Брайън Хейг
Нощната смяна (21)

21

Едно от правилата на разследването гласи, че когато имате следа, трябва да я проверите. Особено когато имате само една — това слага край на всякакви притеснителни дилеми с коя да се заемете първо. Както беше казал някога някой по-умен от мен, винаги се възползвайте от възможността да се възползвате от някоя възможност.

По-конкретно, по време на нашия разговор капитан Уилборн беше споменал, че архивът за разпитите, воден от него и Ашад, може да е бил изпратен обратно на семейството му. И макар че имаше голяма вероятност да лъже, нито една друга следа не водеше до никакви вероятности — добри, лоши или някакви други. Най-просто казано, нямаше никакви други следи. Пък и без това бях във Вашингтон и нямах никаква друга работа, освен дългото, изтощително шофиране обратно до „Уест Пойнт“ и Катрин, която ме чакаше там.

Според неговото военно досие, Амал Ашад имаше адресна регистрация на Трийсет и осма улица, номер 3822 в Арлингтън, щата Вирджиния — само на осем километра по права линия от централата на ЦРУ.

Ако от Управлението бяха постъпили умно, името Амал Ашад щеше да бъде псевдоним и адресната му регистрация щеше да бъде фалшива, а ако бяха постъпили още по-умно, точно в момента Шон Дръмънд вече щеше да се държи за задника и да се крие от обстрела на минохвъргачките в някаква затънтена воняща дупка в Афганистан, вместо да си пъха носа в техния задник тук. Но от ЦРУ не бяха постъпили много умно, когато бяха съставяли измисленото военно досие на Ашад, нито пък когато ме бяха назначили да работя по този случай, така че имаше шанс мързеливите копелета да са свършили работата по най-лесния начин и да са използвали истинското му име и истинския му адрес. В действителност, докато не се бях появил аз, това не беше никакъв проблем.

Наложи се да шофирам само трийсет минути, преди да се озова на една типична улица в предградията, гъсто застроена от двете страни с малки къщи — най-вече тухлени имитации на ниски провинциални домове от петдесетте години. Ози и Хариет от стария телевизионен сериал щяха да се чувстват съвсем на мястото си в този квартал.

Отбих пред номер 3822 и останах до бордюра за една минута, без да спирам двигателя. Къщата беше на два етажа, от червени тухли, с каменна фасада и макар че северната част на Арлингтън благодарение на близостта и лесния достъп до Вашингтон се водеше за луксозен жилищен район, точно тази къща не изглеждаше впечатляваща или особено скъпа. Не ми беше трудно да си представя един държавен служител на средно ниво и семейството му да се натъпчат в този малък, скучен дом, особено ако и съпругата му работеше, така че реших да си опитам късмета и се приближих до входната врата.

Отдавна беше минало единайсет вечерта и вътре не светеше, но аз съм добра компания и не се съмнявах, че госпожа Ашад няма да има нищо против късното ми посещение. Застанах на прага и натиснах звънеца. Минаха около две минути — по време на които натисках тъпия звънец на всеки трийсет секунди, — преди вратата най-сетне да се отвори. Надявах се моята нетърпеливост да не е събудила госпожата, в интерес на истината, дори се надявах да е била толкова дълбоко заспала, че все още да е податлива на моите измишльотини и лъжи. На прага се появи привлекателна жена на около трийсет години, с дълга черна коса, стройна фигура и очевидно арабски произход. Тя огледа първо лицето ми, а после и униформата.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Жената не се усмихваше, така че аз се усмихнах и тя се усмихна в отговор, макар и съвсем леко. Възпитана дама.

— Госпожа Ашад?

Тя бързо кимна, така че аз веднага я излъгах:

— Служих заедно с мъжа ви в Ирак.

— О… разбирам.

— Току-що се върнах и просто исках да се отбия и да ви предам съболезнованията си. Той беше добър човек.

Тя изглеждаше объркана за момент, после се стегна.

— Съжалявам… не чух как се казвате. — Жената намери за нужно да поясни: — Много е късно.

Разширих усмивката си и измърморих толкова неясно, колкото беше възможно:

— Казвам се Дръмънд… Хари Дръмънд.

