Брайън Хейг
Нощната смяна (2)

2

Тя посочи чашата ми, която вече беше почти празна, и отбеляза:

— Имаш нужда от още един скоч. Аз черпя.

Както обикновено в случая с Катрин, първо беше работата, а после удоволствието и сега беше дошъл моментът да наваксаме, да разменим любезности или не знам и аз какво. Тя се облегна назад в стола с тапицерия от изкуствена кожа и събра длани пред устните си.

— И така, как си?

— Не трябва ли да ходиш някъде? — попитах аз.

Намекът сигурно беше твърде тънък, защото тя погледна часовника си.

— Да, но по-късно. Трябва да убия двайсет минути.

Беше очевидна покана към мен да я попитам къде трябва да бъде след двайсет минути, но аз не го направих, за да я подразня.

— Супер съм — уведомих я аз.

Тя вдигна един пръст, за да привлече вниманието на бармана, който и без това не откъсваше поглед от нашата маса — сигурно се страхуваше да не стане убийство по време на неговата смяна.

— Разбрах, че си стигнал до подполковник — отбеляза Катрин. — Поздравления.

— Златният чин — отвърнах аз. — Вече мога да се пенсионирам, освен ако не направя някоя глупост.

— Е, нека да заложим на по-малката вероятност и да се надяваме, че ще успееш. Би трябвало да се чукнем за това.

Тя вдигна бутилката, а аз — чашата си. В действителност се бях сдобил с пагоните на подполковник едва преди няколко месеца и беше доста интересно, че Катрин го знаеше — предвид факта, че бях облечен с цивилни дрехи и бях под прикритие, така да се каже.

— Къде живееш сега? — попитах я аз.

— Наблизо. В същия апартамент, в който бях в университета, на няколко пресечки от Дюпон Съркъл. Но обикновено съм в движение. Живея там, където ме отведе работата.

— Все още ли работиш за…

— Не, вече съм… Аз… — Каквото и да се канеше да отговори, Катрин очевидно размисли и вместо него каза нещо друго: — Не обичам да губя. Мисля, че и сам го знаеш. Започнах да се депресирам от работата си и имах нужда от… нещо различно.

Тя си поигра с ключалката на куфарчето си.

— А ти?

Не ми се искаше да й обяснявам за настоящото си назначение в ЦРУ, затова отговорих на въпроса с въпрос:

— Кой ти плаща хонорарите тези дни?

— Една друга неправителствена организация.

— Различна ли е работата?

— Работата е същата. Но случаите са различни, както и предизвикателствата, и клиентите.

Барманът ни донесе следващите питиета — скоч за мен и бира за нея. Доколкото си спомнях, Катрин беше почти пълна въздържателка и обикновено се ограничаваше до две бири „Корс Лайт“, което е същото като две безалкохолни, а и не си падаше по празните приказки. И явно наистина беше стигнала до своя лимит или беше изчерпала репертоара си, защото престорено небрежно подхвърли:

— Следиш ли скандала със затвора „Ал Басари“?

— Това ли е случаят?

— Значи знаеш за какво става дума — кимна тя.

Нямаше как иначе, от един месец насам по новините почти непрекъснато се говореше за скандала в затвора „Ал Басари“, или „Басаригейт“, както веднага започнаха да го наричат безмозъчните средства за масово осведомяване, лишени от всякакво въображение.

— Знам онова, което знаят всички.

— Добре. Кажи ми какво знаят всички.

— Петима войници от Националната гвардия на САЩ, двама мъже и три жени, се поувлекли малко в един военен затвор в Ирак. Първо решили да се позабавляват, като понатупат малко затворниците, а после им станало още по-весело и направили няколко отвратителни снимки; един от затворниците умрял и сега всичките ще бъдат изправени пред военен съд. Пропуснах ли нещо?

— Няколко интересни подробности. И множество въпроси без отговор. Но като цяло си схванал най-важното. И какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че действията им са били престъпни. Това е огромен срам за армията, унижение за страната и тежък удар срещу военната ни кампания. Имаш ли някакви други тъпи въпроси?

— Единствено логичният в случая. Смяташ ли, че са виновни?

