Брайън Хейг
Нощната смяна (25)

25

По пътя обратно към академията „Уест Пойнт“ отбих от магистралата на паркинга на търговския център Мериленд Хаус, бръкнах в джоба си и извадих листчето, на което бях записал служебния телефонен номер на Маргарет Мартин, директор „Външни услуги“ в ЦРУ, която понастоящем очевидно изпълняваше ролята на началник на Амал Ашад.

Беше почти шест вечерта, но аз можех да се хвана на бас, че целият работен ден на Маргарет Мартин е бил посветен на задачата да измисли как да се справи с големия проблем в лицето на вашия разказвач. Затова все още беше в кабинета си и се опитваше да разчисти останалите задачи за деня.

Тя вдигна на третото позвъняване.

— Госпожо Мартин, обажда се Шон Дръмънд.

Последва продължителна пауза, после тя каза:

— Кой?

Едва не залегнах, за да избегна наближаващата експлозия от лъжи.

— Хайде да не играем на тази игра, освен ако специално не държиш на нея — предложих аз. — Може ли да те наричам Маргарет?

— Както искаш.

— Добре. След като вече станахме приятели, трябва да си поговорим.

Настъпи още една продължителна пауза и аз си представих как Маргарет трескаво натиска копчето, с което щеше да започне да записва и да проследява обаждането. Гласът на Маргарет, ако ви интересува, беше от онзи тип, който наричам „бюрократичен барок“ — лишен от абсолютно всякаква интонация или изразителност, все едно някой е изгладил гласните струни с ютия. Беше хладен, безличен глас, от който се излъчваше неутралност; единственият признак, че не разговаряте с машина, беше дишането й — а то беше толкова равномерно, сякаш белите й дробове бяха закачени за метроном. Откъде ги намираха тези хора? Най-сетне тя отбеляза:

— Ти ми се обади, Шон. Защо не започнеш да говориш, а аз ще те слушам?

В интерес на истината, тя звучеше като по-млада и по-жизнена версия на Филис — което ви казва нещо за гласа на самата Филис, — така че реших да карам направо.

— Тази сутрин, когато Марк Хелнър ми взе вълшебния пропуск, май забравих да му спомена, че направих няколко очарователни снимки на Амал Ашад, докато оставяше децата си в училище „Уилямсбърг“. Снимките са кодирани с датата и часа, така че да не възникне объркване дали са направени преди или след мнимата смърт на Ашад.

— Аз…

— Чакай, не съм свършил.

Най-добрият начин да разкарам хер Хелнър беше да демонстрирам на тези хора до каква степен се беше издънил, така че аз осведомих както нея, така и другите, които щяха да слушат този разговор:

— Когато се върна в „Уест Пойнт“, възнамерявам да заведа тези снимки като веществено доказателство и да ги покажа на обвинението и на останалите адвокати от защитата. Освен това възнамерявам да дам копия от тях на Мелвин Креймър, който със сигурност ще намери начин да направи така, че да излязат на първите страници на множество вестници. Накрая ще ги занеса на някой военен съдия, за да ми издаде призовка срещу ЦРУ, която задължава Ашад да свидетелства. — Направих кратка пауза и я попитах: — Внимаваш ли вече?

— Със сигурност — отговори тя и продължи точно така, както очаквах: — Но ти не искаш да го направиш, Шон.

— Напротив, Маргарет. Точно това искам.

— Виж, нямаш представа в какво се замесваш.

В случай че бившата ми началничка Филис слушаше или скоро щеше да чуе записа от този разговор, аз отвърнах:

— Вече ми го казаха веднъж през последните двайсет и четири часа. И тогава не свърши работа, а то беше още преди да се опитате да ме притиснете и да попречите на съдебното разследване.

Настъпи още една кратка пауза и аз си представих как Маргарет Мартин дълбоко си поема дъх и едва сега осъзнава до каква степен се беше провалил Марк Хелнър в задачата да спре Шон. Гласът й обаче остана все така безизразен:

— Съжалявам, ако господин Хелнър се е държал неадекватно. Това наистина заслужава извинение. Той е малко ръбат.

— Всъщност съжаляваш, че не е успял да ме сплаши, нали? — В случай че Марк Хелнър също слушаше, аз добавих и още нещо: — А ако „ръбат“ е някакъв евфемизъм за „задник“, няма да споря с теб.

