Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (8)

Глава 7

Зоуи посрещаше гостите на вечерната забава и отчаяно искаше да се разплаче. Всички тези хора се отнасяха с нея като с лейди Зоуи, когато тя беше само нечие захвърлено дете. Защо това я измъчваше толкова много? И преди знаеше, че баща й може да не й е баща, а леля Фло да не й е леля. И все пак тайното разкритие на Тристан предишния ден го потвърди…

Тя безжалостно преглътна сълзите си и се насили да се усмихне на следващата двойка в опашката чакащи, която по една случайност се оказа Виктор Кейл и съпругата му Изабела. Те знаеха ли за сегашното й положение? Можеха ли да почувстват, че сърцето й е разбито? Мислеха ли тайно, че изобщо не прилича на семейството си и не й е тук мястото…

— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя с колкото се може по-нормален тон.

— Радвам се да ви видя пак, лейди Зоуи — рече мистър Кейл. Слава богу, в последните две думи нямаше ирония. Може би все пак не знаеше.

— Украсата е прекрасна — добави мисис Кейл.

— О, благодаря — каза Зоуи и двамата продължиха напред.

Градската къща на семейство Кийн бе украсена по цялото си протежение с черешови цветчета. Никъде нямаше никакъв цвят и това я притесни миналата седмица, когато леля Фло реши за украсата. Зоуи настояваше за люляци, за изрисувани хартиени фенери или за нещо, от което цялото място можеше да зазвъни. Но баща й и леля Фло бяха твърдо решени да я поднесат на братовчед й като жертвена девица, а за целта беше подходящ само белият цвят — и за украсата, и за роклята й.

И за това се съпротивлява, но загуби, така че червеният шал беше нейният малък бунт срещу брака с братовчед си.

Който сега беше безполезен — Зоуи трябваше да се омъжи за него. Той държеше ключа към спасяването на Уинбъро. Тя не можеше да поеме риска от последствията, които щяха да настъпят, ако истината излезеше на бял свят. Кийн може и да твърдеше, че наследството не го интересува, но не спираше да прави намеци за парите. Освен това семейството му можеше да разрови въпроса, дори и той да решеше да не го прави.

През тялото й премина тръпка. Не беше истинската наследница. Дори не беше Кийн. Беше циганка.

Това означаваше, че трябва да измъкне от братовчед си предложение за брак. Но как? Той сякаш нямаше никакво желание да си намери съпруга и да заживее улегнало. Или да заживее улегнало с имение в Англия и място в Парламента.

Зоуи погледна към мистър Кийн, който стоеше между нея и баща й и посрещаше гостите, облечен в елегантен вечерен костюм. Тази вечер единственият цвят по дрехите му бяха панталоните в искрящо жълто, макар че те определено бяха достатъчни, за да причинят сърдечни проблеми на баща й.

Зоуи забеляза изражението на мистър Кийн и стомахът й се сви. Той очевидно се чувстваше неудобно. Устните му бяха стиснати в тънка черта и братовчед й не сваляше поглед от вратата — най-вероятно се чудеше кога ще може да се измъкне.

И Зоуи гледаше към вратата, но за Тристан. Обръщението му „принцесо“ бе разпалило у братовчед й достатъчно любопитство, за да го накара да я обсипе с дяволити въпроси за приятелството им, които не спряха по целия път до къщата вчера.

За щастие мистър Кийн притежаваше достатъчно здрав разум да не продължава разговора в присъствието на баща й. А по-голямата част от деня прекара на Съфолк Стрийт — графът надзираваше окачването на картините си, докато Зоуи и леля Фло се подготвяха за вечерната забава.

Една двойка пристъпи към баща й — въпреки всичко за нея той винаги щеше да си остане „татко“ — и Негова светлост въодушевено поздрави двамата като херцога и херцогинята на Лайънс. Очевидно познаваше херцога от Парламента, но когато той го запозна със съпругата си, Зоуи установи, че не й трябва справочникът на Дебрет, за да си спомни коя точно е тази жена. Сестрата на Тристан.

Двамата си приличаха като близнаци. Макар и по-млада, Лизет Боно Кейл беше също така красива като брат си, със същата мастиленочерна коса и спиращи дъха сини очи.

