Брайън Хейг
Нощната смяна (28)

28

Златното правило на опитния адвокат е никога да не задава въпрос на свидетел в съда, ако вече не знае отговора. Бърнхарт беше адвокат, а аз сам бях влязъл в капана му, така че той не можа да сдържи усмивката си, докато гледах как екранът в скута на Маргарет оживява.

Осветлението на записа беше по-добро, отколкото очаквах, както и качеството на звука. Не можеше да се сравнява с касова холивудска продукция, но всичко се виждаше достатъчно ясно и аз предположих, че Маргарет вече го е обработила в лабораторията на ЦРУ.

Записът започваше с четирима иракчани, седнали в редица на дървени столове — почти като ученици в очакване на изпита, или като се има предвид къде се развиваше действието, като мишени в очакване на изстрелите, които ще ги разкъсат всеки момент. Изглеждаха донякъде стреснати, но очакването им все още не беше изкристализирало до чист ужас.

Разнесе се мъжки глас и аз разпознах Дани Елтън:

— Разбрах, че не казвате на моя приятел Ашад онова, което иска да чуе. Което не е готино, момчета. Изобщо не е готино. И сега ще съжалите за това.

В кадъра решително пристъпи един войник с камуфлажен панталон и кафява тениска, по която се виждаха петна от пот. Макар че беше с гръб към обектива, очевидно беше чернокож и аз предположих, че това е редник Майк Тилър, един от обвиняемите, с когото все още не се бях срещал лично. Той се приближи до мъжете на столовете и сякаш се замисли кого да си избере. След известно колебание се спря на грозния кльощав дребосък от дясната страна. Вдигна го заедно със стола, на който седеше, и го премести на около два метра по-напред, по средата на помещението, така че останалите трима иракчани да могат да виждат жертвата.

После редник Тилър отстъпи встрани, обърна се и погледна към камерата, все едно се беше справил с някаква трудна задача. Беше симпатичен и добре сложен мъж с масивни мощни рамене и мускули на ръцете, които очевидно беше изваял във фитнеса.

— Страхотен избор, Майк — провикна се Елтън. — Да, да, точно така, ще започнем с този кльощав нещастник и ще продължим с по-тежката категория.

Настъпи кратка пауза, после Елтън попита:

— Какво мислиш, Лидия? Как да го пречупим тоя задник?

Две жени се разсмяха извън кадъра, а после пред камерата излезе едната от тях.

Маргарет за всеки случай ме информира:

— Това е твоята клиентка, ако се чудиш.

В първия миг мозъкът ми отказа да реагира. Лидия беше облечена с прашки и тесен бял потник, под който се виждаха безформени и увиснали гърди. Държеше в дясната си ръка камшик за езда и театрално поклащаше хълбоци, докато се приближаваше към затворника.

— Много ясно, че съм го измислила — обяви тя с доста по-самоуверен глас, отколкото бях чувал от нея. — Ей, ти… да ставаш веднага!

Последните й думи бяха предназначени за кльощавия дребен иракчанин, но той явно не разбираше английски — или нейния провинциален диалект, — защото си остана седнал, с неразбираща физиономия.

Камшикът за езда в ръката на Лидия изсвистя и го удари в лицето. Главата на мъжа се отметна встрани и той скочи на крака, като крещеше нещо на арабски. Лидия го изчака да свърши, после се завъртя и се обърна към някого извън камерата.

— Какво бръщолеви този?

Гласът на Елтън отговори:

— О, просто моли за малко специално отношение. Каза, че няма търпение да го получи от теб.

Лидия се разкикоти, обърна се и отново застана пред затворника.

— Добре, но май първо ще трябва да видим точно колко му е малък.

После тя се наведе, разкопча панталона на мъжа и издърпа навън члена му. По лицето на затворника се изписаха шок, изумление и страх — и ако се съди по размера на въоръжението му, може би и срам.

Лидия се разсмя с глас.

— Някой има ли лупа? А пинцети? На този му е по-малък, отколкото на някоя въшка.

Тя сви рамене към зрителите си, сякаш объркана от видяното.

— Дявол да го вземе, дори не знаех, че ги има толкова малки.

