Том Перота
Останалите (5)

„Карпе Дием“

Джил и Ейми излязоха веднага след вечеря, като осведомиха весело Кевин, че не знаят къде ще ходят, какво ще правят, с кого ще бъдат или кога ще се приберат.

— Късно — беше всичко, което му каза Джил.

— Да — съгласи се Ейми. — Не ни чакай.

— Утре сте на училище — напомни им Кевин, без да си прави труда да добавя, както понякога правеше, че е странно, дето отиването никъде и правенето на нищо може да им отнеме толкова много време. Тази шега вече не беше толкова смешна. — Защо не опитате да останете трезви този път? Да видите дали така ще се събудите с ясни глави.

Момичетата кимнаха сериозно, уверявайки го, че са напълно решени да последват този отличен съвет.

— И внимавайте — продължи той, — навън има доста откачалки.

Ейми изсумтя многозначително, сякаш за да каже, че няма нужда да й разправя за откачалки. Тя носеше чорапи до коляното и къса мажоретна поличка — в светлосиньо, не в кафявото и златното на мейпълтънската гимназия — и беше приложила обичайния си недискретен козметичен арсенал.

— Ще внимаваме — обеща тя.

Джил завъртя очи, недокосната от превъплъщението на приятелката си като добро момиче.

— Ти си най-голямата откачалка — каза тя на Ейми, а после се обърна към Кевин: — Тя е тази, от която хората трябва да се пазят.

Ейми възрази, но беше трудно да бъде взета на сериозно, предвид факта, че изглеждаше много повече като стриптийзьорка, преструваща се на невинна ученичка, отколкото на невинна ученичка. Джил създаваше съвсем друго впечатление — като слабичко момиче, което се е маскирало — в своите дънки с подгънати крачоли и твърде голямото велурено палтенце, което беше взела от гардероба на майка си. Смесица от чувства внезапно връхлетя Кевин, като ги видя заедно: смътна тъга за дъщеря му, която толкова очевадно беше подчинената в този дует, но също и облекчение, заложено в мисълта — или поне надеждата — че непредразполагащият външен вид на Джил може да изпълни ролята на вид защитен камуфлаж.

— Просто се грижете за себе си — каза им той.

Прегърна момичетата за лека нощ, после остана на прага, докато те слизаха по стълбите и пресичаха предната морава. За известно време се бе опитал да ограничи прегръдките до собственото си дете, но Ейми не приемаше да я оставят на сухо. Първоначално беше неловко — той усещаше твърде добре очертанията на тялото й и дължината на допира — но постепенно това стана обичайно. Кевин не одобряваше особено Ейми, нито пък се радваше кой знае колко тя да живее в дома им — беше с тях от три месеца и не даваше признаци, че скоро ще си тръгва — но той не можеше да отрече ползите от присъствието на трети човек. Джил изглеждаше по-щастлива с приятел близо до нея, на масата за вечеря имаше доста повече смях и по-малко от онези мъртви моменти, когато бяха само двамата и нямаше какво да си кажат.

* * *

Кевин излезе от къщата малко след девет. Както обикновено, „Ловъл Терас“ бе осветена като стадион, големите къщи се рееха като монументи в сиянието на охранителните прожектори. Всичко на всичко бяха десет жилища, „луксозни домове“, построени в последните дни на лесните кредити, девет от тях все още се обитаваха. Само къщата на Уестърфилдови бе празна — Пам почина миналия месец, а имотът остана ненаследен — но Асоциацията на собствениците се грижеше за предната морава и светлините. Всеки знаеше какво се случва, когато някоя изоставена къща започне да показва признаци на занемареност и да привлича вниманието на скучаещи тийнейджъри, вандали или Грешните отломки.

Тръгна по главната улица и зави надясно, отправяйки се на нощното си поклонение. Беше като сърбеж — физическа принуда — тази нужда да бъде сред приятели, далече от мрачните уплашени гласове, които често си даваха среща в главата му, но винаги изглеждаха много по-силни и самоуверени в тъмната къща след залез. Един от най-честите странични ефекти на внезапното заминаване беше взривът от маниакална социализация — въвеждащи купони в блоковете, които продължаваха цели уикенди, общи гощавки, които прерастваха в преспиване, срещи набързо, които се проточваха в протяжни говорилни. Баровете бяха претъпкани в месеците след четиринайсети октомври, телефонните сметки достигаха небивали размери. Повечето от оцелелите вече се бяха поуспокоили, но нуждата на Кевин за нощен човешки контакт остана все така силна, като че ли някаква магнетична сила го движеше към центъра на града в търсене на сродни души.