Сърцето на Зоуи се заблъска в гърдите й. Щом сестрата на Тристан беше тук, можеше ли той да е далеч? Тя устоя на порива да се наклони напред, за да го зърне. Вместо това се усмихна любезно, докато баща й представяше двойката на останалите членове на семейството си.

В мига, в който чу името на мистър Кийн, на лицето на херцога се изписа усмивка.

— За мен е чест да се запозная с вас, сър. Навярно не бива да го признавам, но един мой добър приятел от Обществото на британските художници ме вкара вътре, за да хвърля един поглед на някои от творбите ви точно преди с Лизет да тръгнем насам. За жалост не ми позволи да купя нищо, иначе вече щях да съм горд собственик на „Лудница“.

Очите на братовчед й грейнаха.

— Значи темата не ви се стори прекалено мрачна и тягостна? Защото така казаха американските критици.

— Не. Но аз си имам причини за това — отговори загадъчно херцогът. — Допадна ми, че наблюдателят трябва да се вгледа внимателно, за да забележи разликата между лудите и техните пазачи.

— Значи сте видели веригата на младежа.

— Полускрита под панталона му? Да! Веднага я забелязах!

Речта на херцога стана така възбудена, че херцогинята сложи ръка върху неговата, сякаш искаше да го укроти.

Лайънс като че ли се овладя и сложи длан върху нейната.

— Начинът, по който използвате светлината и сянката, ми се стори много умен. Как намеквате, че пазачите в лудницата са също толкова луди, колкото и обитателите. И освен това се възхитих на ироничното заглавие — че лудницата би трябвало да е убежище за лудите, но не е.

— Никой никога не го забелязва — каза мистър Кийн. — Само заради това ще ви подаря картината, сър.

— Глупости, оставете го да я купи — изрече провлечено един глас зад херцога. — Макс спокойно може да си го позволи.

Зоуи замръзна. Тристан беше тук и говореше свойски с херцога, който само се засмя.

Леля Фло, която стоеше от другата й страна, ахна шокирано.

— Кой е този безсрамен човек? — попита шепнешком тя.

— Боно! — възкликна мистър Кийн. — Наистина дойдохте. Отлично!

— Това ли е френският незаконороден син на Ратмур? — изсъска леля Фло в ухото на Зоуи. Слава богу, че в стаята беше прекалено шумно, за да ги чуе друг.

Зоуи настръхна. Ако истината някога излезеше на бял свят, точно такива злобни неща щяха да казват хората за нея. Леля й изобщо даваше ли си сметка за това?

— Да — изсъска в отговор тя. — Незаконороден е. Както и сестра му, но ти май нямаш нищо против нейното присъствие.

— Разбира се, че не. Тя е херцогиня — отвърна сухо леля Фло, сякаш това заличаваше обстоятелствата около раждането на гостенката им. Зоуи с отчаяние осъзна, че никога няма да я накара да разбере колко неправилно е всичко това.

Леля Фло огледа критично Тристан.

— Трябва да призная, че е облечен много добре като за копеле. Просто, но елегантно. Не го очаквах.

Това накара Зоуи да замръзне. Наистина беше облечен много елегантно, нали?

Носеше прекрасен черен костюм от най-високо качество, гарниран с малко кадифе. В черната му кадифена жилетка, бялата риза и просто завързаното шалче нямаше и намек за нещо крещящо, но цялостният ефект беше, както се изрази леля Фло, „елегантен“. Толкова елегантен, че устата й се напълни със слюнка.

Прокле слабостта си към добре облечените мъже.

Пръстите на леля Фло се забиха в ръката й като нокти на птица.

— Добре облечен или не, аз не съм го канила. Какво прави тук?

Ако се съдеше по изражението на баща й, и той си задаваше същия въпрос. Очевидно обаче нямаше да каже нищо пред херцога. Фактът, че Лайънс се чувстваше съвсем свободно с Тристан, показа на всички останали как се очакваше от тях да се държат с него. След като херцогът го приемаше, баща й и леля Фло трябваше да сторят същото.

Освен това не можеха да пренебрегнат факта, че мистър Кийн явно е доволен от присъствието му. Братовчед й стисна енергично ръката на Тристан.

