Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (22)

Глава 21

Тристан пътуваше в каретата на Негова светлост и нервността му нарастваше. Графът беше тих. Прекалено тих.

Не че Боно можеше да го вини за това. Лорд Оливиер нямаше как да е щастлив, че дъщеря му е била съблазнена от човек, когото той не харесваше и на когото не вярваше напълно. На негово място Тристан навярно щеше безмълвно да подготвя убийството на виновника.

На негово място?

О, Боже, каква мисъл само! Възможно ли бе някой ден да се окаже баща на дъщеря или дъщери, които да пази от мъже като себе си? Само като си го помисли, почувства как желязна ръка се сключва около сърцето му.

Навярно беше полудял. Как изобщо му мина през ума да се ожени за която и да било? Какво знаеше той за това как да бъде съпруг? Или, като се замислеше, дори баща?

— Кажи ми нещо, Боно — наруши тишината лорд Оливиер. — Наистина ли си откраднал кон от своя полубрат?

Чудесно! Сега трябваше пак да се бори с това.

— Да. На смъртното си легло баща ми го завеща на мен с допълнение, но веднага щом издъхна, Джордж изгори допълнението пред очите ми. Така че макар конят да беше мой, от юридическа гледна точка го откраднах. Продадох го на Милош.

— Аха.

Негова светлост се загледа през прозореца към опустелия Лондон. Набраздените му бузи изглеждаха сребристи на слабата светлина на газените лампи.

— На колко години беше?

— Седемнайсет.

— Е, това поне обяснява защо си направил нещо толкова глупаво.

Тристан сви и отпусна ръцете си, както лежаха на коленете му.

— Направих това, което трябваше, за да осигуря семейството си. Ако не го бях сторил, щяха да гладуват. — В гласа му се появи саркастична нотка. — Ако мога да цитирам един граф, „Ако можех да върна миналото, пак щях да го направя.“

За негова изненада лорд Оливиер се подсмихна.

— Ти наистина си един безочлив дявол, а?

— Дъщеря ви казва, че обичам да я предизвиквам.

— А ти обичаш ли?

— Да. Признавам, че ми е приятно да я гледам как се отдава изцяло на гнева, когато побеснее. — Той отправи спокоен, продължителен поглед към човека, който скоро щеше да му стане тъст. — Но никога не бих я наранил. И ви се кълна, че ще се грижа добре за нея и ще се опитам да я направя щастлива.

— Обичаш ли я?

Това го обърка — не само защото не се бе замислял, а и защото въпросът не бе дошъл от нея. След всички тези приказки как искала да се омъжи по любов, не го попита дали я обича. Какво означаваше това?

А и не каза, че тя го обича. Каза, че иска да се омъжи за него. Но само след като той я обезчести. Дали всъщност не го е искала само в леглото си, а после се е видяла принудена да приеме предложението му, защото ги откриха заедно?

Тази мисъл го притесни. Особено след като веднъж й беше признал, че единствената истинска връзка между мъжа и жената е желанието. Може би Зоуи бе приела думите му сериозно и бе започнала да го преследва само защото го желаеше.

Не, това не изглеждаше в неин стил. Но всъщност той не я познаваше толкова отдавна. Може би виждаше това, което искаше да види.

Боже, надяваше се да не е така. Не искаше да бъде мъж, когото Зоуи само желае. Което, предвид житейската му философия, беше лицемерие от негова страна. Но така или иначе, точно това изпитваше.

— Е? — прикова го лорд Оливиер с неразгадаем поглед. — Обичаш ли я или не?

Тристан се замисли какво да отговори, но след всички истини, разкрити тази вечер, му се струваше нечестно сега да излъже баща й.

— Не знам. Не съм сигурен, че напълно разбирам идеята за романтична любов.

— Не я ли разбираш? Настоя, че ще се ожениш за нея, дори когато заплаших да й отрежа парите. Дори когато знаеше, че не ми е истинска наследница и ако това се разчуе, може да загуби всичко. — Гласът му стана по-суров: — Дори след като получи от нея това, което искаше.

Тристан дори не бе започнал да получава това, което искаше от Зоуи. Само че се съмняваше, че баща й ще се зарадва да го чуе.

— Да. И какво от това?

— На мен ми прилича на любов.

— Или ви се иска да е така. Извинявам се, че ви го казвам, сър, но един мъж е готов да направи много неща, за да утоли страстта си към жена.

— Вярно е. Но да се ожени за нея? Когато вече е утолил страстта си?

Негова светлост беше прав. Тристан бе желал много жени, но на нито една не бе предлагал брак.

Но пък и никога не бе компрометирал девственица. Нито пък бе залавян от баща й в леглото й. Може би това беше нормално поведение за него при такива ситуации.

