Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (6)

Глава 5

Три дни след посещението си в „Мантън Инвестигейшънс“ Зоуи кръстосваше приемната на градската къща на семейството си, която заемаше по-голямата част от единия край на Бъркли Скуеър. Леля Фло седеше изправила гръб на единствения донякъде удобен стол и очакваше мистър Джереми Кийн с абсолютно спокойствие.

Зоуи обаче беше кълбо от нерви. След като слезе от кораба в Ливърпул, братовчед й им изпрати писмо, с което ги уведомяваше, че ще пристигне следобед. Пладне отдавна беше минало, така че трябваше да се появи всеки момент. Два дни по-рано от очакваното заради благоприятния вятър.

Дявол да го вземе! Мистър Боно почти със сигурност беше още в Ливърпул.

Гласът му прокънтя в главата й: „След това, което направихме току-що, можете да ме наричате с малкото ми име, когато сме насаме, да ви вземат дяволите!“

Бузите й се сгорещиха. Отказваше да мисли за този развратник като за Тристан… освен нощем, когато отново преживяваше техните глупави, импулсивни, опияняващи целувки. Той не биваше да я целува.

Тя не биваше да му позволява. Защото сега не спираше да мисли за това. Което беше абсурдно. И дразнещо. Наистина, на мъже, които говореха така гладко и бяха красиви като мистър Тристан Боно не биваше да им се позволява дори да излизат на обществени места, преди да навършат поне четирийсет.

Представи си затвор, пълен с женкари, негодници и развратници, които чакат да им посивеят косите, и се разкикоти.

— Недей да се кикотиш! — сгълча я леля Фло и остави бродерията си. — Звучиш като току-що завършила ученичка. За бога, ти си наследница на графа на Оливиер! Дръж се както подобава. Джентълмените не харесват глупави момичета.

— Наистина не ги харесват — обади се баща й, който тъкмо влизаше в стаята. — В името Божие, какво си облякла, момиче?

Зоуи сведе поглед към съвсем представителната си рокля.

— Дневна рокля. Защо?

— Жълта е. Трябва да е бяла. От момичетата на твоята възраст се очаква да носят бяло.

— Но… — започна Зоуи.

— Тя вече не е момиче, Родерик — намеси се леля Фло и потупа съвършено фризираната си прошарена коса. — Освен това бялото отдавна не е на мода за дневни рокли.

— По дяволите модата! Трябва да носи бяло.

Той подръпна благопристойно завързаното си бяло шалче, отиде до прозореца и се загледа навън.

— Господин Кийн не идва, за да гледа цирк.

Зоуи потръпна.

— Не мисля, че една жълта…

— Ами тези пурпурни ръкавици? — прекъсна я баща й, като отправи въпроса към леля Фло. — И тези черни неща на китките й?

— Цветът е лилав, не пурпурен, а дантелените гривни са… — започна Зоуи.

— Е, добре, тук съм съгласна с теб — заяви леля Фло, като правеше малки, равни бодове в плата на скута си. — Жълто, черно и лилаво. Крещяща комбинация, но я е взела от някое дамско списание. А и нали познаваш дъщеря си? Винаги трябва да има малко „цвят“ в дрехите си… както и в мебелите, завесите и двуколката си.

Зоуи въздъхна.

— Не виждам какво лошо има да…

— Джентълмените не обичат „цвят“ — измърмори баща й. — Те харесват разумни момичета с разумни представи.

— Моите представи са разумни! — възрази Зоуи. — Просто…

— Тревожи ме не облеклото, колкото и крещящо да е — продължи леля Фло, — а начинът, по който се държи. Върви прекалено бързо за дама.

Баща й се обърна и се намръщи на леля й.

— Не ставай смешна! Походката й е съвсем прилична.

— Казва майорът, който би накарал всички ни да маршируваме като войници, стига да можеше — заби леля Фло иглата в бродерията си. — Това е проблемът. Тя прекарва прекалено много време в скитане из Уинбъро заедно с теб. Не знам какво си е мислела Агнес, като ти позволи да я влачиш навсякъде със себе си от петгодишна.

— Винаги съм обичала да… — подхвана Зоуи.