— Радвам се да ви видя пак, сър — каза Боно.

Херцогът го погледна смаян.

— За бога, как успя да се запознаеш с мистър Кийн, преди дори аз да съм имал тази възможност?

Всички погледнаха с очакване към Тристан и Зоуи изстена. Семейството й щеше да си зададе същия въпрос. И ако узнаеха истината, с нея беше свършено.

Очите на Тристан се впериха в нейните.

— Запознахме се вчера в парка. Бях с група млади кавалери, които познаваха лейди Зоуи и ме представиха на нея и придружителя й. Нали, Кийн?

Зоуи бе готова да го разцелува. Сега трябваше само братовчед й да потвърди лъжата…

— Точно така — съгласи се мистър Кийн със саркастична усмивка. — Но трябва да призная, че забравих имената на останалите джентълмени веднага щом чух кратките ви и ясни наблюдения за англичаните, Боно. Нали някой път ще ме разходите из Лондон, както обещахте?

— Както казах вчера, на ваше разположение съм.

Тристан погледна към удължаващата се опашка зад херцога и семейството му и добави:

— Хайде, Макс, да намерим Виктор. Мисля, че с Иза вече са пристигнали.

— Ще поговорим по-късно, сър — обърна се херцогът към мистър Кийн, преди да се остави да го поведат навътре.

Докато следващият гост се приближаваше към баща й, мистър Кийн се наведе и прошепна:

— Казахте, че сте се запознали с Боно на някаква забава. Да разбирам ли, че не сте ми казали цялата истина?

Сърцето й се блъскаше лудо в гърдите, но Зоуи му се усмихна.

— Едно момиче трябва да си има все някакви тайни, братовчеде.

Нещо проблесна в очите му, преди баща й да представи следващия гост и да отвлече вниманието му. Зоуи се обърна да види къде е отишъл Тристан и забеляза, че я гледа намръщено.

Той пък каква причина имаше да се мръщи? Тя беше тази, на която й бе трудно да запомни на кого какво разкрива от тайните си. Макар че не можеше да обвинява Боно за идването му в Хайд Парк. Той просто направи това, за което го помоли Зоуи.

С малко късмет баща й и леля Фло щяха да повярват на обяснението на Тристан как са се запознали. Братовчед й обаче беше друга работа. Подозренията му вече бяха напълно събудени.

Тази вечер трябваше да стои настрана от Тристан, ако искаше да положи основите на близко приятелство с мистър Кийн. Но как? Трябваше да получи пълния му доклад за откритията му в Ливърпул.

Когато най-накрая приключи с посрещането на гостите и отиде в балната зала, танците вече бяха започнали и Тристан въртеше сестра си из стаята. За щастие херцогът нападна мистър Кийн, преди да е успял да покани Зоуи на танц и двамата мъже потънаха в задълбочен, напрегнат разговор. Все още нямаше нужда да се тревожи за братовчед си.

Баща й се приближи, застана до нея и се загледа към въртящите се на площадката гости.

— Не ми е приятно, че този негодник е тук.

— Кой негодник? — попита нехайно тя.

Виждаше поне петима джентълмени, които би определила с тази дума. Може би стратегията на леля Фло бе да покани разбойници, за да подтикне мистър Кийн да спаси Зоуи, като й предложи брак. Леля Фло просто не можеше да направи разлика между негодниците и останалите джентълмени, стига да имаха титла и състояние.

— Говоря за Боно, разбира се! — поясни баща й и сключи ръце зад гърба си във военна стойка. — Не мога да повярвам, че Кийн го е поканил. Ти не се ли опита да го спреш?

— Не можех да съм неучтива. Освен това не би желал да изглеждаш високомерен в очите на нашия американски братовчед, нали? Съмнявам се, че мистър Кийн смята незаконородеността за такъв проблем като…

— Не потеклото на Боно ме притеснява, скъпо мое момиче — поясни баща й. — А миналото му.

— Имаш предвид неговата… ъъъ… бурна репутация с жените?

Баща й я погледна въпросително и тя добави припряно:

— Всички знаят за това. То ли те притеснява?

