Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (14)

Глава 13

Тропотът на копита по калдъръма, скърцането от точене на ножици, енергичните викове на продавачите, които продаваха иглики, кибритени клечки и мляко — всички тези шумове проникваха в каретата на херцогинята, но нито един от тях не можеше да заглуши смразяващия разказ за разрива между Тристан и Джордж Мантън.

Зоуи слушаше със стиснати юмруци и кипнала кръв.

— Как е могло да му се размине на вашия полубрат? Никой ли не възрази?

— Никой не възнамеряваше да се изправи срещу новия виконт Ратмур. — В гласа на Лизет се прокрадна горчивина. — Нито хората от града, които наричаха Тристан „копелето на френската курва“, нито прислужниците, които щяха да си навлекат беда, ако се опитат да навредят на Джордж.

— Дом обаче му се е противопоставил.

— Опита се — поправи я Лизет — и Джордж го лиши от всякаква издръжка. Без пари Дом нямаше друг избор, освен да прекрати следването си за адвокат. Беше принуден да разчита само на собствените си възможности, най-добрата от които се оказа приятелството му с Джаксън Пинтър.

— Сър Джаксън Пинтър ли?

Херцогинята кимна.

— Запознали се, когато брат ми проучвал един юридически случай с участието на сър Джаксън. Затова, когато Джордж унищожи надеждите на Дом за бъдеще, той се обърна към сър Джаксън и го помоли за място в редовете на Боу Стрийт Ранърс^[1]. Изкарваше си хляба с това само допреди няколко години, когато създаде „Мантън Инвестигейшънс“.

— А ти, майка ти и брат ти заминахте за Франция.

— По-точно „избягахме“ — поправи я Лизет и впери поглед навън през прозореца. — Дом ни измъкна от имението и ни заведе до Флембъро Хед. Оттам се качихме на лодката на един контрабандист и се отправихме към континента.

Ненадейно свиване в стомаха накара Зоуи да стисне възглавничката на седалката.

— Прекосили сте Ламанша с лодка? Цяло чудо е, че сте оцелели!

— Беше плавателна лодка, така че не беше от най-малките, но пътуването наистина бе доста мъчително — усмихна се леко Лизет. — От този ден нататък maman отказваше да стъпи в какъвто и да било плавателен съд. Каза, че предпочита да се удави, отколкото да повръща часове наред.

— Ами Тристан?

— Беше толкова ядосан на самия себе си, задето ни постави в това положение, че не се спираше пред нищо, за да ни предпази, поемаше какви ли не безумни рискове заради нас. Едва не преби един от контрабандистите, задето се опита да ме целуне.

— Да, разбира се — промълви Зоуи. — Ти си била само на четиринайсет, нали?

Херцогинята кимна.

— Когато наближихме брега на Биариц и контрабандистите заплашиха да ни изхвърлят в морето, ако не им дадем всичките си останали пари, Тристан опря нож до гърлото на капитана и не го свали, докато хората му не закараха лодката на брега и не ни пуснаха да си тръгнем.

Очите й се насълзиха.

— Той беше един, а те — четирима и въоръжени. Затова, след като пуснаха мен и maman, Тристан ги накара да върнат лодката в морето, далеч от нас, а после скочи във водата и заплува към брега насред силната буря.

— Мили Боже!

— Проклетият глупак се удари толкова лошо в скалите, че едва бягаше, когато контрабандистите пак слязоха на брега, твърдо решени да се доберат до парите ни.

Тя поклати глава.

— За щастие бурята все още бушуваше, така че успяхме да им се изплъзнем, макар и на косъм.

В очите на Зоуи отново запариха сълзи при мисълта какво са преживели всички те, но особено Тристан. Нейният скъп, изтерзан Тристан. Нищо чудно, че мразеше „хората като нея“. Нищо чудно, че я смяташе за луда, задето се опитваше да открие циганското си семейство. Тя бе получила всичко въпреки позорния си произход; той бе загубил всичко заради своя.

И заради глупавата кражба на кон.

— Щом Тристан наистина е откраднал този кон, Сини пламъци, тогава защо е тук, а не в затвора?

