Том Перота
Останалите (4)

Специален човек

Нямаше нужда Том Гарви да пита защо на прага му стои момиче с куфар в ръка. Вече от седмици усещаше как надеждата бавно напуска тялото му — беше малко като да скъсаш с някого — и сега вече я нямаше. Беше в емоционален банкрут. Момичето му се усмихна сухо, сякаш бе прочела мислите му.

— Ти ли си Том?

Той кимна. Тя му подаде плик с името му, написано на него.

— Честито. Ти си новата ми бавачка.

Беше я виждал преди, но никога толкова отблизо и беше по-хубава, отколкото бе осъзнавал — малко азиатско момиче, най-много на шестнайсет, с невъзможно черна коса и лице във формата на идеална сълза. „Кристин“, спомни си той името й, четвъртата съпруга. Тя го остави да я зяпа за малко, после се умори.

— Ето — каза и извади айфона си. — Защо не си направиш една снимка?

Два дни по-късно ФБР и Щатската полиция на Орегон арестуваха мистър Гилкрест при акция, която телевизиите упорито наричаха „изненадващ утринен набег“, макар че не беше изненада за никого, със сигурност не и за самия мистър Гилкрест. От предателството на Ана Форд той предупреждаваше последователите си за задаващите се мрачни времена и се опитваше да ги убеди, че всичко е за добро.

„Каквото и да се случи с мен — пишеше той в последния си имейл, — не се отчайвайте. За всичко има причина.“

Макар че очакваше ареста, Том беше хванат неподготвен от тежестта на обвиненията — многобройни случаи на изнасилване от втора и трета степен и содомия, както и укриване на данъци и нелегални превози на малолетни през щатските граници — и беше обиден от очевидното удоволствие, което новинарите извличаха от така нареченото от тях „зрелищно падение на самопровъзгласилия се месия“, „шокиращи твърдения“, които правеха „репутацията му на светец на парцали“ и оставяха „бързо растящото му младежко движение в безпорядък“. Телевизиите продължаваха да излъчват един и същ неласкателен видеозапис на закопчания с белезници мистър Гилкрест, ескортиран в съдебната зала в омачкана копринена пижама, със сплескана от едната страна коса, като че ли току-що измъкнат от леглото. Скролбарът в дъното на екрана показваше: ХОЛИ УЕЙН? РАЗВЕНЧАНИЯТ ЛИДЕР НА КУЛТА АРЕСТУВАН ЗА СЕКСУАЛНИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ. ГРОЗЯТ ГО 75 ГОДИНИ ЗАТВОР.

Предаването гледаха четирима — Том и Кристин, както и съквартирантите на Том, Макс и Луис. Том не ги познаваше много добре, те просто бяха назначени от Чикаго, за да му помагат в Центъра за изцелителни прегръдки в Сан Франциско, но доколкото можеше да каже, реакциите им на новините бяха напълно характерни: чувствителният Луис плачеше тихо, а лудата глава Макс крещеше мръсотии на екрана, настоявайки, че мистър Гилкрест е бил натопен. От своя страна Кристин изглеждаше странно ненакърнена от предаването, като че ли всичко се развиваше според плана. Единственото, което я притесняваше, беше пижамата на съпруга й.

— Казах му да не носи тази — отбеляза тя. — Прилича на Хю Хефнър с нея.

Тя се оживи малко повече, когато на екрана се появи червендалестото лице на Ана Форд. Ана беше духовна съпруга номер шест и единствената не-азиатка в групата. Тя изчезна от ранчото в края на август, само за да се появи две седмици по-късно в „60 минути“, където разказа на света за харема малолетни момичета, които задоволяваха всяка нужда на Холи Уейн. Твърдеше, че била на четиринайсет по време на женитбата си, отчаяна бегълка, която приела помощта на две приятни момчета на автобусната спирка в Минеаполис. Те й дали храна и убежище, а после я превозили до ранчото на Гилкрест в Южен Орегон. Трябва да е направила добро впечатление на застаряващия пророк, защото три дни след пристигането си той сложил пръстен на ръката й и я приел в леглото си.

— Той не е месия, а просто развратен старец.

Това изявление се превърна в лайтмотива на скандала.

— А ти си Юда — каза на телевизора Кристин. — Юда с дебел бял задник.

* * *

Всичко беше съсипано, всичко, за което Том беше работил и се беше надявал през последните две години и половина, но по някаква причина не се чувстваше разбит, както бе очаквал. Зад болката прозираше ясно чувство на облекчение, осъзнаването, че нещата, от които си се ужасявал, най-накрая са се случили, че вече не живееш в страх от тях. Разбира се, имаше цяло тресавище от проблеми, за които да се тревожи, но щеше да има време да се справи с тях по-късно.

Беше отстъпил леглото си на Кристин и сега спеше в дневната, след като всички други си легнеха. Преди да загаси лампата, вземаше снимката на своя специален човек — Вербецки с фойерверките — и я гледаше няколко секунди. За първи път откакто се помнеше, не прошепваше името на стария си приятел, нито пък отправяше нощната си молитва липсващите да се върнат. Какъв беше смисълът? Имаше чувството, че тъкмо се е събудил, след като е спал твърде дълго, и не може да си спомни съня, който го е забавил.

„Няма ги — помисли си Том. — Трябва да се примиря с това.“

* * *

Три години по-рано, когато пристигна за първи път в колежа, Том беше като всички останали — нормално американско дете със среден успех, което искаше да учи бизнесспециалност, да бъде готин студент, да пие тонове бира и да преспи с колкото се може повече сравнително яки мадами. През първите няколко дни изпитваше носталгия по дома, носталгия по познатите улици и сгради на Мейпълтън, по родителите и сестра си и всичките си приятели, разпръснати в институциите за висше образование в страната, но знаеше, че тъгата му е временна и дори здравословна. Тревожеше се, когато срещаше други първокурсници, които говореха за родните си места и понякога за семействата си с привично презрение, сякаш бяха прекарали първите си осемнайсет години в затвора и най-накрая се бяха освободили.

Неделята след началото на занятията той се напи и отиде на футболен мач с голяма група от неговия етаж, половината му лице беше боядисано с оранжево, а другата половина — със синьо. Всички студенти бяха концентрирани в една секция на куполния стадион, ревяха и пееха като един-единствен организъм. Беше въодушевяващо да се слее с тълпата, да почувства как идентичността му се разтопява в нещо по-голямо и по-могъщо. Оранжевите победиха и същата нощ на сбирката на братството той срещна момиче, чието лице беше боядисано също като неговото, отиде в стаята й и откри, че животът в колежа надхвърля и най-смелите му очаквания. Все още можеше да си припомни живо усещането, когато се прибираше, след като бе излязъл от стаята й, докато слънцето изгряваше, с развързани обувки, изчезнали чорапи и боксерки; помнеше поздрава, който си размени с някакво момче, което се олюляваше срещу него на двора като негов огледален образ, и плясъка на ръцете им, който отекна триумфално в утринната тишина.

Само след миг всичко беше свършило. Учебната година бе отменена на петнайсети октомври, дадоха им седем дни да си стегнат багажа и да опразнят кампуса. Тази последна седмица съществуваше в паметта му като мъгла от объркани сбогувания — стаите се опразваха бавно, чуваха се приглушените звуци от плачещи зад вратите хора и тихите им проклятия, докато прибираха телефоните в джоба си. Направиха се няколко отчаяни купона, един от които свърши с отвратителна кавга, и набързо организирани мемориални служби на стадиона, на които ректорът тържествено рецитира имената на университетските жертви в онова, което тъкмо беше наречено Внезапното заминаване. Списъкът включваше и имената на инструктора по физика на Том и на едно момиче от часовете по английски, което беше взело свръхдоза приспивателни, щом научи за изчезването на еднояйчната й близначка.

Той не беше направил нищо лошо, но помнеше странното усещане за срам — за личен провал — когато се върна у дома си, след като го беше напуснал, все едно беше скъсан или го бяха изгонили дисциплинарно. Но изпитваше и утеха и успокоение в това, да се върне при семейството си, да открие всички живи и здрави, макар че сестра му очевидно беше преживяла доста. Том я попита няколко пъти за Джен Сасман, но тя отказваше да говори или защото беше твърде разстройващо — според теорията на майка му — или защото просто й беше писнало от темата.

— Какво искаш да ти кажа? — тросваше му се тя. — Мамка му, тя се изпари, това е.