И може би просто лъжеше сам себе си какво иска, защото мисълта да обича Зоуи, да изпитва отчаяна нужда от нейната любов, събуждаше в гърдите му паника. Майка му обичаше баща му с цялото си сърце и това й струва всичко.

Любовта бе най-опасната отрова на земята. Той не искаше да се превърне в най-новия й последовател. Този път водеше към лудостта.

Известно време каретата продължи да лети по пътя и единственият звук бяха скърцането на пружините и приглушеното трополене на конските копита.

Най-накрая Негова светлост отново наруши тишината.

— Разкажи ми за този Джон Хъкър.

Тристан с готовност се възползва от възможността да смени темата.

— Джон Хъкър върши всички мръсни работи на моя полубрат. Ако Джордж му каже да се боядиса целия, той ще попита в какъв цвят.

— Значи, подлизурко.

Тристан се замисли за миг.

— Предполагам, че може и така да се каже.

С изключение на това, което Хъкър, изглежда, бе сторил на Дрина, той никога не бе вършил злодейство по свой собствен почин, поне доколкото знаеше Тристан. Винаги го е правил по заповед на Джордж. Стори му се странно, че никога не бе поглеждал на нещата от този ъгъл.

— Все едно — продължи той, — Хъкър е мръсник.

— Но дали е бил способен да пребие жената, която е носела детето му? Това е въпросът.

— Може би. Честно казано, не съм сигурен. Едно време беше свестен, преди Джордж да го моделира по свой образ.

— Аха.

Тристан прекара останалата част от пътуването, като разказваше на лорд Оливиер всичко, което можеше да си спомни за Хъкър. И колкото повече говореше, толкова повече осъзнаваше до каква степен Джордж е оставил отпечатъка си върху управителя. Това не вещаеше нищо хубаво за възможността да убедят Хъкър да си мълчи. Вместо това трябваше да убедят Милош да го стори.

Почти бяха стигнали до зимната квартира в Батърси, която Милош бе наел за семейството си, когато Негова светлост попита:

— Като се има предвид тъжната ти история с Хъкър, притеснява ли те, че Зоуи навярно е негова дъщеря?

Зоуи сякаш смяташе, че би трябвало да го притеснява. Странно, че не беше така.

— Не — усмихна се Тристан на графа. — Тя може и да носи кръвта на Хъкър, но по характер е ваша дъщеря. Само това има значение.

Лицето на Негова светлост грейна и Боно се зарадва, че го каза — не само защото беше вярно, а и защото графът толкова очевидно искаше да е така.

След няколко секунди Тристан вече слизаше от каретата, за да почука на вратата към временното жилище на семейство Кори. Мина известно време, преди някой да се събуди, но накрая този, който отвори, не беше Милош, а жена му.

— Ти! — тросна се тя веднага щом го зърна.

Опита се да затвори вратата, но Тристан я препречи с крак.

— Извинявам се, че ви безпокоя, мисис Кори — каза той на английски заради Негова светлост, — но искам да говоря със съпруга ви.

Погледът й се стрелна към хубавата карета с четири коня и тревогата й стана по-осезаема, когато Негова светлост слезе и застана до Боно. Циганите не се радваха на добри отношения с изисканите лордове.

Тристан се премести, за да закрие лорд Оливиер от погледа й.

— Мисис Кори? Съпругът ви?

Най-накрая тя отново насочи вниманието си към него.

— Няма го — отговори на цигански. — Благодарение на теб го няма.

— Няма го! — възкликна Тристан. — По това време?

— Къде е отишъл? — попита лорд Оливиер.

Тя се напрегна и заговори на английски със силен акцент.

— На север.

Сърцето на Тристан падна в стомаха.

— Значи все пак е тръгнал след Хъкър.

— Да. Каза, че трябвало да „отмъсти“ за сестра си. Щял да смаже този beng от бой, докато Хъкър не му каже истината.

— Проклет вечен ад!

Тристан съчувстваше на Милош, но ако пребиеше „дявола“, това само щеше да влоши нещата още повече.

— Обеща да не го прави.

— Да — съгласи се циганката и скръсти ръце на пищната си гръд. — И на мен ми обеща същото. За известно време. Но мисълта, че този човек е пребил сестра му, не го оставяше на мира и накрая не издържа.

Лорд Оливиер издиша шумно.

— Откога го няма?

— От полунощ — отговори тя. — Взе най-хубавия ни кон и препусна разярен.

— Трябва да го спрем — измърмори Негова светлост. — Ако се захване с това на сляпо и непохватно, кой знае какво ще се случи?

— Съгласен съм — каза Тристан, лепна усмивка на лицето си заради мисис Кори и изрови от джоба на палтото си една от визитните картички на Дом.