— Дълга история, но основното е, че в замяна на това, че той откри братовчеда на съпруга ми, Макс се погрижи Джордж да оттегли обвиненията. Разбира се, това няма да попречи на нашия проклет полубрат да се опита да унищожи Тристан по друг начин. Например, като използва Милош.

Сега, след като Лизет й обясни каква е връзката между Милош и Тристан, Зоуи се разкъсваше между гняв, задето Тристан бе използвал ситуацията, в която се намираше тя, за да открие Милош, и тревога защо е решил да постъпи така. Какво би могъл да замисля?

— Джордж знае ли, че Милош е този, който е купил коня преди толкова години? — попита Зоуи.

— Няма откъде да е сигурен. Милош и семейството му си тръгнаха в същата нощ, в която и ние. Това със сигурност не е изглеждало странно — всички знаеха, че татко е единственият, който им позволява да си правят катун на неговата земя и че Джордж ще ги изгони веднага щом може. Но Милош беше търговец на коне. Възможно е Джордж да е свързал нишките.

— Да, но щом вече няма присъда за кражба, как би могъл вашият полубрат да използва Милош, за да нарани Тристан.

Чертите на Лизет, толкова подобни на тези на Тристан, се помрачиха от тревога.

— Ако се е досетил, че брат ми е продал коня на Милош, Джордж би могъл да накара да арестуват Милош, особено ако види, че Тристан е започнал отново да общува с него. Може да каже, че е оттеглил обвиненията, защото се е досетил, че кражбата е дело на Милош, а не на Тристан.

— Но нали няма доказателства, нищо конкретно, което да свързва Милош с коня? В противен случай Негова светлост е щял да накара да арестуват циганина още преди години.

— Джордж няма нужда от доказателства. Хъкър винаги е готов да излъже заради него, както и всички прислужници. Нещо повече, той знае, че Тристан никога няма да допусне да стоварят вината за неговото престъпление върху Милош. Чувства се ужасно, задето Дом пострада заради тази история. Ще направи всичко, което трябва, за да спаси циганина.

Зоуи рязко си пое въздух.

— Например?

— Кой знае? Може да признае за кражбата. Или… не знам, да извика Джордж на дуел или нещо такова. Двамата наистина се ненавиждат.

Да, и Зоуи започваше да придобива това впечатление.

— В такъв случай Тристан със сигурност осъзнава всичко това, което ми разказваш. Защо тогава поема такива рискове, за да види Милош?

Лизет вдигна рамене.

— Предполагам, че заради твоя случай.

— Не мисля. Според мен има някаква причина, която не казва нито на теб, нито на мен. Преди ние дори да пристигнем в катуна тази сутрин, той вече търсеше циганина.

За един дълъг миг Зоуи остана загледана през прозореца.

— Много по-вероятно е да е използвал моя случай като извинение да намери Милош, но заради своите собствени цели.

Херцогинята приглади полите си.

— Може би отначало наистина е било така. Но днес го наблюдавах с теб. Начинът, по който се държи, начинът, по който те гледа…

— Сигурна съм, че гледа всички жени по един и същ начин. Все пак той е развратник.

— Да, понякога — призна Лизет и огледа изпитателно лицето й. — Но не се оставяй беснеенето на големия ми брат да те заблуди. У Тристан има нещо повече от това, което показва пред света.

— О, повярвай ми, знам го. — Зоуи едва забелязваше сградите, покрай които профучаваха през града. — Но когато става въпрос за жени…

— Знаеш ли, той никога досега не е имал връзка с истинска дама. Неговите… ъъъ… предпочитания открай време клонят към жени с опит, които го използват така, както и той тях. И никога не съм го виждала да гледа към някоя обикновена клиентка — всъщност към никоя жена — така, сякаш светът може да спре да се върти, ако не я получи.

„Никога не съм правил това с жена като теб. Никога не съм искал. Само знам, че… не искам да свършва.“

Проклет да е! Защо трябваше да й влиза под кожата при всяка възможност?

— Дори във Франция ли? — попита Зоуи, като си мислеше за всички красиви французойки, които със сигурност беше срещнал.

Лизет изсумтя.

— Особено във Франция! Мили Боже, там Тристан нямаше никакво време за жени.