* * *

„Карпе Дием“ беше непретенциозно място, една от таверните за бачкатори, които бяха устояли на трансформацията на Мейпълтън от края на XX век от заводски град до жилищен район. Кевин ходеше там още от млад, още от времето, когато се наричаше „Мидуей Лаундж“ и наливната бира беше само „Бъд“ и „Мич“.

Влезе през вратата на ресторанта — барът беше в съседното помещение — като кимна на познатите лица, докато си проправяше път към задната стаичка, където Пит Торн и Стив Висчевски вече бяха потънали в разговор пред кана с бира и си подаваха един бележник през масата. За разлика от Кевин, двамата мъже имаха съпруги, но обикновено пристигаха в „Карпе Дием“ преди него.

— Господа — каза той и се плъзна до Стив, обемист, впечатляващ мъж, за който Лори винаги казваше, че е ходещ инфаркт.

— Не се тревожи — каза Стив, напълни празна чаша с утайка от каната и я подаде на Кевин, — новата порция идва.

— Вървим по списъка. — Пит му подаде бележника. На първата страница имаше груба скица на бейзболен сектор с имена, надраскани върху запълнените позиции, и въпросителни знаци на празните. — Всичко, което ни трябва, са централен филдър и първи бейзмен. И няколко заместници за всеки случай.

— Четирима или петима нови играчи — допълни Стив. — Можем да го направим, нали?

Кевин проучи скицата.

— Какво стана с онзи доминиканец, за когото ми разправяше? Съпругът на чистачката ти?

Стив поклати глава.

— Хектор е готвач. Работи нощни.

— Може би ще успее да играе през уикендите — добави Пит. — Все е нещо.

Кевин беше удовлетворен от количеството мисли и усилия, които тези момчета бяха вложили в софтболния сезон, от който ги деляха пет или шест месеца. Точно на това се надяваше, когато убеди общинския съвет да възстанови финансирането на развлекателните програми за възрастни, които бяха спрени след Внезапното заминаване. На хората им трябваше причина да излизат от домовете си и да се забавляват, да поглеждат нагоре и да виждат, че небето не е паднало.

— Ще ви кажа какво би помогнало — продължи Стив. — Ако можем да намерим двама левичари, които да хвърлят. В момента всеки в отбора е десничар.

— Е, и? — Кевин довърши разгазираната си бира на една глътка. — Това е олекотена версия. Тия стратегии нямат значение.

— Не, трябва да ги смесиш — настоя Пит. — Другите ще бъдат разбалансирани. Ето защо Майк беше велик. Той наистина ни осигуряваше допълнително измерение.

Отборът на „Карпе Дием“ беше загубил само един играч на четиринайсети октомври — Карл Стенауър, посредствен питчър и второстепенен аутфилдър — но Майк Уелън, техният първокласен питчър и първи бейзмен, беше странична жертва. Жената на Майк беше сред липсващите и той още не се беше възстановил от загубата си. Двамата със сина му бяха нарисували груб, почти неразпознаваем портрет на Нанси на задната стена на къщата и Майк прекарваше повечето си нощи сам със стенописа, в общение с паметта й.

— Говорих с него преди няколко седмици — каза Кевин, — но не мисля, че ще играе тази година. Казва, че сърцето му просто не е в играта.

— Продължавай да го обработваш — настоя Стив. — Средата на състава ни е доста слаба.

Сервитьорката дойде с нова кана и напълни чашите на всички. Те вдигнаха тост за новите попълнения и за победен сезон.

— Хубаво ще е да се върнем на игрището — каза Кевин.

— Без майтап — съгласи се Стив. — Пролетта не е пролет без софтбол.

Пит остави чашата си и погледна Кевин.

— Тъй, има едно нещо, с което искаме да се занимаеш ти. Помниш ли Джуди Долан? Мисля, че беше в класа на сина ти.