— Тя трябва да се научи да управлява имението — заяви сковано баща й. — Някой ден ще стане нейно. И искам да разбереш…

На този етап Зоуи се отказа. Това продължаваше от три дни — постоянната битка между баща й и леля Фло как трябва да се държи, да се облича, да върви и кой е виновен за нещата, които не прави както трябва. Свикнала беше с критиките и знаеше, че се дължат само на добрите им намерения, но днес това я изнервяше.

Защо говореха такива неща — дали защото бяха сигурни, че тя не е тяхна кръв? Или просто защото искаха най-доброто за нея? Или и двете?

О, Господи, ами ако наистина не беше дъщеря на баща си?

Мъчейки се да прогони тази ужасна възможност от съзнанието си, тя зае мястото на майора до прозореца, докато двамата с леля Фло продължаваха да спорят. Десет минути по-късно, когато пред къщата спря карета, те все още не бяха приключили.

Зоуи замръзна. Той беше тук. Беше време. Бог да й е на помощ!

Затаила дъх, тя видя как слагат стълбичката на мястото й и вратата на каретата се отваря. Отвътре се подаде обут в ботуш крак. Последва го втори. Когато се оказа, че са прикрепени към тялото на много висок, строен мъж с коса с цвят на узряло жито, Зоуи се отпусна към рамката на прозореца с безкрайно облекчение.

Той не беше грозен. Не беше нито нисък, нито дебел, нито — най-големият й страх — наполовина плешив като баща й. А когато се обърна да каже нещо на лакея и тя видя облеклото му от край до край, на лицето й грейна усмивка. Срещата му с баща й щеше да е невероятно забавна сцена.

Зоуи обърна гръб на прозореца и оповести с бодър тон:

— Струва ми се, че мистър Кийн пристигна, татко.

Леля Фло си оправи полите.

— За бога, дръпни се от прозореца! Не бива да те вижда как зяпаш като улично хлапе на панаир.

Баща й оправяше палтото и стойката си. Зоуи потисна усмивката си. Един от многото навици, които графът бе запазил от годините си в армията, бе необходимостта да се облича елегантно, което според него означаваше идеални ръбове, скучни цветове и нищо, което дори и най-малко да се набива на очи.

Икономът им застана на прага.

— Мистър Джереми Кийн, милорд.

Когато новодошлият влезе в приемната, Зоуи погледна към баща си. На лицето на графа се изписа усмивка, така скована, че Зоуи веднага разбра: той вътрешно крещеше. Защото господин Кийн носеше облекло, което се набиваше на очи по най-крещящ начин: жилетка на зелени и златни райета под тъмнозелено палто и шалче на същите райета, небрежно завързано на врата.

Баща й протегна ръка на новодошлия.

— Добре дошъл в дома ни, братовчеде.

С дружелюбна усмивка мистър Кийн стисна ръката му.

— Благодаря, сър. Много се радвам, че най-накрая се запознахме.

Баща й побърза да го запознае с всички. Зоуи забеляза, че братовчед й изглежда разсеян. Не спираше да се оглежда наоколо, сякаш правеше опис на обзавеждането. Мистър Кийн насочи цялото си внимание към един обект само когато баща й я представи.

Зоуи му протегна ръка.

— Много се радваме, че дойдохте.

— И аз се радвам, братовчедке — каза той крайно неофициално и пое ръката й. За нейна изненада я вдигна към устните си и я целуна.

До нея баща й изсумтя. Тя добре знаеше мнението му за целуването на ръка — то беше „френска работа“ и прекалено.

Мистър Кийн пусна пръстите й и очите му, с почти същия оттенък на синьото като тези на Тристан, блеснаха. Но когато погледна в тях, в главата й не изплуваха незабавно палави образи както с детектива.

„Само секунди след като го срещнете, ще разберете дали го желаете.“

Глупости! Защо изобщо слушаше и едничка дума, излязла от устата на този дявол? Всъщност защо сравняваше братовчед си с този човек?

Мистър Кийн се изправи и я изгледа с интерес също като Тристан, от лилавите панделки в прическата й до черните й пантофки от ярешка кожа. Но макар че усмивката му стана по-широка, сякаш видяното му хареса, в стомаха на Зоуи не се надигна топлина.