Лидия вече държеше члена на затворника в ръката си и се наведе, за да го разгледа по-подробно. Сетне изведнъж го стисна по-здраво, изправи се и започна да обикаля помещението с танцови стъпки, като влачеше мъжа след себе си. Зад кадър се чуха няколко гласа, които се смееха и подвикваха окуражително. Един от тях беше женски, който крещеше почти истерично:

— По-бързо, по-бързо… Ей, Лидия, виж дали не можеш да му го откъснеш… По-бързо!

— Еха! — провикна се Елтън. — Това се казва специално отношение!

Лидия продължи да обикаля почти цяла минута и бързо ми дотегна да я гледам. Извърнах поглед към лицето на Маргарет Мартин. Изражението й беше застрашително неразгадаемо, макар и да ми се стори, че различих намек за самодоволство.

Вниманието ми отново се насочи към екрана, когато Елтън се провикна:

— Я виж сега дали ще можеш да го накараш да се надърви както трябва!

Лидия се закова на място, пусна члена на мъжа и го блъсна обратно на стола му. После погледна през рамо и извика:

— Ей, пуснете ми малко музика за настроение. Само да е нещо горещо, ще накарам кренвирша му да стане на телефонен стълб!

Миг по-късно вече с пълна сила се разнасяше „In the Air Tonight“ на Фил Колинс. Винаги съм обичал тази песен — от всяка нота в нея се излъчва дрезгаво сексуално напрежение, като в някакъв химн на съблазняването, — но сега не се зарадвах да я чуя.

На екрана се виждаше Лидия, която се поклащаше насам-натам със затворени очи, като явно се настройваше на подходящата вълна. Тя си свали потника и бикините. Остана съвсем гола и започна да върти ханш, да се пощипва по зърната и да пристъпва с миниатюрни крачки, като истинска стриптийзьорка.

Описанието на танцовите умения на Лидия, което бяхме получили от Джун, се оказа комично точно, ако не и меко казано — крайниците й сякаш бяха отделени от набитото й тяло, не танцуваше в ритъм, не се движеше нито гъвкаво, нито изкусително, а движенията й бяха твърде бавни. Изпълнението й ми заприлича на някаква особено груба пародия.

Над входа на баровете за стриптийз трябва да има табела, която да предупреждава жените в никакъв случай да не опитват това у дома. Лидия беше ярък пример защо не бива да се прави така.

След около една минута Лидия се обърна и погледна към някой зад кадър. Беше съвсем гола срещу камерата, обърната с гръб към затворника, така че задникът й беше точно пред лицето му. Сега видях както трябва изражението й — беше затворила очи и правеше нещо невероятно глупаво с езика си, като се плезеше и го въртеше насам-натам като някаква полудяла чистачка на автомобил. Останах с впечатлението, че е видяла този номер в някой филм и може би дори е репетирала с амбицията да го повтори. После тя се наведе напред и разтърси рамене, така че гърдите й увиснаха и се разклатиха наляво-надясно. Тази малоумна демонстрация на криворазбрана еротика очевидно беше предназначена за някого извън кадър — и този някой несъмнено беше Дани Елтън.

Най-сетне тя вдигна поглед над обектива и закачливо проточи:

— Харесва ли ти, а?

Едва не се разсмях с глас, но в този момент чух, че някой на записа наистина се смее. Беше Дани Елтън и смехът му беше жесток и подигравателен. Лидия разтърси рамене още по-силно, почти истерично, все едно се опитваше да компенсира липсата на сексуалност с енергия и бързина, преди Елтън да се провикне:

— Мамка му, вижте го този арабин. Още му е увиснал като макарон.

Движенията на Лидия изведнъж спряха. Тя отвори очи и усмивката изчезна от лицето й.

— Джун, свали си гащите — каза Елтън. — Иди да покажеш на тази малоумна кучка как трябва да се надърви един мъж.

Чух как всички се засмяха и миг по-късно в кадъра изскочи Джун, която вече беше чисто гола и въртеше една кафява тениска в дясната си ръка. Някой пусна песента отначало и Джун започна да танцува. Имаше перфектно тяло — тренирано, с големи гърди и жилави крайници — и за нещастие на Лидия умееше да го използва точно както трябва. Извиваше се като змия в съвършен синхрон с музиката и постигаше фантастичен ефект с минимални усилия.

Обърнах се към Маргарет.

— Достатъчно. Спри записа.