Тя очевидно беше избрала тактиката да ме успокоява, вместо да се защитава или да влиза в конфликт с мен, което показваше, че е реалистка.

— Със сигурност мога да те разбера, ако се чувстваш така, Шон.

— Престани да ми се подмазваш, Маргарет. Тази сутрин не свърши работа, няма да стане и сега.

Когато осъзна, че с умилкване няма да постигне нищо, тя се върна към по-ранното си предупреждение:

— В този случай има много по-важни фактори, отколкото можеш да си представиш.

— Толкова сте предвидими, Маргарет. Всеки път, когато ви хванат да пипате някъде, където не бива, вие си мислите, че ще можете да се отървете, като започнете да обяснявате на всички останали как нищо не знаят. Нека да позволим на американския народ да разбере всичко. Да оставим хората сами да преценят.

— В момента си ядосан, Шон. Не разсъждаваш трезво. Недей да правиш нищо глупаво или необмислено.

— Единствените глупави хора в този разговор сте ти и твоите хора, Маргарет. Трябваше да се сетите, че след като скандалът с действията на Ашад в „Ал Басари“ гръмне в лицето на армията, вече няма да може да бъде заметен под килима, независимо колко го покривате. Но да оставите петима войници да поемат цялата отговорност вече не е просто глупост. Това е престъпление.

Нарочно употребих последната дума, за да й отправя юридическо предизвикателство, а Маргарет очевидно беше достатъчно съобразителна, за да го схване заедно с всички грозни последствия от него. Действията на Ашад бяха доказуемо престъпни, но след като ЦРУ вече се беше заело с прикриването им, всеки, който знаеше за тази конспирация или участваше в нея, също се превръщаше в кандидат за съдебен процес. А ако цялата история наистина отиваше толкова надълбоко и нависоко, колкото започвах да подозирам, началото й беше поставено на един много известен адрес на Пенсилвания Авеню. Щеше да им се наложи да наемат цял стадион, за да изправят пред съда всички виновни.

Маргарет мълча дълго, докато обмисляше как да отговори на това притеснително обвинение. Подозирах, че заедно с нея в стаята има и още някой, защото не чувах дори дишането й — или точно в момента беше получила инфаркт, или беше закрила слушалката с ръка. Все пак се оказа, че не беше умряла на място.

— Шон, ние двамата трябва да си поговорим.

— Нали в момента си говорим, Маргарет.

— Това, което трябва да ти кажа, не е за отворена линия. Мога да ти го предам единствено лично.

— Можеше да ме видиш лично още тази сутрин. Спомняш ли си? Аз бях точно пред вашата сграда.

Тя демонстрира завидно самообладание и продължи настоятелно:

— Моля те, Шон, не искам нищо друго от теб. Нека да го обсъдим и после, ако все още смяташ, че трябва да разкриеш Ашад, ние няма да се опитваме да ти попречим.

— Вие не можете да ми попречите, дори да се опитате.

— Аз… — започна Маргарет, но явно бързо си промени решението, защото само попита: — Съгласен ли си?

— Утре, не по-късно от десет. Ела сама.

— Не, неприемливо е. Ще дойда с още един човек. Утре ще разбереш защо.

— Ако е повече от един, аз си тръгвам — предупредих я. — И ще бъда въоръжен.

— Няма проблеми, но няма и никаква нужда. Ние няма да бъдем въоръжени. Обещавам ти.

— Ще доведа и моята колежка от защитата. Тя също има право да ви чуе.

— Не, ти… Опасявам се, че… Виж, няма да стане.

— Защо не? — казах аз и продължих с една лъжа: — Тя ще ти хареса. — Помислих малко и добавих още една лъжа, още по-голяма: — С нея можеш да се разбереш по-лесно, отколкото с мен.

— Независимо от личните качества на госпожица Карлсън тя няма разрешително за работа със секретни материали. А онова, което ще чуеш, е строго поверително.

Това ми се стори добър повод да й напомня нещо:

— Аз също вече нямам разрешително за работа със секретни материали.

Маргарет явно също беше на вълна лъжи и измами, защото успя да прозвучи почти искрено, когато отговори:

— Глупава грешка. Никой не е нареждал на Хелнър да го направи. Веднага ще наредя да ти го възстановят.

