Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (21)

Глава 20

Тристан, вече настръхнал от обвиненията на лорд Оливиер, побесня от нападките на Кийн. Преди обаче да успее да прелети през стаята и да забие юмрук в брадичката му, бащата на Зоуи се обади:

— Копеле? — и го изгледа страшно. — Ти, проклет негодник такъв! Ти си направил дете на момичето ми?

— Разбира се, че не, татко — положи Зоуи ръце върху ръцете и на Тристан, и на баща си, за да ги успокои, след което изгледа братовчед си така, че го накара да сведе поглед. — Както обикновено, Джереми драматизира.

— Така ли? — попита Кийн.

— На твое място щях да внимавам! — изръмжа Тристан. — Ако продължаваш да черниш бъдещата ми съпруга…

— Аха! — Погледът на Джереми стана пресметлив. — Значи лорд Оливиер е този, който иска да накара Зоуи да се омъжи за мен. Не ти.

— Джереми! — тросна се Зоуи, когато баща й изруга. Сега той изглеждаше така, сякаш щеше да прелети през стаята. — Би ли спрял да дразниш тези двамата? Стигат им вълненията за една нощ.

Кийн само вдигна вежда, а лорд Оливиер закрачи към него.

— И защо ще искам дъщеря ми да се омъжи за женкар като теб? Да, знам къде сте били снощи, ти и този… този…

Той махна назад към Тристан, който потръпна. Греховете му се изсипваха над главата му като лавина. Можеше само да се моли да не го погребат.

— Боно не дойде с мен в бордея — изрече провлачено Кийн за изненада на Тристан. — Предполагам, че вместо това е дошъл тук.

Лорд Оливиер настръхна, а от устата на Зоуи се изтръгна ругатня, която категорично не подобаваше на дама.

— Моля те, Джереми, няма ли да спреш? Да не би да искаш да умреш?

— По-добре това, отколкото да ме подмамят да се оженя за жена, която не ме желае — отсече Кийн.

— Никой не се опитва да те подмами за каквото и да било — възрази Зоуи. — Татко и леля Флория се надяваха, че двамата с теб може да обмислим възможността да се оженим, но аз никога не съм го желала. И много се съмнявам, че и ти си го искал. Баща ми и леля ми са единствените, на които тази идея изобщо им е минавала през ума, и аз тъкмо им обяснявах, че няма да стане.

— Значи си убедила баща си, че все пак не се нуждае от парите ми? — попита подигравателно Кийн.

Лорд Оливиер го изгледа така, че го накара да сведе очи.

— Не ми трябват пари от вас, сър. В момента може и да печелите добре от картините си, но тази печалба е нищо в сравнение с богатството, което осигурява земята. Земята е тази, която носи състояние, земята е тази, която…

— Звучите като покойния ми баща — прекъсна го Кийн. — Вие може и да не го осъзнавате, сър, но макар че не харесвате работата ми, аз не съм просяк, който маца бои на платното в някоя мансарда. Освен това, като наследник на половината от състоянието на баща си…

— Половината ли? — намеси се Зоуи.

— Сестра ми наследи другата половина — отговори студено Кийн. — Ние, американците, разделяме поравно плячката си, за разлика от вас, тесногръдите англичани. Но както баща ти знае много добре, моята половина е достатъчна, за да издържам съпругата си — и много повече.

Бузите му се изчервяваха все повече, докато се нахвърляше яростно върху баща й.

— Предположих, че причината да ме поканите на няколко пъти в Лондон е, че ви трябват пари. Искате да кажете, че цялото това богатство, което демонстрирате, не е било сложен план, който да прикрие отчаяната ви нужда от парите ми?

Зоуи изпусна дъха, който беше затаила.

— Затова ли все питаше за средствата ни? И как успяваме да си позволим всичко?

— Разбира се.

За първи път Кийн изглеждаше несигурен в позицията си.

— Мислех, че баща ти се надява да ме убеди да му дам заем. Но сега, като се замисля, твоето семейство наистина те тласкаше към мен. Така че и женитбата звучи логично. Тя със сигурност ще напълни още ковчежетата на семейството.

— Нали си давате сметка, че зет ми е богат човек? — обади се лелята на Зоуи.

Кийн скръсти ръце на гърдите си.

— Лорд Оливиер току-що каза, че бракът ми с вашата племенница ще разреши множество проблеми. Щом не са парични, тогава какви са?

След тези думи в стаята се възцари тишина. Ако му кажеха истината, все едно лично му връчваха титлата и имението.

