Брайън Хейг
Нощната смяна (10)

10

Катрин се оказа права. Нелсън Арнолд не беше това, което очаквах, но беше много по-страшен от онова, от което се опасявах.

Като начало, той пристигна зад волана на собствената си кола, която не беше луксозен ролс-ройс или спортно ламборгини, а очукан и издраскан зелен форд таурус на около пет години. Дори нямаше кожена тапицерия. Нито пък, както бях очаквал, носеше италиански ръчно ушит костюм с подходящ чифт обувки „Гучи“ или дори костюм от колекцията на „Брукс Брадърс“. Вместо това беше с изтъркани сини джинси, избеляла памучна риза и доста износени туристически обувки — дърварски шик. Ако ви интересува, хората като мен са „облечени“ с дрехите си; богатите хора ги „носят“.

Знаех, че трябва да е в края на петдесетте или в началото на шейсетте си години, но всъщност изглеждаше горе-долу на моята възраст. Имаше светла, леко прошарена коса, ясни сини очи, беше в много добра форма и по лицето му се виждаха достатъчно бръчки, за да изглежда то интригуващо, но не и старо или дори уморено. Разбира се, богатите хора могат да си позволят да изглеждат красиви и да поддържат младостта си, но аз останах с усещането, че в случая на Нелсън Арнолд това се дължеше повече на гените му, отколкото на грижи за външния вид.

Той изскочи от колата си, целуна Катрин по бузата и протегна ръка към мен.

— Радвам се, много се радвам — извика той и дори успя да прозвучи искрено. — Как предпочиташ да те наричам: Шон или „господин подполковник“?

Стиснах ръката му.

— Аз може ли да ти викам Нелсън?

— В действителност приятелите ме наричат Нел.

— Да, добре. Аз може ли да ти викам Нелсън?

Той се усмихна и кимна, все едно искаше да каже, че това ще бъде една дълга вечер.

Точно така, Нелсън — най-дългата вечер в живота ти.

— Викай ми както искаш — отговори той.

О, Нелсън, ще ти викам и още как.

Тримата се качихме в колата му. Катрин седна отпред, вашият разказвач на задната седалка, а Нелсън — или Нел, ако предпочитате — зад волана. Погледнах го, докато той се взираше в мен в огледалото за обратно виждане. В крайна сметка отбеляза:

— Приличаш ми на него.

Захапах въдицата.

— На кого?

— На баща ти. Определено виждам силна прилика между вас.

— Не знаех, че сте били приятели.

— Не точно. Той ми беше командир. От шейсет и девета до седемдесета включително, във Виетнам. Командваше моята бригада. Баща ти беше там, нали?

Очите ни се срещнаха в огледалото за обратно виждане.

— Твоят старец беше истинско куче. Всичко трябваше да се прави точно по правилата, всяка вечер трябваше да се окопаваме по устав и непрекъснато ни правеше неочаквани проверки. Говореше се, че никога не спи — каза той и се засмя. — Никога не са ме стягали така.

— Цял живот беше репетирал с мен — отвърнах аз.

Нелсън не обърна внимание на тази забележка.

— Не мога да кажа, че баща ти ми беше симпатичен, но определено го уважавах. Аз бях само младши сержант и никак не обичах да копая проклетите окопи, но на два-три пъти те ми спасиха живота. — Той помълча и попита: — Как е той?

— Страхотно. Има автокъща в родния си щат. — Във връзка с топлите спомени на Нел реших да добавя: — И все не може да си намери продавачи. На хората им писва да се окопават всяка нощ.

Той се разсмя. Явно бяхме на вълна спомени.

— Спомням си онази нощ, когато го раниха. Беше тъмно като в рог, студено, от няколко дни валеше като из ведро — ужасна вечер за военна операция. Бяхме на патрул в планините и него го застреляха с… какво беше?

— Арбалет.

— Точно така — каза той и се усмихна. — С арбалет.

Той отново се разсмя и този път аз се засмях с него. Баща ми скочил от хеликоптера, изпуснал си картата, навел се да я вдигне и някакъв виетнамец със страхотно чувство за хумор забил една стрела там, където слънцето не свети. И до ден-днешен, когато го попитат какъв е бил във Виетнам, баща ми отговаря директно: „Пълен задник“.

Нелсън отби на един паркинг и ние зяпнахме, когато открихме, че се намираме в „Макдоналдс“ точно пред портала на академията „Уест Пойнт“. Той посочи към златната арка.

