Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (20)

Глава 19

Зоуи погледна към вратата. Слава на небесата, петното кръв бе скрито под чаршафа. Не че щеше да има значение. Баща й беше побеснял. И разбира се, Тристан стоеше там гол от кръста нагоре, което бе достатъчно да му покаже какво са правили.

Майорът огледа сцената с мрачно изражение.

— Не исках да повярвам, дори след като конярчето ми каза, че кобилата ти е изчезнала, а по-късно се е появила чудодейно обратно в конюшнята.

Зоуи изстена. Толкова за надеждата й, че никой няма да провери боксовете, след като приготвят конете за през нощта.

— Но след като съседът попита за скопен жребец, който бродел из конюшните, оседлан със седло с думите „Мантън Инвестигейшънс…“

Той прикова Тристан със суров поглед.

— Изберете секундантите си, Боно. Ще се срещнем утре призори.

Тонът на майора предвещаваше война, ужас и хаос. Навярно го бе използвал пред войниците си в битка, но Зоуи не го бе чувала никога досега и той я смрази до дъното на душата й.

— Не можеш да се дуелираш с него, татко!

Тя пусна ръката на Тристан и се хвърли към баща си.

— Двамата с него ще се оженим!

Смекчаването на позата на майора обаче беше почти незабележимо.

— Само през трупа ми, момиче.

Той не я поглеждаше и от това я заболя повече от всичко.

— С радост ще се срещна с вас на полето на честта, ако това е желанието ви. — Гласът на Тристан беше сериозен почти колкото този на баща й. — Но няма да ми е приятно да убия бащата на бъдещата си съпруга. Мисля, че тя никога няма да ми го прости.

— Не аз ще загина, мерзавец такъв!

Майорът тръгна напред. В очите му се четеше желание да убива. Зоуи му препречи пътя.

— Моля те, татко! Не искам нито ти, нито той да загинете! И няма да простя и на теб, ако убиеш мъжа, за когото смятам да се омъжа.

Това го накара да спре. Най-накрая я погледна, но за нейна изненада в очите му се четеше не разочарование, а вина.

— Снощи трябваше да те предупредя по-настойчиво за Тристан. Ако подозирах, че с братовчед ти са приятели, че мистър Кийн ще има наглостта да доведе Боно тук…

— Познавам Тристан от месеци — призна тя. — Не обвинявай Джереми.

— От месеци ли? — погледна я изумен баща й. — Но братовчед ти каза, че си се запознала с Боно съвсем наскоро. Как… кога…

— Няма значение.

Последното, от което имаха нужда, беше майорът, съвсем неподготвен, да се наеме със задачата да унищожи „Мантън Инвестигейшънс“.

— Важното е това, че ще се оженим, и така всичко ще се оправи.

— Само ако допусна този брак. А аз няма да го допусна. Кълна се, че ще те изключа от завещанието си, момиче, ако се омъжиш за този… този крадец и зестрогонец. Той няма да вземе от мен и едно пени.

— Не й искам състоянието — отсече Тристан и си облече ризата. — Както желаете, така напишете завещанието. Няма да приема вашите пари.

— Ако изобщо останат някакви пари, след като братовчед ми приключи с нас — измърмори тя.

Сега баща й определено имаше вид на човек, на когото му е лошо.

— По дяволите, момиче, за какво говориш?

— О, татко! — промълви тя. Сърцето й се разкъсваше. — Поне веднъж бъди откровен с мен. Знам, че не съм твоя кръв. Не съм истинска наследница нито на Уинбъро, нито на титлата.

Той избягна погледа й и вместо това се намръщи на Тристан.

— Това ваше дело ли е? Вие ли сте напълнили главата на дъщеря ми с глупости?

— Аз го наех да открие истината! — извика Зоуи.

Лицето на баща й стана пепеляво и на нея отчаяно й се прииска да не беше проявила чак такава прямота. Или такава припряност — да съблазни Тристан и да го вкара в леглото си. Той се оказа прав — трябваше да разрешат въпроса с деликатност, а не като натриват носа на баща й, показвайки му грешките на осиновената му дъщеря.