— Определено са виновни за нещо.

— Заради снимките?

Катрин говореше за фотографиите, които очевидно бяха направени от самите войници — може би като трофеи или сувенири, а може би в резултат на някаква извратена мания. Във всеки случай, част от тях бяха стигнали до един журналист, а след това съвсем очаквано се бяха появили на страниците на почти всички вестници и списания и по телевизионните екрани в целия свят.

Малкото снимки, които бях виждал по новините, бяха доста неприятни: един подут труп, пъхнат в окървавен спален чувал; множество голи затворници, натрупани един върху друг; други затворници, принуждавани да извършват унизителни сексуални жестове и действия; и още, и още.

В мига, в който се разбра за всичко това, целият ислямски свят съвсем оправдано изригна от негодувание, бяха опожарени две американски посолства и в Пакистан бяха убити трима американски дипломати.

Това не беше първият скандал с изтезания на затворници по време на войните в Афганистан и Ирак. И ако в човешката природа изведнъж не настъпи някакво тайнствено преображение, далеч няма да бъде и последният. Войната е грозна работа, а сраженията с вражески сили са още по-грозни; емоционалната травма е тежка за всички участници, а за някои е направо фатална, така че от време на време се случва войниците да прекаляват и от време на време се случва да ги хванат.

Но това беше най-потресаващият и опасен скандал от всички досега, откъдето и да се погледне. Нещо повече, всички останали скандали бяха предизвикани от устни свидетелства, докато сега имаше визуални доказателства — купища фотоси с такива демонстрации на плътски взаимоотношения, че и маркиз Дьо Сад не би се поколебал да ги окачи по стените на банята си.

И като че ли това не беше предостатъчно, бруталното сексуално унижение на безпомощни арабски мъже само хвърли още масло в огъня на всички мюсюлмански предразсъдъци и обвинения за моралната малоценност и поквара на западния свят.

Както вече споменах, типичните военнослужещи извършват глупави престъпления и оставят след себе си предостатъчно улики, следи и доказателства, за да си резервират килия във военния затвор „Левънуърт“ или място на електрическия стол, в зависимост от престъплението. Това обаче далеч надхвърляше границите на пръстовите отпечатъци, пробите от коса и границите на разума. Защото войниците се бяха постарали да се виждат на снимките, а после бяха бетонирали обвиненията срещу самите себе си, като бяха качили тези снимки на компютри и в крайна сметка бяха направили така, че широката общественост от цялото земно кълбо да запомни лицата им.

Докато мислех по въпроса, Катрин не откъсваше очи от моето лице.

— Нека да ти задам въпроса по друг начин. Смяташ ли, че могат да получат справедлив съдебен процес?

— Да, разбира се.

— Наистина ли? Ти вече обясни как сам си убеден, че са виновни.

— Казах, че са виновни за нещо. Но това са петима различни войници, което означава пет различни нива на вина и най-вероятно различни престъпления, както и пет различни комбинации от смекчаващи и утежняващи вината обстоятелства. Вината е относително понятие, каквито са и справедливостта, престъплението и наказанието. И сама го знаеш, Катрин.

Тя отвори куфарчето си и порови в него, за да извади нещо от там. Запазих мълчание, когато тя плъзна по масата към мен една цветна снимка, увеличена до размери двайсет и два на трийсет сантиметра. Взех я, за да я разгледам.

Нямаше нужда да ми казва, че е поредният фотос от затвора „Ал Басари“. Но бях сигурен, че го виждам за пръв път, както и че американската общественост никога не го е виждала.

Виждаше се военнослужеща, която ми се струваше смътно позната отнякъде. Жената беше гола и беше приклекнала над главата на проснат на земята арабин, за да уринира върху нея. Снимката беше направена фронтално, от по-висока гледна точка; беше на фокус, но не беше центрирана, което ми подсказваше, че авторът е любител, при това със съмнителни артистични заложби.

Както споменах, горкият човек, когото използваха вместо тоалетна, изглеждаше от арабски произход, вероятно иракчанин, и изглеждаше болезнено измършавял. Хората от тази част на света остаряват по-бързо и макар че изглеждаше на седемдесет, като нищо можеше да е по-скоро на петдесет. И макар че очите и устата му бяха здраво стиснати, изражението му нямаше как да бъде по-недвусмислено — в него се четеше комбинация от ужас, безпомощност, отвращение и срам.