— Обожавам тази верига. Още в края на седемдесетте си купих техни акции за няколкостотин милиона долара. И досега не съм продал нито една. Вече струват около три милиарда. Ям в „Макдоналдс“ всеки път, когато имам възможност. Някой има ли нещо против?

— Не, много ми се искаше да хапна нещо с вкус на мърша — отговорих аз.

Както можеше да се очаква, госпожицата със специалното отношение към тялото и духа му напомни:

— Нали знаеш, че предпочитам да се храня по-здравословно, Нел?

Нелсън паркира и излезе от колата. Както повечето милиардери, очевидно и той изобщо не се интересуваше какво предпочитат другите хора.

Влязохме в „Макдоналдс“ и почакахме на опашка няколко минути, после Катрин си поръча някакви зелени неща, Шон си избра един мазен „Биг Мак“, а Нелсън си взе два двойни чийзбургера, голям шоколадов шейк, големи пържени картофи и накрая удари пет милиона долара на щанда, за да купи цялата закусвалня. Шегувам се. Разположихме се около една масичка в дъното и се заехме с храната. Нелсън внимателно разгледа моя „Биг Мак“, преди да се обърне към Катрин.

— Как ти изглежда делото?

— Все още е рано да се каже. Намираме се в проучвателната фаза.

— Значи все още нямаш твърда позиция?

— Такава, в която да мога да се закълна? Не. Петимата обвиняеми пеят, общо взето, една и съща песен, с няколко дребни вариации.

Нелсън помисли върху това твърдение.

— Значи смяташ, че са се уговорили за обща версия?

— Да, определено са го направили — отвърна Катрин, като ровеше в салатата си и търсеше нещо, от което няма да получи сърдечен удар на момента. — Когато прочетеш записа от разследването, става очевидно. Но тази версия няма да издържи, разбира се.

— Защо не?

— Обичайният проблем на всички конспирации. Различават се в малките подробности. Засега не е проблем… но ще се превърне в такъв в съда, когато за пръв път ще трябва да отговарят под клетва и пет хрътки от обвинението ще започнат да ровят все по-дълбоко в търсене на несъответствия.

— Ти така ли щеше да направиш? — попита той.

Вече се беше заел с втория си чийзбургер. От пържените му картофи не беше останала и следа, а от чашата с шейка се чуваше онзи отвратителен звук, когато сламката стигне до дъното на течността. Какво щеше да ме посъветва госпожица добри маниери в тази ситуация? Да ям по-бързо, за да не се чувства като единствения лакомник на масата, или да го оставя да спечели състезанието по бързо ядене?

— Точно така бих направила, Нел — отговори Катрин. — Всеки прокурор ще види тази възможност и ще се възползва от нея.

— И какво ще стане после?

От втория му чийзбургер вече не беше останало почти нищо и той все по-често поглеждаше към остатъците от моя „Биг Мак“.

— Най-вероятно някой от тях ще бъде обвинен в предумишлено или непредумишлено убийство, а останалите в съучастничество. След около седмица и петте екипа на защитата ще започнат да притискат своите клиенти да сключат извънсъдебно споразумение за по-лека присъда, като се съгласят да свидетелстват срещу останалите. Колкото повече наближава датата на процеса, толкова по-силно ще бъдат притискани нашите клиенти.

— Мислиш ли, че някой от тях ще се огъне?

— Това може да се окаже разликата между десетгодишна и доживотна присъда. Да, според мен всичките ще обмислят тази възможност.

— И какво ще правим тогава?

— Не е ясно. Преди да дойде този момент, имаме още много работа. Например трябва да разберем точно колко уязвима е Лидия. Особено в сравнение с останалите.

Стори ми се интересно, че Катрин реши да използва думата „уязвима“ вместо „виновна“, което беше действителният проблем. Нелсън изяде и последния си пържен картоф, преди да се обърне към мен.

— И ти ли мислиш така, Шон?

— Изобщо не ти влиза в работата какво мисля аз, Нелсън.

Изражението му не се промени.

— Защо смяташ така?

— Защото двамата с Катрин не работим за теб. Ние работим за обвиняемата и въпреки че имаш повече пари от цар Мидас и плащаш хонорара на Катрин, аз получавам заплатата си от Чичо Сам. Освен това нямам навика да споделям секретна информация по делото с външни хора. Адвокатска клетва, нали разбираш?

Очите му леко се присвиха.

— Катрин не ти ли е казала?

— Какво да ми е казала?

— Аз също съм завършил право. В Юридическия факултет в Ню Йорк, така че съм от Адвокатската колегия в Ню Йорк.