— Ти… ти си го наела? — промълви майорът. — Разказала си семейните ни работи на непознати?

— Не е толкова страшно, колкото си мислиш — побърза да го успокои Зоуи. — Имах основателна причина да вярвам в дискретността му. А и ти не ми остави друг избор! Не искаше да ми кажеш нищо.

Точно тогава в стаята влезе леля Фло.

— Родерик, надявам се, че имаш обяснение защо… — и тя млъкна, зърнала Тристан, който бе успял да си завърже шалчето и сега си обличаше жилетката. — О!

— Да, „О!“ — нахвърли се бащата на Зоуи върху нея. — За всичко си виновна ти, задето се раздрънка за майка й и какво ли не. Благодарение на теб е наела този човек да разбере за Дрина! А сега той я обезчести!

— О, Зоуи! — промълви леля й с онзи разочарован тон, който така й лазеше по нервите. — Мислех, че си достатъчно разумна да не позволяваш на едно копеле да те съблазни.

— Не го наричай така! — избухна Зоуи и пристъпи застрашително към леля си. — Никога повече не го наричай така, освен ако не си готова да наречеш и мен по същия начин!

Леля й примигна и отстъпи назад. Тристан хвана Зоуи за горната част на ръката.

— Всичко е наред, принцесо. Свикнал съм.

Плъзна ръката си по нейната и улови пръстите й.

— Възнамеряваме да се оженим веднага щом успеем да го уредим.

Леля й погледна изумено първо тях, а после майора.

— Нима ще го допуснеш?

— Няма избор — отсече Зоуи и изпъна рамене. — Пълнолетна съм. Мога да се омъжа за когото пожелая.

— За това е права — призна баща й с уморен глас и кимна към Тристан. — Сега, когато този човек узна тайните ни, ще се възползва от тях, за да получи каквото иска.

Тялото на Тристан се скова.

— Запазете си тайните, сър. Аз нямам полза от тях. Както казах, не искам състоянието на дъщеря ви. Просто искам нея.

Начинът, по който го каза — така пламенно, че не можеше да има съмнение в искреността му — я стопли неизказано много. Това не беше точно признание за любов, но пък Тристан не вярваше в любовта, нали така? Засега фактът, че я желаеше, бе предостатъчен.

— И аз го искам, татко. Съжалявам, че… че разбих всичките ти планове, но аз никога не съм искала да се омъжа за Джереми. Близостта ми с Тристан само ме накара да го осъзная още по-ясно.

Това очевидно оказа въздействие върху майора, защото лицето му донякъде си възвърна цвета, когато премести поглед от нея към Боно.

— Разбирам.

— Но се боя, сър — рискува да каже Тристан, — че докато търсехме Дрина, ние неволно… ами…

— Отворихме кутията на Пандора — довърши вместо него Зоуи.

— О, Боже! — измърмори леля й.

— И за това съм виновна единствено аз — продължи Зоуи. — Така че навярно трябва да ви кажем какво открихме двамата с Тристан за родната ми майка. Боя се, че това откритие може да създаде… усложнения.

— Усложнения ли? — повтори баща й и челюстта му се скова. — Какви усложнения?

Зоуи преглътна.

— Ами, като за начало, намерихме брата на Дрина. И сега и той няма търпение да я намери. Очите на баща й се разшириха.

— Дрина е имала брат?

— Вие не знаехте ли? — попита Тристан.

Баща й дишаше тежко. Раменете му се тресяха.

— Не. Мислехме, че може да има… съпруг, но… ние…

Той се олюля леко.

— Татко! — втурна се към него Зоуи. — Добре ли си?

Майорът й позволи да го хване за ръката.

— Трябва ми само… вода…

На лицето на леля Фло се изписа тревога. Тя се втурна към умивалника, наля малко вода в една чаша и му я занесе.

— Трябва да поседне — обърна се тя към Зоуи, пое другата ръка на майора и помогна на племенницата си да го отведе до един стол. — Това се отразява много тежко на сърцето на баща ти.