— Ако случайно се върне скоро, моля ви, кажете му да дойде на този адрес. — Подаде й картичката заедно с една златна лира. — Задето ще си направите този труд.

Очите й се разшириха и позата й стана не толкова отбранителна.

— Пое по Големия северен път.

— Не се учудвам. Parrakro.

Тя кимна в отговор на благодарността му.

— Latcho drom. Baksheesh!

Жената влезе обратно в къщата, а Негова светлост се качи в каретата.

— Какво каза?

— Пожела ни късмет и безопасно пътуване.

Тристан скочи след него и нареди на кочияша да тръгва.

— Предполагам, че иска да намерим съпруга й също толкова, колкото и ние. Със сигурност знае на какво е способен Хъкър.

Двамата поеха обратно към Мейфеър.

— И така, предполагам, че сега тръгваш на север — каза Негова светлост.

Тристан кимна.

— Ако взема каретата на Дом, би трябвало да настигна Милош без проблеми. Той смята, че не знаем, че е тръгнал, следователно няма да препуска с всичка сила. Освен това циганите не пътуват по маршрута на пощенските карети — не смеят да поверят конете си на ханджии. Затова, слава богу, ще трябва да се движи по-бавно.

— Вземи моята карета и екипажа ми — предложи лорд Оливиер. — Сигурно са по-бързи от всичко, което притежава брат ти.

— Така е, гарантирам.

— По пътя ще минеш край Уинбъро, така че можеш да спреш там и да смениш конете. Ще ти напиша писмо, дай го на управителя ми.

— Благодаря — каза Тристан и се поколеба, преди да премине към една деликатна тема. — Но няма нужда от писмо. Защото смятам да взема Зоуи с мен.

— Защо? — попита лорд Оливиер и острата дума разкъса тишината.

— Милош ще послуша нея, ако не мен. Отначало се съгласи да кротува само защото тя го помоли. Той има слабост към нея — казва, че е двойница на сестра му. Ако го настигнем преди Ратмур Парк, тя е тази, която е най-вероятно да го убеди.

Негова светлост се замисли, без да казва нищо. После издаде напред посивялата си брадичка.

— Тогава и аз идвам с вас.

— Милорд, пътуването ще е дълго и тежко.

Лорд Оливиер го изгледа заплашително и Тристан побърза да добави:

— А ако се притеснявате да оставите Зоуи да пътува с мен без подходящи придружители, смятам да взема и Дом. Неговото положение като по-малкия син на баща ни все още има тежест там. Освен това той познава тези пътища по-добре от мен — пътувал е по тях години наред. Няма защо да се притеснявате, след като и двамата ще сме с нея.

— Чудесна идея, но това не променя решението ми. Няма да водиш дъщеря ми никъде, освен ако и аз не дойда — отсече графът и изпъна рамене. — Още не си женен за нея, момко.

„Момко“? Тристан едва не се разсмя. Никой не го бе наричал „момко“ от години. Но предвид напредналата възраст на Негова светлост това не беше чак толкова учудващо. И макар че идеята да помъкне и двамата Кийн не му харесваше, той разбираше основанията на спътника си.

Последните един-два часа не биха могли да заличат годините слухове и злонамерени намеци, които навярно бяха настроили лорд Оливиер срещу него.

— Много добре, значи тръгваме четиримата — съгласи се Тристан и стрелна графа с предупредителен поглед. — Няма време за губене.

— Съгласен съм. Трябва да отидеш при брат си веднага щом се приберем. В това време аз ще се приготвя за пътуването. Веднага щом се върнеш заедно с него, тръгваме.

— Чудесен план.

Този път тишината не бе така наситена с напрежение. Стигнаха до Мейфеър и тогава Негова светлост се обади:

— Имам още един въпрос. Ще говорим за това само веднъж и никога повече.

Тристан потисна стона си. Какво можеше да иска да узнае графът сега?

— Добре.

— Тази вечер за пръв път ли… искам да кажа… ти и дъщеря ми преди… — и той въздъхна мъчително. — Има ли причина да бързам с венчавката?

Господи, какъв въпрос!

— Беше първото ни… събиране от този вид.

Тристан усещаше как топлината се надига в лицето му. Никога не си бе представял, че може да му се наложи да води такъв разговор с нечий баща.

— Затова мисля, че можем да изчакаме, да кажем, един месец или някъде толкова, с венчавката.

Скованото поведение на баща й се смекчи, макар и малко.

— Хубаво. Това е хубаво. Всъщност преди изобщо не се бях замислял по въпроса за сватбата й. Тя не проявяваше особено желание да се омъжи за когото и да било.

— Да, знам.

Всъщност това бе единственото, което го притесняваше. Каква беше истинската причина, поради която Зоуи бе готова да се омъжи за него?