Брайън Хейг
Нощната смяна (5)

5

Мъжът, който ни очакваше до бюрото на входа, беше облечен в евтин летен костюм в мръснокафяво, неподходящ за сезона, и носеше вратовръзка с цвят на зеленикаво повръщано. Когато влязохме в стаята, той се преструваше, че се взира разсеяно в нощното небе.

Мъжът се обърна и неособено вежливо каза на сержанта:

— Разговорът ни е поверителен. Ще ни заведеш ли в някой празен кабинет?

Сержантът незабавно се подчини на това нареждане, което ми се стори важно, и веднага ни отведе по един къс коридор до съседния кабинет, обозначен с табелка „Оперативен сержант“.

По време на краткото пътешествие до там се възползвах от възможността да огледам по-внимателно нашия домакин, който очевидно получи остър пристъп на липса на добро възпитание и пропусна да ни се представи. Беше на средна възраст, с гъста рижава коса, прошарена със сребърни кичури, червендалесто лице и нос, осеян със спукани капиляри, които говореха за ирландски предци в генетичния му материал и склонност към сериозно пиене. Освен това имаше малко шкембе, тънки устни, интелигентни и лукави сини очи и гъсти вежди.

Лицето му направо крещеше, че принадлежи към полицейското съсловие, и като се имаше предвид къде се намирахме и колко евтин беше костюмът му, най-вероятно беше от дирекцията за криминални разследвания, тоест беше военният еквивалент на полицейски инспектор.

Ако се съдеше по възрастта и поведението му, беше старши следовател — сигурно офицерски кандидат, четвърти или пети клас, което нямаше никакво значение за разговора, тъй като правилното обръщение към всички тях е „сър“ в официални случаи и „началник“ в неофициални.

Сержантът ни въведе в стаята, учтиво ни помоли да не разхвърляме и изчезна.

Аз се обърнах към мъжа с ужасния вкус за дрехи.

— Добре, началник…

— О’Райли. Тери О’Райли.

— Очевидно знаеш как се казваме ние, нали?

— Очевидно — съгласи се той и ни огледа един по един. — На вас се падна пиклата, нали?

Тогава за пръв път чух този нелюбезен, но неизбежен прякор. Но по-интересното беше, че Катрин явно не притежаваше единственото копие от снимката, която ми беше показала по-рано.

— За какво става въпрос? — попитах аз.

Преди да ми отговори, той се приближи до стола в ъгъла на стаята. После се настани на него, без да бърза, като се нагласи удобно, подръпна панталона си на чатала и прочие. Както казах, беше военен полицай от кариерата и аз си помислих, че нарочно удължава тази пауза, за да демонстрира контрол върху разговора и да получи възможност да ни огледа по-добре. Той погледна първо към Катрин, а после към мен.

— По-добре да седнете. Ще отнеме известно време.

Аз седнах на ръба на бюрото, но Катрин реши да остане права и скръсти ръце на гърдите си. Мисля, че вече споменах за нейния сериозен проблем с властта.

Без да протака повече, О’Райли ни уведоми:

— Тази сутрин майор Мартин Уайнстийн е бил намерен мъртъв в колата си.

Погледнах към Катрин. Тя го гледаше с абсолютно безизразно лице. Обърнах се към О’Райли.

— Съжалявам да го чуя, но какво общо има това с мен?

— Ами… когато казах мъртъв, имах предвид убит.

Свих рамене.

— Пак питам, какво общо има това с мен?

— Не знаеш ли?

Очевидно не знаех.

— Мамка му — възкликна той. — Мислех си, че всички от защитата се познавате помежду си. Уайнстийн беше адвокатът на сержант Елтън.

А въпросният сержант Елтън беше Дани — войникът, режисьорът, хореографът и вероятно фотографът на палавите занимания на Лидия Едълстън, която беше моят клиент. Катрин, сменила безизразната си физиономия със замислена, се намеси:

— Как е бил убит?