Останаха само четиримата две седмици, гледаха дивидита и играеха настолни игри, правеха всичко, което можеше да ги разсее от истеричната монотонност на телевизионните новини — обсесивно повтаряне на едни и същи основни факти, все по-увеличаващия се брой на липсващите, интервю след интервю с травматизирани очевидци, които казваха неща като: „Той стоеше точно до мен…“ или „Обърнах се само за секунда…“, преди гласовете им да се извият в смущаващ кикот. Медийното отразяване беше различно от това за единайсети септември, когато мрежите показваха горящите кули до безкрай. Четиринайсети октомври беше по-аморфен, по-труден за обхващане: имаше огромни струпвания на коли по магистралите, катастрофирали влакове, много паднали малки самолети и хеликоптери, за щастие, в САЩ нямаше нито един катастрофирал голям пътнически самолет, макар че няколко бяха приземени от ужасените втори пилоти, а един дори от стюарда, който за малко се превърна в национален герой, една ярка точка в морето от мрак — но медиите така и не можаха да създадат едно-единствено изображение, което да символизира катастрофата. Нямаше и враг, който да бъде мразен, а това правеше нещата много по-трудни за осмисляне.

В зависимост от навиците си, човек можеше да слуша експертите, които провеждаха дебати върху валидността на противоречивите религиозни и научни обяснения за събитието, което беше или чудо, или трагедия, или можеше да гледа безкрайни серии от прозрачни монтажи, празнуващи живота на заминалите знаменитости — Джон Меленкамп и Дженифър Лопес, Шак и Адам Сандлър, мис Тексас и Грета ван Састерн, Владимир Путин и папата. Имаше толкова много различни нива на слава, примесени едно в друго — техничарят в рекламите на „Върайзън“ и пенсионираният съдия от Върховния съд, латиноамериканският тиранин и куотърбекът, никога неразвил своя потенциал, остроумният политически консултант и онази мацка от „Ергенът“. Според „Фуд Нетуърк“ малкият свят на звездните готвачи бе понесъл непропорционално голям удар.

Първоначално Том нямаше против да си е вкъщи. Имаше смисъл във времена като това хората да са със своите близки. Във въздуха тежеше някакво почти непоносимо напрежение, настроение на тревожно очакване, макар никой да не знаеше дали се чака логично обяснение, или втора вълна изчезвания. Сякаш целият свят бе поспрял да си поеме дълбоко въздух и да се закали за онова, което предстои да се случи.

* * *

НИЩО НЕ СЕ СЛУЧИ.

Докато седмиците се влачеха, усещането за предстояща криза започна да се топи. Хората се умориха да се крият в къщите си и да предъвкват зловещи предположения. Том започна да излиза след вечеря заедно с група от гимназиалните му приятели и да ходи в „Кантийн“, долнопробен бар в „Стоунууд Хайтс“, където не бяха особено стриктни в проверките за фалшиви лични карти. Всяка нощ беше като комбинация от годишното завръщане от колежа и бдение — наоколо се мотаеха всякакви невероятни хора, купуваха питиета и си разменяха истории за липсващи приятели и познати. Трима души от неговия клас бяха сред липсващите, без да се броят мистър Ед Хакни, презираният от всички заместник-директор, и портиерът, когото всички наричаха Марбълс.

Почти всеки път когато Том стъпеше в „Кантийн“, към мозайката от загуби се прибавяше ново парченце, обикновено под формата на някой полузабравен човек, за когото не се бе сещал от години: икономката на Дейв Кийган от Ямайка, Ивон; мистър Баунди, младши учител по заместване, чийто лош дъх беше легендарен; Джузепе, лудият италианец, който притежаваше „Марио Пица Плюс“, преди да я купи навъсеният албанец. Една нощ в началото на декември, докато Том играеше дартс с Пол Ердман, към тях се промъкна Мат Теста.

— Хей — започна той с онзи мрачен тон, който хората използваха, когато обсъждаха четиринайсети октомври. — Помните ли Джон Вербецки?

Том хвърли стреличката си малко по-силно, отколкото възнамеряваше. Тя полетя високо и неточно и почти пропусна дъската.

— Какво за него?

Теста сви рамене по начин, който направи отговора му излишен.

— Няма го.

Пол пристъпи към линията на пода. Присвивайки очи като бижутер, той засили стреличката си право в средата на мишената, само на инч от идеалния център и малко вляво.

— Кого го няма?

— Това беше преди теб — обясни Теста. — Вербецки се премести едно лято след шести клас. В Ню Хампшир.

— Познавам го още от предучилищната — каза Том. — Обикновено се виждахме на площадката. Мисля, че веднъж ходихме в „Сикс Флагс“. Беше добро дете.

Мат кимна с уважение.

— Братовчед му познава братовчед ми. Така научих.

— Къде е бил? — попита Том.

Това беше задължителен въпрос. Изглеждаше важно, макар че беше трудно да се каже защо. Без значение къде е бил човекът, когато се случи, мястото винаги му се струваше зловещо и напълно уместно.

— Във фитнеса. На един от тренажорите.

— Мамка му. — Том поклати глава, представяйки си внезапно опустялата машина, все още движещите се дръжки и педали, все едно по своя воля, последното проявление на Вербецки. — Трудно е да си го представя във фитнеса.

— Знам. — Теста се намръщи, сякаш нещо не пасваше. — Той беше женчо, нали.

— Не точно — отвърна Том. — Мисля, че просто беше много чувствителен. Обикновено майка му режеше етикетите на дрехите му, за да не го подлудяват. Помня в предучилищната, че непрестанно си сваляше ризата, защото казваше, че го сърби ужасно много. Учителите все му казваха, че е неприлично, но на него не му пукаше.

— Точно така — ухили се Теста. Започваше да си спомня. — Веднъж спах у тях. Той си легна на светло, докато слушаше непрекъснато една песен на „Бийтълс“, „Автор на евтини романи“ или нещо подобно.

— „Джулия“ — каза Том. — Това беше вълшебната му песен.

— Какво?

Пол хвърли последната си стрела. Тя се приземи със съчувствено туп точно под абсолютния център.

— Така я наричаше — обясни Том. — Ако не звучеше „Джулия“, не можеше да заспи.

— Все тая. — Теста не оцени прекъсването. — Той се опитва да спи у нас няколко пъти, но никога не се получи. Увиваше се в спалния си чувал, обличаше си пижамата, измиваше си зъбите, абсолютно всичко. И тогава, точно когато трябваше да си легне, се проваляше. Долната му устна започваше да трепери и все се стигаше до: „Пич, не се сърди, но трябва да се обадя на мама“.

Пол погледна през рамо, докато вадеше стреличките от дъската.

— Защо се преместиха?

— Не знам, мамка му — отвърна Теста. — Сигурно баща му е получил нова работа или нещо от сорта. Беше много отдавна. Знаеш как е — заклеваш се, че ще поддържаш връзка и го правиш за малко, а после никога повече не се виждате. — Той се обърна към Том. — Помниш ли изобщо как изглеждаше?

— Май да. — Том затвори очи, опитвайки се да си представи Вербецки. — Малко дундест, с руса коса с бретон. С наистина големи зъби.

— Големи зъби ли? — разсмя се Пол.

— Като на бобър — поясни Том. — Сигурно са му сложили скоби, след като си тръгнаха.

Теста вдигна бирата си.

— За Вербецки — каза.

Том и Пол чукнаха своите бутилки в неговата.

— За Вербецки — повториха заедно.

Така правеха. Говореха за човека, вдигаха тост и после продължаваха. Бяха изчезнали достатъчно хора, за да могат да си позволят да се задържат повече върху отделен човек.

Но по някаква причина Том не можеше да забрави Джон Вербецки. Когато същата нощ се прибра у дома, се качи на тавана и разгледа няколко кутии със стари снимки, избелели свидетелства от дните, преди родителите му да му купят дигитален фотоапарат, когато изпращаха лентата по пощата до лабораторията за проявяване. Майка му му натякваше от години да сканира тези снимки, но той още не се беше заел с това.

Вербецки се появяваше на няколко снимки. Ето го в Деня за активности в училище как балансира яйце върху чаена лъжичка. На един Хелоуин беше омар сред супергероите и не изглеждаше особено щастлив. Той и Том бяха заедно в отбора по тийбол; седяха заедно под дърво, хилеха се с почти състезателна енергичност, носеха еднакви червени шапки и тениски, на които пишеше „Акулите“. Изглеждаше, повече или по-малко, така, както си го спомняше Том — рус и зъбат, във всеки случай, ако не точно дундест.