Майорът се строполи на стола и жадно отпи от водата. Двете жени продължиха да се въртят около него.

— Изглеждаш ужасно — промълви Зоуи и коленичи в краката му. — Съжалявам. Не исках да…

— Не, не, не се тревожи, скъпо мое момиче.

Баща й сложи разтреперана ръка на рамото й.

— Винаги съм се боял, че този ден ще дойде. Някой ден семейството на Дрина ще дойде да я търси. Нея и теб.

— Но тя ме е продала — възрази Зоуи. — Защо ще ме иска обратно?

— Не те е продала — поправи я баща й и погледна намръщено към леля Фло. — Не знам защо Агнес е казала подобно нещо на Флория, но това са глупости.

— Знам защо — намеси се сурово Тристан. — Защото покойната ви съпруга е искала да смекчи вината си, задето сте откраднали Зоуи.

Майорът го изгледа гневно.

— Не сме я откраднали! Дрина ни даде Зоуи.

— Тя… тя ме е дала на вас? — промълви Зоуи. — Като домашен любимец, който й е омръзнал?

— Не беше точно така — въздъхна баща й. — Клетата жена нямаше избор.

Тристан се взираше сурово в него.

— О?

Той не му обърна внимание, съсредоточен върху Зоуи.

— Разбираш ли, милата ми, когато намерихме Дрина, тя залиташе по пътя към Йорк. Ние бяхме в обратната посока, но майка ти… искам да кажа Агнес… се съжали над нея там, в снега, особено след като забеляза, че Дрина е бременна. Затова ме помоли да спрем и да помогнем на момичето, циганка или не.

Той отпи още вода и очите му се замъглиха.

— Никога не съм можел да откажа нищо на Агнес, нали знаеш.

— Аз… знам.

Зоуи все още се мъчеше да проумее разкритието, че когато нейните осиновители са срещнали майка й, тя дори не е била родена. Досега си мислеше, че е била новородена.

— Взехме Дрина в каретата — продължи баща й, — но не можахме да получим от нея достатъчно информация, за да разберем накъде точно се е запътила.

В гласа му се появи остра нотка.

— Горката жена беше много зле. Бяха я смазали от бой по главата и раменете. Това навярно е предизвикало родилните болки, защото тя те роди в нашата карета малко по-късно.

— А после тя… тя просто ме е дала на вас? Спонтанно? — опитваше се да разбере Зоуи.

— Не — стисна майорът чашата в юмруците си, сякаш събираше сила за нещо. — Всичко стана много бързо. В единия момент извадихме бебето, а в следващия тя започна да кърви обилно и ние не можехме да направим нищо, за да спрем кръвотечението.

Дъхът на Зоуи секна, а майорът й отправи виновен поглед.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, скъпо мое момиче, но Дрина умря няколко секунди след раждането ти.

Мъртва. През цялото време. Рождената й майка бе починала при раждането й.

Зави й се свят. Дрина не я бе изоставила. Бе умряла, като я бе държала в ръцете си.

В очите й запариха сълзи — и за майката, която не познаваше, и за онази, която имаше преди. Бе загубила две майки и те и двете я бяха обичали.

Сълзите й потекоха неудържимо и Зоуи ги остави да падат. Позволи си да скърби за майките, всяка от които бе показала любовта си към нея по свой собствен начин.

— О, скъпо мое момиче, съжалявам! — промълви баща й.

— Всичко е наред, татко — промълви Зоуи, макар че съвсем не беше.

— Все още имаш мен — каза тихо той.

— И мен, любима.

Тялото на баща й се скова, но Тристан не му обърна внимание и й подаде кърпичка.

— Добре ли си?

— Ще… ще се оправя.

Тя избърса очите и носа си и се помъчи да овладее сълзите си.

— Поне зн… знам, че ме е искала.

Баща й сложи свободната си ръка на рамото й.

— Тя наистина те искаше. Накрая не каза почти нищо, но малкото, което рече, беше само за теб. Не спираше да повтаря: Mi babbi, mi babbi… и да стиска ръката на Агнес. Попитахме я дали има съпруг, а тя поклати глава, но не разбрахме дали ни казва, че няма съпруг, или че не иска съпругът й да вземе бебето.