— Изобщо не е достатъчно — отговори тя. — Трябва да изгледаш и останалото. — Устните й се изкривиха в тънка усмивка. — Искам да видиш всичко, което има да се види от твоята клиентка.

Отново се обърнах към екрана, без да коментирам тази особено несполучлива фраза. Лидия беше взела глупавото решение да продължи да танцува, като превърне танца в съревнование, но само в главата си. Отговорът на Джун на това предизвикателство беше да вдигне оборотите, така че иракският военнопленник реагира по възможно най-видимия начин — членът му се беше вдигнал като мачта.

Горката Лидия, която беше започнала да танцува още по-истерично до изкусителката Джун, по някакъв начин изглеждаше още по-неловко и вулгарно до нея.

Елтън грубо се провикваше:

— Точно така, бейби. Мамка му, дори аз се надървих. Точно така, Джун, върти това чудно дупе!

Затворникът беше останал на заден план, макар че дори той не можеше да откъсне очи от Джун. Както впрочем и другите трима затворници, които приличаха на три статуи с отворени усти и очи, приковани в една точка.

Джун завъртя униформената тениска в ръката си така, както някой матадор би развъртял своя червен плащ. И песента, и нейният танц бяха достигнали връхната си точка, когато в кадъра скочи и Дани Елтън. Беше си свалил тениската и панталона, така че беше останал по боксерки. Имаше добре сложено, тренирано тяло и тъй като беше само по бельо, нямаше как да не се види, че освен това е добре надарен и възбуден. Джун обви ръце около врата му, дръпна го към себе си и двамата започнаха да се поклащат заедно.

Погледнах към Лидия. Тя беше спряла да танцува, стоеше неподвижна — еднакво разголена в емоционално и физическо отношение — и гледаше как мъжа, когото смяташе за свой любовник и приятел, симулира секс с друга жена. Дожаля ми за нея, но и се отвратих. И ми стана неудобно, както когато видите как някой сам се унижава.

Елтън забеляза киселата й физиономия и подвикна през рамо:

— Ей, Майки, остави тази камера и ела да танцуваш с нашата Лидия!

Думите му явно бяха предназначени за Майк Тилър, който си беше останал зад кадър, но се провикна в отговор:

— Мамка му, майтапиш ли се? По-скоро ще танцувам с някоя крава!

Песента свърши и Дани Елтън, Джун Джонстън и Лидия останаха по местата си. Елтън все още беше прегърнал раменете на Джун и беше притиснал слабините си към нейните. На лицето на Джун се четеше нещо, което можех да опиша единствено като задоволство или може би триумф. Лидия изглеждаше объркана, зашеметена и наскърбена — все едно някой току-що беше издърпал щепсела на целия й живот от контакта. Тримата очевидно бяха забравили, че се намират във военна зона, бяха забравили за затвора и дори за факта, че самите те са войници. Бяха напълно погълнати от своите роли в тази сексуална игра и не обръщаха внимание на присъствието на затворниците, които се предполагаше да охраняват.

Протегнах се над скута на Маргарет и натиснах бутона за спиране на записа.

— Стига толкова, Маргарет.

— Неприятно ли ти е? Представи си какво им е било на иракските затворници, докато са гледали.

Нямаше нужда да си го представям, защото знаех какво си мислят те: че американците са напълно откачени. Но основният ми проблем не бяха четирима непознати мъже в една далечна страна, а какво щяха да си помислят седемте военни съдебни заседатели. И отговорът на този въпрос беше съвсем ясен. Лидия Едълстън беше обречена.

Маргарет обаче не беше приключила, защото отново натисна бутона. Екранът оживя и аз видях Лидия, която стоеше съвсем гола и гледаше Дани Елтън, докато той притискаше слабините си в тези на Джун.

Изражението й внезапно се промени от детинско разочарование в истинска ярост. Тя се завъртя и се доближи до кльощавия дребен затворник, който продължаваше да седи на мястото си, а членът му неловко стърчеше от панталона. Лидия застана на пет сантиметра от лицето му.

— Какъв ти е проблемът? — извика тя. — Не харесваш ли голи жени?

Както вече казах, според мен той не разбираше английски, защото отвърна на въпроса с глупава усмивка, което при дадените обстоятелства може би не беше най-дипломатичният отговор.