Той я погледна за момент. Ченгетата не обичат да разкриват информация за актуални разследвания, особено на адвокати, които си пъхат носа навсякъде. Очаквах началник О’Райли да каже на Катрин да си гледа работата, но той не го направи. Вместо това обясни:

— Добре, ще ви кажа с какво разполагаме. Уайнстийн е излязъл от къщата си в жилищен комплекс, недалече от Куонтико, малко преди шест часа тази сутрин. Бил е облечен за спорт, в анцуг. Качил се е в колата си, сив линкълн модел LS, и в момента, в който е пъхнал ключа в таблото, някой го е сграбчил за косата, дръпнал е главата му назад и е използвал гладко острие, за да му пререже гърлото.

Без да се поколебае нито за миг, Катрин предположи:

— Което показва, че убиецът се е криел на задната седалка.

— Да, точно така. Но няма никакви следи от влизане с взлом. И жертвата очевидно е била изненадана от нападението, защото няма и признаци за борба. Това е хубав, тих квартал и хората не си заключват колите. Така че е най-вероятно той — убиецът — просто да се е промъкнал в колата и да е изчакал удобния момент да нападне.

— Знаете ли кой е убиецът? — попита Катрин. — Може би имате предварителен списък на заподозрените? Или някоя обещаваща следа?

— Нищо подобно.

— Но ти каза „той“ — изтъкна Катрин.

— Така казах, да.

— Защо си толкова сигурен в пола на убиеца?

— Защото разрезът е преминал през цялата мека тъкан, разсякъл е гърлото и дори е оставил следа по гръбначния стълб. С един-единствен удар…

О’Райли направи едно бързо движение с ръка, все едно имахме нужда от демонстрация.

— … жертвата е била почти обезглавена. Това изисква голяма физическа сила.

За щастие, Катрин не се засегна от това старомодно схващане за физическата сила на жените. Но тъй като явно бяхме стигнали до предположенията и мненията, аз заявих:

— И показва, че убиецът е познавал личните навици на жертвата.

— Възможно е.

— Не е просто възможно, а вероятно.

Ченгетата много обичат адвокати, които си мислят, че разбират от всичко. Той уморено се усмихна.

— Така ли?

— Семейството има две коли, нали?

— Аха, точно така. На алеята пред къщата е бил паркиран и един червен миниван додж.

— Значи, освен че е знаел къде живее жертвата, убиецът е знаел и коя е била колата за жената и децата и коя кола е карал главата на семейството. Знаел е, че мъжът спортува сутрин, както и в колко часа излиза от къщи.

О’Райли не възрази на нито един от тези доводи и аз продължих:

— Кой е открил тялото?

— Госпожа Уайнстийн. Както в много семейства на военни, той винаги бил на крак по-рано от нея. Тя станала към седем, събудила децата за училище, излязла да прибере вестника и видяла, че колата му още е на алеята. Приближила се, за да види какво става, забелязала кръвта по предното стъкло, пристъпила още по-близо и… ами тогава го намерила.

О’Райли реши да добави:

— Доста ужасно нещо, ако се замислите.

„Ако се замислите“. Реших да го послушам и наистина се замислих. Майорът и семейството му живееха в един от онези скромни, тихи жилищни квартали, които се срещат също толкова често в покрайнините на Вашингтон, колкото и държавните служители с ниски заплати — обичайните им обитатели. Представих си двайсет-трийсет тесни, спретнати къщи на два етажа с тухлени фасади, свързани помежду си с алеи и подредени около малък централен площад или парк.

Майор Уайнстийн, почтеният офицер, дори не си беше представял, че може да бъде мишена, когато беше излязъл от къщата си. Няколко минути преди шест сутринта през февруари навън е било съвсем тъмно, а в жилищния комплекс вероятно няма никакво улично осветление.