Той спря за малко, преди да изстреля и най-голямата новина.

— Освен това съм включен като адвокат в състава на защитата.

Аз погледнах към Катрин, която по някаква причина беше пропуснала да ми спомене тази малка, но съвсем не маловажна подробност, а в момента си беше намерила нещо по-интересно за гледане в другия край на закусвалнята. После пак се обърнах към Нелсън.

— Не, Катрин не ми е споменавала.

— Е, вече знаеш.

— Да, вече знам.

— Проблем ли ще бъде за теб?

— Регистрира ли се във военния правен отдел, за да получиш право да представляваш обвиняемата?

— Да, в момента, в който Катрин получи разрешение от Лидия да я представлява.

— Участвал ли си в съдебен процес?

— Завърших право по-скоро на майтап. Реших, че може да се окаже полезно в бизнеса… И се оказах прав.

— Отговори на въпроса ми, моля те.

— Не, никога не съм представлявал клиент в съда.

— Имаш ли някакъв опит в наказателното право?

— Не. Само в корпоративното. Но всеки адвокат трябва да започне отнякъде.

— В такъв случай, не, това няма да представлява никакъв проблем за мен.

Нелсън сигурно улови леката саркастична нотка, която вероятно се беше промъкнала в гласа ми.

— Успокой се, Шон. Не очаквам да изнасям пледоарии в съда. Ще оставя това на професионалистите — на теб и Катрин. Не участвам в този процес за реклама, нито пък имам претенции да ставам прочут граждански адвокат като Кларънс Дароу или Алън Дършовиц.

— Тогава защо го правиш?

— Защото вярвам в тази кауза.

Погледнах към Катрин, която отново не отвърна на погледа ми. Този път беше посветила цялото си внимание на златната арка пред закусвалнята, все едно там се пазеше ключът към тайната на живота. Дадох си сметка, че именно тя беше организирала тази среща на четири очи и сега се наслаждаваше на всеки миг от нея. Споменах ли вече колко манипулативна може да бъде понякога?

Отново се обърнах към Нелсън Арнолд.

— Не знаех, че има някаква кауза.

— Предполагам, че ти дължа обяснение — каза той и ме погледна в очите, преди да продължи. — Аз бях по собствено желание във Виетнам. Участвах във войната като доброволец. Ходих там два пъти поред. Записах се още веднъж, след като служих при баща ти. Той беше вдъхновяващ командир. Смятах, че това е мой патриотичен дълг.

— Браво на теб, Нелсън. Родината ти благодари, както и всичките ти сънародници и лично аз самият. Спечелил си правото си да станеш отвратително богат.

— Знаеш ли, Шон? И аз мисля така — каза той и се наведе към мен. — Имам два медала „Пурпурно сърце“ за наранявания по време на военна служба и една „Сребърна звезда“ за храброст в бойни действия срещу врагове на Съединените щати. Прекарах три месеца във военнополева болница, докато се възстановявах от раните си. И сега вярвам, че съм заслужил с кръвта си да попреча на историята да се повтори — грозната история, която преживях аз.

— Коя част от тази история те притеснява?

— Голяма част от нея. Лъжите, некадърното управление на Вашингтон, катастрофалната стратегия. Не знаех за тях, докато се свивах в окопите и се молех да не ме застрелят. Но след това разбрах, че са ме използвали. Мен и още десет милиона други момчета, някои от които са сред живите, а други — не.

— И Лидия Едълстън ще бъде твоето изкупление?

— Не го виждам точно по този начин.

— Помислил ли си изобщо за възможността тя да е виновна? Знам, че тази мисъл не е приятна, но фактите — във вида, в който ги знаем засега — със сигурност подкрепят подобна вероятност.

— В този случай вината и невинността може да се окажат взаимозаменяеми понятия.

— Защо точно тя и защо точно сега?

— Защо не тя? И можеш ли ми предложиш по-добър момент от настоящето?

— Ти ми кажи, Нелсън. С коя част от твоето минало е свързана тя?

Той замълча, за да помисли как да отговори на този въпрос. Както и аз. Войната във Виетнам беше станала причина за повече горчиво разкаяние от всяка друга, която бяхме водили в нашата дълга, кървава национална история: разкаяние от страна на политиците, от страна на обществото и най-вече от страна на онези, които бяха изпратени в джунглите, за да се сражават срещу един решителен враг и да преживеят лично ужасите на битката в далечната непозната земя, която не бяхме успели да спечелим.

