Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2015)
Корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Автор: А. С. Байът

Заглавие: Обладаване

Преводач: Димана Илиева; Ангел Игов; Валентин Кръстев

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: Агата-А

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: Английска

Печатница: Мултипринт ООД

Редактор: Ангел Игов

Художник: Данте Габриел Росети

Коректор: Юлия Шопова

ISBN: 978-954-540-100-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/233

История

  1. — Добавяне

27

В определени настроения изяждаме живота си

от силна, ненаситна алчност; ламтим за още,

макар туй още да изчерпва малкия запас

оставащо ни време и покой. От свършеци

сме движени като от глад. Държим да знаем

как се получава формата на цялото, нишката,

чиито връзки са слаби или здрави, сложни

или дръзко свързани в огромни и несръчни клупове

на примитивна изработка. Проправяме си път

през връзките и не можем да се отделим

от тази лъскава верига на любопитството,

превърнала се в наша пречка. И тя ни влачи

през времето ни: „И тогава, и тогава, и тогава…“

към нашия очакван край.

И ние трябва да получим кинжала, примката, стрелата,

последната прегръдка, златния венчален пръстен,

зова на бойната тръба или скриптенето

на смъртното легло,

макар че знаем и че длъжни сме да знаем,

те всички са едно

и също — Краят, онзи превъзходен удар,

който слага край на всички удари и нас самите.

Какво желаем

ние — наперени, кроящи планове — край на движението

на изнервения ни живот или търбух, препълнен

със сладостно доволство, макар това блаженство

да е краят ни, тъй както мъжката оса при своя трогващ

брачен танц

във въздуха познава върховното блаженство

и скорошния свършек на краткото си време. ВК

Рандолф Хенри Аш

Съвещанието в Мортлейк се проведе в неочаквано приповдигната заговорническа атмосфера. Беатрис Нест ги покани да се съберат в дома й. (Заговорниците единодушно се съгласиха, че Мортлейк едва ли ще привлече вниманието на Мортимър Кропър.) Беатрис приготви киш с лук и сметана, зелена салата и шоколадов мус, както едно време посрещаше студентките си. Китът и мусът изглеждаха великолепно и Беатрис се чувстваше щастлива. Съсредоточи мислите си върху непосредствената задача — заплахата от Мортимър Кропър, и реши да не обръща внимание на разливащото се напрежение между гостите й, на неизреченото и онова, с което го заместваха.

Първа пристигна Мод, която изглеждаше сурова и разтревожена; отново беше сложила на главата си зеления копринен шал с черната кехлибарена русалка. Настани се в ъгъла и се загледа в снимката на Рандолф Хенри Аш, поставена в сребърна рамка върху малкото бюро на Беатрис на мястото, където обикновено се държи снимка на баща или любовник. Не беше старият сребровлас мъдрец, а младолик мъж с буйна тъмна коса, почти като пират. Мод автоматично се впусна в семиотичен анализ, отбелязвайки тежкия сребърен филигран на рамката, избрания образ, факта, че седналият на бюрото се оказваше на едно ниво с очите на портрета, все още характерния за XIX в. поглед, несвикнал с обектива. Това, че на снимката беше поетът, а не жена му.

След Мод дойдоха Вал и Юън Макинтайър. Беатрис не разбираше докрай тази подредба. От време на време беше виждала Вал, намръщено забила поглед от крайчеца на работната група в работилницата „Аш“. Забеляза новата й, леко предизвикателна лъчезарност, но с научна праволинейност не се опита да си я обясни. Юън я поздрави за самообладанието, с което беше подслушала и им бе съобщила намеренията на Мортимър Кропър, и заяви, че цялата история е много вълнуваща; съчетано с успеха на киша и муса, това още повече промени настроението на Беатрис, която първоначално очакваше срещата с чувство на тревога и униние.

След Вал и Юън се появи Роланд, който не каза нищо на Мод и започна да говори надълго и нашироко с Вал за организацията около изхранването на орда диви котки и за това кой ще се обади на Дружеството за защита на животните. Беатрис не долови промъкналото се мълчание между Роланд и Мод и, естествено, нямаше как да знае, че Роланд не казва на никого за Хонконг, Барселона и Амстердам.

Беше се обадила на Блекадър и делово му беше съобщила, че е влязла във връзка с д-р Бейли и с Роланд Мичъл, които са изявили желание да се срещнат, за да обсъдят кореспонденцията между Аш и Ламот, както и нещо, което случайно е дочула от професор Кропър. Когато отвори вратата пред последния член на групата, той със смесен израз на неудобство и шеговитост я представи на професор Леонора Стърн. Леонора изглеждаше бляскаво с цикламена вълнена пелерина с качулка, поръбена с черен копринен ширит, под която се виждаха алено подобие на руска туника и широки черни китайски панталони. Тя веднага се обърна към Беатрис:

— Надявам се, не възразявате, че дойдох. Обещавам да не тормозя никого, но това засяга и моите научни интереси.

Беатрис усети, че на кръглото й лице не успява да се изпише гостоприемна усмивка.

— Недейте така — отвърна Леонора. — Няма да шукна. Отсега се заклевам, че не съм тръгнала явно или тайно да отмъквам никакви ръкописи. Просто искам да прочета проклетите писма.

— Смятам, че професор Стърн наистина може да ни бъде полезна — обади се Блекадър.

Беатрис дръпна вратата и тримата се качиха по тесните стълби в малката гостна на първия етаж. Естествено, Беатрис забеляза някакви сложни недомлъвки в небрежното кимване, с което Блекадър поздрави Роланд, но изцяло пропусна да разчете липсващата информация или обвинения в дългата театрална прегръдка, която си размениха Леонора и Мод.