Тъй като не исках в ЦРУ да разберат, че се ровя в живота на Ашад, не исках госпожа Ашад да разбере действителната ми самоличност, но все пак бях облечен с униформа, а на униформата имаше табелка с името ми, така че тази тъпа импровизирана лъжа беше най-доброто, което успях да измисля. Представях си как някой ще каже: „Я да видим сега, Хари Дръмънд… Шон Дръмънд… дали не е възможно това да е един и същ човек?“. Средностатистическият човек щеше да се заблуди точно за две секунди.

От друга страна, това беше същото ЦРУ, което продължаваше да търси ядрени оръжия в Ирак. Човек никога не бива да надценява противника.

— Извинявам се, че дойдох толкова късно — казах аз. — Децата спят ли вече?

Тя кимна, донякъде нетърпеливо.

— Утре сутринта са на училище.

За да й покажа, че не съм съвсем непознат, аз подхвърлих:

— Бяха три, нали така?

— Три, да. Аз също съм на работа. — В случай че не схващам накъде биеше с това, тя подчерта: — Рано сутринта. Трябва да ги оставя на училище и да бъда в офиса в седем часа.

— Да. Добре. Ами аз ще ви отнема само една минута.

Потърках ръцете си една в друга, за да й напомня, че навън е студено, а тя се държи невъзпитано.

— Може ли да вляза за момент?

— Няма да бъде подходящо. Не съм облечена.

— Ще ви изчакам. Пътувах дълго време, за да дойда до тук. Моля ви, госпожо Ашад. Двамата със съпруга ви бяхме приятели.

Жената изглеждаше така, сякаш продължаваше да се колебае, и аз духнах в ръцете си и потреперих, за да й напомня отново за едва ли не арктическите условия навън. Госпожа Ашад очевидно беше мила жена с добри маниери, защото в крайна сметка неохотно каза:

— След минута ще се върна.

И така, аз останах на прага и тъй като нямах какво друго да правя, се заех с бърз оглед на околността. Сутринта беше навалял тежък, мокър сняг, но тротоарът и алеята пред къщата вече бяха почистени, а вечнозелените храсти покрай стената изглеждаха спретнати и подрязани, което подсказваше, че госпожа Ашад беше добра домакиня, а скорошната смърт на съпруга й не я беше разтърсила дотолкова, че да я извади от релси. Когато станат вдовици, някои жени напълно се разпадат и не обръщат внимание на нищо; други отиват в срещуположната крайност и се опитват да запълнят внезапната празнина в живота си с безмилостна работа и изпълнение на всякакви задължения, независимо дали от тях има някаква полза. Не знаех в коя от двете категории попада госпожа Ашад, но все пак ходеше на работа и имаше три малки деца, а животът й явно продължаваше да бъде в ред.

Вратата се отвори и госпожа Ашад ми направи знак да вляза. Вече беше облечена с дълъг пухкав розов халат, който отиваше на дългата й черна коса и смуглата й кожа. Тя ме поведе по един къс коридор, после завихме наляво, минахме през малък кабинет с дървена ламперия и се озовахме в кухнята, която беше толкова малка, че се надявах членовете на това семейство наистина да се обичат помежду си — или поне да са добри дипломати.

От това, което успях да видя, семейство Ашад — колкото и да бяха американизирани — бяха запазили традиционните си вкусове в обзавеждането. Както и отвън, отвътре къщата беше спретната и поддържана. Не се виждаха никакви играчки или бъркотия с детски произход, но имаше толкова ориенталски килими и гоблени, че с тях можеше да се обзаведе цял сук, многобройни месингови масички и дебели възглавници за сядане на пода, ислямски картини и всякакви подобни неща. Отвън къщата приличаше на експозиция от петдесетте години в музей на американската култура, така че човек можеше да си представи как Тед и Уилма обръщат коктейли и хамбургери на скарата в задния двор; вътре обаче като нищо можеха да се спотайват Али Баба и четирийсетте разбойници и да пушат наргиле, докато планират следващия си удар.

Госпожа Ашад се настани на една малка масичка до големия черен хладилник и ми направи знак да седна срещу нея. Направих го и тя обяви:

— Късно е, така че няма да ви предлагам чай или кафе.

— Нямам нищо против.

— За какво става дума? — премина направо на въпроса тя.

Отговорих с най-незаплашителния тон, на който бях способен:

— Госпожо Ашад, истината е, че никога не съм бил в Ирак заедно със съпруга ви, не го познавам и никога не съм го виждал лично. — Преди да успее да се разтревожи или да ме накара да си тръгна, аз добавих: — Всъщност провеждам официално разследване от името на въоръжените сили.