Камшикът на Лидия изсвистя и го удари право през лицето. Той изкрещя с всичка сила. Тогава Лидия заяви:

— Добре. Тъй като явно не си падате по момичета, да видим какво ще направите с момчетата.

Очевидно нито един от иракските затворници не разбираше английски и не знаеше за какво говори тя, но по израженията им се четеше, че са схванали основната идея: този път нещата наистина отиваха на зле. Лидия разглеждаше тримата мъже на столовете като някакви биологични екземпляри.

— Ти! — провикна се тя и посочи с камшика си към мъжа най-отляво.

Той неохотно се изправи. Останалите го изгледаха така, сякаш вече се беше качил на бесилката и всеки момент щеше да увисне на въжето. Имах чувството, че тези мъже вече бяха преживявали това — или, като се има предвид как всички затвори са истински развъдници за слухове, поне бяха чували достатъчно невероятни истории, за да предположат какво ще последва. По лицето на изправения мъж се стичаха сълзи. Коленете му трепереха.

— Спри го — казах аз на Маргарет.

— Омръзна ли ти да гледаш мъчения? — отговори тя, спря записа и ме погледна. — Искаш ли да ти спестя останалото и просто да ти го разкажа?

Това не беше въпрос, така че не му отговорих.

— Твоята клиентка накара този мъж да застане на колене и да прави орален секс с дребния нещастник.

Продължавах да мълча.

— А искаш ли да познаеш какво стана с камшика за езда?

След като не отговорих на тази провокативна загадка, тя ме информира:

— Тя му го пъхна отзад и после започна да го язди, като го караше да реве като магаре.

Майко мила. Трябваше да призная на Бърнхарт и Маргарет, че поне се въздържаха от по-нататъшни коментари и ме оставиха сам да си съставя мнение за видяното току-що. Пък и какво имаше да ми обясняват? Всичко, което трябваше да се знае по въпроса, беше на този отвратителен запис.

Това очевидно беше краят за Лидия. Представих си как заставам на мястото на обвинението и без никакви усилия достигам до двайсетгодишна присъда за нея, а може би и доживотна. Действията й нямаше как да бъдат обяснени, извинени или омаловажени. Моята клиентка очевидно беше основният подстрекател на най-унизителния тормоз, упражняван от нощната смяна.

Дани Елтън несъмнено беше водачът на групата и режисьорът на записите. Той беше най-старшият военнослужещ, доминиращият мъжкар, и всичко ставаше по негова заповед. И може би знаеше, че като изправи Лидия срещу Джун, ще събуди най-дълбоко заспалата ярост на Лидия. Но не ми се вярваше Елтън да е бил достатъчно интелигентен, за да предположи, че именно Лидия е била неговият път към секса с Джун. Дани Елтън не беше от хората, които са в състояние да използват изкусни стратегии или някакви фини техники за съблазняване на другия пол. Мъже като него предпочитаха блъфирането, заплахите и грубата сила. Единственото, което го интересуваше, беше да изчука Джун. Нямаше значение как точно ще се случи.

Колкото до Джун Джонстън, в този момент си спомних за незавидния начин, по който я беше описала Катрин. Този запис ми напомни никога да не подценявам силата на женската интуиция. Катрин наистина беше проявила забележителна емоционална прозорливост; независимо по какви причини — спомени за родителски тормоз, случайни обстоятелства, повредени връзки в мозъка или всичко изброено, Джун изпитваше истинска нужда да доминира. В момента, в който Лидия се съблече и започна да танцува, Джун го възприе като предизвикателство. И знаеше точно как да му отговори, или по-точно казано, да предизвика другите да му отговорят. И тъй като бе наясно с романтичната фикс идея на Лидия за Дани Елтън, избра най-бруталния начин да й покаже колко лесно може да й отнеме мъжа.

Колкото до моята клиентка, Лидия Едълстън, тя очевидно беше една много увредена млада жена. Би трябвало и сама да се досети, че не е готова — нито с физиката си, нито със сексуалните си умения — да се състезава със съблазнителка като Джун. Въпреки това се беше опитала да го направи, а Джун й беше отвърнала, като беше накарала Дани Елтън да притисне слабините си в нейните. Но вместо да отиде някъде да ближе рани или да насочи гнева си към онези, които й бяха причинили това унижение, Лидия беше обърнала яростта, безсилието и срама си срещу затворниците.