Една от снимките му направи особено впечатление. Беше близък план, направен през нощта, когато бяха на шест или седем години. Трябваше да е било около Четвърти юли, защото Вербецки имаше запален фойерверк в ръката, преекспониран облак от огън, който изглеждаше почти като захарен памук. Щеше да изглежда празнично, ако не се взираше със страх в обектива, все едно не смяташе, че е добра идея да държи цвърчащ метален жезъл толкова близо до лицето си.

Том не беше сигурен защо снимката го заинтригува толкова много, но реши да не я връща в кутията. Свали я долу и я изучава дълго време, преди да заспи. Беше почти сякаш Вербецки му пращаше тайно съобщение от миналото, задаваше въпрос, на който само Том можеше да отговори.

* * *

Някъде по това време Том получи писмо от колежа, което го информираше, че заниманията се възстановяват на 1 февруари. Присъствието, натъртваше писмото, не е задължително. Всеки студент, който не желае да участва в този „извънреден пролетен семестър“, можеше да го направи, без да бъде застрашен от финансово или академично наказание.

„Целта ни е — обясняваше ректорът — да продължим да работим в намален състав през този период на повсеместна несигурност, да изпълняваме жизненоважната си мисия да учим и да изследваме, без да упражняваме ненужно напрежение върху онези членове на нашата общност, които не са подготвени да се върнат в този момент.“

Том не беше изненадан от това съобщение. Много от приятелите му бяха получили подобни писма от своите училища. Това беше част от общонационалното усилие да се „запали“ Америка, обявено от президента две седмици по-рано. Икономиката бе изпаднала в остра депресия след четиринайсети октомври, фондовата борса се бе сринала, а потреблението бе спаднало рязко. Разтревожените експерти предричаха „верижна реакция на икономическо стапяне“, ако не се направеше нещо, за да се спре тази низходяща спирала.

„Изминаха почти два месеца, откакто претърпяхме ужасяващ и неочакван удар — казваше президентът в своето обръщение към нацията. — Шокът и скръбта, макар и огромни, вече не могат да са извинение за песимизъм или парализа. Трябва да отворим наново училищата, да се върнем в офисите, заводите и фермите и да започнем възобновяването на живота си. Няма да е лесно и няма да е бързо, но трябва да започнем сега. Всеки един от нас има задължение да се изправи и да поеме своята част от работата по възстановяването на страната.“

Том искаше да поеме своята част, но съвсем искрено не знаеше дали е готов да се върне в колежа. Попита родителите си, но тяхното мнение само отразяваше собственото му раздвоение. Майка му смяташе, че трябва да остане вкъщи, може би да вземе няколко курса в общинския колеж и да се върне в Сиракюз през септември, когато се очакваше всичко да е доста по-ясно.

— Все още не знаем какво се случи — каза му тя. — Ще се чувствам доста по-спокойна, ако си тук с нас.

— Аз мисля, че трябва да се върнеш — каза баща му. — Какъв е смисълът да висиш тук и да не правиш нищо?

— Не е безопасно — настоя майка му. — Ами ако се случи нещо?

— Не ставай смешна. Там е също толкова безопасно, колкото и тук.

— Предполага ли се това да ме успокои? — попита тя.

— Виж — започна баща му, — всичко, което знам, е, че ако остане тук, просто ще продължи да излиза и да се напива с приятелчетата си всяка нощ. — Той се обърна към Том. — Греша ли?

Том сви равнодушно рамене. Знаеше, че пие много и започваше да се чуди дали не се нуждае от професионална помощ. Но нямаше начин да обсъжда пиенето си, без да говори за Вербецки, а наистина не се чувстваше готов да сподели тази тема с никого.

— Смяташ, че ще пие по-малко в колежа? — попита майка му.

Том слушаше как родителите му го обсъждат, все едно не е в стаята, едновременно притеснен и заинтригуван.

— Ще трябва — отвърна баща му. — Няма да може да пие всяка нощ и да се справя с работата си.

Майка му понечи да отговори нещо, но реши, че не си струва. Обърна се към Том и задържа погледа му за няколко секунди, отправяйки му мълчалив зов за подкрепа.

— Какво искаш да правиш ти?

— Не знам — отвърна той. — Доста съм объркан.

Накрая решението му беше повлияно повече от приятелите, отколкото от родителите му. През следващите няколко дни те му казваха един по един, че ще се върнат за втория семестър — Пол в Международния университет във Флорида, Мат в Гетисбърг, Джейсън в Университета на Делауеър. Без своите дружки, идеята да остане у дома загуби привлекателността си.

Майка му реагира стоически, когато я информира. Баща му го потупа одобрително по рамото.

— Ще се оправиш — каза му той.

Пътуването до Сиракюз сякаш беше по-дълго през януари, отколкото през септември и не само заради периодичните снежни вихрушки, които брулеха магистралата на пориви и превръщаха другите коли в призрачни сенки. Настроението в колата беше потискащо. Том не можеше да измисли какво да каже, а родителите му едва си говореха. Така беше, откакто се върна у дома — майка му беше мрачна и отдалечена, замислена за Джен Сасман и значението на случилото се; баща му беше нетърпелив, мрачно весел, малко твърде настоятелен, че най-лошото е минало и просто трябва да продължат да живеят. „Ако не друго — помисли си той, — ще е облекчение да се махна от тях.“

Родителите му не останаха дълго, след като го закараха. Задаваше се голяма буря и искаха да тръгнат, преди да ги застигне. Майка му му подаде един плик, преди да напусне общежитието.

— Автобусен билет. — Прегърна го силно, почти стряскащо. — В случай че промениш решението си.

— Обичам те — прошепна той.

Прегръдката на баща му беше бърза, почти формална, като че ли щяха да се видят отново след ден-два.

— Забавлявай се — заръча му той. — Само веднъж си в колежа.

* * *

По време на извънредния пролетен семестър Том кандидатства в „Алфа Тау Омега“. Отдавна искаше да се присъедини към някое братство — в съзнанието му това беше олицетворение на самия колеж — и процесът по приемане вече беше напреднал, докато успее да признае пред себе си, че това в момента изобщо не го интересува. Когато се опита да си се представи в бъдещето, да си представи живота, който го чака в АТО — голямата къща на „Уолнът Плейс“, дивите купони и смахнатите лудории, среднощните разговори с братята, които щяха да са му доживотни приятели и съюзници — той му изглеждаше мъглив и нереален, като образи от филм, който бе гледал отдавна и чийто сюжет не можеше да си спомни.

Можеше да се оттегли, разбира се, да го остави евентуално за есента, когато се почувства по-добре, но реши да се подготви. Казваше си, че не иска да изоставя Тайлър Ручи, неговия съквартирант и брат по обет, но знаеше, че залозите са по-високи. Към края на февруари вече беше спрял да посещава лекции — откри, че му е невъзможно да се концентрира върху ученето — така че кандидатстването беше всичко, което му остана, единствената му реална връзка с нормалния колежански живот. Без него щеше да се превърне в поредната загубена душа, каквито се виждаха из целия кампус през тази зима — бледи, вампироподобни деца, които спяха по цял ден и обикаляха от общежитието до студентския център на Маршал стрийт нощем, постоянно проверявайки телефона си за съобщения, които никога не пристигаха.

Друго предимство на кандидатстването беше, че му даваше нещо, за което да си говори с родителите му, които звъняха почти всеки ден, за да го чуят. Том не беше особено добър лъжец, така че му беше полезно да може да каже: „Ходихме на лов за боклуци“ или „Трябваше да приготвяме закуската в леглото за по-старшите братя, а после да им я сервираме с престилки на цветя“, с готови подробности, за да подкрепи твърденията си. Беше много по-трудно, когато майка му го разпитваше за училището и той трябваше да импровизира нещо за есета и изпити и за бруталните задачи по статистика.

— Колко имаш на курсовата? — питаше тя.

— Коя курсова?

— По политически науки. За която говорихме.

— О, тази ли. Още едно В+.

— Значи е харесал тезата ти?

— Ами всъщност не каза.

— Защо не ми пратиш есето по имейла? Бих искала да го прочета.

— Не ти трябва да го четеш, мамо.

— Бих искала. — Тя замлъкна. — Сигурен ли си, че си добре?