Зоуи замръзна на мястото си. О, Господи, трябваше да каже на баща си за Хъкър! Как да го направи?

— Не спираше да повтаря думите milosh corie на своя език — продължи баща й, — но ние не разбирахме какво казва и…

Тристан се скова.

— Милош Кори е… бил е… нейният брат. Несъмнено Дрина е искала да занесете бебето при него, за да го отгледа.

По лицето на баща й премина паника и Зоуи почувства как я побиват тръпки.

— Знаел си — промълви тя с дрезгав глас. — Знаел си, че това е името на някого от нейното семейство.

— Отначало не, кълна се! Няколко… няколко години след раждането ти срещнах един циганин и го попитах какво означават думите. Той отговори, че може да са име. „Може“, подчертавам. Не исках да повярвам, че е така.

Той обхвана бузата й с длан и погледът му стана свиреп.

— Защото по онова време ти вече беше наша. Наша дъщеря, по дяволите! Ако този Милош беше твой баща, значи бе пребил клетата ти майка до смърт. Нямахме намерение да те връчим на някакво копеле, което може би щеше да те нарани.

Зоуи преглътна. Можеше да разбере това.

Но едно не разбираше.

— Защо просто не ми казахте?

— Зоуи… — започна майорът с онзи свой успокояващ тон.

— Разбирам защо сте го запазили в тайна, когато бях момиче. Не сте искали да рискувате, че неволно може да издам тайната. Все пак на карта е било заложено прекалено много. Осъзнавам го — точно затова положих такива усилия да наема детективи, на които мога да вярвам.

Тристан започна да разтрива гърба й, а тя продължи да говори и не можа да попречи на болката да проличи в гласа й:

— Но след като леля Фло издаде тайната, аз те попитах и ти ме излъга. По онова време спокойно си можел да ми се довериш и да ми разкажеш историята.

Изведнъж почувства цялата тежест на това, което бе сторила, като поиска разследването, и сърцето й се сви болезнено.

— Ако знаех, че Дрина е мъртва и никога няма да ни грози опасността да се върне и да ни създаде проблеми, аз… аз нямаше да се измъкна, за да наема „Хората на херцога“. Нямаше да рискувам титлата и имението!

Когато баща й хвана главата си в ръце, Тристан се намеси със студен глас:

— О, но баща ти не е смеел да позволи който и да било да научи истината. Едно изпускане пред някого е можело да ви струва нещо повече от титлата и имението. Защото на практика той и майка ти са те откраднали, като са нарушили цял куп закони. Излъгал е, като е регистрирал раждането ти, подкупил е правителствен чиновник да те запише като влязла в страната като негово дете, навярно е захвърлил трупа на майка ти да гние в гората…

— Не! — рязко вдигна глава баща й и със свирепа гримаса насочи празната си чаша към Тристан като оръжие. — Мога да ви заявя, че я погребахме. Дори казахме няколко думи над гроба й. Няма закон срещу това.

— Изобщо не сте се опитали да намерите семейството й.

— Те я изоставиха! — изгледа го яростно майорът. — Дрина беше сама на онзи път. Така че не, не тръгнахме да търсим негодниците, злоупотребили с горката жена.

Той впери празен поглед в пространството.

— Вие не бихте могли да разберете какво е така отчаяно да искаш дете…

— Имате предвид наследник — уточни горчиво Тристан. — Вашия вид го е грижа само за това.

— Моя вид? Вие, сър, сте станали циничен заради поведението на баща си. — Сега дъхът на майора излизаше на бързи тласъци. — Не взехме Зоуи, защото сме искали наследник. Но ние не можехме… Искам да кажа…

— Всичко е наред, татко.

Зоуи покри ръцете му със своите и стрелна Тристан с предупредителен поглед.

— Не е нужно да говориш за това.

— Нужно е. Боно си мисли, че знае всичко за нашия „вид“. Но не знае нищо за хората, по дяволите! Или какво означава саможертва.