Това да я разтревожи ли трябваше? Или да я зарадва?

Разтревожи я, категорично. Все пак можеше да се наложи да се омъжи за него.

— Изглеждате очарователно, лейди Зоуи — каза любезно той. — Боях се, че английските дами ще се окажат по-скучни от нашите американски красавици, но очевидно съм грешал.

Е, поне умееше да прави подобаващи комплименти на дамите, за разлика от един тъмнокос джентълмен.

— Благодаря, сър. От устата на талантлив художник като вас това е голям комплимент.

Той вдигна рамене.

— Признавам, че виждам нещата по-различно от повечето хора. Запленяват ме контрастите, а не приликите. Затова понякога ми харесват дрехи с малко повече… ами, да кажем…

— Цвят? — помогна му тя и нарочно не погледна към баща си и леля Фло.

— Точно това е думата. — На устните му трепна усмивка. — Цвят.

Баща й се скова и леля Фло побърза да се намеси:

— Сигурно сте гладен след дългото пътуване, мистър Кийн. Готвачката е приготвила чай и сладкиши, ако желаете.

— Не пия чай, но ако имате кафе…

— Имаме — обади се припряно Зоуи, преди баща й да успее да се впусне в лекцията си за вредното въздействие на кафето върху здравето. Посочи към вратата. — Оттук, мистър Кийн.

Следващите два часа минаха доста приятно въпреки сдържаността на майора. Докато братовчед й пиеше кафе и унищожаваше бисквитите с джинджифил с тревожна бързина, леля Фло се посъветва с него за плановете си за вечерната забава, която възнамеряваше да организира утре в чест на посещението му в Лондон. Той, изглежда, изпитваше странна неохота да обсъжда въпроса и насочи разговора към разкрасени разкази за пътуването си. Скоро всички избухнаха в смях, развеселени от точните му характеристики.

Дори баща й се отпусна достатъчно, за да добави няколко истории от дните си в армията. Зоуи ги беше чувала всичките неведнъж, но мистър Кийн сякаш ги смяташе за интересни. Така че стана почти четири часът, преди тя да забележи.

Обърна се към братовчед си:

— Знам, че сигурно сте уморен от пътуването. Ако желаете да се оттеглите в стаята си за малко преди вечеря…

— Всъщност след всички дни, прекарани затворен на кораба, а после и часовете в тази карета, съм изпълнен с енергия, която искам да избия. Предпочитам да се поразходя или дори да пояздя, ако е възможно.

— Зоуи излиза на езда почти всеки ден, сър — обади се нетърпеливо леля Фло, преди племенницата й да я спре. — Сигурна съм, че ще й бъде много приятно, ако я придружавате.

Боже! Възможността братовчед й да я придружава на всекидневната езда не влизаше в плановете й. Но възможността Тристан вече да се е върнал беше малка, затова реши, че няма от какво да се бои.

— А вие, лорд Оливиер? — попита мистър Кийн. — И вие ли ще ни придружите?

— Не и ако мога да го избегна — отвърна баща й. — Дори през зимата на Ротън Роу има прекалено много хора за моя вкус.

Ишиасът му винаги се обаждаше, когато времето станеше влажно и студено, макар че той нямаше да го каже на братовчед им. Майорът не обичаше някой да го смята за слаб.

Очите на мистър Кийн срещнаха нейните и проблеснаха.

— Щом едно място се нарича Ротън Роу^[1], значи със сигурност е забавно.

— Така е, сър. И ако ми дадете няколко секунди да се преоблека, с удоволствие ще ви придружа до там.

Малко по-късно двамата се отправиха на коне по Кързън Стрийт към портата Станхоуп. Ралф ги следваше отдалеч, очевидно получил нареждане от баща й да ги остави насаме.

Братовчед й явно забеляза това, защото погледна назад към лакея, а после й намигна.

— Радвам се, че близките ви не дойдоха.

— Така ли? Защо?

— Защото сега можете да ми кажете всички онези неща, които наистина искам да знам. Къде мога да намеря хубави пури? Свършиха ми до последната. И къде се събират най-интересните хора — най-безразсъдните дами и най-дръзките джентълмени? Има ли вероятност на тази Ротън Роу да срещна много такива?

