Брайън Хейг
Нощната смяна (19)

19

Качих се в стаята си, за да се позанимавам с малко психоанализа на себе си, живота и жените. Седнах на леглото, но ми омръзна след около две секунди. Затова реших да си потърся нещо по-интересно, с което да си запълня времето — в интерес на истината, дори да се ритам сам в топките ми се струваше за предпочитане, — и тогава се сетих, че дори не съм чел, да не говорим да съм проучвал, военното досие на офицерски кандидат Ашад, защото досега бях приемал, че един мъртвец няма как да се окаже важен фактор в делото. Грешка, грешка, грешка. Все повече се убеждавах, че призрачното му присъствие ще има все по-силно влияние върху обяснението за онова, което се беше случвало под покривалото на нощта в ужасното място, наречено Първа зона. Така че отворих досието му и се заех да поправя тази грешка.

Както ни беше осведомил капитан Уилборн, Ашад беше роден в Багдад и очевидно, след като беше пристигнал в Щатите като тийнейджър, животът му беше потръгнал добре, защото беше завършил университета „Корнел“, което предполагаше, че е бил изряден млад имигрант, добър студент и примерен гражданин на новата си родина. Според досието беше постъпил в армията на двайсет и една годишна възраст, скоро след като се беше дипломирал. Въпросът защо беше избрал да стане канцеларски плъх, вместо да постъпи на реална служба и така да си отвори пътя на израстването в кариерата чак до генерал, си оставаше отворен. Беше разпределен във военното разузнаване и докато четях описанието на първите му назначения, нещо започна да ми се струва странно, макар че иракският му произход и свободното владеене на арабски и фарси може би обясняваха нетрадиционната му кариера.

По-конкретно, той беше завършил основния курс на обучение във Форт Хуачука, щата Аризона, където отиват всички млади офицери от военното разузнаване, за да усвоят основите на занаята си, а след това веднага беше прехвърлен във Вашингтон, окръг Колумбия, при това в Агенцията за национална сигурност, което ми се струваше твърде необичайно за такъв заек. В общия случай армията изпраща новите в някой малък тактически отряд — разузнавателен отдел към бойна бригада или дивизия или батальон на военното разузнаване — с идеята да започнат от най-ниското ниво и така да научат всичко необходимо.

Три години по-късно Ашад беше прехвърлен в главния щаб на военните операции, който отговаряше за Ирак и Иран, и беше останал там в продължение на седем години на поредица от назначения, които варираха от превод до стратегически анализ. А след това, през 2006-а, три години след началото на войната в Ирак, се беше озовал в 315-и батальон на военното разузнаване, като част от миниатюрния екип за разпити на капитан Уилборн. И така беше попаднал на края на вселената в зловонната дупка, наречена „Ал Басари“, а оттам и на финала на своя живот на някаква прашна улица, заредена с импровизирано взривно устройство специално за него.

Беше мюсюлманин и към момента на злощастната му смърт на трийсет и седем години. За мен си оставаше мистерия как точно един отличник от университет от Бръшляновата лига и опитен стратегически анализатор беше изпратен да превежда на някакъв малък тактически екип. Помислих още малко по този въпрос, но продължавах да не достигам до никакъв полезен извод. Нещо просто не се връзваше. Затова затворих папката и я занесох на долния етаж, в моя кабинет в трапезарията, откъдето се обадих по мобилния си телефон на Марк Хъртлинг, стар приятел, който в последно време се подвизаваше като офицер от военното разузнаване дълбоко в недрата на Пентагона. Двамата с Марк бяхме участвали в една мисия заедно, когато бяхме по-млади. Той обичаше да пие и да сваля момичета, както и аз самият, така че бяхме станали доста близки.

Вдигна ми някаква жена, която се представи като лейтенант Ернандес, а после ми съобщи къде съм се обадил:

— Управление за анализ на риска в Близкия изток.

— Обажда се подполковник Шон Дръмънд — казах аз. — Искам да говоря с полковник Хъртлинг.

Няколко секунди по-късно от другата страна на линията вече беше Марк, който звучеше леко раздразнен.

— Какво искаш? — попита ме той.

— Чувал ли си за един тип, който се казва Амал Ашад?

— Да, естествено, само чакай да помисля. Не мога да си спомня дали беше иракчанин от „Ал Кайда“ или талибан от Пакистан.

— Пробвай с офицер от армията на Съединените щати. От военното разузнаване.

— А, този ли? — каза той. — Не, не съм го чувал. За какво става въпрос?

— За случая в затвора „Ал Басари“.

— На теб ли ти го натресоха?

— Не можах да избягам навреме.

Марк помълча малко, преди да попита:

— Кой точно е твоят клиент?

— Лидия Едълстън… Хм, която…

— Знам, знам, идиотката, която обича да си играе с онези работи на затворниците.

— Е, всеки има нужда от хоби.

— Мамка му, наистина ти се е паднало изтърсачето, приятел — засмя се той. — Кого точно си ядосал, за да ти се случи това?

