени броколи, червени чушки, плътни глави зеле, влажни зелени салати, чиито разперени листа се придържаха от цветни ленти.

Щандът на пекарницата беше мъчение дори толкова късно през деня — имаше само няколко случайни багети, сусамов геврек и един бананово-орехов мъфин, останки за контейнера със стари печива. Мястото бе просмукано от остатъчен аромат на прясно изпечен хляб, който се смесваше с ярките светлини и надутата музика — „Кристалният каубой“, беше странно, защото не бе чувала тази песен от години — и който предизвика у нея претоварване на сетивата. Тя се почувства почти замаяна от желание, изумена от спомена, че супермаркетът някога е бил мъчително задължение за нея, поредната неизбежна стъпка в досадния кръг на живота й, не по-вълнуващ от бензиностанция или поща. Само за няколко месеца той бе станал екзотичен и въздействащ, градина, от която тя и всеки, когото познаваше, бяха прогонени, без значение дали го осъзнаваха.

Не започна да диша по-леко, докато не обърна гръб на апарата за билети, за да намери убежище сред рафтовете с пакетирани храни — консерви боб и кутии със суха паста и бутилки салатен дресинг — всякакви хубави неща, но нищо, за което да се налага да се спира, за да не грабне и да натъпче в устата си. Самото разнообразие на продукти беше главозамайващо, едновременно нелепо и впечатляващо: четири рафта, посветени само на сосовете за барбекю, сякаш всяка марка притежаваше свои уникални и могъщи характеристики.

„Сейфуей“ беше полузаспал, имаше само по един-двама клиенти в отдел, повечето от които се движеха бавно и оглеждаха рафтовете със замаяни изражения. За нейно облекчение всички я подминаваха, без да кажат и дума или дори да кимнат. Според протокола на „Грешните отломки“, тя трябваше да отвърне на поздрава не с усмивка или махване, а като се взре право в очите на поздравилия я човек и преброи бавно до десет. Беше достатъчно неловко с непознати и случайни познати и напълно разстройващо, когато се сблъскаш с близък приятел или член на семейството, и двамата изчервени и несигурни — прегръдките бяха изрично забранени — докато в гърлото ти се надига потоп от неизразими чувства.

Очакваше да попадне на Мег някъде край отдела за замразени стоки — географският център на магазина — но не изпита тревога, когато мина през напитките, кафето и чая, чипсовете и снаксовете, без дори да я зърне. Беше ли възможно да са се разминали, без да разберат, всяка да е завила зад щанда, който другата тъкмо е подминала, по едно и също време?

Лори се изкуши да се върне по стъпките си, но продължи напред чак до млечните продукти, откъдето бе започнала Мег. Нямаше никого, освен един-единствен клиент пред нарязаното сирене, плешив мъж с жилава конструкция на бегач, в който тя твърде късно разпозна Дейв Толман, бащата на един от бившите съученици на сина й. Той се обърна и й се усмихна, но тя се престори, че не го забелязва.

Знаеше, че е било безотговорно да остави Мег без наблюдение. Първите няколко седмици в лагера можеха да са трудни и дезориентиращи. Новодошлите бяха склонни да се връщат към стария си живот, ако получеха възможност. Това, разбира се, не беше проблем. „Грешните отломки“ не беше култ, както невежите обичаха да твърдят. Всеки член можеше да дойде и да си тръгне по желание. Но беше работа на помощника да осигури напътствие и компания през това уязвимо време, като помага на подопечния си да премине през неизбежните кризи и моменти на слабост, така че да не се обезкуражи и да направи нещо, за което ще съжалява цяла вечност.

Помисли дали да не направи бърза обиколка на магазина, за да провери втори път, после реши да тръгне направо към паркинга, в случай че Мег иска да избяга натам. Мина през две неработещи каси, опитвайки да не мисли какво ще е да се върне в лагера без нея и да обяснява, че я е оставила сама, и то в супермаркета.