Спомних си как Катрин ми се беше скарала, че действам сам, и си помислих, че е по-трудно да се отървеш от два трупа, отколкото от един.

— Размахай вълшебната си пръчка и направи така, че госпожица Карлсън също да получи временно разрешително. Ти можеш да го направиш, Маргарет. Знам, че можеш.

— Когато се видим, за да говорим, ще разбереш защо настоявам. Въпросът не подлежи на преговори, Шон. Недей да ми създаваш затруднения, моля те.

Не знам какво й бяха казали за мен, но очевидно не ме познаваше много добре: да създавам затруднения на хората беше основното ми занимание. И все пак Маргарет Мартин сякаш предлагаше да сподели с мен голямата тайна, която знаеше и Амал Ашад, и макар че това противоречеше на инстинкта ми за самосъхранение, реших да се съглася с нейното изискване да се срещнем насаме. Защо не? В паметта на телефона ми вече имаше всичко необходимо, за да вдигна този случай във въздуха — достатъчна защита, за да изляза жив от тази среща, стига Маргарет да не посегнеше на телефона ми или на самия мен.

Във връзка с последната мисъл реших да уведомя Маргарет:

— Искам само да ти кажа, че вече съм взел необходимите предпазни мерки, така че снимките да ме надживеят, ако се наложи.

Все още не го бях направил. Но всъщност идеята не звучеше чак толкова глупава.

— Разбирам — отвърна Маргарет. В гласа й за пръв път се усещаше искреност, когато добави: — Карай внимателно, моля те.

В момента, в който прекъснахме връзката, аз набрах номера на Имелда. Преди да успея да се представя, тя заговори с тон, който съвсем не звучеше приятелски:

— Къде се изгуби?

— Вчера направих един грешен завой и някак си се озовах във Вашингтон, представи си. В момента се връщам.

— Аха. Трябваше да кажеш на някого. Онези от охраната от другата страна на улицата се побъркаха.

— Това им е работата.

— Всичко в този случай е побъркано.

— За какво говориш?

— За бременните момичета.

Въпреки че Имелда имаше две магистърски степени и умът й беше като бръснач, понякога дори аз трудно разбирах какво говори. Например току-що ми се беше сторило, че каза „бременните момичета“ — в множествено число.

— Ние разбрахме, че Лидия е бременна, още преди да тръгна.

— Да, знам. Но другото момиче също е бременно.

Реших да позная.

— За Джун Джонстън ли говориш?

— Ами не говоря за себе си.

— И как разбрахме за това?

— Ефрейтор Едълстън се обади на Катрин. Беше се побъркала.

Това беше надежден признак кой е бащата; или по-точно казано, бъдещият баща на две деца. Определено не ми се искаше да съм на мястото на Дани Елтън, когато нощната смяна се събираше да си припомня историите от армията.

— Къде е Катрин в момента?

— С клиентката. Когато Едълстън разбрала, че Джонстън е бременна, направо откачила. Катрин я успокоява.

— Ясно — казах аз. — Не казвай на Катрин къде съм бил. Освен това сега ще ти пратя няколко снимки, които направих тази сутрин, но не бива да ги показваш на никого. Дори на Катрин. — Помислих малко и добавих: — Особено на Катрин.

От другата страна на линията настъпи продължителна тишина, после Имелда нареди:

— Вие двамата трябва да престанете. Така не е добре.

Отговорих с нещо, което може би не беше самата истина:

— Нямам представа за какво говориш.

— Не си играй тези игрички с мен. Вие двамата с Катрин сте като разгонени кучета и ще опикаете всичко около вас.

Сега вече нямаше никакво съмнение за какво говори — и то никак не ми хареса. Прокашлях се, преди да отвърна:

— Имелда, това не е твоя работа.

— Вие двамата го направихте моя работа. Клиентката ви е толкова откачена, че адвокатите й следва да бъдат съвсем наред. Така че вие двамата трябва да се оправите, по дяволите.

Имелда рядко си позволява да ругае и още по-рядко да си пъха носа в личния живот на хората около себе си. Но в случая беше права.

— Ще се постарая — заявих аз.

— Не искам да се стараеш. Искам да оправиш нещата.

— Би трябвало да пристигна след около три часа — осведомих я аз и прекъснах връзката.