Собственият ми баща се беше върнал с перфорирано дебело черво, специална възглавничка за сядане и твърда решимост да продължи с живота си. Бе приел офицерската си пенсия с 80% инвалидност, бе оставил миналото зад гърба си и се бе заел да продава стари коли — макар и със сигурност да не си беше мечтал за такава кариера, докато беше обикалял залите на академията „Уест Пойнт“.

Баща ми никога не говореше за миналото — освен когато искаше да пусне шегата за това, че се е върнал като „пълен задник“ от Виетнам — и се отнасяше към спомените си със закаления стоицизъм на професионален войник. Когато се събираше с бойните си другари, те си разказваха истории, които най-често бяха доста смешни, а понякога абсурдни, но какъвто и гняв или кошмари да бяха останали у тях, за да ги измъчват, те ги държаха здраво затворени под похлупака на смеха и приятелството.

Нелсън Арнолд очевидно беше от другата школа ветерани. Неговата война беше свършила преди повече от трийсет години, но по някакъв абсурден начин той продължаваше да се сражава в нея.

Той се отърси от размишленията си и каза:

— Лидия се появи в живота ми случайно, след смъртта на нейния адвокат. Нямаше нужда да бъде точно тя, но Лидия е идеална.

— Идеална за какво?

— За бога, Шон. Тя е младо и глупаво момиче от провинцията, на дъното на командната верига, а сега е изправена пред военен съд заради скандала, предизвикан от други хора.

Вместо да споря по тези въпроси, зададох един по-конкретен въпрос:

— А тя знае ли, че гледаш на нея като на някакъв символ? Заплашва я доживотна присъда, Нелсън. Според мен тя има право да знае, че единият, а може би двама от нейните адвокати имат някакъв друг дневен ред.

Дори това обвинение да го притесни, той не го показа по никакъв начин.

— Честно казано, не знам какво осъзнава тя. Аз вече й обясних лично какъв е моят интерес в нейния случай. Тя не изрази никакви оплаквания или колебания по този въпрос.

Това, което Нелсън не каза — и което нямаше нужда да казва, — беше, че Лидия не притежаваше нито съобразителността, нито здравия разум да осъзнае каква сделка с дявола беше сключила. Съмнявах се, че Лидия изобщо беше в състояние да посочи Виетнам на картата, вероятно щеше да се изненада, че сме водили война там, и със сигурност не си даваше сметка за естеството на демоните и призраците от миналото, които измъчваха съзнанието на Нелсън. Беше класическа пешка — ограничена до един-единствен бавен ход, лесна за манипулиране и несъмнено заслепена от думата „милиардер“.

Катрин реши, че това е подходящ момент да се намеси.

— Мотивите на Нел не са проблем в случая, Шон.

— За мен са.

— Единственото важно нещо е качеството на защитата. Нел е обещал да финансира всичко, от което имаме нужда. Най-добрите експертни свидетели, всички съдебни разходи и хонорари, всякакви разходи за лабораторни изследвания и проучвания, които могат да ни потрябват по време на процеса. Това е забележителна проява на щедрост от негова страна.

— А Нелсън съгласен ли е да не замесва в процеса личните си предразсъдъци и каузи?

Нелсън не обичаше да говорят за него в трето лице, така че се намеси:

— Нелсън може да говори за себе си.

— Тогава кажи на Нелсън да ми отговори на въпроса.

— Нямам никакво намерение да възпрепятствам най-добрата възможна защита.

— Въпросът ми не беше този.

— Това е отговорът, който ще получиш.

Останалата част от вечерята, колкото и да беше кратка, премина сравнително приятно — с изключение на поведението на един от присъстващите, който ядосано гледаше грозните стени и не участваше в разговора.

Ако не се смятаха неясните уверения на Нелсън, за мен вече нямаше никакво съмнение, че и двамата с Катрин възнамеряваха да използват този процес, за да отбележат няколко точки срещу държавната администрация и армията. Лидия беше общественото лице на скандала и процесът срещу нея щеше да се превърне в медиен спектакъл. С други думи, щеше да бъде идеалната възможност цялата национална военна стратегия да бъде поставена на подсъдимата скамейка.

Колкото и да харесвах Катрин и да уважавах нейните убеждения и интелигентност, невинаги одобрявах тактиката й в съдебната зала и със сигурност не одобрявах двамата с Нелсън да се възползват от Лидия по този начин. Един добър адвокат по наказателно право играе пред една-единствена публика, съдебните заседатели, и всяко разсейване може да навреди на човека, от съдбата на когото се предполагаше да се интересувам — нашата клиентка.

