Брайън Хейг
Нощната смяна (14)

14

Моментът беше подходящ за импровизирано юридическо съвещание. Или поне така предположих, защото Катрин реши да постави началото му още в момента, в който се върнахме в нашия приус, далече от любопитни уши, и аз натиснах тъпото копче за запалване на двигателя.

Тя се обърна към мен и ме попита:

— Как се справяме засега?

— Аз се справям страхотно.

— Но в този случай сме двама.

— Вярно. Е, за теб не съм толкова сигурен.

— Което не е голяма новина.

— Всеки въпрос, който задаваш, е свързан с въпроса дали нашата клиентка е била повлияна или притисната да направи нещата, които е направила.

— И след всичко, което си научил и чул досега, ти все още смяташ, че стратегията ми е погрешна?

— Зависи. От това дали искаш да спечелиш това дело, или да го загубиш, за да направиш някаква политическа демонстрация и да изложиш държавната администрация и армията.

— Говориш така, сякаш положението е или-или, а то не е така. Ако Лидия и останалите са направили тези неща, защото са им заповядали — или дори само са ги побутнали в тази посока, — тяхната отговорност и лична вина трябва да бъдат смекчени, ако не и отхвърлени изцяло. От Белия дом и Пентагона са пренаписали правилата за водене на разпит и прилагане на мъчения върху затворници. Ако няколко младши военнослужещи са отишли твърде далече, вината продължава да бъде на държавната администрация.

— Чуй се какво казваш, Катрин. Излиза, че те са направили малка, колеблива крачка от другата страна на някаква неясна, размазана граница. Но не се е случило така, нали? Имам предвид, уриниране върху лицето на човек? Това прилича ли ти на малка крачка в грешната посока? Да не се опитваш да очертаеш някаква абсурдна връзка между нея и симулираното давене? Между принуждаването на затворниците да стоят прави в продължение на некомфортно дълго време и вкарването на разни предмети в ректума им? А какво ще кажеш за…

— Знам какво са направили, Шон. Но когато запалиш клечка кибрит, не се преструвай на шокиран, ако тя предизвика горски пожар. След като веднъж премахнеш задръжките от човешкото поведение, не се изненадвай, ако няколко неопитни млади войници забравят къде са границите.

— Надявам се, че това не е репетиция за пледоарията ти. Наистина се надявам, Катрин.

— Като се имат предвид онези уличаващи фотографии, имаш ли по-добър вариант?

— Не, нямам. Все още не — отговорих аз. — Но нито подполковник Егърс, нито капитан Уилборн ще си признаят, че са заповядали на войниците или по някакъв начин са ги насърчили да се държат така. Амал Ашад и сержант Уейлън няма да кажат нищо, защото са мъртви, което може и да е твърде съмнително съвпадение, но си остава факт. А всичко, записано на хартия, явно случайно е влязло в контакт с горелка. Каквото е останало, е засекретено и не можем да го пипнем. И във всеки случай никога няма да го приемат за доказателство в съда.

— Благодаря ти, че изброи всички затруднения, за които вече знаех. — Тя спря, за да си поеме дълбоко въздух, обърна се на мястото си, сложи ръка върху моята и ме попита: — Имах предвид, как се справяме ние двамата? Ти и аз?

Опа. Когато жените задават такъв въпрос, това обикновено е прелюдия към нещо, за което мъжете не искат да говорят.

Отговорът ми беше донякъде уклончив:

— Ако не се смятат няколко сериозни философски различия, според мен се справяме добре.

— И аз мисля така, Шон — каза тя и ме погледна в очите. — Тогава… след Корея… защо не ми се обади?

— Ами все пак в продължение на няколко месеца бях в болницата.

— Знам. Нали дойдох на свиждане. Оставих телефонния си номер на масата в стаята ти.

— Ти ли беше? А случайно да си вкарала течно разхлабително във венозната ми система?

— Защо не ми се обади, Шон?