Разбирах защо точно тази снимка не беше показвана по медиите, макар че обикновено те са готови да експлоатират всичко, което е способно да предизвика шок или отвращение. Самият аз бях достатъчно възрастен, за да съм виждал какво ли не, и достатъчно млад, за да принадлежа на едно поколение, което е бомбардирано с порнографски изображения от Холивуд, рекламните агенции и всички щандове със списания във всички бензиностанции. И макар че не съм гнуслив, нито пуритан, инстинктивно се почувствах омърсен, отвратен и, да, шокиран — и не само заради факта че действията на жената бяха монументално вулгарни, но и защото приклекналата военнослужеща на снимката, която иначе беше съвсем гола, беше нахлупила на главата си черна армейска барета.

Това определено не беше случай, в който армията беше оправдала своя девиз, че изважда на показ най-доброто от всеки; всъщност се беше случило точно обратното.

Въпреки явните усилия на жената да постигне някакво еротично внушение, ефектът не беше съблазнителен или изкусителен; напротив, беше отблъскващ. Неволно се огледах, за да проверя дали някой не ме е видял, докато гледам тази гадост.

Катрин усети неудобството ми и подхвърли:

— Интригуваща фотография, нали?

— Не бих използвал точно това прилагателно.

— Добре. А как би я описал?

— Нямам думи — отвърнах аз съвсем искрено.

После обърнах снимката с гърба нагоре.

— Има ли още такива?

Катрин разбра какво я питам и небрежно обърна снимката така, че да се вижда.

— Всъщност има още стотици като нея, а някои са дори още по-лоши. Виж я добре и си представи за какво ти говоря.

Тя ми даде малко време, за да осмисля думите й, после попита:

— Как ще реагират според теб съдебните заседатели във военния съд, ако я видят?

— На твое място нямаше да им дам тази възможност. Щях да направя и невъзможното, за да не позволя тези снимки да се използват като доказателствен материал.

— Интересно предложение. На какво основание?

— Първо, защото нямат пряко отношение към случая. И второ, защото фатално ще затруднят възможността за провеждане на справедлив съдебен процес.

— Мислиш ли, че ще мине?

— Първото е трудна работа, но ако съдията е по-щедър, може да приеме второто.

Катрин се замисли за миг, после продължи:

— Познаваш ли я?

Кимнах. Името на жената ми убягваше, макар че я бяха давали по всички новини, но определено си спомнях лицето й, което се виждаше на някои от останалите отвратителни снимки. В интерес на благоприличието и добрия вкус някои стратегически части там бяха заличени, преди да ги покажат на широката общественост, но нямаше място за съмнение какво правеше жената на тях. Бях запомнил една, на която беше застанала на колене, усмихваше се и сочеше към слабините на няколко намръщени голи затворници; на друга пък влачеше някакъв нещастник с помощта на каишка, вързана за онази му работа.

Отново погледнах снимката, която лежеше по средата на масата между Катрин и мен. Полицаите винаги първо гледат извършителя, а адвокатите — жертвата. Сега беше време да обърна внимание и на самата жена.

Военнослужещата беше ниска на ръст, според мен около 157 сантиметра, и млада — на деветнайсет или може би на двайсет години. Не беше дебела, нито дори пълна, но имаше набито тяло, силни ръце и крака, кръгло лице и пухкави бузи. Прическата й сигурно трябваше да минава за съблазнителна — по начина, по който са привлекателни мъжкараните или, не знам, палавите феи, — но в действителност изглеждаше нелепо остригана. Не беше грозна, но не беше и красива, нито пък изкусителна или особено сексапилна.

В интерес на истината, изглеждаше глупава — и то не разсеяна или отвеяна, а плиткоумна; дори на фона на очевидните доказателства за това, може би по-точно беше да се каже, че изглеждаше лишена от всякакъв ум. Между устните й висеше наполовина изпушена цигара и тя се усмихваше — макар и да не гледаше точно в обектива, младата жена все пак явно си даваше сметка за присъствието му.