Извадих портфейла си и измъкнах от него обикновената си военна лична карта.

— Ето, нека ви покажа документите си.

Както и се надявах, тя махна с ръка и отговори:

— Няма нужда.

— Благодаря ви — казах аз, облегнах се на стола и зададох следващия си въпрос: — Бяхте ли наясно с професионалната дейност на съпруга си в Ирак?

— Знаех какво работи. Но не знаех подробности.

— Значи знаете, че всъщност е бил служител на ЦРУ?

— Разбира се. Много хора смятат, че служителите на Агенцията не казват за това на съпругите си, но ние знаем, подполковник Дръмънд. Естествено, той не споделяше никакви подробности с мен. Не беше разрешено и Ашад уважаваше това правило. — После тя ме попита: — За какво е това разследване?

Предложих й най-успокояващата си усмивка.

— Не се тревожете, вашият съпруг не е имал никакви неприятности или нещо подобно.

Макар че, ако зависеше от мен, топките му щяха да бъдат завързани за задната броня на колата ми. Госпожа Ашад изглеждаше облекчена да го чуе.

— След като той загина, определени документи са били изгубени или може би изпратени на неправилното място — обясних аз. — Документите са строго секретни и ние не бихме искали да попаднат при неправилния човек.

Пропуснах да спомена за това, че работодателите на съпруга й в никакъв случай не искаха въпросните документи да попаднат и в моите ръце.

— Задачата ми е да запуша този пробив в сигурността — добавих аз.

Жената срещу мен говореше английски с изискан акцент, очевидно беше високообразована, и се държеше с достойнство въпреки късния час и факта, че беше облечена с домашен халат. Не можех да не забележа колко привлекателна беше тя, както и сексапилна, по един особено екзотичен начин — с големи кръгли черни очи, високи изящни скули, дълъг римски нос и гъста черна коса. Освен това въпреки възголемия пухкав халат имаше великолепна фигура. Не че аз забелязвах подобни неща, разбира се.

— Опасявам се, че не знам нищо за никакви изчезнали документи.

Госпожа Ашад понечи да се изправи, така че бързо попитах:

— Знаехте ли, че задачата на вашия съпруг в Ирак изисквала от него да се представя за войник?

— Не — каза тя и седна обратно на мястото си с леко раздразнено изражение. — Нали ви казах, че не знам никакви подробности за работата на Амал.

— В такъв случай може би ще ви е интересно да научите, че той е работил във военен затвор. Работата му е била да разпитва затворници и да осигурява информация за нашето разузнаване. — На лицето ми се изписа подходяща тъжна усмивка, когато добавих: — Според докладите той е бил особено изобретателен в откриването на нови начини да накара пленниците да проговорят.

Новината не я изненада. Нещо повече, тя кимна замислено.

— Предполагам, че е логично назначение предвид неговите езикови умения.

Не отговорих нищо, за да й дам възможност да ми зададе още няколко допълнителни въпроса. Със сигурност беше любопитна за последните месеци от живота на мъжа си и за онова, с което се беше занимавал, когато беше намерил смъртта си. Може би искаше да научи малко повече за неговия принос към войната, което един ден да може да разказва на децата им. Но не, тя просто продължи да гледа право пред себе си. Може би обучаваха съпругите на всички служители на ЦРУ да правят така. В крайна сметка реших да прескоча лъжите, които си бях приготвил да й разкажа, и продължих:

— След като той загина, получихте ли пратка от въоръжените сили, в която бяха личните му вещи?

Въпросът сякаш я обърка, защото тя направи дълга пауза, преди да отговори:

— Да, аз… мисля, че беше около един месец след смъртта му.

— Добре, но според нашите данни е било по-скоро две седмици след смъртта му. Пощенските служби винаги ни изпращат копие от техните документи.

— Може и така да е било… Да, да, две седмици ми звучи по-точно — поправи се бързо тя. По лицето й се четеше подходяща за случая скръб, когато добави: — Честно казано, по онова време всичко ми се струваше размазано по някакъв ужасен начин.

— Съжалявам. Знам, че сигурно е много болезнено за вас, но ви уверявам, че е необходимо. Спомняте ли си какво имаше в пратката?

Разказах й накратко каква беше процедурата във въоръжените сили в случаите, когато трябваше да се обработят личните вещи на починалия военнослужещ, и завърших с думите:

— Може би сте запазили описа на имуществото? Ако ми разрешите да го погледна, това ще ни спести много време и неприятности.