— Като се има предвид колко тежка беше раната на главата ми, имах затруднения с паметта.

Тя ме удари по ръката.

— Беше прострелян в стомаха.

— Ох — казах аз и потърках главата си. — Ето, видя ли? Забравил съм.

— Бъди искрен с мен, Шон. Няма да ти се разсърдя. Важното е да ми кажеш истината.

Е, разговорът току-що беше преминал от фазата „Опа“ в следващата фаза: „Мамка му“. Когато една жена заяви подобно нещо, тя лъже или вас, или себе си, защото определено ще се разсърди. Но точно в момента не можех да измисля някаква убедителна лъжа, така че отговорих неуверено и може би донякъде искрено:

— Мислех си да го направя, Катрин. Исках да го направя.

— Но не го направи.

— Права си. Просто не бях много сигурен, че ще стане нещо.

— И аз не съм сигурна. Кажи ми твоите причини да мислиш така.

— Ние двамата ще се избием помежду си.

— Така е — съгласи се тя и сви рамене. — И какво толкова? Има ли други причини?

— Ти си наред.

— Добре — каза тя и се замисли. — През първата година в „Джорджтаун“ те мразех… или поне си мислех, че те мразя. Всички останали момичета от випуска бяха влюбени в красивия герой от войната, в трагично ранения ветеран, в готиния, самоуверен, блестящ състудент… трябваше да ги чуеш как си говореха зад гърба ти. Наистина те бяха издигнали на пиедестал.

Тя се разсмя. Аз не казах нищо.

— Затова реших винаги да бъда на контра — продължи Катрин. — Да не флиртувам и да не въздишам по теб, както правеха останалите. Реших да се превърна в трън в петата ти. Всеки път, когато се изказваше в час, вдигах ръка и се опитвах да направя така, че да изглеждаш като глупак. Опитвах се да позная каква позиция ще заемеш по случаите, които ни даваха, за да мога да се подготвя и да заема противоположната. Щях да пукна от учене, докато се опитвах да те надмина.

— Аз наистина се надявах да пукнеш. Не можех да те понасям.

Тя се усмихна.

— И едва на третата година получих прозрение.

Катрин спря, за да си припомни какво точно е било то, а аз се опитах да осмисля факта, че изобщо водим този разговор. През всичките години, през които бях познавал Катрин, никога не бяхме говорили на четири очи за нещо друго, освен за правото, политиката и противоположните си възгледи за всичко от сътворението на света до второто пришествие, след които в общия случай се отдавах на фантазии как ще я убия. С други думи, бяхме разговаряли за всичко друго, но не и за секс и за онова, което чувстваме един към друг.

Тя продължи:

— Ами истината е тази, че бях сериозно хлътнала по теб. Направо бях полудяла. Седях в час и просто те гледах — когато ти не ме гледаше, разбира се.

— О, аз го забелязах. Но реших, че се опитваш да ме убиеш с поглед.

— Е, вече знаеш истината. За съжаление, вече бях поставила основите на нашите отношения. Всеки път, когато ме погледнеше, лицето ти придобиваше някакъв странен червен оттенък и изведнъж се свиваше в гримаса.

Тя спря, за да ми покаже въпросната физиономия — затаен дъх, стиснати юмруци, изпъкнала челюст, разширени ноздри и всичко останало. Дори не умееше да ме имитира както трябва. Честно, изобщо не приличаше на мен.

— Вече се бях заела да те дразня на всяка цена и бях станала твърде добра.

— Нямах представа — отвърнах аз.

Имах предвид не това, че ме дразнеше на всяка цена, а другото — че ме е намирала за привлекателен.

— И затова, осем години по-късно, реших да опитам отново.

— В Корея.

— Да, в Корея. Реших, че вече е минало достатъчно време. Достатъчно, за да сме оставили всичко зад гърба си. Достатъчно, за да започнем на чисто.