— Да, всичко е наред.

Том винаги настояваше, че всичко е наред — беше зает, създаваше си приятели, държеше стабилно средно ниво на оценки. Дори когато обсъждаха братството, се стараеше да набляга на позитивното, да се фокусира върху неща като дневните групи за учене и нощните караоке купони между братствата, както и да избягва всякакво споменаване на Чип Глийсън, единствения активен брат на АТО, изчезнал на 14 октомври.

Аурата на Чип витаеше застрашително около къщата на братството. В главната зала за купони имаше негов портрет в рамка, имаше и учредена стипендия в негова памет. От кандидатите се изискваше да запомнят всевъзможна информация за него: рождения му ден, имената на членовете на семейството му, десетте най-харесвани от него филми и групи и пълен списък на всички момичета, с които беше спал в печално късия си живот. Това беше трудната част — ставаше въпрос за общо трийсет и седем приятелки, като се започнеше от Тина Уонг в началото на гимназията и се свършеше със Стейси Грийнглас, хубавичкото момиче от Алфа Чи, която е била с него в леглото на четиринайсети октомври и го е яздила обърната, ако легендите бяха верни — и която трябвало да остане в болница няколко дни в резултат на тежката емоционална травма от неговото неочаквано заминаване насред акта. Някои от братята разказваха тази история, все едно беше смешен виц, почит към разгонеността на любимия им приятел, но всичко, за което Том можеше да мисли, бе колко ужасно трябва да е било за Стейси, нещо, от което никога не се възстановяваш.

Една вечер на събиране с Три Делта обаче Тайлър Ручи посочи една знойна мацка на дансинга, която се кълчеше заедно с един университетски играч. Тя беше загоряла и носеше невероятно тясна рокля, и се привеждаше, докато въртеше задника си в бавни кръгове към чатала на партньора си.

— Знаеш ли кой е това?

— Кой?

— Стейси Грийнглас.

Том я гледа дълго как танцува — изглеждаше щастлива, прокарваше ръце по гърдите си и надолу по хълбоците и бедрата, правеше физиономии на порнозвезда заради приятелите си — и се опитваше да разбере какво знае тя, което той не знае. Беше готов да приеме възможността Чип да не е означавал много за нея. Може би е било свалка за една нощ или сексприятелче. И все пак той беше реален човек, човек, който бе играл активна и доста важна роля в живота й. А тя беше тук, само няколко месеца по-късно след изчезването му, и танцуваше на купон, като че ли той никога не бе съществувал.

Не че Том я порицаваше. Съвсем не. Той просто не можеше да разбере как е възможно Стейси да забрави Чип, докато той все още беше обсебен от Вербецки, дете, което не беше виждал от години и вероятно нямаше дори да разпознае, ако се бяха сблъскали на тринайсети октомври.

Но положението беше такова. Той мислеше за Вербецки през цялото време. Обсесията му дори се задълбочи, откакто се върна в колежа. Носеше тази глупава снимка — малкото дете с фойерверка — навсякъде, където идеше и я гледаше по няколко пъти на ден, като напяваше името на стария си приятел, сякаш беше някаква мантра: „Вербецки, Вербецки, Вербецки“. Той беше причината да го късат, причината да лъже родителите си, причината да не боядисва повече лицето си в синьо и оранжево и да крещи до скъсване на стадиона, причината да не може да си представи повече собственото си бъдеще.

„Къде, по дяволите, си отишъл, Вербецки?“

* * *

Голяма част от процеса на кандидатстването беше да опознаеш старшите братя, да ги убедиш, че си подходящ за АТО. Имаше покернощи и обеди с пица, маратон от игри с пиене, серия от интервюта, маскирани като социални събития. Том мислеше, че се справя добре в прикриването на обсесията си, в имитирането на нормален, добре приспособен първокурсник — такъв, какъвто трябваше да бъде — докато една нощ в ТВ стаята към него не се приближи Тревор Хъбард, или Хъбс, студент трета година, който беше местният бохем/интелектуалец в братството. Том се беше облегнал на една стена и се преструваше на заинтересуван от играта на боулинг на Wii между двама от кандидат-братята, когато Хъбс неочаквано се появи до него.

— Това е шибано — каза той тихо, кимайки към широкоекранното „Сони“, виртуалната топка, разхвърляща виртуалните кегли, и Джош Фрайдекър, размахващ поздравително двата си средни пръста към Майк Ишима. — Цялата тази братска простотия. Не разбирам как някой я издържа.

Том изсумтя двусмислено, без да е сигурен дали това не е някаква тактика да го хване в нелоялност. Хъбс обаче не приличаше на човек, който играе подобни игрички.

— Ела тук — продължи той, — трябва да говоря с теб.

Том го последва в празния коридор. Беше ранна вечер през седмицата и в къщата нямаше много движение.

— Добре ли се чувстваш? — попита го Хъбс.

— Аз ли? Добре съм.

Хъбс го огледа с леко скептична развеселеност. Той беше ниско, жилаво момче — съвършен катерач — с рошава брада и горчиво изражение, което му беше по-скоро вродено, отколкото израз на действителното му настроение.

— И не си депресиран?

— Не знам. — Том сви рамене уклончиво. — Може би малко.

— И наистина искаш да се присъединиш към братството, да живееш тук с всички тия загубеняци?

— Май да. Искам да кажа, мислех, че да. Точно сега всичко е доста прецакано. Трудно е да знам какво искам.

— Разбирам те — кимна Хъбс одобрително. — Аз самият бях доста щастлив тук. Повечето от братята са много яки. — Той се огледа наляво и надясно, после снижи гласа си почти до шепот. — Единственият, когото не харесвах, беше Чип. Той беше най-големият задник в къщата.

Том кимна предпазливо, опитвайки се да не изглежда много изненадан. Досега беше чувал хората да казват само хубави неща за Чип Глийсън — страхотно момче, добър атлет, плочки на корема, любимец на жените, роден лидер.

— Държеше скрита камера в спалнята си — продължи Хъбс. — Записваше момичетата, които чукаше, после пускаше видеото в ТВ стаята. Едно момиче беше толкова унизено, че трябваше да напусне училище. Но на добрия стар Чип не му пукаше. Доколкото зависеше от него, тя беше просто глупава курва, която си получи заслуженото.

— Това е гадно.

Том се изкушаваше да попита за името на момичето, сигурно беше някое от запомнените, но реши да подмине това.

Хъбс се взира в тавана няколко секунди. Там имаше детектор за дим, който проблясваше в червено.

— Както казах, Чип беше задник. Би трябвало да съм доволен, че го няма, знаеш ли? — Очите на Хъб приковаха погледа на Том. Бяха разширени и ужасени, пълни с отчаяние, което Том без проблем разпозна, защото го виждаше непрекъснато в огледалото в банята. — Но сънувам този шибаняк всяка вечер. Все се опитвам да го намеря. Бягам през лабиринт и крещя името му или се промъквам през гора и гледам зад всяко дърво. Стигна се до момента, в който дори не искам да спя повече. Понякога му пиша писма и просто го осведомявам какво се случва тук. Миналата седмица така се натрясках, че исках да си татуирам името му на челото. Татуистът не пожела да го направи — това е единствената причина да не се разхождам с името на шибаняка Чип Глийсън, написано на лицето ми. — Хъбс погледна Том почти умолително. — Знаеш за какво говоря, нали?

— Да, знам — кимна Том.

Лицето на Хъбс малко се отпусна.

— Четох в интернет за някакъв човек. Говори в църквата в Рочестър в неделя следобед. Мисля, че може би може да ни помогне.

— Той проповедник ли е?

— Не, обикновен човек. Загубил е сина си през октомври.

Том издаде съчувствено сумтене, което не означаваше нищо. Просто беше любезен.

— Трябва да идем — настоя Хъбс.

Том беше поласкан от поканата, но и малко уплашен. Имаше чувството, че Хъбс е леко откачен.

— Не знам — каза той. — Неделя е състезанието по ядене на хотдог. Кандидатите трябва да се готвят.

Хъбс изгледа Том изумено.

— Състезанието по ядене на хотдог? Ебаваш ли се с мен?