Маргарет прекъсна разсъжденията ми с нещо, което имаше връзка с тях:

— Няколко психиатри на ЦРУ прегледаха този запис и стигнаха до много смразяващи изводи за твоята клиентка. Искаш ли да ги чуеш?

— Не, но не се съмнявам, че ще ми ги кажеш.

Тя кимна, явно доволна да потвърди подозренията ми.

— Терминът е „пренасочване“ — тя е проектирала своята ревност, ярост и раздразнение от сержант Елтън върху затворниците. Нещо повече, нашите специалисти определиха нейното специфично поведение като класически пример за кастрационен комплекс.

Образът на Лидия, която влачеше онзи затворник за онази му работа, изведнъж придоби ново значение, за което дори не ми се искаше да мисля, какво остава да го обсъждам, така че смених темата.

— Какво ще правите с този запис?

— Сега ли? — Тя остави въпроса да увисне във въздуха, преди да ми обясни: — Само една шепа хора знаят за съществуването му. Предпочитаме да остане така.

Тя отново замълча, като се бореше с импулсивното си желание да добави нещо като „А ти какво би направил?“.

Вместо това малко по-тактично се осведоми:

— Не смяташ ли, че светът вече е видял предостатъчно от действията на твоята клиентка?

— Дори аз видях предостатъчно — отговорих искрено аз.

— И ние си помислихме, че ще се почувстваш така — обади се Бърнхарт, малко самодоволно.

Позна, приятел.

— А сега си представи нещо, ако обичаш. Какво ще се случи, ако този запис стане обществено достояние? Арабският свят, в който вече избухна вълна от насилие, след като бяха публикувани фотографиите, този път направо ще се взриви. Запалените посолства и убитите дипломати ще бъдат най-малкият ни проблем. Близкият изток… всъщност целият мюсюлмански свят ще се побърка.

Маргарет очевидно смяташе, че имам нужда от още обяснения, защото добави:

— Войната в Ирак почти със сигурност ще бъде загубена. Нито един мюсюлманин на света няма да поиска да застане на страната на Съединените щати. Нашата коалиция в Ирак ще се разпадне. Всичките ни съюзници ще се опитат да се дистанцират. Ще изгубим всичките си военни бази в региона. От стратегическа гледна точка този запис е еквивалент на атомна бомба.

Не съм специалист по международни отношения, но определено знаех достатъчно за свръхчувствителния арабски свят, за да прозра истината в тези твърдения. Имам предвид, че онези хора избухваха дори при вида на презрамката на сутиен, която се подава под дрехата, или на карикатурите на Мохамед. Дори не можех да си представя как щяха да реагират на запис, на който се вижда как Лидия язди арабски военнопленник с камшик за езда, натикан в ректума, и го принуждава да реве като магаре.

Погледнах първо към Маргарет, а после към съветника на президента по въпросите на националната сигурност.

— Пак ви питам, какво очаквате от мен?

Дадох си сметка, че записът в ръката на Маргарет може и да беше отровен за моята клиентка, но беше безкрайно по-опасен за тях — както беше казала Маргарет току-що, беше като атомна бомба и може би дори това беше твърде меко. С други думи, аз ги бях стиснал за топките, което винаги е най-удачният момент за сключване на сделка. От друга страна, при обратната ситуация дори нямаше да водим този разговор.

Бърнхарт размени един бърз поглед с Маргарет, преди да се обърне към мен.

— Да забравиш за Амал Ашад. Да забравиш за снимките. За онези, които сте изпратили за обработка в лабораторията, и за онези, които си направил на Ашад с децата му. За теб, както и за всички останали, Амал Ашад е загинал на онази улица в Ирак.

— Шегуваш се, нали?

— Не, отговарям на въпроса ти. — Той потърка брадичката си с ръка като ориенталски продавач на килими. — По-важният въпрос е какво ще искаш ти в замяна. Какво трябва да направим, за да постигнем споразумение, Шон?

— Моята клиентка може и да е виновна, но аз не мога да се откажа от единствената възможност да смекча вината й в очите на съдебните заседатели — казах аз и го погледнах в очите. — Лидия Едълстън може да е извършила отвратителни неща, но ръката на Амал Ашад през цялото време я е побутвала да ги прави.