Зоуи я стрелна с поглед.

— Защо?

— Защото през цялото време работеше.

Устните на херцогинята се стиснаха в тънка черта.

— Отначало, след като пристигнахме, всички работехме. Аз вземах работа на парче, maman играеше на сцената, а той работеше в корабостроителниците в Тулон денем и като пазач нощем. Често се случваше да прекарва дни наред без сън.

Пред очите на Зоуи проблесна обезпокоителният образ на Тристан, който размахва чук в корабостроителница полузаспал.

— В Тулон ли? Мислех, че е бил в Париж.

— Това стана чак след няколко години, когато го наеха в тайната полиция. Ние останахме в Тулон при семейството на мама, за да спестим пари.

Гласът на Лизет стана по-суров.

— Той приемаше всеки случай, който му подхвърлеха, твърдо решен да спечели достатъчно пари, за да не трябва аз и maman да работим повече, особено след като тя се разболя. Чак след смъртта й, когато се преместих при него, сложи край на тази лудост.

Зоуи се загледа през прозореца, за да не забележи Лизет вълнението й. Херцогинята рисуваше портрет, който се различаваше безкрайно от представата за Тристан, в която се бе вкопчила Зоуи.

Той се бореше за семейството си, също като нея. Жертваше се за семейството си, също като нея. И несъмнено страдаше, когато някой отказваше да му се довери.

Също като нея.

Трябваше да намери начин отново да поговорят. Не можеше да допусне той да продължи да си мисли, че му няма доверие заради петното на рождението му или заради каквото и да било друго.

— Добре ли си, скъпа? — попита Лизет и я потупа по ръката.

— Ще се оправя.

Веднага щом успееше да говори с Тристан.

Трябваше да има начин да се измъкне от къщата и да стигне до него, преди да е тръгнал да търси Милош. Зоуи не знаеше с каква цел иска да се срещне със стария си приятел, но не можеше да бъде нищо хубаво. Трябваше да го предупреди за всичко, което й каза Лизет.

Освен това трябваше да му каже, че разбира. Че не го обвинява за нищо. Че му вярва.

Нямаше да намери покой, докато не го направи.

 

 

— Сигурен ли сте, че тази вечер няма да ви трябвам за нищо, мистър Боно?

Тристан свали чайника от поставката за затопляне над огнището, занесе го на кухненската маса и седна да разглоби пистолета си.

— Ще се справя, Шоу, благодаря.

Скримшоу отправи многозначителен поглед към оръжието.

— Когато мистър Мантън си тръгна тази вечер, не ми каза, че работите по случай.

— Не работя. Става въпрос за лична работа.

— Аха! И опасна, доколкото разбирам?

Тристан започна да почиства частите на пистолета с вряла вода.

— Шекспир не е ли казал „Едно от най-ефективните средства за опазване на мира е да си подготвен за война“?

И бездруго руменото лице на Скримшоу стана яркочервено.

— Не, сър, не е. Това го е казал един американски войник на име Джордж Вашингтон.

Тристан едва успя да потисне смеха си. Беше толкова забавно да тормози Скримшоу!

— Странно. Готов съм да се закълна, че е от Шекспир. Сигурен ли си?

— Напълно сигурен — потвърди Шоу и завъртя очи. — Сещам се само за едно споменаване на войната в стиховете на Барда: „Той дошъл е, (за да разтвори пурпурната книга) на страшната война“.

Скримшоу проследи с поглед как Тристан сипва пясък в цевта на пистолета и го разклаща.

— Надявам се, че не смятате да разтворите подобно нещо, докато брат ви го няма.

— Кой, аз ли? Никога.

Това не беше съвсем вярно. Ако тази вечер разбереше от Милош нещо за Джордж, с радост щеше да обяви „страшна война“ на своя полубрат. Защото възнамеряваше да накара Джордж да съжалява за деня, в който изгори онова допълнение и ги прогони от дома им.

Изплакна пясъка от цевта с гореща вода и се зае да подсушава всички почистени части. Скримшоу го гледаше неуверено.

— Може би не трябва да ходя на репетиция.