— Трябваше да ми кажеш, Катрин.

Реших да не споменавам, че едва към края на нашия престой в Корея изобщо разбрах, че тя играе за нашия отбор.

— Освен това сигурно исках да проверя дали и аз все още изпитвам същото към теб.

— И какво установи?

— Ти не се беше променил изобщо. Беше все още толкова непоправим, упорит, мнителен, груб, агресивен, нахален…

— Защо да променяш нещо, което е съвършено? — прекъснах я аз.

Катрин не беше в състояние да остави чутото без коментар.

— Работата е там, че ти си последният мъж на света, когото бих… имам предвид, Шон, ти не си точно пример за прогресивни мъжки добродетели. Ти си такова клише, истински старомоден корав мъж, истински мачо, доста нечувствителен, пълен инат и…

— Катрин, с ранен ветеран не се говори така.

— Добре де, чувствата ми не се бяха променили. Може би не съм се изразила достатъчно ясно, когато ти оставих телефонния си номер. Но след като ти не се обади, аз реших да продължа.

Ако трябваше да съм честен със себе си, винаги бях изпитвал силно привличане към Катрин. Според мен в една хладнокръвна, професионална, недостъпна жена има нещо, което я прави още по-привлекателна — като в онова клише за сексапилната библиотекарка или учителката в първи клас, в която са били влюбени всички момчета. Трябваше вече да съм надраснал този стадий, но не съм.

— Защо точно сега повдигаш тази тема? — попитах я аз.

— Ами не исках да те притискам, но го правя заради Нел.

— Значи вие двамата все пак сте…?

— Да, така е. Имаме сериозна връзка, или интимни отношения, или както там се казва в днешно време.

Тя добави, малко закачливо:

— Мислех, че вече си се досетил.

— От колко време?

— Почти една година. Запознахме се в Ню Йорк на благотворителна вечеря за една кауза, в която и двамата вярваме.

Представих си как Нелсън преспокойно беше похарчил един-два милиона за строежа на някакви подводни резервати за гърбати китове, за да се изфука пред Катрин и да й свали гащичките. По някаква причина много се вбесих.

Но, естествено, това бяха глупости — Катрин никога нямаше да се впечатли от богатството на някого. Не познавах друг човек, който да се интересува от материалното по-малко от нея. От друга страна, няколко милиарда долара бяха достатъчни да разколебаят всекиго. Така или иначе, колебанието на Катрин този път продължи особено дълго, преди да хвърли голямата бомба.

— Нел ми предложи да се омъжа за него.

— Разбирам — казах аз.

Трябваше ми известно време, за да осмисля тази новина, после попитах:

— И какво каза Катрин? Каза ли „да“?

— Катрин каза, че има нужда от малко време, преди да отговори.

— Заради мен?

— Отчасти, да — отговори тя. — По-голямата част, ако трябва да съм честна.

— Обичаш ли го?

— Може би. Мисля, че да.

— Според мен единственият правилен отговор на този въпрос, ако наистина искаш дълъг и щастлив брачен съюз, би трябвало да гласи: „Да, без никакво съмнение. Заради него съм готова да скоча в дълбокото“.

В интерес на истината, сключването на брак наистина прилича на скок в дълбокото, но моментът не ми се стори подходящ да повдигам този въпрос.

— Ние сме добра двойка, Шон. Двамата с Нел вярваме в едни и същи неща.

— Отборите на „Далас“ и „Ню Йорк“ също — отговорих аз. — Точно затова футболът е толкова интересна игра.

— За кого говориш в момента? За Нел и мен? Или за теб и мен?

— И ти си права — заявих аз и за момент извърнах поглед от нея. — Той е много по-възрастен от теб.

— Погледни се в огледалото, дядо.

— Аз съм достатъчно възрастен да ти бъда батко. Той е достатъчно възрастен да ти бъде прадядо.