— И това, и някои други неща. — Силно набръчканото чело на майора се смръщи. — Ако те покани на танц, откажи.

— Татко! Това ще е невъобразимо грубо.

— Грубо или не, ако го видя да танцува с теб, кълна се, че ще го извикам на дуел.

— Заради един танц? Не ставай смешен.

— Няма да допусна човек като него да танцува с дъщеря ми, не и след това, което направи като младеж в Йоркшир.

— Така ли? И какво е направил?

— Ами знам само от втора ръка, но ми казаха, че…

— Родерик! — провикна се леля Фло, докато забързано се приближаваше към тях. — Не можеш ли да отскубнеш мистър Кийн от Лайънс? Той трябва да танцува със Зоуи, не да говори за изкуство. Не ме интересува, че Лайънс е херцог. Това може да се окаже една от малкото ни възможности да накараме мистър Кийн да види каква прекрасна танцьорка е Зоуи!

Баща й въздъхна.

— Не мога да го накарам да я покани на танц, Фло.

— Разбира се, че можеш. Просто използвай този твой гръмовен глас, с който постоянно ни тормозиш.

После леля Фло насочи погледа си на матрона към Зоуи.

— Ами ти, млада лейди? Защо не танцуваш? Ако братовчед ти види какви идеални пируети правиш, това може да го подтикне да изпълни дълга си.

— Не смятам, че пируетите ми са толкова впечатляващи, че да…

— Тръгвай, тръгвай! — отпрати я леля Фло. — Ако продължиш да стърчиш в този ъгъл далеч от младите джентълмени, никой няма да те покани на танц!

— Да, лельо Фло — измънка тя.

Тази преструвка, че е просто поредната дебютантка на брачния пазар, а не абсолютна измамница, я дразнеше. Ако можеше да поговори за това с леля Фло и баща си, нямаше да й е толкова тежко, но нито един от двамата нямаше да признае истината!

Междувременно леля Фло продължаваше да я бута към мъжете. За жалост обаче мъжът, с когото Зоуи искаше да танцува, беше неприемлив, а мъжът, с когото трябваше да танцува, сякаш не проявяваше интерес.

Тя заобиколи танцовата площадка и започна да си пробива път сред гостите. Толкова внимателно оглеждаше танцьорите за Тристан, че едва не се сблъска с него.

— Милейди — каза той и се поклони.

Зоуи кимна в отговор.

— Мистър Боно.

Боже, той изглеждаше великолепно във вечерни дрехи! Тези тесни панталони около мускулестите прасци… тези пищни черни къдрици, които Зоуи искаше да укроти с пръстите си. В балната зала да не би да бе станало изведнъж удивително горещо?

Един скришен поглед през рамо й показа, че баща й все още спореше с леля Фло, но това нямаше да продължи дълго. Обикновено леля Фло печелеше. Зоуи трябваше бързо да прекрати разговора.

— Мистър Боно, боя се, че трябва да…

— Ще ме удостоите ли с честта да танцувате с мен, лейди Зоуи?

Тя го погледна и примигна.

— Не!

Тристан вдигна вежда и Зоуи изпелтечи:

— Аз… аз искам да кажа… колкото и да ми се иска, аз… — забеляза, че хората наоколо се заслушват. — Казах на леля Фло, че ще се погрижа всичко да е готово за тоста с шампанско след малко.

На лицето му се изписа замислено изражение.

— Разбирам. В такъв случай до по-късно!

— Да, може би.

Как само й се искаше около тях да нямаше толкова много проклети хора!

Тристан погледна към пода.

— Извинете, милейди, но мисля, че изпуснахте нещо. Може би от чантичката си?

Зоуи понечи да възрази, че чантичката й е оставена на един стол, но погледна надолу и видя сгънат къс хартия.

— О! Да, сигурно съм… това е… благодаря, сър.

Наведе се да го вдигне. Боно наведе глава и изчезна. Зоуи разгърна хартията и видя надрасканите думи: „Източната тераса. Петнайсет минути.“ Добре, че се беше подготвил, в случай че му откаже.