— Вече знам колко ще ти е трудно да вземеш решение, Дръмънд. Питам те още веднъж, какво искаш в замяна на отказа си от този свидетел?

Прозвуча ми като покана да обсъдим мястото ми в списъка с предстоящи повишения, три години лека служба на Хаваите или и двете. Но нито аз, нито армията, нито съдът работеха по този начин. Според мен той го знаеше. И все пак сключването на такива сделки също е част от правораздаването, така че аз му отговорих подобаващо:

— Отговорът на този въпрос зависи от вашето влияние върху обвинението и съдиите.

Бърнхарт се обърна към Маргарет, която сякаш не беше сигурна как да реагира, но после явно си даде сметка, че въпросът е отправен към него. Колкото и да не му се искаше да си цапа ръцете, той призна:

— Екипът на обвинението не е информиран за Амал Ашад. Няма да им казваме за него.

— Това не е мой проблем.

— В случая моите проблеми са и твои проблеми, Дръмънд. При обичайни обстоятелства можем да упражним някакво влияние върху присъдата, която ще поискат от съда. Но този път е различно.

— Защо да е различно?

— Защото трябва да се съобразим с обвинението в убийство.

— Ясно ми е. Също така ми е ясно колко лесно може да се замени обвинението в предумишлено убийство с непредумишлено, обвиненията в престъпен заговор да изчезнат и да се договорят по-леки присъди преди началото на процеса. Правил съм го стотици пъти и много добре знам колко са гъвкави прокурорите, дявол да го вземе.

— Тогава се надявам да ти е ясно и че твоята клиентка е сред основните заподозрени — заяви Бърнхарт, все едно не бях казал нищо. — Според някои хора тя е единственият възможен заподозрян.

— Тези хора сигурно са прекалили с безалкохолните напитки. Списъкът с раните на Пашаси е толкова тежък, че само някой идиот би достигнал до заключението, че убиецът е жена, при това под един и шейсет на ръст и под шейсет килограма. Тя може и да е агресивна в сексуално отношение, но не притежава нито физическата сила, нито психологическата склонност да извърши такова крайно насилие.

— Наистина ли? Тя удари онзи мъж с камшика си.

— Виждал ли си резултатите от аутопсията на Пашаси? Щеше да му се размине по-леко, ако го беше блъснал камион. Просто не е в стила на Лидия.

— Искаш да кажеш, че тя по-скоро ги чука до смърт, отколкото да ги пребива до смърт? — обобщи Бърнхарт.

Не отговорих нищо. Но отговорът беше „да“.

— Уникална стратегия за защита в съда, подполковник.

Аз поклатих глава и настоях:

— Тя не го е убила.

— Не убеждаваш когото трябва. От гледна точка на закона обвиненията в убийство и престъпен заговор са като окови. Те вече са в общественото пространство и аз не мога да направя така, че да изчезнат. Прояви малко здрав разум, Шон. Не се съмнявам, че разбираш каква е ситуацията.

И аз наистина разбирах какво ми казваше Бърнхарт. Докато Лидия се смяташе за заподозряна в убийството на Пашаси или поне за доброволен съучастник в укриването на самоличността на неговия убиец, обвинението нямаше да е готово на никаква милост или отстъпки. Както споменах, преди Дани Елтън беше основният ми заподозрян за убийството на генерала и аз подозирах, че той си оставаше такъв и за тях. А Лидия носеше неговото дете и все още изпитваше силни чувства към него, макар и очевидно усложнени от факта, че вече не притежаваше монопола върху раждането на неговите наследници, което представляваше сериозен мотив да укрие престъпленията му.

Обърнах се към съветника на президента по въпросите на националната сигурност.

— Ами ако успея да докажа, че тя не е замесена в убийството или укриването на самоличността на убиеца?

— Твърде хипотетична възможност.

— Това ми е работата — казах аз.

— Както и на многобройните следователи, които се занимават с убийството на Пашаси от два месеца насам.

— Давам си сметка.

— Значи сигурно си даваш сметка и че не са открили нито една шибана улика, която да сочи към самоличността на извършителя.