— Да. Тя беше кетчър, нали? Областен или нещо подобно?

— Щатски — поправи го Пит. — Играеше в университетския в колежа. Дипломира се през юни и се върна вкъщи за лятото.

— Тя ще е добра придобивка — изтъкна Стив. — Може да поеме базата ми, а аз да се придвижа до първа. Това ще реши много от проблемите ни.

— Чакай малко — прекъсна го Кевин. — Искате лигата да е смесена ли?

— Не — отвърна Пит, разменяйки поглед със Стив. — Точно това не искаме.

— Но това е мъжката софтболна лига. Ако в нея играят жени, значи ще е смесена.

— Ние не искаме жени. Искаме Джуди.

— Не можете да дискриминирате — напомни им Кевин. — Ако приемете една жена, ще трябва да ги приемете всички.

— Това не е дискриминация — настоя Пит. — Това е изключение. Освен това Джуди е по-голяма от мен. Ако не я гледаш отблизо, дори няма да разбереш, че е момиче.

— Гледал ли си някога смесен софтбол? — попита Стив. — Забавно е колкото и мъжки туистър.

— Правят го с ръгбито — каза Кевин. — И изглежда, никой няма против.

— Това е ръгби — напомни Стив. — Те всички са женчовци, първо на първо.

— Съжалявам — каза Кевин. — Може да включите Джуди Долан или може да имаме мъжка лига. Но не и двете.

* * *

Мъжката тоалетна беше доста тесничка — усойно пространство без прозорци, снабдено с мивка, сешоар за ръцете, кофа за боклук, два успоредни писоара и тоалетна чиния — в която на теория беше възможно да се набутат петима души едновременно. Обикновено това се случваше само късно през нощта, когато момчетата бяха изпили толкова много бира, че любезното чакане вече не беше възможно, и всички вече бяха достатъчно развеселени, че неудобствата да им изглеждат част от забавата.

В момента обаче Кевин разполагаше с цялото място само за себе си или поне щеше да е така, ако не беше приятелското лице на Ърни Костело, което се взираше в него от фотографията в рамка, окачена между двата писоара. Ърни беше барман в бившия „Мидуей“, мъж с голям корем и моржов мустак. Стената около портрета му беше изпълнена с прочувствени графити, надраскани от приятелите и бившите му клиенти.

Липсваш ни, друже.

Беше най-добрият!

Не е същото без теб.

Оставаш в сърцата ни…

Направи го двойно!

Кевин задържа главата си надолу, полагайки усилия да игнорира умолителния поглед на бармана. Не беше почитател на паметниците, които избуяваха из целия град след Внезапното заминаване. Нямаше значение дали са дискретни — крайпътно букетче цветя, име на задното стъкло на кола — или големи и крещящи като планината от мечета в предните дворове на малките момичета, или въпросът „Къде е Дони?“, прогорен в тревата по цялата дължина на гимназиалното игрище. Просто не смяташе, че е здравословно през цялото време да се напомня за ужасното и неразбираемо нещо, което се беше случило. Ето защо беше вложил толкова усилия в парада за Деня на героите — беше по-добре мъката да се канализира в годишно скърбене, за да освободи малко от ежедневното напрежение на оцелелите.

Той изми ръцете си и ги потърка под безполезния сешоар, чудейки се дали Пит и Стив не са попаднали, без да искат, на нещо с идеята си да поканят Джуди Долан в отбора. Също като тях, и Кевин предпочиташе да играе в конкурентна мъжка лига, където не трябва да си мериш приказките или да мислиш два пъти, преди да се хвърлиш върху кетчъра, за да разкъсаш близка игра на базата. Но намирането на достатъчно играчи за сериозна лига започваше да му изглежда доста трудно за осъществяване и смяташе, че една забавна смесена лига може би е алтернатива, която си струва да се обмисли. Най-доброто за мнозинството.

* * *

Кевин буквално се блъсна в Мелиса Хълбърт на връщане от тоалетната. Тя се подпираше на стената в одимената ниша и чакаше своя ред за женската тоалетна, която побираше само по един човек. По-късно той осъзна, че срещата им вероятно не е била съвпадение, но отначало му заприлича на такова. Мелиса се направи на изненадана и изглеждаше по-щастлива да го види, отколкото би очаквал.