В усмивката й имаше нещо необичайно и притеснително, някакъв ленив намек, който не можех да разтълкувам със сигурност. Не можех да я нарека нито принудена, нито колеблива, нито смутена, нито дори садистична — макар че всички тези прилагателни щяха да бъдат на мястото си предвид онова, с което се занимаваше на снимката.

Точно обратното, усмивката й ми изглеждаше невъздържана, разюздана, може би фриволна. По някаква причина ми се струваше, че е важно да се сетя за точното прилагателно, и най-сетне реших, че то е „самовлюбена“ — но по онзи начин, по който може да се определи някое малко момиченце, което за пръв път изпълнява несръчните си балетни стъпки и се усмихва на публиката.

Изведнъж ме обзе огромна радост, че не бях приел предложението на Катрин. Беше минало достатъчно време от активната ми служба в армията, така че да не съм в час с актуалното политическо положение и последните клюки. Но от новинарските репортажи за събитията в затвора „Ал Басари“ беше ясно, че този път не става дума за няколко надзиратели, които са прекрачили границата и са си позволили да измъчват и унижават своите пленници; не, това беше шокираща липса на военна дисциплина; това беше провал по цялата командна верига, в който вероятно бяха замесени поне няколко генерали и почти сигурно бяха въвлечени многобройни високопоставени служители от Пентагона и Белия дом; това беше престъпление, което вероятно беше позволено и дори поощрено в името на политическите интереси и натискът да бъдат накарани затворниците да проговорят.

Когато се съберат толкова много фактори, обичайната реакция на институциите е замитане под килима, спасяване на куп задници или някаква монументална лъжа и измама. От друга страна, това не беше нищо повече от предположение от моя страна; нямах никаква представа дали нещо подобно се е случило. Но също така нямах и никаква представа, че не се е случило.

И не на последно място, макар и само от лично моята гледна точка, целият случай представляваше страхотна възможност за някой прекалено амбициозен военен адвокат да запрати кариерата си по дяволите. Така че, не, изобщо не ми трябваше да се забърквам в тая каша.

Отново обърнах снимката върху масата и попитах Катрин:

— Тя ли е твоят клиент?

Катрин кимна и ми подаде още няколко листа, захванати с телбод.

— Мисля, че ще искаш да погледнеш и тези документи — каза тя.

Документите невероятно много приличаха на военни заповеди.

И когато ги разгледах по-внимателно, те наистина се оказаха военни заповеди — подписани от генерал-майор Харолд Фистър, председателя на Военния съд на САЩ, влизащи в сила от 10 февруари и определящи някакъв нещастник, името на когото звучеше точно като моето, за военен юридически съветник към състава на защитата на ефрейтор Лидия Едълстън.

— Забрави — казах аз и бутнах заповедите обратно към Катрин. — В момента не съм на служба към Военния съд. Генерал Фистър няма нито властта, нито юрисдикцията да ми дава заповеди.

Тя побутна документите обратно към мен.

— Да, но генерал Фистър се обади на настоящата ти работодателка… — Катрин се престори, че се опитва да си спомни името. — Филис Карни, нали така беше?

Заповедите си стояха по средата на масата между нас двамата.

— А тя беше невероятно отзивчива — продължи Катрин, донякъде самодоволно. — И веднага се съгласи да те освободи, за да бъдеш временно назначен към Военния съд в продължение на шейсет дни или до края на процеса. Което настъпи първо.

— Ще й се обадя.

— Заповядай.

— Нямам нужда от твоето разрешение, Катрин.

— Не… но трябва да ти кажа, че не ми прозвуча много натъжена, че ще се лиши от теб.

За да се увери, че съм я разбрал правилно, Катрин добави:

— Даже ми се стори, че се радваше.

Дамата, за която говореше, Филис Карни, е предполагаемата ми шефка в ЦРУ. Тя е възрастна — имам предвид между осемдесет и деветдесет — и е много изискана, вежлива и очарователна по един ексцентричен, старомоден маниер. Разбира се, всичко това е илюзия, с изключение на възрастта. Може би.