Тя прехапа устни и ме погледна разтревожено.

— Опис на имуществото?

— Да, госпожо. Стандартен военен формуляр. Подписва се от офицер в два екземпляра, а оригиналът се прилага в пратката.

— Аз… ами, честно казано, подполковник Дръмънд, не си спомням да съм виждала подобен формуляр. Може би се е изгубил или… Господи, дали е възможно да не съм го видяла, преди да изхвърля кашона?

Като адвокат всеки ден си имам работа с хора, които лъжат. Госпожа Ашад изглеждаше искрена, но в поведението й все пак имаше нещо, което не ми даваше мира.

— Може би някой идиот от другата страна е забравил да сложи документа в пратката. Нали знаете как е в армията.

— Ами, всъщност не. Но щом казвате, сигурно е така.

— Нека да проверим колко добра памет имате — усмихнах се аз.

Тя отвърна на усмивката ми.

— След като не разполагате с описа на имуществото, как ще проверите дали паметта ми е точна?

— Както ви казах, документът се попълва в два екземпляра. Аз разгледах копието, преди да дойда — излъгах аз. — А моята памет е добра.

— Какъв късмет.

— Ние не объркваме съвсем всичко, госпожо Ашад.

— Надявам се, че е така. Все пак се водят две войни едновременно.

— И аз се надявам, госпожо Ашад, и аз се надявам. Но само за да се уверим, че говорим за една и съща пратка, ще ми кажете ли дали в нея имаше една зелена броеница? В документа беше описана с някакви малки златни висулки.

Това също беше лъжа, разбира се, но аз исках да проверя дали самата госпожа Ашад не ме лъжеше.

— Точно така — каза тя, погледна ме и поясни: — Броеницата му беше подарък… от чичото на Амал, поне така си мисля. Мъжът ми много я обичаше.

— Аха. В такъв случай, дали мога да я видя? Ще бъде добре да потвърдим, че говорим за една и съща броеница и за една и съща пратка.

— Страхувам се, че не — каза тя, поколеба се и продължи с тъжно изражение: — Подарих я на едно от децата. На Амро, който беше толкова съсипан от смъртта на баща си, че си помислих… ами надявах се това да го утеши малко. — Тя мило се намръщи. — Но после някакъв хулиган от училището го набил и му я взел. Малките момчета могат да бъдат толкова жестоки.

— Големите момчета са още по-лоши — казах аз.

— Да — кимна тя, без да откъсва поглед от мен. — Предполагам, че сте прав.

— Моля ви, помислете за това, което ще ви попитам сега, защото е важно. Докато е работил в затвора, Амал е поддържал дневник, може би около четиристотин страници. Може да е бил напечатан, а може и да е написан на ръка. Спомняте ли си да сте го виждала?

Беше очевидно, че ако отговори с „да“, аз ще поискам да видя този дневник, а ако отговори отрицателно, пак ще искам да го видя, но въпреки това щеше да ми се наложи да си вървя.

— Съжалявам — отговори тя. — Нямаше такъв дневник. Него ли търсите?

— Точно така. Сигурна ли сте?

— Беше ли записано в този опис на имуществото, че трябва да има такъв дневник?

Придадох си разочаровано изражение.

— За съжаление, не. Но един от войниците, който е участвал в обработката на личните му вещи, се закле, че го е сложил в пратката, така че реших да попитам. За съжаление, това не е първата лъжа, в която го хващаме…

Както и теб, помислих си аз, но не исках да го казвам, за да не я обидя. Госпожа Ашад сви рамене.

— Съжалявам, че ви се е наложило да пътувате чак до тук посред нощ.

Изправих се и я погледнах. Не изглеждаше да съжалява, по-скоро изглеждаше така, все едно изпитваше облекчение.

— Бяхте много гостоприемна и отзивчива, госпожо Ашад. Благодаря ви.

Тя също се изправи и ме придружи обратно до вратата доста доволна, че разговорът ни е приключил. Бяхме стигнали едва до средата на кабинета, когато аз се плеснах по челото:

— А, да… още един въпрос.

Тя ме погледна с изражение, което се колебаеше между раздразнено и въпросително.

— Споменавал ли е съпругът ви за Кени Уейлън? Може би в разговор или в писмо?

Отново настъпи интересна пауза, преди тя да отговори:

— Името ми звучи познато… но се страхувам, че не помня такова нещо.