— Кевин. — Тя го целуна по бузата. — Еха. Къде се криеш?

— Мелиса. — Той направи усилие да имитира топлината на поздрава й. — Доста време мина, а?

— Три месеца — уточни тя. — Най-малко.

— Толкова много? — Той се престори, че изчислява нещо наум, после издаде звук на фалшива почуда. — Е, как я караш?

— Добре. — Тя сви рамене и му даде да разбере, че „добре“ е малко преувеличено, после го огледа за един-два тревожни мига. — Всичко наред ли е?

— Кое?

— Че съм тук.

— Ами да, защо не?

— Не знам. — Усмивката й не успя да притъпи остротата в гласа й. — Просто реших, че…

— Не, не — успокои я той, — не е така.

Една по-възрастна жена, която Кевин не познаваше, излезе от тоалетната и промърмори извинение, докато се промъкваше покрай тях, оставяйки ароматна следа от сладък парфюм.

— Аз съм в бара — каза му Мелиса, докосвайки го леко по ръката. — Ако искаш да ме черпиш едно питие.

Кевин изсумтя извинително.

— Тук съм с приятели.

— Само едно питие — каза му тя. — Мисля, че ми дължиш поне това.

Той й дължеше малко повече, и двамата знаеха това.

— Добре — каза той, — става.

* * *

Мелиса беше една от трите жени, с които Кевин бе опитал да спи, след като съпругата му го напусна, и единствената, която беше горе-долу на неговата възраст. Познаваха се от деца — Кевин беше една година преди нея в училище — и дори имаха лек тийнейджърски флирт през лятото преди последната му година, тежка свалка в края на едно бирено парти. Беше една от позволените забежки — той имаше приятелка, тя си имаше приятел, но приятелката и приятелят бяха във ваканция — която дори не стигна дотам, докъдето му се щеше. Тогава Мелиса беше мацка, здрава червенокоска с луничаво лице и по всеобщо мнение с най-хубавите гърди в гимназията. Кевин успя да сложи ръката си върху лявата, но само за една или две дразнещи секунди, преди тя да я махне от там.

— Някой друг път — каза му с тъга, която звучеше искрена. — Обещала съм на Боб да съм примерна.

Но друг път нямаше нито това лято, нито през следващия четвърт век. Боб и Мелиса останаха заедно в гимназията и колежа и се ожениха. Те поскитаха малко, преди да се върнат в Мейпълтън точно когато Кевин също се връщаше със собственото си семейство. Тогава Том беше само на две, на същата възраст като по-малката дъщеря на Мелиса.

Те се виждаха доста, когато децата бяха малки, на площадки и на училищни събития, на спагети вечери. Никога не станаха близки — никога не се социализираха, не си разменяха нещо повече от обичайните празни приказки — но между тях винаги останаха малката тайна, споменът за лятната вечер, съзнанието за един път, по който не бяха поели.

* * *

В края на краищата той й купи три питиета, първото, за да изчисти дълга си, второто, защото беше забравил колко лесно е да се говори с нея, и третото, защото му харесваше да усеща натиска на крака й върху неговия, докато преглъщаше бърбъна си, което и беше причината да се забърка в беда предишния път.

— Има ли новини от Том? — попита тя.

— Само един имейл преди няколко месеца. Не казваше много.

— Къде е сега?

— Не съм съвсем сигурен. Някъде по Западния бряг, мисля.

— Но е добре?

— Така изглежда.

— Чух за Холи Уейн — каза тя. — Какъв ужас!

Кевин поклати глава.

— Не знам какво, по дяволите, си е мислил синът ми.

Лицето на Мелиса се замъгли от майчина тревога.

— Сега е трудно да си млад. За нас беше различно, знаеш ли? Беше като Златната епоха, а ние просто не го разбирахме.

Кевин искаше да й възрази просто заради принципа, защото беше доста сигурен, че повечето хора смятат собствената си младост за нещо като златна епоха, но в този случай тя имаше право.

— Ами Бриана? — попита той. — Как се справя тя?