Автоматичните врати се разделиха бавно и я пуснаха на свобода в нощта, която сега беше осезаемо по-студена. Тя тъкмо щеше да се затича, когато за свое огромно облекчение видя, че няма да е необходимо. Мег стоеше точно пред нея, разкаяна млада жена в безформени бели дрехи, която държеше лист хартия пред гърдите си.

Съжалявам — пишеше на него. — Вътре не можех да дишам.

* * *

Отдавна минаваше полунощ, когато се върнаха на Гинко стрийт, минаха през две бетонни бариери и се записаха в кабинката на часовия. Тези охранителни мерки бяха възприети преди две години, след полицейската акция, която завърши с мъченическата смърт на Фил Краутър — съпруг и баща на три деца, на четирийсет и две — и раняването на двама други членове. Ченгетата бяха влезли в лагера посред нощ, снабдени със заповеди за претърсване и съоръжения за разбиване, с надеждата да спасят две малки момичета, които според твърденията на бащите им били отвлечени и задържани срещу волята им от Грешните отломки. Разгневени от това, което възприеха като гестаповски техники, някои членове хвърляха камъни и бутилки срещу натрапниците. Превъзхожданите числено ченгета се паникьосаха и отвърнаха със стрелба. Последвалото разследване оправда полицаите, но критикува самото нападение като „законово неиздържано и лошо изпълнено, базирано на непотвърдени обвинения на огорчени бащи без попечителство“. Оттогава — Лори трябваше да отдаде дължимото най-вече на Кевин — мейпълтънската полиция възприе по-неконфликтно отношение към Грешните отломки и полагаше всички усилия да прилага дипломация вместо сила, когато възникват неизбежните спорове и кризи.

Дори и така обаче, споменът за стрелбата оставаше пресен и болезнен на Гинко стрийт. Тя никога не бе чувала някой да обмисля възможността да се махнат бариерите, които служеха и като паметници и върху които бе изписано със спрей ОБИЧАМЕ ТЕ, ФИЛ — ЩЕ СЕ ВИДИМ В РАЯ.

Бяха им дали спалня на третия етаж на Синята къща, която беше запазена за обучаващи се жени. Обикновено Лори живееше в Сивата къща, съседното женско общежитие — по шест или седем души в средноголяма стая, които спяха в спални чували на пода. Всяка нощ представляваше мрачно пижамено парти само за възрастни — нямаше подхилване или шепот, само много кашляне и пърдене, хъркане и простенване, звуците и миризмите на твърде много стресирани хора, натъпкани в твърде тясно пространство.

В сравнение с това Синята къща беше много по-цивилизована, почти луксозна. Бяха само двете в помещение с размерите на детска стая, с две легла и бледозелени стени, светлобежов килим, който усещаше мек под босите си пети, и най-хубавото от всичко, баня в коридора. „Малка ваканция“ — помисли си Лори. Тя се съблече, докато Мег се къпеше, смени мръсните си дрехи със свободната нощница на „Грешните отломки“ — грозно, но удобно облекло, съшито от стари чаршафи — после коленичи, за да каже молитвите си. Не бързаше, съсредоточи се върху децата и после премина към Кевин, майка си, братята и сестрите си, приятелите и бившите си съседи, като се опитваше да си представи всеки, облечен в бели одежди и окъпан в златните лъчи на прошката, както я бяха учили. Беше лукс да се моли по този начин, в празна стая и без разсейване. Знаеше, че Бог не се интересува дали е коленичила, или е заела стойка на глава, но просто се чувстваше правилно, умът й беше ясен, а вниманието — нераздвоено.

„Благодаря ти, че доведе Мег при нас — молеше се тя. — Дай й сила, а на мен дай мъдрост да я поведа в правилната посока.“

Нощната стража беше минала доста добре, мислеше си Лори. Загубиха Грайс и не попаднаха на друг човек от файловете, които бяха прегледали, но видяха доста движение в центъра на града, придружаваха хора от барове и ресторанти до колите им и се прибраха с тройка тийнейджърки, които бъбреха весело помежду си за момчета и училище, сякаш Лори и Мег изобщо не бяха там. Имаха само една неприятна среща с група от двайсетинагодишни мижитурки пред „Екстра Ининг“. Не беше ужасно, просто обичайните обиди и груби сексуални подкани от по-пияния, добре изглеждащ младеж с арогантна усмивка, който обви ръка около Мег, сякаш му беше приятелка. („Аз ще чукам хубавата — каза на приятеля си. — Ти можеш да се заемеш с бабата.“) Но дори това беше полезен урок за Мег, малък намек какво означава да си наблюдател. Рано или късно, някой щеше да я удари, да я наплюе или по-лошо и тя трябваше да може да изтърпи посегателството, без да протестира или да опита да се защити.