* * *

Том все още се чудеше на скромните обстоятелства на първата си среща с мистър Гилкрест. По-късно щеше да види този мъж да говори пред обожаващата го тълпа, но в онази мразовита мартенска неделя в претопленото приземие на църквата се бяха събрали не повече от двайсет души, от чиито обувки върху линолеумния под се разтопяваха малки локви сняг. С времето движението на Холи Уейн щеше да започне да се свързва предимно с младежите, но този следобед публиката му беше основно от хора на средна възраст и по-големи. Том не се чувстваше на място сред тях, сякаш той и Хъбс бяха попаднали погрешка на някакъв семинар по пенсионно планиране.

Разбира се, мъжът, когото бяха дошли да видят, още не беше известен. Той още беше, както се изрази Хъбс, „обикновен човек“, скърбящ баща, който говореше на всеки с желание да го слуша, където и да е — не само в храмовете, но и в центровете за стари хора, в залите на военните ветерани и в частните домове. Дори домакинът на това събитие — висок, леко изгърбен, младолик човек, който се представи като преподобния Камилски — изглеждаше леко не наясно кой е мистър Гилкрест и какво прави там.

— Добър ден и добре дошли на четвъртата лекция от нашата неделна серия, озаглавена „Внезапното заминаване от християнска перспектива“. Нашият гост лектор днес, Уейн Гилкрест, идва направо от Брукдейл и ми е горещо препоръчан от моя уважаван колега доктор Финч. — Преподобният поспря, в случай че някой искаше да аплодира уважавания му колега. — Когато помолих мистър Гилкрест да ми даде заглавието на лекцията си, така че да мога да го обявя на уебсайта ни, той ми отвърна, че тя е незавършена. Така че съм също толкова любопитен, колкото и вие, да чуя какво има да ни каже той.

Хората, които познаваха мистър Гилкрест в по-късната му и по-харизматична инкарнация, не биха познали човека, който се изправи от стола си на предната редица и се обърна с лице към оскъдната аудитория. Бъдещата униформа на Холи Уейн се състоеше от джинси и тениски и кожени маншети с нитове — един репортер го нарече „Брус Спрингстийн на сектантските лидери“ — но засега той още предпочиташе по-нормално облекло, което през този ден беше погребален костюм не по мярка, който, изглежда, беше взет назаем от по-дребен и не толкова могъщ мъж. Изглеждаше му неудобно тесен в гръдния кош и раменете.

— Благодаря ти, преподобни. И благодаря на всички, че сте тук. — Мистър Гилкрест проговори с дрезгав глас, който излъчваше мъжкарски авторитет. По-късно Том щеше да научи, че той кара ван на UPS, но ако този следобед трябваше да познае какво работи мъжът, щеше да го припознае за полицай или футболен треньор. Втренчи се в домакина си, който се мръщеше с неискрено извинение. — Предполагам, че не съм осъзнавал, че трябва да говоря от християнска перспектива. Защото наистина не съм много сигурен каква е моята перспектива.

Той започна, като им даде един флаер — едно от съобщенията за изчезнал човек, които се срещаха толкова често след четиринайсети октомври на телефонните стълбове и по таблата в супермаркетите. На този имаше цветна снимка на кльощаво дете, което стоеше на трамплина за водни скокове, обвило ръце около тялото си заради студа. Под кръстосаните ръце се виждаха ясно ребрата му; краката му стърчаха като пръчки, поникнали от дънер, и изглеждаха така, сякаш биха паснали на голям мъж. Момчето се усмихваше, но в очите му имаше тревога. Човек получаваше усещането, че не се наслаждава на перспективата да потъне в тъмната вода. ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ТОВА МОМЧЕ? Надписът го идентифицираше като Хенри Гилкрест, на осем. Включваше адрес и телефонен номер заедно със спешна молба до всеки, който може да е виждал дете, приличащо на Хенри, да се свърже с родителите му незабавно. МОЛЯ ВИ!!! ИМАМЕ ОТЧАЯНА НУЖДА ОТ ИНФОРМАЦИЯ ЗА МЕСТОНАХОЖДЕНИЕТО МУ.

— Това е синът ми. — Мистър Гилкрест се взираше с любов във флаера, сякаш почти беше забравил къде е. — Мога да ви разказвам за него целия следобед, но това няма да ни помогне, нали? Никога не сте помирисвали косата му, след като е излязъл от банята, и не сте го носили от колата, след като е заспал по пътя към дома, не сте чували как се смее, когато някой го гъделичка. Така че ще трябва да ми се доверите: беше страхотно дете и ме правеше щастлив, че съм жив.

Том се взря в Хъбс, любопитен да разбере дали за това точно са дошли, някакъв бачкатор, който си спомня за заминалия си син. Хъбс само сви рамене и се обърна към мистър Гилкрест.

— От снимката не си личи, но Хенри беше малък за възрастта си. Беше добър атлет обаче. Доста бърз. Имаше добри рефлекси и координация между ръка и око. Футболът и бейзболът бяха неговите спортове. Опитах се да го накарам да се интересува от баскетбол, но той не се увлече, може би заради ръста си. Водихме го няколко пъти на ски, но той не си падна и по това. Не сме настоявали много. Сметнахме, че той ще ни каже, когато е готов да опита отново. Знаете за какво говоря, нали? Изглеждаше ни, сякаш ще имаме време за всичко.

В училище Том не можеше да седи мирен на лекциите. След първите няколко минути думите на професора се сливаха в безсмислено дърдорене, в мудна река от претенциозни фрази. Изнервяше се и губеше концентрация, ставаше крайно и неуслужливо осъзнат за физическото си Аз — потрепващи крака, суха уста, къркорене в червата. Без значение как се въртеше на стола, позата му винаги му се струваше неудобна и неловка. По някаква причина обаче мистър Гилкрест имаше точно обратния ефект върху него. Докато го слушаше, Том се почувства спокоен и просветлен, почти безплътен. Отпусна се в стола си и получи неочаквано, объркващо видение на състезанието по ядене на хотдог в къщата на братството, което беше пропуснал, големи момчета, тъпчещи устите си месо и хляб, с издути бузи, с очи, пълни със страх и отвращение.

— Хенри беше и умен — продължи мистър Гилкрест, — и това не са просто думи. Аз съм доста добър шахматист и ви казвам, че той можеше да ме бие още на седем. Ако можехте да видите израза на лицето му, докато играеше. Ставаше наистина сериозен, сякаш можеше да се видят колелцата, които се въртят в главата му. Понякога правех глупави ходове, за да го закачам, но това само го ядосваше. Казваше нещо от сорта на: „Хайде, татко. Нарочно го направи“. Не искаше да се отнасят снизходително към него, но и не искаше да губи.

Том се усмихна, спомняйки си сходната динамика между него и баща му в собственото му детство, странна смесица от състезание и окуражаване, обожаване и отхвърляне. Почувства кратък пристъп на нежност, но усещането беше някак приглушено, сякаш баща му беше стар приятел, с който бе спрял да контактува.

Мистър Гилкрест отново погледна флаера. Когато извърна поглед, лицето му изглеждаше голо, напълно беззащитно. Пое си дълбоко въздух, сякаш се приготвяше да се потопи.

— Няма да се разпростирам върху времето, след като той замина. Да ви кажа право, едва си спомням онези дни. Мисля, че травматичната амнезия, която хората получават след катастрофа или голяма операция, е благословия. Мога обаче да ви кажа нещо. Онези първи седмици се отнасях ужасно със съпругата ми. Не че имаше нещо, което можех да сторя, за да й помогна да се чувства по-добре — по това време нямаше такова нещо като по-добре. Но това, което направих, само влоши положението. Тя имаше нужда от мен, а аз не можех да кажа нито една мила дума, понякога не можех дори да я гледам. Започнах да спя на дивана, измъквах се посред нощ и карах часове наред, без да й кажа къде отивам или кога ще се върна. Ако ми се обадеше, не си вдигах телефона.

Предполагам, че съм я обвинявал. Не за това, което се случи с Хенри — знам, че никой няма вина. Просто… не го споменах досега, но Хенри беше единственото ни дете. Искахме да имаме повече, но жена ми имаше съмнения за рак, когато той беше на две, и лекарите препоръчаха хистеректомия. Тогава ми изглеждаше съвсем разумно.

След като изгубихме Хенри, станах обсебен от идеята, че трябва да имаме друго дете. Не за да го заместим, не съм чак толкова луд, просто за да започнем отначало. В главата ми това беше единственият начин да заживеем отново, но беше невъзможно заради нея, защото тя беше физически неспособна да зачене друго дете.