— Имаш ли нещо за писане и един свободен час?

— Да, много ясно. Ей, а на кого се е паднала русата мацка?

— Не знам за кого говориш. На мен всички ми изглеждат еднакви, Марк. Така пише в устава.

— Да бе, да — каза той и пак се разхили.

— Искам да погледнеш едно нещо, става ли? — попитах го аз. — Дай ми номера на факса си.

Той го направи и аз му пуснах по факса първите три страници от военното досие на Ашад, на които бяха основните му биографични данни и краткият списък на назначенията му. Дадох му няколко минути да ги разгледа. Накрая той заяви:

— Нещо не ми се връзва.

— Добре, кажи ми какво не е наред според теб.

— Има ли нещо, което да е наред? Какво ще кажеш за това, че някакъв зубър от Бръшляновата лига е станал офицерски кандидат? Не се връзва. А кариерата му? Не е невъзможно да се случи такова нещо, но…

— Все пак е роден и израснал в Ирак — изтъкнах аз. — Може би в армията са решили, че представлява риск за сигурността, и затова не са го назначили на служба като редовен офицер.

— Добре, наистина се случва понякога. Само дето твоят човек е издържал специално разследване на биографията си, получил е разрешително за работа със строго секретни материали и е работил в поне пет тайни части, които са толкова тайни, че трябва да те убия, ако ти кажа за тях.

— Това е важно, Марк. Трябва да проверя този тип.

— Но дискретно, нали?

— Дори не дъвчи, преди да глътнеш документите.

Той се замисли и каза:

— Трийсет минути. Ако не си разбрал, анализът на риска в Близкия изток е в разгара си. Анализирам от сутрин до вечер. Стой до телефона.

Двамата затворихме и аз убих около половин час, като се наливах с кафе, гледах как по Си Ен Ен рециклират стари новини, мислех си лоши неща за Амал Ашад и отбягвах Катрин. Накрая Марк се обади.

— Добре, слушай сега. Звъннах на Джордж Харит, който е бил адютант в главния щаб на разузнаването по същото време, когато там е служил Ашад, поне според досието. Харит е като равин. Познавал е всички от разузнаването в главния щаб. И като казвам всички, имам предвид съвсем буквално. Нали разбираш? И той дори не е чувал за твоя човек.

— Ясно.

— Затова се обадих на още един тип, Били Клайн. Били е работил в „Личен състав“ на разузнаването по онова време. Той се обадил на трима-четирима от старите си приятели, а те се обадили на… Искаш ли да ти кажа съкратената версия?

— Ами… знам, че си зает — отговорих му аз.

Той се засмя.

— Добре тогава: твоят човек Ашад е някакъв призрак.

— Какво означава това?

— Означава, че името му е в системата — записан е като загинал на служба, така че излиза на компютрите на „Личен състав“, нали схващаш? Но хората, които определено би трябвало да го познават или да го помнят от времето, когато е бил жив, определено не го познават и не го помнят. Схващаш ли?

— Дали е възможно Ашад да е работил в секретни части, където да е бил скрит от обикновените информационни канали? Нали понякога правят така? Например с войниците от „Делта“?

— Дали е възможно? Естествено. Дали е вероятно? Не. Така или иначе, проверих и тази възможност. Човекът от „Личен състав“, който се е занимавал със секретните назначения, също ми каза, че твоят тип не е от неговите момчета. Разбра ли какво ти казвам?

— Разбрах. Задължен съм ти.

— И още как — отговори той и двамата затворихме.

Изпих още една чаша кафе и помислих още малко за офицерски кандидат Амал Ашад в светлината на онова, което бях научил току-що. Цялата история изобщо не ми харесваше. Измъчваше ме едно определено подозрение какво стоеше зад нея — или по-скоро кой, — но нямаше да е лесно да го потвърдя и със сигурност не биваше да се опитвам да го направя от разстояние.

А с още по-голяма сигурност не биваше да казвам за подозрението си на Катрин, поне засега. Защото, ако подозрението ми се окажеше основателно, този случай всеки момент щеше да навлезе в една наистина странна територия и да стане още по-заплетен, да не говорим и много по-опасен, отколкото досега. Освен това Катрин и новото й приятелче Нелсън имаха и друга цел, а не само да възтържествува справедливостта — а именно, те искаха да използват процеса срещу Лидия, за да обвинят държавната администрация и армията в търпимост към съмнителните методи за разпит и дори в насърчаването им.

Така или иначе, Катрин не можеше да влезе на местата, на които вероятно щеше да ми се наложи да отида, а хората, с които вероятно щеше да ми се наложи да разговарям, нямаше да го направят в нейно присъствие.

Затова й надрасках една бележка, която се надявах да е вбесяващо неясна: може би ще се върна утре, без обяснение защо или къде всъщност отивам. После се качих в стаята си, взех малко цивилни дрехи, една чиста униформа, багаж за една нощувка и пистолета, качих се в колата и се отправих към окръг Колумбия. И към някакви отговори на въпросите си, или поне така се надявах.