Филис не търпи около себе си глупаци, което ми харесва, и често насърчава подчинените си да „не се страхуват да поемат рискове“, да „мислят извън рамките“ и да „упражняват инициатива“, както и други подобни афоризми от ерата на модерния мениджмънт. Трябва да си призная, че понякога може би прекалявам с всички тези неща.

Така че двамата с нея не сме точно като сол и пипер; по-скоро сме като зехтин и балсамико, ако ми позволите да продължа с неуместните кулинарни метафори.

Но иначе Филис всъщност ми е симпатична и понякога ми се струва, че тя също ме намира за симпатичен, така че останах малко изненадан от факта, че толкова лесно се беше разделила с мен.

Във всеки случай, на масата ни се възцари неловко мълчание. Катрин го наруши, като заяви:

— Съжалявам. Сигурно трябваше да ти кажа за това още в началото.

— Да, сигурно трябваше.

— Имах сериозна причина за тази малка измама.

— Ти винаги имаш причина, Катрин. Точно това ти е проблемът. Винаги играеш игрички. Винаги укриваш информация.

— Просто исках да…

— Не ме интересува защо…

— Ще млъкнеш ли за малко, Шон? Остави ме да довърша, моля те.

Точно като едно време.

Тя се втренчи в бирата, за да събере мислите си или може би за да си съчини алиби.

— Искаше ми се да преценя как ще реагираш, преди да разбереш, че жената на снимката ще бъде твой клиент. Ти си адвокат, но освен това си офицер от армията — на първо и последно място, сега и завинаги. Трябваше да разбера как ще реагира някой като теб, когато види тази снимка.

Наведох се над масата, докато носовете ни едва не се докоснаха.

— Не. Всъщност искаше да докажеш, че си по-интелигентна и по-умна от мен. Добре, доказа го. Супер. Браво, Катрин. И сега имаш преднина по този случай, а аз влизам на сляпо в него, което ти дава голямо преимущество. И макар че съм ти юридически съветник, възнамеряваш да ме държиш изкъсо през цялото време и да ме караш да свиря втора цигулка. И може би наистина имаш нужда от мен само за чучело пред съдебните заседатели, но пък аз може би знам малко повече за войната от теб, може би умея да се справям с бюрократичните барикади, които ще издигне армията, и може би ще мога да използвам разрешителното си за работа със секретни материали, за да видя някои неща, които ти нямаш право да видиш. Така че нашата клиентка ще има повече полза от нас, ако използваме оръжията си срещу обвинението, а не един срещу друг. Затова ми спести празните си извинения и не ми губи времето, Катрин.

Нека отново да спомена, че Катрин завърши първа в своя випуск Юридическия факултет на „Джорджтаун“, а на второ място, с почти незабележителна разлика, беше Шон Дръмънд. Но като се имат предвид нейното бохемско семейство, характерът и възгледите й за света, според мен тя дори не се интересуваше от цялата състезателна, безмилостна и егоистична система за оценяване на студентите, която властва в юридическите факултети на всички университети в страната.

Явно изваждам на показ у Катрин нещо, което само Фройд би могъл да обясни.

И сега тя неочаквано се появяваше в живота ми за пореден път. И не, дори за миг не повярвах, че наистина го беше направила заради моя юридически талант, военната ми биография или очарователната ми компания.

Най-малкото аз изобщо не съм толкова очарователен.

Във всеки случай, тя започна да се смее, сякаш всичко беше някакъв голям майтап.

— Не е смешно — казах аз.

— Ами… съжалявам, ако съм те манипулирала по някакъв начин.

— Няма място за „ако“, колега.

— Но наистина искам да работя с теб — протегна ръка тя. — Хайде, да си стиснем ръцете.

За момент двамата останахме втренчени един в друг, без да помръдваме. После Катрин погледна часовника на другата си ръка, без да отмества тази, която беше протегнала към мен.

— Нашият клиент ни чака, така че трябва да приключваме. Хайде, стисни ми ръката.

Двамата си стиснахме ръцете, после тя се изправи и каза, че отива до тоалетната. Вместо това тръгна направо към стълбите и ме остави да платя сметката.