— Глупости! — възрази Тристан, погледна към тревожното изражение на иконома и се насили да се разсмее. — Просто се подготвям да проникна в Ламбът. Знаеш колко груби могат да станат нещата в тази част на града. Наистина, няма нищо друго.

Лицето на Скримшоу се проясни.

— Аха! Ами в такъв случай, излизам. Ако ви потрябвам, ще съм в театъра.

Тристан кимна и му махна да тръгва. Извади мас от агнешки кокал и започна да търка цевта. Колкото повече търкаше, толкова повече движението му напомняше за този следобед, как ръката му водеше пръстите на Зоуи и я учеше да го гали в посока към…

Изруга и спря. Проклета да е! Ето че заради нея се възбуждаше само докато чистеше пистолет.

Но не можеше да се спре. Затвори очи и си я спомни полугола, с вдигнати поли и отворен корсаж… и ръцете му я докосваха навсякъде. Боже, колко прекрасно беше, как стигна до върха под докосването му! През целия си живот не бе изпитвал нещо по-еротично. Беше готов да даде всичко, за да го повтори, за да чуе тихото й скимтене, да усети меката влажна коприна на нейната…

Пистолетът издрънча на масата и го разбуди от този сън наяве.

Намръщен, Тристан посегна към затвора, за да вкара в него маста. Да, Зоуи се бе разтопила… и само след секунди го бе обвинила, че се възползва от нея. Че не си върши работата.

Че е разбил надеждите й за приятен брак с Кийн.

„Ето че вече знам какво ще ми липсва и ще съм още по-нещастна, когато се омъжа за единствения човек, за когото мога.“

Тристан стисна зъби и намаза с мас останалите части на пистолета. Е, добре, може би наистина се бе опитал да й докаже, че заслужава нещо по-добро, но не можеше да съжалява за това.

„Не мога да се омъжа за човека, когото желая, нали? Той не иска да се жени, а дори да искаше, това няма да ми помогне с нищо в сегашното ми положение.“

Тристан изстена. Зоуи имаше предвид него. И беше права.

Последното нещо, което му трябваше, беше някоя жена да седи и да го чака, когато закъснее. Да се тревожи за него. Да го обича, да се нуждае от него и да го иска с онази всеобхватна жажда, от която дъхът на мъжа секва в гърлото, тялото му се втвърдява, а душата му най-после се чувства у дома…

Проклета да е! Сега се промъкваше в проклетите му мисли и ги изкривяваше всичките. Това беше лудост. Тристан не беше смятал да стига чак толкова далеч с нея. Не бе възнамерявал да започне да изпитва чувства към нея или да се интересува какво мисли тя за него.

Да, но се интересуваше. Лекотата, с която бе готова да го сметне за крадец без съвест, го ядосваше. Дразнеше го това, че го обвинява, че използва случая й за собствени цели.

Тристан въздъхна. Това не трябваше да го дразни, защото като цяло беше вярно. Наистина искаше „да скрие истината“ и „да следва собствения си план“. И предполагаше, че донякъде наистина е виновен: беше занемарил търсенето на циганската й майка, за да се съсредоточи в собственото си издирване на Милош.

Но, по дяволите, за това си имаше основателна причина! Не че някога щеше да го признае пред нея. Никой не можеше да каже как ще реагира тя, ако потвърдеше подозренията й, че наистина е откраднал онзи кон. Зоуи, която побесняваше, когато той предположеше, че е възможно баща й да е имал любовница!

Навярно беше прав, като й каза, че ще прехвърли нейния случай на Дом. Брат му нямаше да се опита да я прелъсти. Дом щеше да бъде методичен и внимателен.

Той не говореше цигански.

Тристан стисна зъби, сглоби пистолета си и напълни шишенцето с барут. Това нямаше значение. След като говореше с Милош тази вечер, щеше да говори с всички северни цигани, които успееше да намери. Най-малкото, което можеше да направи за Зоуи, бе да открие Дрина. Ако усилията им не се увенчаеха с успех, двамата с брат му щяха да работят заедно докато открият майка й.

Просто дотогава нямаше да припарва до Зоуи.

Някой похлопа на входната врата.

— Шоу! — изкрещя той, преди да си спомни, че икономът е тръгнал към театъра.