Мег излезе от банята, като се усмихваше свенливо, лицето й беше порозовяло, а тялото й се губеше в огромната нощница. Беше почти жестоко, мина през ума на Лори, да загънеш хубава млада жена с този отпуснат, груб чувал, като че ли красотата й нямаше място на света.

„За мен е различно — каза си. — Аз съм щастлива да съм скрита.“

Водата в банята все още беше топла, лукс, който тя вече не приемаше за даденост. В Сивата къща имаше хронична липса на топла вода — беше неизбежно с толкова много хора под един покрив — но регулациите изискваха два душа на ден въпреки всичко. Тя остана под водата дълго, докато въздухът не се насити с пара, което не беше проблем, тъй като „Грешните отломки“ забраняваха огледалата. Все още й беше странно да си мие зъбите пред празната стена с безименна тебеширена паста за зъби и отвратителна ръчна четка. Приемаше повечето от хигиенните ограничения без оплакване — лесно беше да разбере защо парфюмите и балсамите, както и кремовете против бръчки се смятат за излишък — но не можа да се примири със загубата на електрическата си четка. Тъгува за нея седмици, преди да разбере, че й липсва не само усещането за чиста уста, липсваше й нейният брак, всички онези години на безсмислено домашно щастие, дългите препълнени дни, които завършваха, когато двамата с Кевин заставаха редом до двойната мивка, жезлите бръмчаха в ръцете им, а устите им бяха пълни с ментова пяна. Но това беше минало. Сега беше само тя в тиха стая, юмрукът й се движеше упорито пред лицето, никой не се усмихваше в огледалото, никой не отвръщаше на усмивката.

* * *

По време на тренировъчния период обетът за мълчание не беше абсолютен. Имаше малка пауза след загасването на светлините — обикновено не повече от петнайсет минути — когато беше позволено да говориш свободно, да вербализираш страховете си и да задаваш въпроси, на които не си получил отговори през деня. Освобождаването беше нововъведение, което имаше за цел да бъде нещо като предпазна клапа, начин да извършиш прехода към неговоренето не толкова рязко и страховито. Според една пауър пойнт презентация, която Лори бе гледала — тя беше член на комитета по набиране и запазване — степента на отпадане сред обучаваните бе спаднала с почти една трета от приемането на тази нова политика, което беше една от главните причини лагерът да е толкова пренаселен.

— Е, как я караш? — попита Лори, за да сложи начало.

Собственият й глас й прозвуча странно, дрезгав грак в мрака.

— Предполагам, че добре — отвърна Мег.

— Само добре ли?

— Не знам. Трудно е да се откажа от всичко. Все още не вярвам, че съм го направила.

— Изглеждаше ми малко нервна в „Сейфуей“.

— Страхувах се, че ще срещна някого, когото познавам.

— Годеника ти?

— Да, но не само Гари. Някой приятел. — Гласът й беше несигурен, като че ли се опитваше с всички сили да е смела. — Трябваше да се омъжа този уикенд.

— Знам. — Лори беше прочела папката на Мег и разбираше, че тя ще се нуждае от специално внимание. — Сигурно е било трудно.

Мег издаде странен звук, нещо средно между кикот и стон.

— Имам чувството, че сънувам — каза тя. — Продължавам да чакам да се събудя.

— Знам как е — увери я Лори. — Понякога аз още се чувствам така. Разкажи ми нещо за Гари. Какъв е?

— Страхотен е. Наистина е сладък. Широки рамене. Сламена коса. Сладка малка трапчинка на брадичката. Целувах го там през цялото време.