— Добре. — Мелиса звучеше така, сякаш се опитва да се убеди сама. — Или поне по-добре от миналата година. Сега има приятел.

— Това е хубаво.

Мелиса сви рамене.

— Срещнаха се през лятото. Някаква мрежа за оцеляване. Седят си и си разказват колко са тъжни.

* * *

При предишната им среща в „Карпе Дием“ — нощта, в която накрая се прибраха заедно — Мелиса говори много за своя развод, който се бе превърнал в малък местен скандал. След почти двайсет години брак, Боб я беше зарязал заради по-млада жена, която срещнал на работата. По това време Мелиса беше в началото на четирийсетте си години, но за нея било като края на живота й, сякаш била изоставена като някаква очукана стара кола край магистралата.

Извън алкохола, основното, което я спираше да продължи, бе омразата към жената, която бе откраднала съпруга й. Джини беше на двайсет и осем, слаба, атлетична жена, която работеше като асистентка на Боб. Ожениха се скоро след като разводът приключи и се опитаха да създадат семейство. Очевидно имаха проблеми със забременяването, но Мелиса не изпитваше утеха от това. Самата мисъл за Боб, който иска деца от друга жена, беше вбесяваща. Това, което правеше всичко още по-оскърбително, бе, че нейните деца всъщност харесваха Джини. Бяха повече от щастливи да наричат баща си измамно копеле, но всичко, което казваха за новата му жена, беше, че е наистина готина. Сякаш за да докаже правотата им, Джини направи многобройни опити да изглади нещата с Мелиса, написа й няколко писма, в които се извиняваше за болката, която й е причинила, и я молеше за прошка.

— Аз просто исках да си я мразя на спокойствие — каза му Мелиса. — А тя не ме остави да направя дори това.

Яростта на Мелиса била толкова чиста, че основната й мисъл на четиринайсети октомври — след като се уверила, че децата й са в безопасност — била дива, неизречена надежда Джини да е сред жертвите, проблематичното й съществуване просто да бъде изтрито от света. Боб щял да страда също като нея; сметките им щели да са уредени. При тези обстоятелства дори би било възможно да възстановят част от изгубеното.

— Можеш ли да си представиш — попита тя Кевин, — колко бях жлъчна.

— На всички им минаваха подобни мисли — напомни й Кевин. — Просто повечето от нас не биха си го признали.

Разбира се, не изчезнала Джини, а Боб, докато се возел в асансьора на един паркинг близо до офиса си. През този ден имало сривове в телефонните услуги и интернета и Мелиса открила, че той липсва чак към девет вечерта, когато самата Джини й се обадила, за да й съобщи новината. Звучала объркана и зашеметена, сякаш някой току-що я бил събудил от дълга следобедна дрямка.

— Боби го няма — повтаряла непрекъснато. — Боби го няма.

— И знаеш ли какво й казах? — Мелиса беше затворила очи, сякаш се опитваше да забрави спомена. — Казах й: добре, сега знаеш какво е чувството.

* * *

Годините бяха променили някои неща, но не и други. Луничките на Мелиса бяха избледнели, а косата й вече не беше червена. Лицето й беше по-пълно, фигурата й не беше толкова очертана. Но гласът и очите й бяха същите. Все едно момичето, което познаваше, бе погълнато в тялото на жена на средна възраст. Беше Мелиса и не беше Мелиса.

— Трябваше да ми се обадиш — каза тя и се намръщи сладко, като сложи длан на бедрото си. — Пропиляхме цялото лято.

— Бях смутен — обясни той. — Имах чувството, че съм те разочаровал.

— Не си ме разочаровал — увери го тя, а дългите й нокти чертаеха загадъчни модели по джинсите му. Носеше сива копринена блуза с разкопчано копче, разкриващо поръбения край на кафяв сутиен. — Нищо особено не е станало. Случва се на всеки.

— Не и на мен — настоя той.

Това не беше съвсем вярно. Подобен проблем имаше и с Лиз Ямамото, двайсет и пет годишна студентка, която бе срещнал в интернет, и после отново с Уенди Холси, трийсет и две годишна, маратонка и помощник-юрист, но беше приписал тези неуспехи на притеснението си как ще се справи, предизвикано от относителната младост на партньорките си. С Мелиса беше по-тъжно и по-трудно за обяснение.