Недоволен, Боно остави пистолета на масата и се запъти към вратата. Беше седем часът вечерта — доста късен час човек да се появи на прага им. И все пак се беше случвало.

Тристан отвори със замах и се стресна, щом зърна фигура с качулка, загърната в наметало, което я закриваше цялата. Зад новодошлия той забеляза завързана кобила с нещо като дамско седло на гърба.

Дамско седло? Погледът му се стрелна обратно към „новодошлия“, който… която повдигна глава точно толкова, колкото Тристан да види лицето й. Господи, това беше Зоуи! Тук. И не я придружаваха нито Лизет, нито дори онова кутре Ралф.

Той я дръпна вътре и затвори вратата.

— Ти съвсем ли полудя? Този квартал не е място, на което една дама може да се разхожда сама.

Зоуи си свали качулката и Боно видя зачервените й очи и нос.

Сърцето му се сви.

— Какво се е случило? — попита той и я сграбчи за раменете. — Кийн ли е? Или баща ти?

— Не! Защо питаш?

— Плакала си!

— О, това ли? — Тя не искаше да го погледне. — Това е само защото… ами… чувствам се ужасно заради днес следобед. Не трябваше да казвам всички тези неща. Не беше правилно.

Затова ли беше дошла чак тук?

— Съвсем не. Беше права почти за всичко. Не биваше да те притискам и в никакъв случай не биваше да се възползвам от ситуацията, за да постигна собствените си цели.

— Но сега, когато разбирам защо си го направил, се чувствам ужасно заради нещата, които ти наговорих. Нямах право да те обвинявам, без да знам всички факти.

Пулсът му спря.

— Какви факти?

— Защо си откраднал коня. — Тя го погледна в очите. — Лизет ми каза каква е връзката ти с Милош. И какво ти е причинил твоят полубрат. Каза ми всичко.

Тристан я погледна изумен. А после избухна:

— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Пусна я, обърна се и започна да кръстосва преддверието.

— Кълна се, следващия път, когато видя сестра си, ще я преметна на коляното си и ще й тегля един бой!

Зоуи го погледна предпазливо.

— Често ли говориш такива глупости?

— Не, разбира се! — призна навъсено Тристан. — Но много се изкушавам да го пробвам. Може би това ще я научи да не издава тайните ми на клиентите.

— Клиентите. Разбирам — обви Зоуи ръце около тялото си. — Това ли съм аз за теб? Само клиентка?

Всемогъщи Боже в небесата, как да отговори? Боно потърка лицето си с длан.

— Не е толкова просто.

— Така ли? — попита тя и тонът й стана остър. — Знам, че не съм запозната с правилата на бизнеса като цяло, но предполагам, че не включват целувки и опипване на клиентите.

— Особено след като повечето ми клиенти са мъже — подметна шеговито Тристан.

— Не се шегувай. — В гласа й имаше болка. — Не и за това.

Той затвори очи, за да не вижда изписаното на лицето й страдание. По дяволите! Очевидно следобед наистина беше оплескал нещата. Беше я накарал да мисли, че иска нещо повече, и все още не можеше дори да изпита съжаление заради това. Все още я усещаше как тръпне около пръста му, чуваше вълшебните стонове на удоволствие, които се изтръгваха от устните й…

Той безжалостно си наложи контрол над глупавата си страст към нея, която бързо се превръщаше в също така глупав копнеж.

— Защо си дошла, Зоуи? — попита я остро. — Как дойде? Семейството ти знае ли, че си тук?

Бузите й се изчервиха.

— Не точно. Отидоха на Съфолк Стрийт за откриването на изложбата на братовчед ми. Убедих ги, че след като цял ден съм пазарувала във влажно време, се чувствам зле, затова ме оставиха вкъщи с камериерката ми.

— И ти се измъкна.

Зоуи вдигна рамене.

— Не беше трудно. Тя си мислеше, че спя. Слезе да вечеря с другите прислужници. Вече й бях казала, че не желая никой да ме безпокои, така че няма да влезе в стаята ми, уверявам те.

Тристан изсумтя — не вярваше, че една прислужница ще остави господарката си съвсем сама.