Ако приемем, че убиецът е бил сам, той е чакал свит на пода на колата на Уайнстийн, зад предните седалки, може би скрит под тъмно парче плат или одеяло. Аз дори не се замислям да погледна на задната седалка, когато се качвам в колата си. Кой изобщо го прави? Очевидно не и добрият стар майор.

Бил е облечен с екип и сигурно е носел сак или раница с тоалетни принадлежности и всекидневната униформа, която е щял да облече след сутрешния си джогинг и тренировка. Отворил е вратата, оставил е чантата на седалката до шофьорското място, седнал е зад волана, пъхнал е ключа в таблото… и аааргх — една ръка го е сграбчила за челото, а друга е прерязала гърлото му от ухо до ухо.

И точно тук става интересно, помислих си аз. Защото пълната липса на следи от борба показваше, че между убиеца и жертвата не бе имало никакъв разговор или опит за преговори. А ако продължим тази линия на разсъждение, това означаваше екзекуция — хладнокръвно елиминиране на целта, което говореше или за силен емоционален мотив като омраза или измяна, или пресметнато разрешаване на проблем. При това тези две неща не се изключват взаимно.

Явно и Катрин беше стигнала до подобно заключение, защото отбеляза:

— Да, със сигурност е било ужасно.

После тя се обърна към О’Райли.

— Значи нямате никаква представа кой го е убил, така ли?

— Не, нямаме никакви следи — отговори той, приведе се напред и бързо се поправи: — Поне относно самоличността на извършителя. Но на местопрестъплението имаше няколко следи. Даже имаше една много голяма следа. Бележка, вероятно оставена от убиеца.

— Кажи ни за тази бележка — помолих аз.

— Всъщност беше по-скоро съобщение или обява, отколкото бележка. Беше изрязана с ножица от някаква статия — печатно издание, най-вероятно списание — и беше залепена на някаква картичка. Убиецът я беше сложил на таблото на колата, така че да се вижда отдалече. Гласеше следното: „Бог е велик“.

Засега двамата с Катрин не казахме нищо. Но аз не пропуснах тревожния модел, който беше започнал да се оформя, и отбелязах:

— Значи вече имаме двама мъртви адвокати от защитата, свързани със случая в затвора „Ал Басари“.

Той кимна.

— Съвпадение? — попитах аз.

— Може би — сви рамене О’Райли.

— Но по-вероятно не, нали?

— Не — съгласи се той. — По-вероятно не.

— И смъртта на капитан Брадли Хаузър вероятно също не е била просто инцидент, както предполагаха всички досега.

— Ами… този случай също е отново отворен за разследване.

Това беше бюрократичен жаргон, който на нормален език гласеше следното: „Да, прецакахме се и благодаря, че повдигна този въпрос“.

На мен също ми се искаше да можех да започна отначало всеки път, когато сгреша. Както и на клиентите ми. Но О’Райли не откъсваше поглед от мен и аз си дадох сметка, че беше мой ред да кажа нещо. Когато най-сетне го направих, се обърнах към Катрин.

— Какво съм ти направил?!

Тя реши да не ми отговаря, а вместо това се нахвърли на О’Райли:

— Ти спомена за следи. В множествено число.

— Намерихме на задната седалка няколко косъма — каза той.

Лицето му не изразяваше особен оптимизъм.

— Може да са от убиеца, но може и да не са.

— А отпечатъци от стъпки около автомобила, пръстови отпечатъци по колата или вътре в нея, кожа под ноктите на майора? — намесих се аз. — Или подпис на бележката, оставена от убиеца?

Ето още нещо друго, което ченгетата много обичат: нахални адвокати да намекват, че не са си свършили работата както трябва. О’Райли видимо се напрегна, но отговорът явно гласеше „Нито едно от изброените“, защото той реши да се измъкне със следното:

— Днес следобед от Форт Гилъм пристигна екип от криминалисти от дирекцията.