Реших да я напусна. Не веднага, след няколко месеца, когато вече беше по-силна и хората нямаше да ме съдят толкова строго. Това беше тайната ми, която ме караше да се чувствам виновен, и по някакъв начин дори за това обвинявах нея. Беше порочен кръг и ставаше все по-зле. Но тогава, една нощ, синът ми ме посети насън. Нали знаете как понякога виждате хора в сънищата си и не са точно те, но по някакъв начин са те? Е, точно така беше с мен. Това беше синът ми, ясно като бял ден, който ми каза: „Защо нараняваш майка ми?“. Аз отричах, но той просто поклати глава, сякаш беше разочарован от мен. „Ти трябва да й помогнеш.“

Срам ме е да признавам това, но от седмици не бях докосвал жена ми. Не сексуално, имам предвид съвсем буквално не я бях докосвал. Не бях галил косата й, не бях стисвал ръката й, не я бях потупвал по гърба. А тя плачеше през цялото време. — Гласът на мистър Гилкрест се пречупи от емоции. Той избърса почти гневно устата и носа си с опакото на ръката. — На следващата сутрин станах и я прегърнах. Обвих ръцете си около нея и й казах, че я обичам и не я обвинявам за нищо, и изричането на тези думи ги направи истина. А после ми хрумна нещо друго. Не знам откъде се взе. Казах й: „Дай ми болката си, ще я понеса“. — Той спря и погледна аудиторията си почти извинително. — Тази част е трудна за обяснение. Онези думи едва бяха излезли от устата ми и почувствах странен удар в стомаха си. Жена ми изпусна въздишка и се отпусна в ръцете ми. И незабавно узнах, напълно ясно, че от нейното тяло върху моето се е прехвърлило невероятно количество болка.

Знам какво си мислите и не ви виня. Просто ви разказвам какво се случи. Не казвам, че съм я поправил или излекувал, нищо подобно. Тя е тъжна и днес. Защото в нас няма крайно количество болка. Нашите тела и умове продължават да произвеждат още и още. Просто ви казвам, че взех болката, която беше в нея в онзи момент, и я направих своя. И това изобщо не ме нарани.

Мистър Гилкрест, изглежда, беше завладян от някаква промяна. Той се поизправи и постави ръка на сърцето си.

— В този ден научих кой съм — заяви той. — Аз съм сюнгер за болката. Аз я попивам и това ме прави по-силен.

Усмивката, която се разля по лицето му, беше толкова радостна и самоуверена, че изглеждаше почти различен човек.

— Не ме интересува дали ми вярвате. Всичко, за което ви моля, е да ми дадете възможност. Знам, че всеки от вас страда. Нямаше да сте тук в неделя следобед, ако не беше така. Искам да ми позволите да ви прегърна и да взема болката ви. — Той се обърна към преподобния Камински. — Вие сте първи.

Пасторът очевидно не изпитваше охота, но беше домакин и не виждаше любезен начин да откаже. Той се надигна от стола си и се приближи към мистър Гилкрест, като хвърляше скептични странични погледи на аудиторията по пътя си, за да им даде да разберат, че просто се държи добре.

— Кажете ми — започна мистър Гилкрест, — има ли някой специален човек, който ви липсва? Човек, чието отсъствие ви тревожи особено много? Който и да е. Не е нужно да е близък приятел или член на семейството ви.

Преподобният Камински изглеждаше изненадан от въпроса. След кратко колебание той каза:

— Ева Уошингтън. Тя ми беше съученичка в богословското училище. Не я познавах много добре, но…

— Ева Уошингтън. — Мистър Гилкрест пристъпи напред, а ръкавите на сакото му се вдигнаха към лактите, докато разтваряше ръце. — Липсва ви Ева.

Първоначално изглеждаше като обикновена социална прегръдка, каквато хората си разменят непрекъснато. Но после, стряскащо рязко, коленете на преподобния Камински се огънаха и мистър Гилкрест изгрухтя, все едно беше получил удар в стомаха. Лицето му се изопна в гримаса, а после се отпусна.

— Уха! — промълви той. — Това беше доста.

Двамата мъже се прегръщаха дълго. Когато се раздалечиха, преподобният хлипаше, вдигнал едната си ръка пред устата. Мистър Гилкрест се обърна към зрителите.

— Един по един — каза той. — Имам време за всички.

За миг-два не се случи нищо. А после една дебела жена на третия ред се изправи и си проправи път към него. Не след дълго всички освен неколцина бяха напуснали местата си.

— Без напрежение — успокояваше мистър Гилкрест колебаещите се, — тук съм, когато сте готови.

Том и Хъбс бяха към края на опашката, така че когато дойде техният ред, вече познаваха добре процеса. Хъбс мина първи. Той каза на мистър Гилкрест за Чип Глийсън и мистър Гилкрест повтори името на Чип, преди да го придърпа към гърдите си в силна, почти бащинска прегръдка.

— Всичко е наред — каза му той. — Тук съм.

Изминаха няколко секунди, преди Хъбс да изскимти и мистър Гилкрест да се олюлее назад с широко отворени от тревога очи. Том си помисли, че двамата ще се проснат на пода като борци, но те някак си успяха да се задържат прави, изпълнявайки несигурен танц, докато не възстановиха баланса си. Мистър Гилкрест се засмя и каза:

— Полека, партньоре — и потупа Хъбс внимателно по гърба, преди да го пусне.

Хъбс изглеждаше разтърсен и замаян, когато се върна на стола си.

Мистър Гилкрест се усмихна, когато Том пристъпи напред. Отблизо очите му изглеждаха по-ярки, отколкото очакваше той, сякаш блестяха отвътре.

— Как се казваш? — попита го той.

— Том Гарви.

— Кой е твоят специален човек, Том?

— Джон Вербецки. Едно дете, което познавах.

— Джон Вербецки. Липсва ти Джон.

Мистър Гилкрест разтвори ръце. Том пристъпи в силната му прегръдка. Торсът на мистър Гилкрест беше широк и як, но едновременно с това и мек, неочаквано пластичен. Том усети как нещо в него се разхлабва.

— Дай я тук — прошепна в ухото му мистър Гилкрест. — Няма да ме нарани.

По-късно в колата нито Том, нито Хъбс имаха да кажат нещо за това, какво са изпитали в църквата. И двамата, изглежда, разбираха, че описването му беше извън възможностите им, благодарността, която се разливаше из тялото, когато товарът падаше от него, и последвалото я усещане за осъщественост, когато неочаквано си спомниш какво означава да си себе си.

* * *

Малко след средата на семестъра Том получи канонада от все по-обезпокоени гласови, текстови и имейл съобщения от родителите си, които го умоляваха да се свърже с тях незабавно. От това, което успя да разбере, колежът им беше изпратил някакво официално предупреждение, че има опасност той да се провали по всички предмети.

Няколко дни не отговаря с надеждата, че закъснението ще им даде време да се успокоят, но опитите им да се свържат с него само станаха още по-неистови и агресивни. Най-накрая, изнервен от заплахите им да уведомят полицията на кампуса, да замразят кредитната му карта и да му отрежат мобилния телефон, той се предаде и им се обади.

— Какво, по дяволите, става там? — поиска да узнае баща му.

— Тревожим се за теб — прекъсна го майка му в допълнителната слушалка. — Учителят ти по английски не те е виждал от седмици. Ти дори не си взел изпита си по политически науки, онзи, на който каза, че имаш В+.

Том трепна. Беше срамно, че го хванаха в лъжа, особено в толкова голяма и глупава. За нещастие, всичко което можеше да измисли, бе да излъже отново.

— Не е моя вината. Успах се. Срам ме беше да ви кажа.

— Това не е достатъчно — каза баща му. — Знаеш ли колко струва един семестър в колежа?

Том беше изненадан от въпроса и малко облекчен. Родителите му имаха пари. Беше много по-лесно да се оправдае за това, че ги е пропилял, отколкото да им обяснява какво е правил през последните два месеца.

— Знам, че е скъпо, татко. Наистина не го приемам за даденост.

— Не е в това въпросът — намеси се майка му. — Ние с радост плащаме за колежа ти. Но нещо не е наред с теб. Мога да го доловя в гласа ти. Не трябваше да те пускаме да се връщаш.

— Добре съм — настоя Том. — Просто нещата около братството ми отнемат доста повече време, отколкото смятах. Адската седмица е в края на този месец и после всичко отново ще стане нормално. Ако работя усилено, съм доста сигурен, че ще взема изпитите си.