— Така че се измъкнах — продължи Зоуи, — оседлах коня си, докато конярите се хранеха, и дойдох.

— На кон. Сама. През половината град. Само с наметало, което да те пази от всички проклети главорези, които скитат по пътищата.

Представи си как я напада някакъв злодей и дъхът му секна.

Тя вирна брадичка.

— Злодеите не скитат по това време, не и когато всички са навън и отиват на театър, на балове и на вечери. Аз просто се слях с тълпата на улицата. Предполагам, че са ме взели за прислужница, която се прибира вкъщи.

— Прислужниците не носят ръкавици от ярешка кожа — нахвърли се върху нея Тристан. — Прислужниците не яздят първокласни кобили на скъпи седла. По дяволите, те изобщо не яздят. Те вървят пеша.

Зоуи пребледня и Боно преглътна ругатнята, която напираше на устата му.

— Какво е било толкова важно, че да рискуваш да те убият заради него? И не ми казвай, че е някакво проклето извинение, защото…

— Дойдох, за да те спра. Не искам да говориш с Милош.

Това със сигурност не го бе очаквал. Когато видя, че е сериозна, замръзна.

— Просто забрави.

Тя го стисна за ръката.

— Моля те, Тристан, не желая да те обесят само защото искаш да… Е, не знам какво точно искаш от него, но каквото и да е, не си струва отново да попаднеш в лапите на лорд Ратмур!

— Не го наричай така. Лорд Ратмур беше баща ми. Джордж е просто негодяят, който го наследи.

А после осъзна напълно какво му казва.

— И какво, за бога, имаш предвид? Как така не искаш да ме обесят?

— Лизет казва, че управителят на лорд Ратмур — на Джордж, — някой си Хъкър, напоследък слухти наоколо и съобщава всичко на работодателя си. Ако се срещнеш с Милош и твоят полубрат разбере за това, може да погне Милош просто за да те принуди да разкриеш своята роля в кражбата, за да спасиш приятеля си.

— Проклет вечен ад — изрече провлечено той, — вие с Лизет май хубаво сте си поговорили следобед.

— Тя се тревожи за теб!

На бузите й избиха две розови петна.

— Аз се тревожа за теб.

И бе изминала целия този път заради това. Тристан не искаше този факт да го разколебае. Не искаше да размекне сърцето му, но го размекна. Как би могло да стане иначе?

Той се насили да се усмихне.

— Първо, Хъкър вече не слухти наоколо. Дом го прогони преди няколко дни.

— Но…

— Второ, Джордж няма представа, че Милош е замесен.

— Не можеш да си сигурен!

— Не, но дори и Хъкър да е тук и да се опита да ме проследи, аз ще разбера и ще се откача от него. От години се изплъзвам от хора като него, любима. А от няколко месеца — и от самия Хъкър. Той не е чак толкова внимателен.

Тристан сложи ръка върху пръстите й, които все още стискаха неговата ръка.

— Освен това го няма, така че се тревожиш напразно.

— Тристан, моля те…

— Кълна ти се, че не отивам да търся Милош само по мои причини. Смятам да разбера и за Дрина. Нали искаш?

— Не и ако това те застрашава.

— Аз ще се оправя — увери я Боно и я щипна под брадичката. — Имам опит в тези неща. Затова ме остави да те заведа у вас или поне толкова близо до вас, колкото посмея, а после ще тръгна към Ламбът. Утре, ако успееш да се измъкнеш от братовчед си, ще се срещнем на Ротън Роу и ще ти съобщя какво съм научил.

В погледа й все още се четеше тревога и това го стопли.

— Позволи ми днес да дойда с теб.

— За да ме пазиш от големия лош Хъкър, ако изплува от мъглата ли?

Тя не се усмихна.

— Преди ми каза, че не мога да дойда, защото не можеш да ме измъкнеш от къщата. Но аз вече се измъкнах, така че защо да не ме вземеш?

— Защото ще ни трябват няколко часа и ти със сигурност няма да се върнеш преди семейството си.

— Повярвай ми, да се промъкна незабелязано у дома ще е далеч по-лесно, отколкото да се измъкна. А и така или иначе никой няма да разбере, че съм излизала. Но даже и да се върнат, няма да ме обезпокоят.