Зоуи го зяпна смаяно. Не знаеше как да отговори.

— Мисля, че татко има пури — каза тя. — Но никога не би си позволил да пуши пред мен.

— Аха.

— Колкото до това, къде се събират интересните хора, утре вечер ще се запознаете с някои от тях на вечерната забава на леля Фло.

Както и очакваше, не й беше никак трудно да убеди леля си да покани останалите членове на „Хората на херцога“, макар че дори не се опита да покани Тристан. Надяваше се само, че ако до утре вечер не го види, ще разбере какво е открил от господин Мантън.

Зоуи хвърли кос поглед към братовчед си и определено забеляза хладина в погледа му. Когато леля Фло спомена за вечеринката, също не изглеждаше особено радостен.

— Надявам се, че нямате нищо против, задето леля ми организира забава толкова скоро след пристигането ви.

— Признавам, че понякога се уморявам всички да ми се възхищават — великият Джереми Кийн — отвърна той с отсечен тон. Но когато зърна намръщеното й лице, въздъхна. — Извинете, не исках да съм неблагодарен. Семейството ви проявява голяма доброта към мен. Майка ми постоянно говореше с най-хубави думи за вашата, от онзи път, когато родителите ви са посетили Америка малко преди раждането ви.

Зоуи задиша по-бързо.

— А вие помните ли го? Сигурно сте били достатъчно голям.

— Бях на осем години… но когато родителите ви пристигнаха, не бях у дома. Бях на гости при американската си баба.

— Значи не сте се запознали с тях — промълви тя и се опита гласът й да не издаде разочарованието, което изпитваше.

— Не. Защо?

— Просто ми е любопитно какви са били тогава.

Не можеше да му каже, че иска да разбере дали по време на това посещение някой е споменал за бъдещото дете на майка й. Но ако неговото семейство е подозирало, че Зоуи не е родена от графинята, то със сигурност досега са щели да кажат нещо на някого. На него — почти със сигурност.

Двамата минаха покрай една от по-големите къщи и изражението на братовчед й стана замислено.

— Тази част изглежда много хубава.

Неочакваната промяна на темата я изненада.

— Повечето хора смятат така, да.

— Сигурно е скъпо да живееш тук.

Зоуи настръхна.

— Не знам, сър — отговори, макар че това беше лъжа. — Добре възпитаните английски дами — както всъщност и джентълмените — не обсъждат такива теми.

Той й хвърли кос поглед.

— Обидих ви. Извинявайте.

— Не сте ме обидили.

— Искам да станем приятели — продължи Кийн по онзи прекалено фамилиарен начин, по който се държеше още от пристигането си насам.

Зоуи омекна.

— Ние сме братовчеди, така че непременно ще станем приятели.

Той вдигна вежда.

— В Америка имам неколцина братовчеди, които няма да се съгласят — осведоми я сухо той. — Дори семейството ми ме смята за особняк.

— Защо?

Изражението му стана по-сурово.

— Защото говоря прекалено откровено. Не понасям глупаците.

— Вярвате или не — призна тя, — по английските стандарти мен ме смятат за прекалено откровена.

— Аха, знаех си! Още от първия миг бях сигурен, че сме сродни души. Всяка дама, която носи жълто и лилаво едновременно, със сигурност споделя моята силно развита страст към приключенията.

Постоянно използваше думата „приятели“. Може би баща й избърза, като реши, че братовчед й ще пожелае да се ожени за англичанка.

Двамата минаха през портата Станхоуп и Кийн я погледна намръщено.

— Това е парк.

— Да. Хайд Парк. Тук се намира Ротън Роу.

Той се намръщи още повече.

— Представях си нещо по-… пропаднало. Улица с игрални домове, театри или дори бордеи.

— Мистър Кийн! Не бива да говорите за „бордеи“ сред доброто общество. Мили Боже всемогъщи! Казвате ли такива неща пред американските дами?

— Не, разбира се. — Той се взираше в пътеката право пред себе си. — Но всички в Америка знаят, че вие, английските лордове и дами, сте разпуснати. Точно затова моите предци са избягали в колониите.