— Не преувеличавай — каза тя и се изкашля. — Явно ме привличат по-възрастни мъже. Може би динозаврите са секси. Все пак смятам и теб за привлекателен.

— Освен това е червив с пари. Твоите родители хипита сигурно ще бойкотират сватбата.

— Мама и татко най-сетне решиха да пораснат. Преди две години баща ми се дипломира за счетоводител.

— Счетоводител? Явно наистина е минал на тъмната страна.

— Да, знам. Разплака се, когато си взе дипломата. — Тя се усмихна, после заяви, според мен на шега: — Но ще ми бъде много забавно да раздадем всичко. Сериозно, двамата можем да направим много добри неща.

— Сигурен съм, че застрашените китове и изчезващите охлюви ще си умрат от радост. Не забравяйте да ги поканите на сватбата.

— Не е честно, Шон. Аз харесвам Нел и със сигурност страшно го уважавам.

Отворих уста, за да коментирам това твърдение, но после погледнах Катрин и си зададох един тревожен въпрос — какво точно исках да кажа? Едва преди две минути бях готов да стисна красивата й шия с две ръце и да я душа, докато ушите й не затракат; сега говорех като някакъв отхвърлен любим.

Спомних си старата китайска поговорка, че когато спасите живота на някого, носите отговорност за него до края на живота си. А какво се случва, ако разубедите една жена да не се омъжва? Вече усещах как се втвърдява бетонът около краката ми.

— Затова ли поиска да ти стана юридически съветник? — попитах аз.

— Не. Направих го, защото ти беше най-добрият вариант. Това дело ще бъде голямо, тежко предизвикателство, а аз уважавам твоята интелигентност, военния ти опит и… ами адвокатската ти хитрост. — Тя си поигра с дамската си чанта, преди да добави: — Тези причини просто случайно съвпаднаха с личните.

Зададох на Катрин един много добър въпрос:

— Нелсън знае ли за мен?

— Не съм му казвала.

— Но все пак подозира?

— Той не е идиот. Не се съмнявам, че подозира.

— Трябва ли да се притеснявам за отрова в чийзбургерите?

— Той е зрял човек, Шон.

— Браво на него. Но аз не съм. Кажи му да си проверява спирачките, преди да се качи в колата.

— Колко мило. Никога не се е случвало двама мъже да си мерят силите за мен.

— Нали знаеш, че това е лудост, Катрин?

— Ако щеш, ми вярвай, но съм напълно наясно.

— Участваме в най-шумния съдебен процес на света, паднала ни се е най-скандалната от всички обвиняеми, която сигурно е и малоумна, предимството е на страната на обвинението, държавната администрация и армията играят с фалшиви карти… Споменах ли, че клиентката ни почти със сигурност е виновна? А ти искаш точно сега да изясня чувствата си към теб?

Тя се замисли за момент, после заяви:

— Мисля, че не пропусна нищо.

— Искам пак да говоря с Лидия — отсякох аз.

Това беше моят начин да й съобщя, че вече не искам да говоря за нас. Катрин ме изгледа малко раздразнено, после си погледна часовника.

— Вече би трябвало да е свършила с военния психиатър.

Тя извади мобилния си телефон, набра един номер и говори с някого, за да уреди среща с Лидия. После прекъсна връзката и каза:

— Карай към същата сграда, където се срещнахме с Джун Джонстън.

Включих на скорост и двамата изминахме неголямото разстояние до другия край на базата. През цялото време никой не каза нищо. Имам предвид, че единият в колата явно не беше доволен от другия.

Лидия ни чакаше в същата малка зала за срещи, където бяхме разговаряли с Джун, но този път беше забила нос в някакво списание, което се казваше „Затворническа мода“. Добре де, шегувам се. Всъщност четеше списание „Тайм“. Отначало си помислих, че може би сме свидетели на зората на едно величаво интелектуално пробуждане, но после забелязах нейната собствена снимка на корицата. А заглавието съвсем не беше „Човек на годината“.