Той стана от стола и се обърна с лице към Тристан.

— Бях ранен във войната, сър. Не мога да имам деца. Агнес знаеше, но се омъжи за мен. Защото ме обичаше. Защото за една жена има неща, които са по-важни, отколкото… — и той махна с ръка, за да посочи към леглото. — Отколкото това.

Лицето на Тристан загуби всякакъв цвят, а Зоуи осъзна какво точно казва баща й. Бил е ранен там във войната, толкова лошо, че да не може да има деца. А навярно и да не може да се люби с жена?

Господи, не искаше да си мисли как родителите й правят това. И все пак сега, когато бе изпитала радостта от него… Би било ужасно да бъде лишена от този съюз с човека, когото обичаше. А майка й наистина обичаше баща й. В това не можеше да има съмнение.

— Агнес обаче искаше дете — продължи баща й. — Никога не говореше за това. Никога не изрече и една укорителна дума. Но на връщане от Америка видях копнежа в очите й, докато помагаше на една от другите пътнички за бебето й. Затова, когато се натъкнахме на Дрина на пътя, вече бях мислил за възможността да вземем някое бездомно дете.

Той разроши косата на Зоуи.

— Затова, когато се появи малката, решихме, че това е поличба. В безкрайната си милост Бог бе поставил дете в ръцете ни и ние смятахме да го запазим, каквото и да трябва да направим.

Той изгледа яростно Тристан.

— Ако можех да върна миналото, пак щях да го направя.

— О, татко! — промълви Зоуи и подсмръкна, когато стана да го прегърне. — И аз се радвам, че сте го направили. Имах прекрасен живот с теб и мама.

Тя се усмихна на леля си, която изглеждаше смазана от разкритията на баща й.

— И с леля Флория.

Баща й я притисна към себе си и зарови лице в косата й.

— Съжалявам, че го запазих в тайна от теб, скъпо момиче. Агнес искаше да ти каже още преди години, но аз се страхувах. И не защото ти нямах доверие.

Той я отдалечи от себе си и я прикова с поглед, в който се четеше болка.

— В моите очи ти беше моя дъщеря. Не исках да си мислиш другояче. Не исках да те обременявам с истината. И… ами… исках да избереш съпруга си, без незаконното ти раждане да виси над главата ти като меч и да те притеснява.

Тя го изгледа скептично.

— Ти искаше да се омъжа за Джереми.

— Признавам, мислех, че така ще си най-осигурена. И може би съм те… съм те подтикнал в тази посока. Но не и ако ти не го искаш.

— Значи не си разочарован, задето поставих собствените си желания над тези на имението и на семейството? — попита тя с тих глас.

— Разочарован! — Той изглеждаше искрено шокиран. — Никога не бих могъл да се разочаровам от теб, момичето ми. Може и да ти се карам и да се муся на дрехите и маниерите ти, но това са само притесненията на един старец, който се притеснява за бъдещето на дъщеря си.

Той я стисна за раменете.

— Не го казвам толкова често, колкото трябва, но те обичам. Още ли не си го разбрала? Ти си целият ми живот!

Когато в очите й отново запариха сълзи, баща й продължи с приглушен глас:

— И никога не съм искал да те натоваря с такова тежко бреме, кълна се. Признавам, мислех, че ако се омъжиш за мистър Кийн, това ще разреши много проблеми, но…

— Я гледай, я гледай! — долетя един глас от отворената врата. — Значи истината най-после излезе наяве.

Зоуи погледна към вратата и видя братовчед си: стоеше на прага и обхващаше с поглед цялата семейна сцена. Тя нададе стон.

— О, не!

— О, да, братовчедке — потвърди Джереми с циничен тон. — Нали не мислеше, че можеш да пазиш вечно тайната от мен?

Той влезе в стаята.

— И така, какъв проблем ще разреши бракът ти с мен? Нуждата на семейството ти от пари ли?

Погледът му се плъзна по нощницата й, а после и по Тристан, който не носеше палто.

— Или необходимостта ти от баща, който да признае копелето на Боно?