Зоуи тъкмо се канеше да му обясни какво мисли, когато Кийн я погледна и тя зърна пламъчето в очите му. Мили Боже, още един! Той само я дразнеше.

Е, тази игра можеха да я играят и двама души.

— А всички в Англия знаят, че вие от колониите ядете мечки и постоянно се биете с индианците. Къде тогава са ви ботушите от меча кожа? И къде в тези цветни дрехи сте скрили ловджийския си нож?

Той се разсмя.

— Е, добре, братовчедке, тук ме хванахте.

Бяха стигнали до Ротън Роуд, така че тя отби към широката пътека. Хората, излезли на езда, съвсем не бяха толкова много както в разгара на сезона, но беше достатъчно претъпкано, за да трябва да се движат от едната страна.

— Пристигнахме — обяви Зоуи.

Той се огледа объркан.

— Защо някаква пътека под дърветата се нарича Ротън Роу?

— Истината ли искате? Защото някои англичани не са можели да произнесат правилно route du Roi.

— Значи това някога е било път за крале?

Братовчед й не спираше да я изненадва.

— Говорите френски?

Не устоя на изкушението отново да се пошегува.

— Мислех, че вие, американците, говорите само индиански.

Той я изгледа подозрително.

— Първо, индианският не е език — всяко племе си има свой собствен. Второ, знам всички необходими езици. Получил съм подходящо образование. — Тонът му стана рязък. — Дори по английските стандарти.

— Сега е мой ред да ви помоля за извинение — каза тихо Зоуи.

— Няма нищо.

Той се загледа над главите на тълпата и изражението му стана замислено.

— Както ви казах, искам да се сприятелим. Защото през следващите седмици ще ми е необходим приятел.

— Защо?

— Представа нямате колко безскрупулни могат да бъдат художниците и критиците. А те почти със сигурност ще останат разочаровани от творбата, която избрах за изложбата. Очакват да видят един нов Бенджамин Уест.

Зоуи бе дочула едно-две неща за американския художник, който бе посетил Англия преди повече от половин век и накрая бе останал.

— Той не е ли бил портретист?

— И художник на големи исторически сцени. — Гласът му стана по-суров. — Точно това искат те, особено след като предишната ми творба беше точно такава.

На лицето му отново се изписа онова объркано изражение.

— Аз обаче мисля да им дам нещо по-естествено… и по-диво — сцени на смърт в тъмни гори и пиянски кървави боища в кръчми. Това, което се случва, когато човек се сблъска със собствената си тленност.

Зоуи преглътна с усилие.

— Това ми звучи… ъъъ…

— Потискащо?

— Може би малко.

Вече бе станала свидетел на смъртта на майка си, видя я със собствените си очи. Не изпитваше желание да се сблъска със смъртта и в картини.

— Но пък аз не разбирам много от изкуство.

Братовчед й изсумтя.

— Там е проблемът! Прекрасните академии в Лондон и Париж и дори в моята родна Филаделфия са убедили хората, че само определени извисени личности могат наистина да оценят изкуството. Но всеки трябва да може да намери творби, които да докоснат сърцето му, независимо дали са на обикновени, или на фантастични теми. А един свестен художник трябва да може да намери драма дори и в най-обикновеното.

Зоуи засия.

— Искате да кажете, като драмата на бухала, който връхлита върху мишката?

— Нещо такова. Макар че предпочитам да има хора, които да са част от драмата.

Той се огледа наоколо.

— Надявах се да видя малко драма на вашата Ротън Роу, но сред тези хора не намирам много драма за рисуване.

— Предполагам, че ей онзи кавалерийски офицер, който флиртува с девойката, има потенциал. Или това дете, което се е заклещило в розовия храст, за да се спаси от бавачката си.

Погледът му се плъзна още по-далеч, а после се прикова върху нещо малко встрани от пътеката пред тях.

— Още по-добре: вижте този загадъчен ездач под дъба пред нас, който от десет минути ни гледа.

— Гледа ли ни? — проследи тя посоката на погледа му и дъхът й секна.

Господ да й е на помощ! Тристан беше там.