Той чу странна тишина в другия край на линията, сякаш всеки от родителите му чакаше другият да проговори.

— Скъпи — каза тихо майка му, — вече е твърде късно.

* * *

В къщата на братството Том още същата вечер каза на Хъбс, че го отписват от колежа. Родителите му щяха да дойдат в събота да го приберат у дома. Бяха решили какъв ще е животът му — целодневна работа в склада на баща му и две сесии на седмица с терапевт, специализирал с младежи с клинична тъга.

— Очевидно имам клинична тъга.

— Добре дошъл в клуба — каза му Хъбс.

Том не беше споменал на родителите си, но вече се беше срещал с психолог в здравната служба на университета, един мустакат човек от Близкия изток с воднисти очи, който го информира, че обсесията му от Вербецки е просто защитен механизъм и при това доста обичаен, димна завеса, която да го разсее от по-сериозните въпроси и притеснителни емоции. Тази теория нямаше никакъв смисъл за Том — какво можеше да му помогне един защитен механизъм, ако прецакаше целия му живот? От какво го защитаваше, по дяволите?

— По дяволите — каза Хъбс. — Какво ще правиш?

— Не знам. Но не мога да се върна вкъщи. Не и сега.

Хъбс изглеждаше притеснен. Двамата се бяха сближили през изминалите две седмици, свързвани от интереса им към мистър Гилкрест. Посетиха още две от лекциите му, всяка с все по-голяма и по-голяма публика. Последната беше в Кюка Колидж и беше вълнуващо да видят начина, по който той се свързваше с младите си зрители. Сесията с прегръдките продължи почти два часа. Когато приключи, той беше вир-вода и едва стоеше на краката си, като боец на края на силите си.

— Имам приятели, които живеят извън кампуса — каза му Хъбс. — Ако искаш, може да останеш при тях за няколко дни.

Том си стегна багажа, изтегли всички пари от сметката и се измъкна от общежитието в петък вечерта. Когато родителите му дойдоха на следващия ден, намериха само няколко книги, изключен принтер и неоправено легло, заедно с писмо, в което Том им разказваше малко за мистър Гилкрест и се извиняваше, че ги е разочаровал. Казваше им, че ще попътува малко, и им обещаваше да държи връзка с тях по имейла.

„Съжалявам — пишеше той, — това е наистина много объркан период за мен. Но има неща, които трябва да открия сам, и се надявам да уважите решението ми.“

* * *

Той остана при приятелите на Хъбс до края на семестъра, после пренае апартамента им, когато се върнаха по домовете си за лятната ваканция. Хъбс се пренесе при него. Двамата започнаха работа като търговски агенти при търговец на коли и работеха доброволно за мистър Гилкрест в свободното си време, като раздаваха листовки, подреждаха сгъваемите столове, събираха адреси за имейл списък, каквото му беше необходимо.

Същото лято нещата бавно започнаха да се разчуват. Някой постна клип на мистър Гилкрест в Ютюб, озаглавен: АЗ СЪМ СЮНГЕР ЗА БОЛКАТА ВИ, който стана вирусен. Тълпите на лекциите му се увеличаваха, поканите да говори зачестиха. През септември той вече наемаше нафталинената епископална църква в Рочестър, провеждаше маратони по прегръщане всяка събота и в неделя сутринта. Том и Хъбс понякога стояха на масата с продуктите в преддверието, продаваха дивидита с лекции и тениски — на най-популярната пишеше ДАЙ МИ Я отпред и МОГА ДА Я ВЗЕМА на гърба, както и самиздатски мемоари с меки корици, озаглавени „Бащина любов“.

Мистър Гилкрест пътуваше много през тази есен — беше първата годишнина от Внезапното заминаване — и изнасяше лекции из цялата страна. Том и Хъбс бяха сред доброволците, които го караха до и от летището, опознаваха го, постепенно печелеха доверието му. Когато напролет организацията започна да се разраства, мистър Гилкрест помоли двамата да ръководят бостънския отдел, да организират и промотират лекционно турне из кампусите и да правят каквото друго намерят за подходящо, за да разпространяват знанието сред колежанските кръгове за онова, което бе започнал да нарича Движение за изцелителни прегръдки. Беше въодушевяващо да те натоварят с толкова голяма отговорност, да си в самата основа на един феномен, който се беше появил толкова неочаквано — също както беше едно време да работиш в интернет, мислеше си Том — но също и малко зашеметяващо, всичко се разрастваше толкова бързо, простираше се в толкова различни посоки едновременно.

По време на това първо лято в Бостън Том и Хъбс започнаха да чуват притеснителни слухове от хора, които познаваха още от седалището им в Рочестър. Мистър Гилкрест се променял, казваха те, позволявал на славата да му замае главата. Купил си модерна кола, започнал да носи различни дрехи и отделял твърде много време на красивите млади жени и тийнейджърки, които се редели да го прегръщат. Както изглежда, бил започнал да се нарича Холи Уейн и намеквал за някаква специална връзка с Бог. По няколко повода споменал Исус като свой брат.

Когато той пристигна през септември, за да изнесе първата си лекция в претъпкана къща в Нортийстърн, Том видя, че това е истина. Мистър Гилкрест беше нов човек. Бащата с разбито сърце в раздърпан костюм беше изчезнал, заменен от рокзвезда със слънчеви очила и тясна черна тениска. Когато поздрави Том и Хъбс, в гласа му имаше надменна хладина, сякаш те бяха просто наемни работници, а не предани последователи. Той ги инструктира да дават бекстейдж пропуск на всяко сладко момиче, което изглежда обещаващо, „особено ако е китайче, индианче или от сорта“. На сцената той не само предлагаше прегръдки и симпатия; говореше за приемането на дадената му от Бога мисия да поправи света, да изличи щетите, нанесени от Внезапното заминаване. Подробностите оставаха неясни, обясняваше той, не защото не искаше да им ги каже, а защото самият той още не ги знаеше. Идваха при него една по една, в серия от пророчески сънища.

— Запазете връзката — каза той на публиката си. — Вие ще научите първи. Светът зависи от нас.

Хъбс беше обезпокоен от онова, което видя тази нощ. Той мислеше, че мистър Гилкрест се е опил от собствената си чаша, че се е трансформирал от вдъхновяващ лидер до изпълнителен директор на месиански култ към личността (Том щеше да чува това обвинение многократно). След няколко дни търсене Хъбс каза на Том, че приключва с това, че макар да обича мистър Гилкрест, не може чистосърдечно да продължи да служи на Холи Уейн. Каза, че напуска Бостън и се връща при семейството си в Лонг Айлънд. Том се опита да го разубеди, но Хъбс беше непреклонен.

— Ще се случи нещо лошо — каза той. — Усещам го.

* * *

Измина цяла година, преди предчувствията на Хъбс да се сбъднат, и през това време Том остана лоялен последовател и ценен работник в Движението за изцелителни прегръдки, като помогна да се открият нови теренни офиси в Чапъл Хил и Кълъмбъс, преди да се установи на синекурна длъжност в центъра в Сан Франциско, където обучаваше новите учители да ръководят уъркшоповете по медитация върху своя специален човек. Том обичаше града и се наслаждаваше да среща нови групи студенти всеки месец. Имаше няколко кратки връзки — новопокръстените учители бяха предимно жени — но съвсем не толкова много, колкото можеше. Сега беше друг човек, по-въздържан и съзерцателен, съвсем различен от колежанчето с боядисано лице, решено да си легне с някоя на всяка цена.

На хартия движението процъфтяваше — членската маса нарастваше стабилно, парите ги засипваха, медиите им обръщаха внимание — но поведението на мистър Гилкрест ставаше все по-безотговорно. Беше арестуван във Филаделфия, след като го хванаха в хотелската стая с четиринайсетгодишно момиче. Случаят бе спрян по липса на доказателства — момичето настояваше, че те „просто си говорели“, но репутацията на мистър Гилкрест претърпя сериозен удар. Няколко от лекциите му в колежи бяха отменени и за кратко Холи Уейн стана любима тема на късните телевизионни програми, като най-прясната инкарнация на отколешния мошеник, похотливия божи човек.

Засегнат от присмеха им, мистър Гилкрест изостави щабквартирата си в Северен Ню Йорк и се премести в ранчо в отдалечена част на Южен Орегон, далече от любопитни очи. Том беше ходил там само веднъж, в средата на юни, за да вземе участие в галапразненствата, продължили три дни, на онова, което трябваше да е единайсетият рожден ден на Хенри Гилкрест. Нямаше много удобства — около стотината гости трябваше да спят на палатки и да споделят няколко гадни химически тоалетни — но беше чест да си поканен, знак за принадлежност към вътрешния кръг на организацията.

