Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (25)

Глава 24

Зоуи го прегърна, притисна го към себе си и сърцето и се сви от болка. Трябваше да си замълчи. Не трябваше да му признава чувствата си. И все пак той не изглеждаше нещастен да го чуе. Всъщност я целуваше, душеше и прегръщаше с такава нежност, че и се доплака.

Тристан със сигурност знаеше как да накара една жена да го обикне.

„Позволи ми да направя това, в което съм най-добър.“

И от тези думи и се доплака. Така ли гледаше той на себе си?

— Знаеш ли, не е вярно.

Боно застина.

— Кое?

Твърде късно Зоуи осъзна какво му е казала последно.

— Че това, в което си най-добър, е да задоволяваш жените — отговори бързо тя.

— Аха. Значи това.

За миг той се отпусна срещу нея. После рязко се надигна пак и впери поглед в Зоуи.

— Чакай! Какво искаш да кажеш? Не ти ли доставих удоволствие?

Зоуи се разсмя на обидения му тон.

— Не. Искам да кажа, да. Боже, всичко обърках!

Обхвана обичното му лице в дланите си и продължи:

— Искам да кажа, че имаш много прекрасни таланти. И макар че задоволяването на жените определено е един от тях, то съвсем не е единственият.

Това май го удовлетвори, защото изражението му стана самодоволно.

— Значи ти харесва как се любя?

Тя вдигна вежда.

— Ако не можеш да го разбереш, сър, значи си сляп и глух, а вероятно и глупав.

Ако беше паун, сега Тристан щеше да тръгне да се разхожда наоколо гордо-гордо и да се перчи с перата си. Вместо това ъгълчетата на устата му се извиха в бавна усмивка.

— И какви са тези мои други „прекрасни таланти“, любима?

— Първо, ти си много добър детектив. Откри за миналото ми неща, които дори татко не разбра.

— Защото не се е опитал — отбеляза сухо Боно.

— Вярно — съгласи се Зоуи и прокара ръце по палтото, което той изпълваше така добре. — Но ти обикновено задаваш най-важните въпроси и стигаш до истината. Мен самата не ме бива много в това.

Той се подсмихна.

— Защото никога не спираш да помислиш, преди да изречеш каквото ти е на езика. По една случайност това е качество, което ми допада.

Зоуи погледна надолу към опитно завързаното му шалче.

— Дори когато изтърсвам неща, които не трябва?

„Като неразумни обяснения в любов?“ — помисли си тя.

— Дори тогава — увери я Тристан с дрезгав глас.

Не можеше да не знае, че Зоуи говори за думите, които той на практика й измъкна от устата. Боно обаче замълча, доволен просто да прокарва пръсти през косата й и да я приглажда по раменете.

Най-накрая той въздъхна тихо.

— И не че аз не… че…

— Шшшт — прекъсна го тя и притисна пръст към устните си. — Знам какво мислиш за любовта. Всичко е наред. Искаш да се ожениш за мен и това е достатъчно.

Позволи си да погледне към него и стъписана установи, че Тристан не я гледа с облекчението, което очакваше, а само с тревожна настойчивост, която Зоуи не знаеше как да тълкува.

Господи, беше й омръзнало да се опитва да разгадае чувствата му.

Тя изписа усмивка на устните си, смъкна се от бюрото и започна да си оправя облеклото.

— Както и да е, преди да се разсеем, ти предложи да свалиш кутията ми.

— Правилно — сети се той и сега в гласа му със сигурност прозвуча облекчение. Също като баща й, и Боно предпочиташе да прави нещо, вместо да говори за чувствата си.

Той се качи на стола и посегна към кутията, която беше с големината на малък калъф за пистолет.

— Тази тук ли?

— Да, ако обичаш.

Слезе и й я подаде.

— Какво толкова има вътре, че си готова да си счупиш врата?

— Това — отговори Зоуи и отвори кутията, в която имаше шал на червени и златни шарки, обточен с ресни. — Не съм го поглеждала от години, но докато лежах в леглото, си спомних за него и трябваше да го намеря.

Загледа се в него и гърлото й се сви.

— Когато бях малка, мама ми каза, че един ден ще ми обясни всичко за жената, на която е принадлежал. Дотогава трябва да остане на това специално място горе в шкафа. Мисля, че го е сложила толкова нависоко точно за да не се опитвам да си играя с него.

Тя внимателно извади шала.

— От време на време го изваждаше и ми позволяваше да го държа и да го галя. Дори да си играя малко с него. Но когато ме наблюдаваше с шалчето, сякаш винаги се натъжаваше, затова след известно време вече не исках да го правя.