Докато наблюдавах разговора между Катрин и Нелсън, останах с впечатлението, че се случват повече неща, отколкото разбирам. Не смятах, че на Нелсън му харесваше един нищо и никакъв адвокат да му говори по този начин. В общия случай милиардерите се радват на повишено внимание — ако не и на откровено подмазвачество — по простата и очевидна причина, че всички играчки са техни. Освен това според мен хората имат склонност да смятат и може би дори да вярват, че натрупването на огромно богатство автоматично означава мъдрост, точно както военнослужещите проявяват склонност да свързват генералските пагони с блестящ ум и вещо ръководство. И двете предположения са погрешни. Генералските пагони като нищо може да са получени в резултат на това, че генералът е племенник на Чичо Сам или притежава отлични инстинкти на политик — т.е. дарбата да лиже задници. А един милиард долара в банката често не означава нищо друго, освен че собственикът им просто е по-алчен и безмилостен от останалите хора. Или е извадил по-голям късмет.

Нелсън ме остави пред къщата, а след това двамата с Катрин отпрашиха „да разгледат забележителностите“, което беше евфемизъм за това да се измъкнат и да останат насаме, за да обсъдят любимата ми тема — мен самия.

Катрин се беше обадила предварително и Имелда ме посрещна на вратата с двусмислено изражение и голяма папка, натъпкана с фотографии, които бяха съвсем недвусмислени. Това беше първата ми възможност да разменя няколко думи с нея на четири очи.

— От колко време работиш с Катрин?

— Защо питаш?

— За да се намирам на приказка. Нали сме стари приятели.

— Аха. От известно време.

— Какво мислиш за този случай?

— Шибан хаос. — Тя помисли малко, като въртеше език в устата си, пристъпи от крак на крак и реши да уточни: — Адски шибан хаос.

Кимнах. Това е стар военен термин, който означава приблизително… всъщност има ли нужда от превод? Дисциплината в армията е като кислорода за тялото — и когато дисциплината отслабне, армията се превръща в разюздана пасмина. Момчетата са си момчета, а в този случай и момичетата са си момичета, предполагам, но този път нещата не си бяха останали в бара на офицерския клуб.

Благодарих на Имелда за ценната перспектива, която ми даде, взех папката, направих си чаша кафе и се оттеглих в стаята си, за да разгледам шибания хаос със собствените си очи. Някой беше решил да организира фотографиите по дата и час. Предположих, че е била Имелда с характерната си ефективност, с която можеше да се гордее и пруската армия. Започнах от началото, когато действията на обвиняемите бяха притеснителни, но не и чак толкова непростими: Джун или Андреа танцуваха или се събличаха, съблазняваха затворниците със сексуални жестове, а нашата клиентка Лидия най-вече помагаше в унижаването им. Но с напредването на времето заниманията им ставаха все по-потресаващи, сексуално провокативни и по липса на по-мек израз за това, сексуално извратени.

Към десетата нощ на игри и забави игрите бяха повече от забавите — ако изобщо можеше да се употреби тази дума. Много от затворниците вече бяха облечени с импровизирани костюми, от превръзки на слабините до къси поли, и много от тях бяха наплескани с тежък грим, подобно на участници в древноримска оргия. Момичетата се държаха все по-нагло във физическо и сексуално отношение, а Лидия се беше превърнала в по-директен участник, като често се присъединяваше към Джун и Андреа в събличането и съблазняването. Виждаше се и много пипане по места, на които не бива да се пипа.

Забелязах и още нещо: в най-ранните снимки тези действия се съсредоточаваха върху един пленник — един-единствен нещастник, който понасяше тежестта на колективния тормоз. Но вечер след вечер броят на затворниците нарастваше и накрая в снимките вече участваха седем-осем затворници — цели групички от мъже с нещастни стреснати физиономии.

Оставаха ми последните три нощи, когато реших да спра и да помисля. Въпреки декларирания алтруизъм от страна на петимата обвиняеми, ако се съдеше по израженията на жертвите и доволните физиономии на мъчителите им, целите и мащабите на тези нощни нападения вече далеч надхвърляха идеята за „обработване“ на затворниците преди разпит — ако това изобщо някога беше представлявало истинският мотив за тях, в което се съмнявах. Обвиняемите вече се занимаваха с откровени оргии. На снимките се виждаха плътските фантазии, на които се бяха отдали петима млади американци без никакви задръжки и никаква друга цел, освен да дадат форма на собствените си извратени желания, мании и обсесии.