В общи линии Том хареса онова, което видя — голяма стабилна къща, басейн, действаща ферма, конюшни. Притесниха го само две неща: контингентът от въоръжени охранители, патрулиращи територията — предполагаше се, че срещу Холи Уейн има няколко смъртни заплахи — и необяснимото присъствие на шест секси тийнейджърки, пет от които азиатки, които живееха в главната къща с мистър Гилкрест и жена му Тори. Момичетата, които шеговито наричаха „мажоретния взвод“, по цял ден правеха слънчеви бани край басейна, докато Тори Гилкрест практикуваше пауъруокинг в покрайнините на имота, като дишаше силово през носа си, докато изпълняваше сложни серии от упражнения за ръце с леки гирички.

Том не смяташе, че тя изглежда много щастлива, но през последната нощ от празненството Тори излезе на микрофона на външната сцена и представи момичетата като „духовните булки“ на мистър Гилкрест. Тя призна, че това е неконвенционална връзка, но искаше общността да знае, че съпругът й е помолил — и е получил — нейната благословия за всеки един от браковете си. Момичетата, които стояха зад нея и се усмихваха нервно в красивите си рокли, бяха до една сладки и скромни, и изненадващо зрели за годините си, освен това и абсолютно неотразими. Както всички знаеха, самата Тори повече не можеше да има деца и това било проблем, защото Бог открил на Холи Уейн, че съдбата му е да стане баща на детето, което ще поправи нашия счупен свят. Едно от тези момичета, Айрис или Синди, или Мей, или Кристин, или Лам, или Ана, щяло да е майката на това дете чудо, но само времето щяло да определи коя. Мисис Гилкрест каза в заключение, че любовта между нея и Холи Уейн остава също толкова силна и жизнена, колкото е била и на сватбения им ден. Тя увери всички, че те продължават да живеят заедно много щастливо като съпруг и съпруга, партньори и най-добри приятели завинаги.

— Каквото и да прави съпругът ми, аз го подкрепям на сто и десет процента и се надявам, че вие също го подкрепяте!

От тълпата се разнесе рев, когато мистър Гилкрест се качи по стълбите и си проправи път през сцената, за да подари на жена си букет рози.

— Не е ли тя най-страхотната? — попита той. — А аз съм най-големият късметлия на света!

Духовните булки започнаха да аплодират, когато мистър Гилкрест целуна законната си жена, а зрителите послушно ги последваха. Том даде всичко от себе си, за да пляска с другите, но усещаше ръцете си огромни и тежки, толкова тежки, че едва успяваше да ги раздели.

* * *

Кристин каза, че се отегчава да седи по цял ден в къщата като затворник, така че Том я изведе на вихрен тур из града. Той беше доволен, че има извинение да се махне от офиса. Настроението там беше погребално — нямаше семинари и нямаше какво да прави, освен да седи с Макс и Луис, да отговаря на имейлите и на редките телефонни обаждания, за да повтаря като папагал опорните точки, които му бяха дадени от щабквартирата. Обвиненията са скалъпени; Холи Уейн е невинен до доказване на противното; една организация не е само един човек; нашата вяра остава непоклатима.

Беше обичаен ден за Сан Франциско, хладен и ярък, млечната сутрешна мъгла отстъпваше неохотно пред ясното синьо небе. Поеха по обичайния маршрут — въжената линия и Фингърменс Уорф, Коит Тауър и Норт Бийч, Хейт-Ашбъри и парка „Голдън Гейт“. Том играеше роля на весел гид, Кристин се кикотеше на глупавите му шеги, сумтеше любезно на полузапомнените факти и рециклираните анекдоти, щастлива, колкото беше и той, просто да мисли за друго, освен за мистър Гилкрест.

Беше изненадан колко добре се разбираха. В къщата тя създаваше проблеми, твърде заинтересувана да злоупотребява с положението си, да напомня на всички за високия си статус в организацията. Нищо не беше достатъчно добро — леглото беше на буци, банята беше противна, храната имаше странен вкус. Но чистият въздух извади наяве дотогава скритата й сладост, кипящата младежка енергия, скрита зад царското положение. Тя го завлече в няколко магазина за винтидж дрехи, извиняваше се на бездомниците за липсата на излишни дребни и спираше на всеки няколко преки, за да се взира в залива и да го обявява за изумителен.

Кристин продължаваше да тъне в неяснота за Том. Да, тя беше гостуващ сановник — жената на мистър Гилкрест или каквато там беше — но беше също и дете, по-малка от собствената му сестра и не толкова светска, момиче от малък град в Охайо, което никога не беше ходило в по-голям град от Кливланд, докато не избягала от къщи. Но не беше и точно като сестра му, защото хората не спираха да се взират в Джил, докато вървеше по улицата, сепнати от неземната й красота, опитващи се да разберат дали е известна, дали са я виждали по телевизията например. Той не знаеше как да се държи с Кристин, дали да мисли за себе си като за личен асистент, или за заместник-брат, или може би просто за удобен приятел, любящо, малко по-голямо момче, което я развежда из непознатия метрополис.

— Прекарах чудесен ден — каза му тя по време на късната им следобедна закуска в „Елмърс“, кафене на Коул стрийт, пълно с Босоноги, хипита с мишени, боядисани на челата им. Зоната на залива беше тяхната духовна родина. — Хубаво е да си извън къщата.

— Когато кажеш — отвърна той. — Щастлив съм да го правя.

— Ееее… — Гласът й беше нисък, леко флиртуващ, като че ли подозираше, че Том крие не добри новини. — Чул ли си нещо?

— За какво?

— Нали знаеш. Кога ще излезе. Кога ще мога да се върна.

— Къде?

— В ранчото. Наистина ми липсва.

Том не беше сигурен какво да й каже. Тя гледаше същите телевизионни репортажи, които и той. Знаеше, че на мистър Гилкрест е отказана гаранция и че властите пипат здраво, отнемат активи на организацията, арестуват хора от върха и средата и ги притискат за компрометираща информация. ФБР и щатската полиция не пазеха в тайна факта, че активно издирват непълнолетните момичета, за които мистър Гилкрест твърдеше, че се е оженил — не защото бяха направили нещо лошо, а защото бяха жертви на сериозно престъпление, застрашени малолетни с нужда от медицински грижи и психологическа консултация.

— Кристин — каза той, — не можеш да се върнеш там.

— Трябва — настоя тя. — Аз живея там.

— Ще те накарат да свидетелстваш.

— Не, няма. — Тя звучеше предизвикателно, но той можеше да види съмнение в очите й. — Уейн каза, че всичко ще се оправи. Той има наистина добри адвокати.

— Той е в голяма беда, Кристин.

— Не могат да го вкарат в затвора — настоя тя. — Не е направил нищо лошо.

Том не й възрази, нямаше смисъл. Когато Кристин проговори отново, гласът й беше изтънял и уплашен.

— Какво ще правя сега? — попита тя. — Кой ще се грижи за мен?

— Можеш да останеш с нас колкото поискаш.

— Нямам никакви пари.

— Не се тревожи за това.

Моментът не изглеждаше подходящ да й каже, че и той няма никакви пари. Тримата с Макс и Луис технически бяха доброволци, които даряваха времето си на Движението за изцелителни прегръдки в замяна на стая, храна и малка стипендия. Единствените пари в брой в джоба му бяха от плика, който Кристин му даде, когато пристигна — двеста долара на двайсетачки, най-голямата пачка, която бе виждал от доста време насам.

— Ами твоето семейство? — попита той. — Това не е ли възможност?

— Семейството ми? — Идеята явно й се струваше странна. — Не мога да се върна при семейството ми. Не и в това състояние.

— Какво състояние?

Тя сведе брадичка, изучавайки жълтата си тениска, сякаш търсеше някакво петно. Имаше тесни рамене и много малки, почти незабележими гърди.

— Не ти ли казаха?

Прокара длан по плоския си корем, изглаждайки гънките на полата си.

— Какво да ми кажат?

Когато го погледна, очите й блестяха.

— Бременна съм — отвърна тя. Том чуваше гордостта в гласа й, смътното чувство на почуда. — Аз съм избраницата.