— Двамата са загинали заедно. Уейлън е карал бронираната кола, а Амал е бил на мястото до него.

В действителност двамата заедно бяха станали на кайма, но сигурно щеше да бъде проява на лош вкус от моя страна да го споменавам. Все пак реших да рискувам още веднъж и я уведомих:

— Кени и Амал са работили в един и същ отдел на ЦРУ. Както и заедно в Ирак. Доколкото разбрах, са били доста близки помежду си.

Сега беше ред на госпожа Ашад да се престори на изненадана.

— О, имате предвид Кен?

— Същият — кимнах аз. — Добрият стар Кен.

— Амал винаги го наричаше „Кен“, а не „Кени“. Да, двамата бяха добри приятели. Какво искате да ме попитате за него?

Всъщност не исках да отговарям на този въпрос, затова казах:

— Истинска трагедия, че двамата са загинали заедно. Как беше погребението, госпожо Ашад?

Вече бяхме до вратата и госпожа Ашад я задържаше отворена, като несъмнено искаше да ми покаже, че се очаква да мина през нея и да изляза от другата страна.

— Тъжно, много тъжно. Дойдоха всички приятели на Амал, както и семейството му.

— Къде беше погребан?

— Какво значение има?

— Няма… ако съм твърде любопитен, извинете ме.

— Не, аз… Ами погребението беше в града, където е отраснал Амал… в Калифорния.

Жената очевидно мислеше в движение — беше избрала най-далечното възможно място, за да не мога да отскоча до там. Интелигентна жена. Но може би все пак не беше толкова интелигентна; според военното досие на Амал, което поне засега показваше само истината, родният му град беше Абърдийн, щата Мериленд.

Бях залостил вратата с десния си крак, така че да не може да ми я затвори в лицето.

— Между другото, как се казваше началничката му? — Престорих се, че се прозявам, за да демонстрирам колко съм уморен, и обясних: — Разговаряхме едва преди няколко часа… всъщност точно така разбрах къде живеете. Обещах да се обадя, когато приключим.

— Толкова по въпроса за отличната ви памет — отбеляза тя.

— Според мен казах, че паметта ми е добра.

Тя ми се усмихна в отговор, малко снизходително.

— Разбирам, значи добра, а не отлична.

— Е, по-добре да тръгвам. Имам да шофирам един час обратно до офиса, за да проверя номера в телефонния си указател. Не ми се искаше да будя началничката му в два сутринта, но…

Тя не отговори в продължение на няколко секунди, но очевидно сметна за по-голям проблем да прекъсна неспокойния сън на началничката на Амал, отколкото да си причиня допълнителни затруднения, така че накрая каза:

— След като вече се познавате, няма проблеми. Казва се Маргарет Мартин.

— Е, благодаря ви още веднъж, госпожо Ашад.

— Надявам се, че съм ви била полезна.

— Повече, отколкото си мислите — отговорих аз и го казах съвсем искрено.

Махнах за довиждане и се върнах обратно в колата. Качих се в приуса, натиснах бутона за запалване на двигателя, изключих автоматичните фарове, пуснах радиото и се заслушах в местните новини, докато гледах къщата. Първо угаснаха лампите в кухнята, после тези в антрето, а в спалнята светна — и остана така в продължение на следващите трийсет минути. Интересно. Защо госпожа Ашад не спеше в този късен час? Изглеждаше уморена и се държеше така, като че ли нямаше търпение да си легне; може би я бях отегчил. Във всеки случай се надявах да не говори по телефона, за да докладва за непознатия мъж, който беше дошъл у тях без покана с цял куп неудобни въпроси.

Госпожа Ашад беше излъгала за пратката с личните вещи и за мястото на гроба на мъжа си. Нямаше вроден талант да лъже, но и не се беше издала по някой от обичайните начини: треперещи ръце или устни, пот по челото, неволен поглед наляво. Дори, като се замисля, изглеждаше така, все едно беше репетирала отговорите си. Но с кого ги беше репетирала — и още по-важно, защо?

Включих на скорост, изминах осем километра до един западнал търговски център, купих си кутия понички с глазура и една голяма картонена чаша с кафе от „Дънкин Донътс“ и се върнах на Трийсет и осма улица, където паркирах по-далече от къщата и се приготвих за дълга нощ.

След като се канех да чакам в засада като истинско ченге, защо да не го направя по традиционния начин?