Погали тъканта, както бе правила някога.

— Когато бях на около осем години, спрях да питам за него.

Тристан го взе от ръцете й.

— Мислиш, че е бил на Дрина.

— Трябва да е бил неин. Мама навярно е чакала татко да й позволи да ми каже за истинската ми майка.

Усещаше гърлото си свито и разранено.

— Като момиченце обичах този шал. Нямах търпение да порасна и да го нося. Не мога да повярвам, че забравих за него.

— Не си осъзнавала колко е важен, това е всичко. Но сега си достатъчно голяма да го носиш.

Той нежно го завърза около врата й.

— Отива ти.

— Ще го нося в чест на Дрина — промълви Зоуи, докосна го и очите й се наляха със сълзи.

Гледката явно го обезпокои.

— Ще разберем какво се е случило с нея и кой я е наранил! — обеща свирепо Тристан. — Кълна се, че ще отмъстим за нея.

Зоуи поклати глава.

— Няма нужда от отмъщение. Не искам саможертвата й заради мен да се окаже напразна. Хъкър не бива да победи. Нито пък Джордж.

— Никога — зарече се Боно.

Зоуи избърса сълзите си и се насили да се усмихне заради него.

— А сега, и аз, и ти трябва да поспим, докато още можем. Става ли?

Той кимна.

Но когато Зоуи тръгна към вратата и Тристан не я последва, тя се спря.

— Идваш ли?

— След няколко минути. Никой не бива да ни види как се качваме по стълбите и ти си в този вид — рече провлечено Боно. — Баща ти може да изпълни заплахата си и да ме извика на дуел.

Тя се засмя.

— Да, смятам, че може — съгласи се и погледна към лицето, което обичаше все повече. — Но не се бави.

— Няма.

Думите „обичам те“ бяха на езика й. Отново обаче се бе затворил в себе си и тя не можеше да понесе пак да получи в отговор мълчание. Вместо това излезе от любимия салон на майка си и остави Боно на мрачните му мисли, каквито и да бяха те.

И все пак, докато вървеше към стълбите, се помоли един ден той да може да й отговори със същите думи.

Веднага щом Зоуи си тръгна, Тристан се свлече на един стол и се загледа невиждащо в огъня. Най-накрая бе успял да изтръгне от устата й думите, които не бе осъзнавал докрай, че иска да чуе. Тя го обичаше. Зоуи го обичаше.

Луда ли беше?

Изглежда, да, като се имаше предвид, че го погледна с очакване и той да направи същото признание. А Тристан трябваше да го направи, дори за да я накара да се почувства по-спокойна за женитбата. Но не обичаше да лъже.

Щеше ли да е лъжа? Господи, дори не беше сигурен! Какво знаеше той за любовта?

Е, добре, не можеше да спре да мисли за нея и да я желае. А мисълта да живее в тази къща, да управлява имението редом с нея, да отглежда деца, дори да заседава в Парламента от нейно име… той нямаше търпение да започне.

Проблемът обаче беше следният: ами ако това негово въодушевление не продължеше дълго? Ако той, също като баща си, не можеше да бъде мъжът, от когото се нуждаеше тя? Беше прекарал половината си живот във влизане и излизане от живота на различни жени. Никога не му се наложи да задоволява някоя от тях извън спалнята… никога не изпита към никоя достатъчно чувства, за да го направи. Ами ако това се окажеше единственото, което можеше да прави?

Тази мисъл го ужаси. Предпочиташе да арестува фалшификатори и да преследва убийци, отколкото да види как една жена го гледа с любов и очаквания, на които той не беше сигурен, че може да отговори.

Особено пък ако тази каша с Хъкър означаваше, че Зоуи ще загуби всичко. Последния път, когато не знаеше как да издържа семейството си, Тристан открадна кон и заради това всички те се оказаха прогонени от Англия. Един бог знаеше какво ще се случи този път.

Намръщен, той се надигна от стола. Нямаше да й провали живота. Каквото и да му струваше, щеше да я задържи настрана от тази история с Хъкър.

Ето защо щеше да е най-добре да провери Дом. Погледна към часовника. Беше й дал достатъчно време, трябваше да е заспала. Той излезе във фоайето, но преди да успее дори да си помисли да отиде до конюшните и да потърси кон, в къщата влезе Дом.

Щом зърна Тристан, той се закова на място.

— Слава богу, че си буден! — промълви брат му. Лицето му беше бяло като снега, който отърси от ботушите си. — Трябва да вървим.