И още нещо: на петимата участници им ставаше все по-трудно да свършат; не в чисто физическия смисъл на думата, макар че и това със сигурност беше възможно, а в подсъзнателно, психосексуално отношение. Приличаха на скромна женена двойка, която започва с мисионерската поза, но после решава, че малко разнообразие не вреди и постепенно преминава през всичките 236 страници от „Кама сутра“, докато не стига до камшиците и веригите, любителските клипчета със садо-мазо изпълнения и качването им в интернет. И във връзка с тази мисъл от първите нощи в затвора „Ал Басари“ имаше само по няколко снимки, но колкото повече напредваха изпълненията, толкова повече се увеличаваше и документацията за тях — докато в една особено палава вечер не се стигаше до трийсет отделни фотографии.

Въпросът беше защо? Имам предвид, защо задълбочаването на извратеното им поведение беше свързано с нарастващо желание то да бъде документирано? Тези хора определено не бяха наред. Дани Елтън и Майк Тилър винаги бяха зад обектива на фотоапарата — или фотоапаратите. На някои снимки се виждаше единият или другият от двамата, но никога и двамата едновременно. Няколко пъти забелязах снимки на момичетата, заети с някаква определена дейност, които бяха направени от различни ъгли, така че определено бяха използвани два отделни фотоапарата от двама отделни фотографи.

В интерес на истината, не изгарях от желание да продължа с последните три нощи. Както вече споменах, към този момент перверзните бяха достигнали до отвратително равнище. Въпреки това най-лошият възможен момент да видя тези снимки за пръв път щеше да бъде по време на военен съд, зяпнал пред съдебните заседатели, така че продължих.

Дамите вече бяха започнали да употребяват играчки и инструменти и да принуждават затворниците да вземат активно участие във все по-отблъскващи действия — от орален секс и чукане помежду им до вкарване на играчки в различни отверстия. Някои от участниците бяха с разкървавени носове, синини и контузии, които свидетелстваха, че когато не бяха успявали да ги убедят със сплашване, бяха използвали груба сила. Снимката, на която Лидия пикаеше върху лицето на мъжа, беше направена две нощи преди последната. Представете си какво следваше после.

Беше ясно, че играта е описала пълен кръг — в началото момичетата бяха изпълнявали ролята на участнички в нея, но сега гвоздеят на програмата бяха затворниците. Не беше толкова ясно какво беше правила Лидия по време на тези последни две нощи в театъра на ужасите. Тя не се виждаше на нито една снимка. Андреа и Джун от време на време се появяваха, като сочеха към някаква определена дейност, крещяха нещо, усмихваха се, смееха се и се наслаждаваха на играта, но Лидия не беше с тях. Имаше някаква надежда това да означава, че не беше присъствала тогава, макар и да подозирах друго.

Прибрах и последната фотография в папката и се облегнах, за да си поема дъх. Общият брой на снимките беше 406, все отделни моменти във времето, от които човек можеше да се опита да си представи какво се беше случило между тях.

Фотографията запечатва един-единствен миг, без придружаващи реплики или сценарий, но ние разполагахме с цял колаж от шокиращи образи, които разказваха една пълна история, макар и подлежаща на интерпретации. Ако една снимка наистина струва колкото хиляда думи, 406 снимки бяха равносилни на информационно претоварване — безброй малки мистерии, които задълбочаваха и усложняваха основната загадка за онова, което се беше случило там.

Оставих папката на нощното си шкафче, изгасих лампата и пак се върнах към тази загадка. Нищо в личната или професионалната биография на Андреа Майърс, Джун Джонстън или Лидия Едълстън не подсказваше за склонност към подобно извратено и отвратително поведение. Едно момиче от провинцията, едно момиче от големия град и едно момиче от покрайнините на Синсинати, толкова различни едно от друго в културно, социално и физическо отношение, колкото изобщо беше възможно. Но в дългата си кариера в областта на наказателното право бях научил един урок: онова, което виждаме първоначално, е само сянка от истината. А в този случай имаше твърде много образи и твърде многобройни престъпления — тормоз, мъчения, изнасилване, разнообразни нарушения на Женевската конвенция и дори убийство.

Легнах си, започнах да броя овце и се опитах да излича тези 406 образа от съзнанието си, преди да заспя. Но според мен не бях успял, защото, когато се събудих на следващата сутрин, всички овце бяха потни и капнали от умора.