На това място би трябвало да уточня, че служителите на военната дирекция за криминални разследвания вероятно са най-добре обучените експерти на света. За разлика от повечето цивилни отдели, в които всеки се специализира в определен вид престъпления — убийства, обири, финансови измами и прочие, — разследващите полицаи от ДКР са като много добре наточени швейцарски ножчета и обикновено от тях се очаква да поемат целия случай, от първоначалното събиране на доказателства през проверката на всички следи до приключването на случая и изготвянето на обвинението. Но в редките случаи, в които разследването се характеризира с извънредна сложност, политическа важност или обществена значимост, армията поддържа и специален център по криминалистика, недалече от Атланта, от който веднага могат да изпратят експерти, за да окажат съдействие на местния екип.

От това, което бях чул току-що, случаят не изглеждаше извънредно сложен. Методът на убийството, например, беше доста очевиден и недвусмислен: гърлото на жертвата беше прерязано с нож. На принципа на изключването оставаше обяснението този случай да е придобил някаква особена важност. Разбира се, като потенциална мишена аз бях на мнението, че решението наистина е блестящо; това несъмнено беше най-важното разследване на света.

Във всеки случай, О’Райли гледаше към мен.

— Ти си работил с тях, нали? Значи ги познаваш. Ако ние сме пропуснали нещо, те ще го открият.

— Ако изобщо има нещо за откриване.

— Поне ще могат да ни кажат какъв нож е използвал убиецът.

О’Райли се разсмя, за да ни покаже, че се шегува. Ако се изключи фактът, че така щяхме да разберем какви оръжия предпочита човекът, който може би искаше да убие и мен самия, като професионалисти в областта на правораздаването и тримата знаехме, че идентифицирането на ножа почти винаги е напълно безполезно.

Освен това от дълбочината на разреза вече знаехме с какво си имаме работа: на специализиран технически жаргон това се наричаше „ГЛШ“, т.е. „голям шибан нож“.

— Може би утре ще знаем повече — отбеляза О’Райли.

Ако се съдеше по тона, с който го каза, по-скоро нямаше.

Отново погледнах към Катрин. Едва сега си дадох сметка, че по време на целия разговор тя нито веднъж не беше трепнала и не изглеждаше разтревожена, изненадана или дори леко смутена от всички тези новини, които очевидно бяха притеснителни. Като за жена Катрин не е особено емоционална и аз със сигурност не очаквах да избяга от стаята, като си скубе косите и пищи с всичка сила. Но да разбере, че е вероятно самата тя да е в черния — или червения — списък на хладнокръвен убиец, и да остане толкова равнодушна (споменах ли, че разсеяно си разглеждаше ноктите?) беше прекалено хладнокръвно дори за нея.

Помислих си и нещо друго: генерал-майор Фистър, шефът на Военния съд, със сигурност трябваше да е някъде в началото на списъка на хората, които следваше да бъдат уведомени незабавно, когато някой военен адвокат току-що се е превърнал в мъртвец. И като се има предвид, че в ДКР бяха разбрали за тялото рано сутринта, а Катрин се беше срещнала с Фистър по въпроса за преназначението ми някъде следобед, нейната изненадваща липса на изненада може би не беше чак толкова изненадваща.

Нито мястото, нито моментът бяха подходящи за този разговор. Но все пак беше задължително да си го кажа възможно най-рано, така че се обърнах към нея и обявих:

— Ще ти го върна. — После попитах О’Райли. — Ти участваш ли в екипа, който е на местопрестъплението?

Както и подозирах, той отговори:

— Не. Ходих до там, но само във връзка с действителните си задължения.

— Продължавай.

— Аз работя в Пентагона. В дирекцията за защита.

— И в момента си зачислен да ни охраняваш?

О’Райли ми хвърли лека усмивка.

— Аз съм определен за ваш ангел хранител. От девет часа тази вечер всички адвокати от защитата по делото за „Ал Басари“ ще се намират под непрекъснато наблюдение и охрана. Никой не иска да се разправяме с още един убит адвокат.