Тристан тръгна към гардероба, за да потърси палтото си.

— Доколкото разбирам, имаш новини за Милош?

Дом тръгна след него.

— Почти съм сигурен. Един мъж яздеше по пътя в обратна посока, към Йорк. Извиках му и той спря. Каза, че идвал от крайбрежието. Затова го попитах дали случайно не се е разминал с един циганин на кон. Очаквах да каже „не“.

Дом се загледа как Тристан си слага палтото и шапката и се намръщи.

— Но той каза, че бил видял такъв човек преди около пет мили. Попитах го как е възможно, след като бях там от дълго време, така че циганинът би трябвало да мине право покрай мен, преди той да го срещне на пътя.

Двамата забързаха към вратата.

— Оказа се — продължи Дом, — че имало и друг път, който минавал от Йорк към следващия град и циганите предпочитали него, за да не минават през Хайторп. Никой не си направи труда да ни каже това.

Сърцето на Тристан се заблъска силно.

— Може никой да не е знаел. Това, което за циганите минава за път, може да е само малко повече от пътека, утъпкана от каруци. И ако целта им е да избегнат сблъсъци с невежите граждани от Хайторп, тогава те почти със сигурност биха го запазили в тайна.

— Е, този човек знаеше и ако съдя по това, което ми каза, сега Милош има цял час преднина.

— Поне ще се бори със снега само с коня си — въздъхна Тристан. — Ние разполагаме с двуколката на Негова светлост и два хубави коня да си проправят път. Това може да ни спечели малко време.

Двамата братя излязоха тичешком през входната врата и едва не се блъснаха в един мъж на трийсет и няколко години. Тристан го позна от по-рано. Казваше се Пипкин и Негова светлост бе споменал, че е служил под негова команда като стрелец. Сега беше помощник-кочияш.

— Господа, искате ли да прибера конете в конюшнята за през нощта? — попита той.

— Не — отговори Тристан, — но когато годеницата ми и Негова светлост се събудят, кажете им, че сме отишли с двуколката в Ратмур Парк.

— Много добре, сър.

Пипкин дори не се усъмни в правото на Тристан да му дава заповеди или да хукне нанякъде с екипажа на господаря му.

— И което е най-важно — добави Боно, — предай на Негова светлост и Нейна светлост да не тръгват след нас, разбираш ли? Трябва да останат тук, докато се върнем.

Това накара Пипкин да се замисли.

— Да, сър — каза най-после той.

Докато двамата тичаха по стълбите към чакащата двуколка, Дом се обърна към Тристан:

— Боиш се, че няма да настигнем Милош ли?

— Точно така.

— Тогава може би трябва да събудим Негова светлост и да вземем с нас неколцина от неговите войници-прислужници.

— В никакъв случай!

Дом го хвана за ръката, преди да е успял да се качи.

— Но ако си прав и се окажем принудени да влезем в имението, не знаем срещу колко от хората на Джордж ще се изправим.

— Няма значение.

Тристан се отърси от ръката на Дом и скочи в двуколката.

— Трябва да държа Негова светлост и Зоуи настрана от тази работа. Не мога да рискувам Хъкър да разбере за нея. Дяволски добре знаеш, че ще използва информацията, че му е дъщеря, за да ги изнудва с лорд Оливиер. Или още по-лошо, ще каже на Джордж, а той ще използва информацията, за да ни унищожи и двамата. Такъв му е характерът.

— Вярно е — и Дом неохотно го последва в каретата.

Когато потеглиха, мисълта на Тристан се понесе към последния път, когато люби Зоуи. Колко приятно беше, колко нежно! Помисли си за думите, които продължаваха да звучат като песен в сърцето му.

— Мислиш ли, че майка ти е обичала татко?

Веднага след това прокле импулса, който го бе накарал да зачекне темата. През всички тези години заедно двамата с Дом никога не бяха говорили за майката на Доминик — темата беше прекалено горчива.

За изненада на Тристан брат му прие въпроса с лекота.

— Честно ли? Нямам представа. Тя е умряла при раждането ми, нали помниш?

Тристан обаче настоя, макар да знаеше, че не бива.

— Да, но сигурно си дочул нещо. Навярно знаеш поне дали отначало са се оженили по любов, независимо какво се е случило по-късно.

— По онова време женитбата по любов не е била на мода. А и след като татко си е взел любовница само пет години след сватбата им…

— Убедителен довод.

Продължиха да пътуват още малко, преди Дом отново да проговори.

— Джордж обаче говореше за това. Не че през повечето време може да се вярва и на една дума, излязла от проклетата му уста, но той наистина твърдеше, че майка отчаяно обичала баща ни.