Тристан въздъхна. Така или иначе, щеше да е невъзможно да крият всичко още дълго, не и сега, когато Милош смяташе да погне Хъкър.

Разбира се, графът още не знаеше това.

— Няма значение — отсече високомерно лорд Оливиер. — Казусът е хипотетичен, след като тя ще се омъжи за Боно.

Зоуи въздъхна дълбоко, а после озари Тристан с усмивка, която го изпълни с безкрайна изненада. Тя наистина искаше да му стане жена въпреки трудностите, които означаваше това за бъдещето й. А баща й бе готов да й го позволи. Това съвсем го обърка.

„Боно си мисли, че знае всичко за нашия «вид». Но не знае нищо за хората, по дяволите!“

Той потръпна. Толкова дълго беше живял с предразсъдъците си, че чак се стресна, когато осъзна до каква степен те се основават на опита му с Джордж и баща му… и на нищо — и никого — освен тях.

— Не — настоя Зоуи, — казусът не е хипотетичен, татко. Трябва да кажем на Джереми какво става.

На лицето на Негова светлост се изписа тревога.

— Как ли не! Това е личен въпрос. Не го засяга.

Графът стъписа и Тристан, като се обърна към него:

— Вие трябва да обясните това на дъщеря ми, Боно.

— Боя се, че не мога. Тя е права.

— Не, за това не е! — изгледа го многозначително лорд Оливиер. — Точно вие би трябвало да разберете какво е заложено на карта. Наистина ли сте готов да поемете риска да загубите… всичко?

— То никога не е било мое — отговори Тристан с тих глас. — Искам единствено Зоуи и съм готов да я взема по всеки начин, който ще ми помогне да я получа.

Изричането на думите ги направи истински. И верни. Може би са били верни от известно време. Тристан знаеше само, че от цялата тази бъркотия иска само едно нещо: нея. Като своя съпруга. Нищо друго в цялата ситуация нямаше значение.

Баща й го изгледа с присвити очи.

— Говорите сериозно.

— Разбира се — усмихна се едва-едва Тристан. — Какво си мислите, че по правило съм толкова небрежен, че оставям коня си да се мотае из някаква конюшня, та да може да го намери някакъв странен коняр ли?

— Тристан — обади се Зоуи, — не се опитвай да ме убедиш, че си го планирал.

— Не — призна той и погледът му се прикова в нейния. — Но не положих достатъчно усилия да го предотвратя. Нали така?

Когато Зоуи осъзна, че е искрен, на лицето й грейна усмивка — най-красивата гледка, която бе виждал в живота си.

А после тя погледна към баща си и усмивката й угасна.

— Съжалявам, татко, но трябва да кажем на братовчед ми за Дрина. Той и без това ще разбере. — Тя хвърли таен поглед към Кийн. — Милош е твърдо решен да отмъсти на моя… на любовника на Дрина, задето я е пребил. Съгласи се да изчака само докато ти обясним ситуацията.

Това накара лорд Оливиер да се поколебае.

— Любовника на Дрина ли? Разбрали сте кой е?

— Боя се, че е така, милорд — намеси се Тристан. — Ние… ъъъ не успяхме да ви разкажем за тази ситуация.

Кийн ги наблюдаваше всичките като ястреб, вперил поглед в плячката, върху която чака да се нахвърли.

За съжаление не можеха да направят нищо, за да му попречат. Дори да запазеха всичко в тайна, истината със сигурност щеше да излезе наяве, щом Милош се добереше до Хъкър. Хъкър щеше да разкаже на Джордж, а той щеше да се опита да вгорчи живота на Тристан, като отнеме на бъдещата му съпруга всичко, което трябваше да стане нейно. Единственото, което трябваше да направи за целта, бе да разкрие истината на Кийн.

Така че най-добре щеше да бъде да му кажат самите те, след което всички заинтересовани страни можеха да си съдействат за разрешаването на проблема, защото бе възможно да постигнат някакво споразумение с братовчед й. Той навярно не би искал семейството му — дори английското му семейство — да се замеси в скандал. А ако семейството се обединеше, това щеше да подкопае увереността на Джордж.

Освен това графството все още принадлежеше на лорд Оливиер и можеха да минат години, преди да премине към наследника му. Враждата между сегашния и бъдещия собственик на титлата и имението никога не беше полезна. Дори и Кийн трябваше да го разбере.

— И така — поинтересува се американецът, — някой иска ли да ми обясни какво става?

— Разбира се — отговори Зоуи и изпъна рамене. — Но само при едно условие.

Джереми се напрегна.

— И какво е то?