Той поклати глава.

— Не съм сигурен, че на твое място бих разчитал на това. Но дори и така да е, Ламбът не е подходящо място за жена посред нощ.

— Така ли? Ти каза, че циганите ходят там, за да продават разни неща на зрителите в театрите. Никакви жени ли няма сред тези зрители?

— Сигурно има, но…

— А ти не си ли напълно способен да ме защитиш?

Боже, тя умееше да върти мъжете на пръста си със същото умение като неговата досадна сестра!

— Няма да те взема.

В погледа й се изписа лукавство.

— Добре тогава. В такъв случай ще е най-добре да тръгвам.

— Дай ми секунда да си взема палтото и пистолета. После ще отидем до конюшнята, в която държа коня си.

— Не, ще тръгна веднага — отсече Зоуи и се отправи към вратата. — Може би ще мина по дългия път — да поразгледам Ковънт Гардън.

— Как ли пък не!

Ковънт Гардън беше същински развъдник на блудници, джебчии и престъпници, които само чакаха да им падне някое крехко месце като нея. В тази част на Боу Стрийт, срещу театъра, нямаше проблеми, но ако продължеше по-надалеч нататък, това определено можеше да се окаже опасно.

Зоуи продължи да върви към вратата и Тристан изръмжа:

— Спри веднага, проклета да си! Ще ме изчакаш да те придружа. Ще…

— Не можеш да ми заповядваш, мистър Боно.

Вдигна ръка да отключи входната врата, наметалото й се отвори и разкри същото палто, което носеше по-рано днес, онова, под което Тристан бе пъхнал ръце…

Той изстена. Не можеше да й заповядва, но тя дяволски добре знаеше как да му заповядва.

Сякаш нямаше представа какво му причинява, Зоуи му се усмихна престорено свенливо и отвори вратата.

— Аз съм лейди Зоуи и ще правя каквото пожелая. Лека нощ.

— По дяволите, Зоуи!

Той се втурна към нея и я хвана за ръката, преди да е успяла да излезе.

Тя впери поглед в ръката му.

— Мисля, че ще ти е трудно да вземеш коня си, докато ме държиш в плен, но можеш да опиташ.

От устата му потече порой от изразителни френски ругатни, които сякаш не й направиха никакво впечатление. Всъщност устните й бяха здраво стиснати, като че ли се бореше с усмивката си.

Тази малка проява на хумор го обезоръжи напълно.

— Добре, принцесо. Почти със сигурност ще съжалявам, но предполагам, че можеш да ме придружиш до Ламбът.

— Прекрасно!

Тя се освободи от него и приглади полите си.

— Тогава ще те изчакам да доведеш коня си и каквото още ти трябва за експедицията ни.

Изглеждаше толкова доволна от себе си, че го раздразни.

— Някой някога казвал ли ти е, че си истински трън в… ъъъ… derriere^[2]?

— Derriere? — попита тя и очите й блеснаха. — Я виж ти, мистър Боно! Това е много по-учтива дума от тези, които използваш обикновено. Мисля, че никой никога досега не ми е отправял толкова блудкава обида. Това е противоположното на „да се проваля със снизходителна похвала“ — ти ме възхваляваш със снизходителното си заклеймяване.

Типично за Зоуи — да хвърли собствените му думи обратно в лицето му.

— Добре. Трън в задника. Сега доволна ли си?

— Примирам от радост.

При вида на грейналата й усмивка кръвта му кипна. Човек просто не можеше да се разбере с нея и Тристан искаше да я целува до забрава. А след това още. Но не можеше — не биваше — и от това му идеше да завие.

Вместо това се наведе към нея и прошепна:

— Благодари се, че бързаме, принцесо. В противен случай, след като наблизо няма никой, който да ми напомни, че съм джентълмен, щях да положа всички усилия да те вкарам в леглото си. Щях, без да бързам, да започна да те целувам, галя и възбуждам, докато не започнеш да ме молиш да те съблазня. Уверявам те, че нямаше да си тръгнеш оттук девствена.

Усмивката й се стопи, а очите й се разшириха.

Доволен, че последната дума е негова, той излезе и тръгна да вземе коня си.