Бяха отишли в къщата й, пиха по чаша вино и после се отправиха към спалнята. Беше добре, отпуснато и естествено, напълно нормално — като че ли довършваха започнатото в гимназията, до последния момент, когато целият живот се оттече от него. Това беше поражение от различен мащаб, удар, от който още не се беше съвзел.

— Първият път с нов партньор е страшничко — каза му тя. Трудно се получава.

— Гласът на опита, а?

— Повярвай ми, Кевин. Вторият път ще стане.

Той кимна, напълно готов да приеме това като общо правило, но също толкова искаше и да е изключението, което ще го наруши. Защото дори сега, докато палецът й едва почиваше на чатала му, все още не усещаше нищо кой знае какво извън глухото туптене на желанието, закърнялата вина на един женен мъж, излязъл с друга жена. Изглежда, нямаше значение, че съпругата му е заминала или че хората на неговата възраст се сваляха непрекъснато в „Карпе Дием“. Някои бяха женени, някои не. Нещата сега бяха далеч по-свободни в това отношение, отколкото беше свикнал. Но съвестта му сякаш бе заседнала в миналото, привързана към набор от условия, които вече не съществуваха.

— Не знам. — Той се усмихна тъжно, опитвайки се да й даде да разбере, че не е нищо лично. — Просто не мисля, че ще стане.

— Имам хапчета — прошепна му тя. — Те ще те оправят.

— Наистина ли? — Кевин бе заинтригуван. Беше обмислял да помоли лекаря си да му предпише нещо, но не бе събрал смелост. — Откъде ги взе?

— Има ги. Не си единственият с такъв проблем.

— Ха. — Очите му се отклониха надолу. За разлика от лицето й, гърдите й все още бяха луничави. Той пазеше хубав спомен за тях от последната им среща. — Това може и да подейства.

Мелиса се наведе по-близо, докато носът й почти докосна неговия. Косата й миришеше хубаво, фин нюанс на бадеми и орлови нокти.

— Ако ерекцията ти продължи повече от четири часа — каза му, — вероятно ще ми трябва почивка.

* * *

Беше смешно — след като Кевин знаеше, че има на разположение фармацевтична помощ в случай на нужда, той разбра, че вероятно няма да се наложи да я използва. Усети това още преди да напуснат бара, а оптимизмът му се увеличи по пътя към дома на Мелиса. Харесваше му да върви в мрака по обточените с дървета улици и да държи за ръката привлекателна жена, която беше дала ясно да се разбере, че го желае в леглото си. Още по-добре стана, когато тя го спря пред началното училище „Бейли“, бутна го към едно дърво и го целуна продължително и силно. Той не помнеше последния път, когато бе изпитал това характерно двустранно усещане: топлото меко тяло отпред и студената кора, която бодеше грубо гърба му. „Във втори курс ли? — зачуди се. — Може би с Деби Дероса.“ Бедрата на Мелиса нежно се полюшваха и създаваха сладко, пулсиращо триене. Той се протегна и сграбчи задника й, беше мек и женствен, тежеше в ръката му. Тя издаде мъркащ звук, сякаш езикът й се въртеше в устата.

„Няма за какво да се тревожиш — помисли си Кевин, като си представи двамата на пода в дневната, Мелиса върху него, а членът му — твърд като на колежанин. — Осигурил съм подкрепления.“

Миризмата на дим ги накара да се разделят, неочаквано осъзнаха, че имат компания. Обърнаха се и видяха двама наблюдатели да бързат към тях откъм училището — сигурно се бяха крили в храстите до главния вход — движеха се със странното чувство за спешност, което им беше присъщо, сякаш човек им беше стар приятел, когото тъкмо са забелязали на летището. Изпита облекчение, като видя, че Лори не е там.

— О, боже — измърмори Мелиса.

Кевин не разпозна по-възрастната жена, но по-младата — слабичко момиче с лошо телосложение — му беше позната от „Сейфуей“, където работеше като касиерка. Имаше странно име, което не си спомняше съвсем, нещо, което винаги изглеждаше като грешно написано на баджа й.

— Здравей, Шана — каза той в опит да бъде учтив, както би се отнесъл и към всеки друг. — Шана, нали?