Тристан се замисли.

— Може би затова Джордж толкова ненавижда мен и Лизет. Защото нашата майка го е откраднала от вашата.

— Може би. — Дом беше вперил поглед напред в пътя. — Но ако е така, значи е голям глупак. Защото съм абсолютно убеден, че татко не е обичал майка.

— Защо?

— Нашият баща беше неспособен на любов, в случай че не си забелязал.

Това завари Тристан съвсем неподготвен. Неспособен да прояви тактичност, той възрази:

— Той казваше на моята майка, че я обича.

— Да, разбира се. Тя искаше да чуе точно това. Но в сърцето си нашият баща беше егоистично създание.

Не беше готов да си създаде и най-малкото неудобство, а като казваше на майка ти, че я обича, се спасяваше от необходимостта да го показва.

Дом го погледна.

— Помисли малко! Някога да е направил нещо за когото и да било от нас, когато това е изисквало от него някаква саможертва?

— Допълнението.

Дом изсумтя.

— Той го написа на смъртното си легло. Когато човек гледа в очите онази с косата, понякога се опитва в последния момент да си спечели място в рая, като оправи нещата. Това не означава много, когато през целия си живот е пренебрегвал другите.

Думите му накараха Тристан да млъкне. Никога не бе мислил за баща си като за себичен. А е трябвало, защото сега, когато Дом го каза, истината бе болезнено очевидна. Боно обаче бе така погълнат от опитите си да разбере защо баща му не бе обичал него, Лизет и майка им достатъчно, за да ги осигури, та изобщо не му хрумна, че може просто да е бил неспособен на любов.

— И в случай че причината за този разговор е твоето сегашно положение — добави Дом, — ти изобщо не приличаш на него.

Стреснат от проницателността му, Тристан попита:

— Ти откъде знаеш? Може би съм казал, че обичам Зоуи, просто за да си спестя неудобството да се справя с Негова светлост заради… ъъъ… познанството си с нея.

— Точно така. Защото необходимостта да се справяш с него всеки божи ден изобщо няма да е неудобна — подметна саркастично Дом. — Да не говорим за необходимостта да се справяш с нея всеки божи ден, да се мъчиш да отговаряш на очакванията й, да бъдеш мъжът, от когото се нуждае…

— Не ми помагаш — процеди през зъби Тристан.

Дом се разсмя.

— Това е просто паниката, която изпитва всеки ерген, когато наближи денят на сватбата му. Това не означава, че не можеш да се справиш с брака. Означава просто, че имаш достатъчно здрав разум да осъзнаеш огромната отговорност.

Тристан искаше да попита дали с Дом и Джейн се бе случило точно това, дали брат му е изпаднал в паника и по някакъв начин я е подтикнал да го зареже. Но този разговор беше прекалено важен, за да го размива, като изравя несигурността на Дом.

— Обичаш ли я?

Тристан изстена.

— По дяволите, защо трябва всички да ме питат за това?

— Защото това е единственото, заради което си заслужава човек да се ожени. Ако не я обичаш, тогава се подготви да посрещнеш яростта на баща й и нейното разочарование и се откажи.

— Не мога. Компрометирах я.

— Аха! Не ми спомена за тази част.

— Да. Ами не изгарях от желание да ти съобщя, че пак съм оплескал всичко.

— „Пак“? Откакто оплеска каквото и да било, мина много време, стари друже. От години си примерен гражданин.

— И малко негодник.

— Вярно — съгласи се Дом и го стрелна с бърз поглед. — Точно затова е интересно, че искаш да спасиш репутацията на лейди Зоуи, като се ожениш за нея.

Тристан настръхна.

— Само някой мерзавец би отказал да се ожени за нея, след като й е отнел невинността.

— Точно така — усмихна му се с обич Дом. — И точно тази реакция те прави съвсем различен от татко. Защото той нямаше проблем да прави на майка ти едно дете след друго, без да се обвързва с брак. Това изобщо не го притесняваше.

— Тя беше френска актриса — изтъкна Тристан.

— Да. А твоята дама, въпреки всичките си украси, е незаконна дъщеря на нашия заклет враг и една циганка. Някои биха казали, че ще ти донесе само неприятности. Собственият й братовчед не пожела да се ожени за нея, но ти искаш. Това не ми звучи като избор, който ще направи мъж, неспособен на любов, какво ще кажеш?

Не, не му звучеше. И насред объркването, породено от въпроса какво изпитва към Зоуи, този факт му се стори странно ободряващ.