Не, определено не искахме това — особено ако адвокатът беше вашият разказвач, но ако разполагах с телефонния номер на убиеца, можех да му дам много добро предложение за следващата му жертва.

Обектът на моите смъртоносни фантазии зададе един много уместен въпрос:

— Какво точно означава това?

— Означава, че ще направим всичко, което зависи от нас, за да ви опазим живи, а вие на свой ред трябва да направите всичко, което зависи от вас самите.

Той извади от джоба на панталона си две малки устройства, които приличаха на амулети, и подаде едното на Катрин, а другото на мен.

— Като начало това са вашите паникбутони. Дръжте ги в себе си през цялото време, дори под душа. Устройствата са водоустойчиви. И не се колебайте да ги използвате. Ако сте сбъркали, просто ще изгубите малко от времето ми. Но ако изчакате, докато ножът опре до гърлото ви…

Той прокара пръст по гърлото си, все едно отново имахме нужда от демонстрация.

— … вече ще бъде късно. Ако видите нещо, което ви се стори и най-малко подозрително, веднага натиснете проклетия бутон.

О’Райли продължи в същия дух още няколко минути. Даде ни полезни съвети и предписания, които да следваме. Повечето бяха обичайните неща, които всеки предпазлив човек би направил и без това: да заключваме вратите и прозорците, да спускаме щорите, да обръщаме внимание на всеки, който проявява необичайно голямо внимание към нас или ни следи. Но имаше и една допълнителна предпазна мярка — винаги да проверяваме задната седалка на колата, преди да се качим в нея.

На това му се казва да затвориш обора, след като кравата вече е избягала, но все пак не беше глупав съвет.

През цялото време щеше да ни следи охраняващ екип от двама души. Всички пътувания трябваше да се съгласуват с кабинета на О’Райли. Той или неговите хора трябваше да бъдат уведомявани предварително за всички посетители. О’Райли знаеше, че Катрин вече се беше установила в Хайленд Фолс, малкото селище непосредствено до „Уест Пойнт“, и беше изпратил екип от свои хора, които да огледат мястото и да съставят план за охрана.

Когато свърши, той се обърна към Катрин.

— Какви са плановете ти сега?

— Работата ми тук вече приключи. Ще се върна с колата.

О’Райли ме погледна.

— Нали разбираш, че ще бъде много удобно, ако вие двамата сте заедно през цялото време?

Погледнах към Катрин.

— Удобно за кого?

О’Райли явно не схващаше много бързо, защото намери за нужно да поясни:

— Петимата обвиняеми имат общо девет адвокати, които трябва да охраняваме, и…

Прекъснах го, за да отбележа:

— Вече са осем.

— Осем… да, осем. Но въпреки това нашите хора не достигат. Засега можем да отделим само трима агенти за вас двамата.

— Разбирам, началник.

Не му казах другото, което вече бях разбрал. О’Райли и хората му формално изпълняваха задълженията си и осигуряваха видима охрана, в случай че убиецът не си беше изпълнил квотата и към вентилатора се беше устремило ново изпражнение. Но и двамата знаехме, че за ефективна денонощна охрана на един човек са нужни поне шестима добре обучени агенти. Трима агенти за две потенциални мишени представляват нещо, на което в службата се казва „възпираща сила“. Това е горе-долу същото, като да използвате перфориран презерватив: може и да извадите късмет, но никак не е сигурно.

О’Райли неловко се усмихна.

— Искам да кажа, че може би е най-добре да се проявиш като джентълмен и да закараш дамата обратно до щата Ню Йорк.

Това, което исках да направя с дамата, беше първо да я прегазя с колата, а после да я закарам до щата Ню Йорк в багажника. Но вместо това кимнах и обясних, че първо трябва да се отбия до апартамента си, за да си взема чисти униформи, резервно бельо, принадлежности за бръснене и още едно нещо, за което не им казах — пистолета, който държа на скришно място на най-горния рафт в гардероба.