Зоуи пъхна хартията в ръкавицата си и тръгна към кухнята, в случай че ги наблюдава някой, който е чул разговора им. Но точно когато стигна до другия край на балната зала, погледна назад и видя, че сега баща й говори с братовчед й.

Изстена. Очевидно леля Фло бе спечелила битката и господин Кийн бе получил заповед да танцува с нея. По-добре да се измъкне, докато още може.

Тя излезе в коридора и спря да си поеме дъх. Щеше ли да посмее да се срещне с Тристан насаме? Възможно ли бе баща й да се натъкне на тях?

Стори й се малко вероятно. Майорът щеше да реши, че е прекалено студено за излизане навън, а Тристан бе избрал добре мястото. Източната тераса не се виждаше от улицата и до нея се стигаше не от балната зала, а през библиотеката. Затова нямаше голяма вероятност да срещнат случайно някого.

А благодарение на лъжата си за шампанското Зоуи разполагаше с извинение да излезе от балната зала — стига никой да не го споменеше пред леля Фло. Сега трябваше само да се моли и Тристан да изчезне, без да привлече внимание.

За жалост някой я спря в коридора, за да попита за музикантите, и когато се прокрадна през библиотеката и излезе на терасата, вече бяха минали не петнайсет, а двайсет минути.

Боже! Нямаше го. Беше си тръгнал.

Но един момент… това, което подуши, тютюн ли беше?

— Закъсняхте. Започнах да си мисля, че няма да дойдете.

Дрезгавите думи, изречени отнякъде в мрака, събудиха тръпка на очакване, която премина по кожата й. Проклет да е! Последното, което й трябваше сега, когато животът й се разпадаше, бе да изпитва тръпка на каквото и да било към този негодник, но това продължаваше да й се случва удивително често.

— Измъкнах се трудно — обърна се Зоуи към блестящото връхче на пурата му — единственото, което можеше да види от него. — Не разполагаме с много време, така че говорете направо. Няма да е хубаво да ни хванат заедно.

Той излезе от сенките и газената лампа от вътрешността на къщата обля сериозното му лице с мека светлина.

— Предполагам, че вашият „татко“ ви е предупредил да стоите настрана. Затова ли отказахте да танцувате с мен?

Зоуи не отговори веднага и Боно размаха пурата, която описа помежду им спирала от дим.

— Нека предположа: казал ви е, че съм голям лош вълк, който яде за закуска сладки млади девици като вас.

Точното описание я жегна.

— Той не е толкова тесногръд, колкото си мислите.

— Значи, да.

— Понякога сте много досаден, знаете ли? — измърмори Зоуи и придърпа шала си около тънко облечените си рамене. — Тук е ледено. Кажете ми какво научихте в Ливърпул.

— Добре.

Той пусна пурата на терасата и я смачка с подметката си.

— Предполагам, сте разбрали какво се опитах да ви съобщя вчера в парка.

— Да. В архивите на пристанището не е записано, че съм влязла в страната с мама и татко.

— Всъщност е записано.

— Какво? Но аз си помислих…

— За съжаление, когато видях записа, осъзнах, че оригиналът е изменен и е направено допълнение. Затова потърсих човека, който е работил там по онова време, и той призна истината.

Поколеба се и тя го подкани:

— Която беше каква?

— Родителите ви са минали през пристанището без бебе. Но един месец по-късно баща ви се върнал в Ливърпул и платил на този джентълмен значителна сума, за да промени записа. Служителят го призна само когато му казах, че съм там, за да открия истината от ваше име.

Зави й се свят. Навярно се бе олюляла малко, защото Тристан пристъпи към нея, хвана я под лакътя и я закрепи.

— Добре ли сте? — попита тихо той.

Някак си Зоуи успя да кимне.

Боно впери поглед в нея.

— Вие вече подозирахте, че е станало така. Това разкритие не би трябвало да ви изненадва.

— Просто… до този момент всичко ми изглеждаше чуждо. Като фантастична история от приказка за деца, които откриват, че родителите им всъщност са кралски особи или нещо такова.

Тя го погледна в очите.

— Но когато говорите за подкупване на чиновници и документи на пристанището… всичко това става толкова по-реално. По-истинско.

— Аха! Разбирам.