Реших да не споменавам, че същите тези следователи през същите тези два месеца бяха продължили да вярват, че от Амал Ашад е останало само едно голямо червено петно на някаква улица в Ирак, докато в същото време той си беше седял на топло у дома, на някакви си трийсет километра от централата на ЦРУ.

— Може би разследването има нужда от свеж поглед — отбелязах аз.

— А ако свежият ти поглед не разреши случая? — попита ме Бърнхарт.

Той също не спомена какво си мислеше: според него ме бяха пратили за зелен хайвер.

— Нямаме никакво време за губене, подполковник. Президентът чака само теб. Заповедта за изпращане на допълнителни шейсет хиляди войници е на бюрото му, но условието да бъде издадена са списъците на Ашад. Самолетите и корабите, които са готови да закарат тези войници в Ирак, са в готовност да потеглят. Всеки ден, който отлагаме, означава нови жертви сред нашите хора.

— Дайте ми три дни.

Той ме погледна, но не каза нищо. Реших да вдигна залога.

— Ако дотогава не успея да докажа, че е невинна, ще се оттегля от случая и никой никога няма да разбере, че Амал Ашад си спи у дома.

Когато споменах за оттегляне, той сякаш се усмихна. После заяви с тон, който не подлежеше на преговори:

— Един ден, не повече.

— Освен това искам съдействие от ЦРУ.

— Мисля, че мога да го уредя. Те също искат убиецът да бъде заловен — отсече Бърнхарт и се обърна към Маргарет. — Нали няма проблем?

— Никакъв.

Беше дошъл моментът да хвърля бомбата.

— Освен това искам да говоря с Амал Ашад.

— Не, в никакъв… — започна той, но спря по средата на изречението. — Защо?

Не исках да му подсказвам накъде бия, така че отговорих двусмислено:

— Той е единственият човек, който не е бил разпитан за обстоятелствата около смъртта на генерала. Кой знае? Може да ми разкрие нещо, което да ми помогне да разреша случая.

Бърнхарт посрещна това твърдение със скептичното повдигане на вежди, което заслужаваше. Сетне ми зададе един много добър въпрос:

— Смяташ ли го за заподозрян?

— Смятам за заподозрян всеки, който е бил в затвора в нощта на убийството, Бърнхарт.

— Това „да“ ли е или „не“?

— Нищо не подсказва, че Амал Ашад е повече или по-малко заподозрян от всички останали десет хиляди души в затвора „Ал Басари“ в деня, в който е загинал Пашаси.

Бърнхарт и Маргарет Мартин се спогледаха. Нямаше причина да повярват на това и те очевидно не му повярваха. Разбира се, че Ашад беше основен заподозрян. Той със сигурност имаше по-силен мотив да убие от всички останали, защото хранеше дълбока омраза към сунитите, които потискаха неговите сънародници, може би дори маниакална ненавист. Никой не заслужаваше тази омраза повече от генерал Пашаси — неговите престъпления срещу шиитите бяха толкова чудовищни, колкото и легендарни. Нещо повече, ако се приложи същата обвинителна логика, която се приемаше за даденост по отношение на войниците от нощната смяна — а именно че вече бяха престъпили една морална граница с побоя и сексуалния тормоз, така че какво щеше да ги спре да стигнат и до убийство — същите разсъждения можеха да се приложат и спрямо Ашад. Единствената причина той да не бъде основен заподозрян беше убеждението, че е мъртъв.

За моя изненада, Маргарет не изглеждаше твърде притеснена от това искане. Тя кимна на Бърнхарт.

— Аз съм съгласна.

Той отново се обърна към мен.

— Ще го докараме тук в пет часа. Ще разполагаш с един час за разговор. Нито минута повече. Съгласен ли си?

Аз кимнах. Бърнхарт помълча малко, преди да ме попита:

— Има ли нещо друго, което президентът на Съединените щати или неговият съветник по въпросите на националната сигурност могат да направят за теб, подполковник?

Отбелязах в тона му нова нотка на раздразнение, граничеща със заядливост, и реших да не си насилвам късмета. Когато дърпаш мантията на краля, трябва да внимаваш ръката ти да не се отплесне и да го удари по задника.

— Маргарет ще ти се обади, за да организира срещата с Ашад. — Той ми подаде визитната си картичка, на която беше надраскал личния си номер. — Обади се направо на мен след двайсет и четири часа. Успех, подполковник.