— Може ли, ако обичате, да продължим този разговор облечени? И за предпочитане на друго място, а не в спалнята ми?

За нейно огромно облекчение желанието й се изпълни и след половин час всички се събраха в трапезарията. Леля Фло предложи да им донесат нещо да се подкрепят и Зоуи й беше благодарна — не беше яла от часове, а дори и вечерята й бе оскъдна, защото трябваше да се преструва на болна, за да не ходи на изложбата.

Затова въпреки цялото напрежение от ситуацията тя се нахвърли на храната с лакомия, която надвишаваше нормалния глад. Докато унищожаваше резен шунка, Зоуи вдигна глава и видя Тристан, който седеше до нея, но на края на масата, и я гледаше развеселен.

— Малко си гладна, а, принцесо? — пошегува се той.

— Предполагам, че ти си се нахранил, преди да тръгнем да търсим Милош.

— Всъщност да.

Боно й се подсмихна, но по някаква причина това вече не я дразнеше. Това подсмихване беше част от него.

— И не съм виновен аз, че ти долетя в „Мантън Инвестигейшънс“, за да се извиниш.

— Другия път, когато избягам неподготвена, сър — отвърна небрежно Зоуи, — ще се погрижа да ме нахраниш — и нарочно натъпка в устата си голямо парче хляб.

Тристан се засмя и тя едва не се задави в опитите си да не се разсмее. Но стана сериозна, когато видя, че баща й ги наблюдава.

— Още не мога да повярвам, че през цялото време си се измъквала, за да се срещаш с Боно — измърмори навъсено той.

Обзе я вина.

— Съжалявам, татко. Но трябваше да узная истината. Знаех, че искаш да се омъжа за Джереми, и преди да се съглася, трябваше да се уверя, че наистина е необходимо.

Кийн изсумтя.

— Не ми е приятно как всички сте решили, че просто ще се подчиня и ще се оженя за жената, която сте ми избрали, само защото вие така искате.

— Не са разбрали, че си сляп и глух — обади се сухо Тристан. — Било е логично да решат, че всеки мъж с капка ум в главата ще иска да се ожени за нея. Дори да изключим това, че е красива и очарователна и…

Той осъзна, че всички го гледат, и смени темата.

— Е, дори като изключим всичко това — продължи рязко Тристан, — тя е наследница. Много важна наследница.

— Ти затова ли я искаш? — осведоми се Джереми.

Боно настръхна и Зоуи въздъхна.

— Иска ми се да спрете да се предизвиквате — каза тя и остави настрана вилицата си. — Истината е, че с брака си с мен Тристан прави бъдещето ми на наследница невъзможно. Така че не, това със сигурност не е причината, поради която ме иска.

— Може би е време да ми обясниш всичко това — отговори Джереми.

Следващият час премина в опити да му изяснят ситуацията — задача, която изискваше много обяснения за различията между английския и американския закон. За щастие баща й ги познаваше много добре — все пак бе обмислял всички капризи на съдбата във връзка с бъдещето й от деня, в който двамата с майка й я бяха взели.

Джереми беше странно мълчалив през цялото време — само от време на време задаваше по някой въпрос. Но след като се почувства достатъчно осведомен, стана и започна да кръстосва стаята.

— Значи всичко това е било заради Уинбъро и графската титла.

— Точно така — потвърди баща й.

— И всъщност ми казвате, че по закон Зоуи не може да наследи нито едно скапано нещо.

Майорът стисна зъби.

— Ако истината се разкрие, не.

— Затова сте се надявали да ме убедите да се оженя за нея, така че тя да може пак да наследи земята и всичко, което върви с нея, каквото и да се разкрие в бъдеще за истинските й родители, защото и аз съм ваш наследник.

— В най-общи линии — това — съгласи се Тристан.

— И сте пазили тази тайна от мен, защото…?

— Не е ли очевидно? — възкликна Зоуи. — Сега, когато знаеш, можеш да ми оспориш наследството след смъртта на татко. И ще спечелиш.

— Защо да го правя, пусто да остане?

В трапезарията се възцари гробно мълчание. Всички го гледаха смаяни. Нима не бе разбрал какво му казват?

Зоуи проговори първа.

— Защото… защото ще получиш имение, титла и състояние, разбира се.

— Аз вече си имам състояние. И възнамерявам да го използвам, за да видя чудесата на света и да ги нарисувам всичките — отсече Джереми и се намръщи. — Ако наследя вашето имение, ще трябва да ръководя проклетото нещо. Ще трябва или да се закова в Англия, или да наема управители, на които да имам доверие, че няма да ме мамят на всяка крачка — а всички ние знаем, че това е невъзможно, когато собственикът не живее там.