— Какво работи?

— Анализ на сигурността. Миналата пролет се дипломира.

— Еха. Звучи впечатляващо.

— Такъв е. — Мег го каза простичко, сякаш в това нямаше никакво съмнение. — Страхотно момче е. Умен, красив, много забавен. Обича да пътува, ходи във фитнеса всеки ден. Приятелите ми го наричат Господин идеален.

— Къде се срещнахте?

— В гимназията. Той играеше баскетбол. Брат ми беше в отбора, така че ходех често на мачове. Гари беше в горните класове, а аз — в началните. Дори не смятах, че забелязва съществуването ми. И тогава, един ден, той просто дойде и каза: „Хей ти, сестрата на Крис. Искаш ли да идем на кино?“. Можеш ли да повярваш? Дори не знаеше името ми, а ме покани на среща.

— И ти се съгласи.

— Майтапиш ли се? Почувствах се, все едно бях спечелила от лотарията.

— Веднага ли тръгнахте заедно?

— Боже, да. Първия път, когато ме целуна, си помислих: „Това е момчето, за което ще се омъжа“.

— Доста време ти е отнело. Кога е било това, преди осем или девет години?

— Бяхме в училище — обясни Мег. — Сгодихме се веднага след като се дипломирах, но трябваше да отложим сватбата. Заради това, което стана.

— Изгубила си майка си.

— Не само нея. Един от братовчедите на Гари… две момичета, които познавах в колежа, шефа на баща ми, едно момче, с което Гари работеше. Доста хора. Помниш какво беше.

— Помня.

— Просто не изглеждаше правилно да се омъжа без майка ми. Бяхме наистина близки и тя бе толкова развълнувана, когато й показах пръстена. Щях да нося нейната сватбена рокля и всичко останало.

— И Гари се съгласи да отложите?

— Абсолютно. Както казах, той е наистина страхотен.

— Значи, пренасрочихте сватбата.

— Не веднага. Две години дори не говорихме за нея. И после просто решихме.

— И този път се почувствахте готови?

— Не знам. Предполагам, че накрая просто приех факта, че майка ми няма да се върне. Че никой няма да се върне. А Гари започваше да става нетърпелив. Все ми казваше, че е уморен да бъде тъжен през цялото време. Казваше, че майка ми би искала да се оженим, да създадем семейство. Казваше, че тя би искала да сме щастливи.

— Ти какво мислиш?

— Прав е. И аз бях уморена да съм непрекъснато тъжна.

— Е, какво се случи?

Няколко секунди Мег не проговори. Лори сякаш можеше да я чуе как мисли в мрака, как се опитва да формулира отговора си възможно най-ясно, сякаш от него зависеше много.

— Организирахме всичко, знаеш ли? Наехме зала, избрахме диджей, интервюирахме различни кетъринг фирми. Би трябвало да съм щастлива, нали? — Тя се разсмя тихо. — А все едно изобщо не бях там, все едно всичко се случваше на някой друг, на някой, когото не познавах. Виж я как измисля поканите, виж я, как пробва роклята си.

— Помня това чувство — каза Лори. — Все едно си мъртва, а дори не го знаеш.

— Гари полудя. Не можеше да разбере защо не съм по-въодушевена.

— Кога реши да се откажеш?

— От известно време ми се въртеше в ума. Но продължавах да чакам, надявах се, че нещата ще се подобрят. Отидох на терапевт, пих лекарства, правех много йога. Но нищо не сработи. Миналата седмица казах на Гари, че имам нужда от още едно отлагане, но той не искаше и да чуе. Каза, че или ще се оженим, или ще се разделим. Изборът бил мой.

— И сега си тук.

— Сега съм тук — съгласи се тя.

— Доволни сме, че си с нас.

— Наистина мразя тия цигари.

— Ще свикнеш.

— Надявам се.

И двете повече не проговориха. Лори се сви на една страна, вкусвайки мекотата на чаршафите, опитвайки се да си спомни последния път, когато бе спала в толкова удобно легло. Мег поплака известно време и после утихна.