Момичето не отговори, а и той не очакваше. Дори когато беше свободна от обета си, не бе много разговорлива. Тя просто впери поглед в него, сякаш се опитваше да прочете мислите му. Партньорката й направи същото с Мелиса. „В погледа на по-голямата жена има нещо сурово — помисли Кевин, — някаква самодоволна нотка на осъждане.“

— Кучка — каза й Мелиса. Звучеше ядосана и малко пияна. — Предупредих те за това.

По-възрастната наблюдателка поднесе цигарата към устните си, а бръчките около устата й се очертаха, когато си дръпна. Тя издиша дима право в лицето на Мелиса в тънка презрителна струя.

— Казах ти да ме оставиш на спокойствие — продължи Мелиса. — Казах ти, нали?

— Мелиса. — Кевин постави ръка на рамото й. — Не прави това.

Тя се отърси от докосването му.

— Тази кучка ме преследва. Това е третият път за една седмица. Писна ми.

— Всичко е наред — каза Кевин. — Нека просто си тръгнем.

— Не е наред. — Мелиса пристъпи към наблюдателите и ги разпъди като гълъби. — Махайте се! Разкарайте се оттук, мамка му! Оставете ни на мира!

Наблюдателките не отстъпиха, нито се впечатлиха от нецензурния израз. Те просто стояха спокойни и безизразни и смучеха цигарите си. Предполагаше се, че това трябва да ти напомня, че Бог гледа и следи и най-дребните ти действия — или поне Кевин бе чувал така — но ефектът беше просто дразнещ, като нещо, което някое малко дете прави, за да ти лази по нервите.

— Моля ви — каза Кевин, без да е сигурен дали на Мелиса, или на наблюдателките.

Мелиса се предаде първа. Тя тръсна глава с отвращение, извърна се от тях и направи колеблива стъпка към Кевин. Но спря, издаде остър гърлен звук, после се завъртя и се изплю в лицето на мъчителката си. Не се престори — не беше само звук без слюнка — а сочна ученическа храчка, която уцели жената право по бузата с ясно доловимо пльокване.

— Мелиса! — извика Кевин. — Исусе Христе!

Наблюдателката не трепна, дори не избърса разпенената плюнка, докато се стичаше по брадичката й.

— Кучка! — каза отново Мелиса, но убеждението беше напуснало гласа й. — Ти ме накара.

* * *

Извървяха останалата част от пътя в мълчание, вече не си държаха ръцете и полагаха всички усилия да игнорират придружителките си в бяло, които ги следваха толкова близо, че сякаш бяха една група, четирима приятели, излезли навън.

Наблюдателките спряха в началото на моравата пред къщата на Мелиса — те рядко нарушаваха частната собственост — но Кевин можеше да усети очите им върху гърба си, докато наближаваше предните стъпала. Мелиса спря до вратата и се пресегна към чантата си, ровейки за ключовете.

— Все още можем да го направим — каза му без всякакъв ентусиазъм. — Ако искаш.

— Не знам. — Кевин усещаше в гърдите си меланхолна тежест, сякаш бяха прескочили секса и бяха стигнали направо до разочарованието след него. — Ще възразиш ли, ако отложим?

Тя кимна, като че ли очакваше това, хвърляйки поглед към жените на тротоара.

— Мразя ги — каза. — Надявам се, че всички ще хванат рак.

Кевин не й напомни, че неговата съпруга също беше една от тях, но тя си спомни сама.

— Съжалявам.

— Всичко е наред.

— Просто не разбирам защо трябва да съсипят и всичко за нас.

— Те смятат, че ни правят услуга.

Мелиса се разсмя тихо, сякаш това беше тяхна лична шега, после целуна Кевин целомъдрено по бузата.

— Обади ми се — каза му. — Не ме забравяй.

Наблюдателите чакаха на тротоара, лицата им бяха безизразни и търпеливи, с новозапалени цигари в ръка. Той се зачуди дали да не се отклони от пътя си — те обикновено не преследваха хората — но беше късно и бе уморен, така че си тръгнаха заедно. Усещаше известна лекота в стъпките им, докато вървяха редом с него, удовлетворени от добре свършената работа.