— Е, аз не бих казал, че не може да се има доверие на никого… — започна баща й.

— Наистина ли? Тогава защо почти през цялата година живеете в Йоркшир, милорд? Заради здравето си ли?

— Това е домът ми!

— Именно. Аз обаче не си търся дом. И така, да допуснем, че наема управител, който да се грижи за имението ми. Все едно, пак ще имам задължения като пер на кралството да идвам в Лондон и да заседавам в Парламента през месеците, в които е в сесия. Прав ли съм?

— Общо взето — съгласи се хладно Тристан. — Но мисля, че ще трябва да се откажеш от американското си гражданство, за да предявиш правото да заседаваш в Парламента.

— Но няма нужда да предявявате това право! — обади се припряно леля Фло. — Можете да получите само титлата. И ако се ожените за Зоуи, тя ще се нагърби с всичките ви задължения към имението, а вие ще можете да се отдадете изцяло на развлечения.

Мили Боже! Леля й бе готова на всичко, за да й попречи да се омъжи за човек, когото смяташе за прекалено нископоставен за нея.

— Това няма значение, лельо Фло — каза Зоуи, за да попречи на Тристан да възрази, — защото аз и Джереми няма да се оженим, дори и той да иска, което, доколкото разбирам, той не желае.

— Не се обиждай, братовчедке — подкрепи я Кийн, — но нямам желание да се пожертвам в името на английската представа за земния рай. Която не е моята представа.

Баща й го изгледа предпазливо.

— И така, какво всъщност се опитваш да ни кажеш?

— Пет пари не давам за идеята да спася Уинбъро за бъдещите поколения или да стана всемогъщ английски граф. Има цели светове за рисуване, места, които искам да видя. Задръжте си титлата и земите. С радост ще запазя тайната за истинските родители на Зоуи, ако вие четиримата също я запазите.

— Не искаш титлата! — промълви недоверчиво баща й.

Джереми въздъхна дълбоко.

— Нима току-що не казах точно това?

— Нито имението? — изражението на леля Фло беше на човек, който не вярва на ушите си.

— О, за бога! — възкликна Джереми, очевидно слисан. — На вас, англичаните, изобщо ли не ви е хрумвало, че не всеки иска нещата, пред които благоговеете?

— Не — отвърна Тристан без заобикалки.

— Ами не е зле да ви хрумне. Аз съм свободен дух. Дори не знам какво да правя със собствеността, която вече притежавам. И така, за последен път: не ми трябва Уинбъро и не искам титла.

Той се усмихна със съжаление на Зоуи.

— И категорично не желая да се оженя за жена, която е хвърлила око на друг мъж.

Сърцето й бе започнало да бие лудо.

— Но… но ще запазиш тайната ни? Ще оставиш света да продължи да вярва, че съм законно дете на татко?

— Защо не? Мен какво ме бърка?

Осъзнала истинското значение на думите му и всички произтичащи от това последствия, Зоуи се обърна към Тристан, грейнала в усмивка.

— Значи все пак ще получа наследството си. И Уинбъро. И теб!

После й хрумна нещо абсолютно възхитително.

— Ти ще бъдеш моят представител в Камарата на лордовете. Ще заседаваш там редом с Джордж!

— Това определено звучи привлекателно — ухили се Тристан. — Освен това може да е първият път, в който копеле влиза в Камарата.

— Те заседават в Камарата на общините от години — измърмори баща й. — Не виждам защо да не влязат и в Камарата на лордовете.

Зоуи и Тристан го зяпнаха с отворена уста, след което избухнаха в смях.

— Има още нещо — обади се Джереми.

Въодушевлението й изчезна.

— Така ли?

— С радост ще се откажа от всякакви претенции към титлата и имението… но само при условие че аз и сестра ми сме винаги добре дошли в дома ви.

— Разбира се! — възкликна Зоуи.

Тристан обаче не каза нищо и тя го смушка в ребрата.

— О, добре! — измърмори той. — При положение че оставиш съпругата ми на мира. Възнамерявам аз да съм единственият развратник в живота й.

— Тя още не ти е съпруга — напомни му Кийн и се разсмя на мръсния поглед, който получи в отговор. — Много добре, приятелю. Ще бъда като брат на Зоуи и нищо повече.

Боно стана и протегна ръка със сериозно изражение.

— Тогава винаги ще бъдеш добре дошъл.

Двамата подпечатаха споразумението с ръкостискане.