Боно бе застанал толкова близо, че тя усещаше топлия му дъх по бузата си. Но когато видя съчувствието в погледа му, изведнъж почувства, че й идва прекалено много. Той й идваше прекалено много.

Внезапно се почувства незащитена. Издърпа ръката си и се отдръпна към перилото, за да се отдалечи от проницателния му поглед. Тук й беше по-лесно да мисли.

— Нито едно от тези неща не доказва, че родителите ми са били цигани.

— Вярно е. Няма да го разбера със сигурност, преди да продължа с разследването.

Зоуи се загледа надолу към градината и стисна перилото, за да се закрепи.

— Кога? Колко скоро можете да започнете?

— Вече започнах. Днес поразпитах из града и разбрах, че близо до Челси има катун на цигански кланове от север. Тъй като повечето цигани от конкретни графства познават другите цигани в своята област, се надявам, че тези тук ще могат да ми разкажат за онези от Йоркшир. Или че самите те може да са от Йоркшир. Човек никога не знае.

Тя се извърна с лице към него.

— Когато отидете при тях, искам да дойда с вас.

— Забравете — очите му проблеснаха като звезди в полумрака. Или като ледени кристали, които цялата женска убедителност на този свят не можеше да разтопи.

— Защо? — настоя Зоуи. — Нали ви плащам! И ако ви кажа, че искам да дойда…

— Ще приема, че ми нямате доверие — прекъсна я Боно с рязък тон.

— Не… Искам да кажа… да, имам ви доверие. — Тя разтри замръзналите си ръце. — Не затова искам да дойда.

Той облегна рамо на една колона и я загледа с онзи напрегнат поглед, за който предполагаше, че е необходим в професията му.

— Защо тогава искате? — Ъгълчето на устата му се изви нагоре. — Вече започнахте да се уморявате от братовчед си, а?

Тя изпухтя и замръзналият й дъх образува пара.

— И това не е. Просто… Аз просто изпитвам нужда да чуя лично всяка дума. Ами ако разказът на циганите събуди спомена за нещо, което съм дочула като момиче? Или ако разкрият подробности, които само аз мога да свържа заради детството си?

Тристан я погледна втренчено.

— Вие не разбирате. Може да се наложи да отида до няколко катуна, преди да разбера нещо съществено. И как, по дяволите, ще се измъкнете от тази къща, за да обикаляте из града с мен?

— Бих могла да направя същото като последния път — да кажа на татко, че с Ралф отиваме на разходка.

Боно изсумтя.

— Ако вашият Ралф разбере дори и дума от всичко това, ще отиде право при баща ви. Вчера в парка очевидно се бореше със себе си. Ако продължите да го обременявате с тайните си, той ще ви издаде. Ралф знае кой му плаща.

Зоуи въздъхна.

— Сигурно сте прав. Но все трябва да има някакъв начин да се справим.

— Съжалявам, но в момента не ми хрумват идеи как да измъкна една млада дама от дома й, без родителите й… настойниците й да забележат.

С всяка изминала секунда ситуацията се изплъзваше все повече от контрола й. Ненавиждаше това чувство. Беше свикнала да контролира всичко.

— Е, добре — измърмори недоволно тя, — предполагам, че ще измислите начин да ви придружа, ако това означава действията ви от миналото лято да останат в тайна.

Боно се подсмихна.

— Това заплаха ли е? Защото може би си спомняте какво се случи последния път, когато пробвахте този подход с мен.

Тя сви част от шала си в юмрук.

— Кълна се, понякога ставате толкова…

— Досаден — довърши Боно с обичайното си подсмихване. — Това вече го казахте.

А после усмивката му се стопи и той се отблъсна от колоната.

— Но може би ще съм готов да измисля как да ви взема с мен. Ако ме мотивирате достатъчно.

— Да ви мотивирам ли?

Ако се съдеше по пламенния му поглед, съмняваше се, че има предвид пари.

Тристан се приближи към нея и терасата сякаш се сви, за да побере само тях двамата и нищо друго. Зоуи се помъчи да си поеме въздух, да успокои тревогата си.

Да укроти вълнението, което се раздипляше в гърдите й.

Той протегна ръка.

— Танцувайте с мен, принцесо.