— Има само един проблем във всичко това — обади се графът и стрелна Зоуи с разтревожен поглед. — Може да се окаже, че братовчед ти няма друг избор, освен да наследи всичко. Ти спомена нещо за брата на Дрина, че искал да намери любовника й — твоя истински баща. Кой е той? Можем ли да го подкупим или по някакъв начин да го накараме да мълчи?

— Не и ако Зоуи се омъжи за мен — въздъхна Тристан. — Той е управителят на имението на моя полубрат Джордж, Джон Хъкър. Ако Милош нападне Хъкър и Джордж чуе за това, моят полубрат ще погне Зоуи просто за да ме накаже.

— Разбирам — рече баща й и се замисли. — Милош знае ли какво е заложено на карта, колко много може да загуби племенницата му, ако въпросът стане публичен?

— Още не — отговори Тристан. — Не исках да му разкривам всичко, преди да съм се посъветвал с вас.

— Правилно разсъждавате — съгласи се графът и стана от масата. — Ако го е грижа за племенницата му, значи ще е загрижен за бъдещето й. Следователно трябва просто да го накараме да разбере колко сериозно е положението, нали?

— Точно така — потвърди Боно.

— Но ако не успеем, може би ще го подкупим.

Тристан изглеждаше готов за разпален отговор, но когато Зоуи сложи ръка върху неговата, той се овладя.

— Всъщност истината за Дрина може да се окаже достатъчна да укроти Милош. Той иска само това — да разбере какво се е случило с нея.

— Не е точно така — поправи го Зоуи. — Милош иска отмъщение за побоя и със сигурност ще го иска още повече, след като разбере, че тя е умряла вследствие на него. Освен това Хъкър може да ме познае…

— Ще мислим за тези проблеми, когато стигнем до тях — успокои я баща й. — Хайде да не си навличаме неприятности още отсега, мило мое момиче.

— Аз спечелих малко време — каза Тристан, — като настоях Милош да не предприема нищо, преди да съм се срещнал с вас.

— Въпреки това трябва да говорим с него незабавно. Не обичам да оставям такива въпроси нерешени.

— Не тази вечер, татко. Часът е почти три сутринта и изглеждаш изтощен.

Зоуи заобиколи масата и го хвана за ръката.

— Наистина трябва най-напред да поспиш.

Намръщен, той се отърси от ръката й.

— Сражавал съм се в не една битка само след един час сън. Мисля, че ще се справя с някакъв циганин.

— Но, татко…

— Добре съм, просто ме остави на мира!

Когато крясъкът на майора я накара да потръпне, той изруга под нос. После обхвана бузата й в дланта си.

— Съжалявам, скъпо мое момиче. Не исках да ти викам. Но не мога да спя, докато този проблем ми тежи.

Той погледна към Тристан.

— Можете ли да ме заведете при този Милош?

— Разбира се, сър. Макар да предполагам, че ще трябва да го вдигнем от леглото.

— Тогава да действаме. Искам веднъж завинаги да уредя този въпрос.

— Да, сър.

Двамата тръгнаха към вратата.

— Тристан! — обади се Зоуи.

Той се спря и я погледна с вдигната вежда.

— Благодаря ти.

— За какво?

— Задето си създаде толкова неприятности заради мен.

По устните му премина лека усмивка. Боно й отправи разпален поглед.

— Ти си струваш всички неприятности, принцесо. Можеш да ми вярваш.

После двамата излязоха. Леля Фло измърмори нещо за лягане и тръгна към стълбите. Зоуи все още гледаше след нея, когато Джереми проговори:

— Трябва да те помоля за още една услуга, братовчедке.

Зоуи му хвърли бегъл поглед.

— И каква е тя?

— Когато всичко се уреди, трябва да ме запознаеш с вуйчо си. Никога не съм рисувал циганин. — Той се ухили. — Доколкото разбирам, и те се обличат с малко цвят, а това винаги прави обекта интересен. Освен това казват, че жените им били много красиви.

След всичко чуто за истинските си родители, Зоуи просто не можеше да повярва, че говори сериозно. Първо искаше бордеи, а сега смяташе да се отправи на лов за красиви циганки?

— Ти си абсолютно непоправим! Започвам да си мисля, че е много хубаво, задето не искаш да ставаш английски лорд. Навярно щеше да разбиваш сърца във всички лондонски салони.

— Не, наистина! — възрази Джереми и й намигна лукаво. — Никога не бих се ограничил до лондонските салони.

Зоуи избухна в смях, а той излезе с бодра крачка.