* * *

Настаниха се на фотьойли и кухненски столове в ъглите на стаята с чинии на коленете. Юън Макинтайър откри срещата с думите, че трябва да обясни присъствието си, и се представи като своего рода юридически съветник на Мод, която според него несъмнено се явява наследница на писмата на Ламот и почти несъмнено притежава оригиналните писма на Аш без авторските права, които са собственост на наследниците на Рандолф Аш.

— Писмата като материален предмет са собственост на получателя, но авторските права остават на подателя. В случая с кореспонденцията ясно се вижда, че Кристабел Ламот е поискала собствените й писма да й бъдат върнати, и Рандолф Аш с готовност е изпълнил желанието й. Роланд и Мод, които са виждали цялата кореспонденция, са категорични за това. Разполагам с юридически доказателства — подписаното пред свидетели завещание на Кристабел Ламот, която оставя всичките си ръкописи на Мая Томазина Бейли, прапрабабата на Мод. Предполагам, че истинският наследник е бащата на Мод, който е жив, но той вече е дарил на Мод ръкописите, предоставени на предшественичката му към момента на завещанието, и Мод ги е предала в Ресурсния център за женски изследвания в Линкън. Тя още не е казала на баща си за откритието ми и смята, че той не проявява никакъв интерес към раздухваните във вестниците огромни суми, предложени от професор Кропър на сър Джордж Бейли, който смята, че писмата са негова собственост. Според Мод е почти невероятно баща й да поиска да продаде ръкописите на фондация „Стант“, като знае за изразения от нея интерес документите да останат в страната. Ако някои от вас се чудят за авторските права, може би трябва да добавя, че собствеността върху тях е защитена от момента на публикуването до края на живота на автора плюс допълнителен срок от петдесет години; ако ръкописите се издават посмъртно, срокът е петдесет години от датата на публикуването им. Тъй като кореспонденцията не е публикувана, авторските права принадлежат на наследниците на авторите на писмата. Както казах, ръкописите принадлежат на получателите, а авторските права — на подателите. Не е ясно какво би искал лорд Аш, но по думите на д-р Нест Кропър явно е склонил Хилдебранд Аш да му обещае и писмата, и авторските права.

— Кропър е в състояние да вбеси всекиго и е напълно безскрупулен, но изданието му е задълбочено и се опира на педантичен научен анализ, затова ми се вижда грубо да не се разреши писмата да бъдат публикувани в стандартното издание — намеси се Блекадър. — Предполагам, че ако писмата останат в Англия, на теория би било възможно да му се откаже достъп до тях, а Хилдебранд Аш на теория може да забрани да бъдат издадени от друг, което ще ни вкара в задънена улица. Разбира се, остава лорд Аш. Той може да разреши предварително британско издание, с което да се защитят авторските права, преди да се даде достъп на Кропър. Очаквате ли дълги юридически спорове със сър Джордж Бейли, господин Макинтайър?

— Като имаме предвид войнствения му характер и факта, че за момента писмата реално са в негови ръце, бих казал „да“.

— Лорд Аш е много болен.

— И аз така разбрах.

— Може ли да ви попитам какви са намеренията ви, д-р Бейли, ако се окаже, че притежавате цялата кореспонденция?

— Струва ми се преждевременно да се каже къде трябва да бъдат ръкописите, а изпитвам и някакъв суеверен страх — писмата не са и може никога да не станат мои. Ако бяха мои, ако наистина са мои, бих искала да останат в страната. Естествено, бих искала писмата на Ламот да се пазят в Женския ресурсен център — мястото не е много сигурно, но там са останалите й неща, всичко от моето семейство. От друга страна, не искам… след като ги прочетох, чувствам, че писмата не трябва да се разделят. Трябва да са на едно място. Не става дума само за това, че за да се разберат, трябва да се четат в реда, в който са написани… просто са неразривно свързани.

Тя погледна за миг към Роланд и бързо отмести очи към снимката на Аш зад гърба му, която се падаше между него и Вал.

— Ако ги продадете на Британската библиотека, има и други начини, по които могат да бъдат полезни за Ресурсния център — каза Блекадър.

— Да го посещават изследователи от цял свят, това ще е полезно за центъра — обади се Леонора.

— Много бих искал лейди Бейли да получи електрическа инвалидна количка — намеси се Роланд.

Внезапно всички погледи се приковаха в него.

— Тя беше много любезна с нас. И е болна.

Мод пламна.

— И на мен ми хрумна — отвърна тя с гневна нотка. — Ако писмата наистина са мои и продам половината или всичко на Британската библиотека, ще можем да й помогнем.

— Сър Джордж вероятно ще хвърли парите в лицето ти — каза Роланд.

— Какво искаш, да му дам ръкописите на тепсия?

— Не, просто да се намери начин…

Блекадър наблюдаваше разгарящия се скандал между двамата, от които беше започнало всичко.

— Бих искал да знам как изобщо попаднахте на кореспонденцията — прекъсна ги той.

Всички погледнаха към Мод, която погледна към Роланд.

Настъпил беше часът на истината. Часът да се раздели с обсебващото им присъствие — или може би да се прогонят духовете?

— Четях Вико в Лондонската библиотека. Екземпляра на Аш в превод на Мишле. Отвътре се разпиляха разни листове. Книжарски сметки, бележки на латински, писма, покани. Казах това на професор Блекадър, разбира се. Не му казах обаче, че намерих и две чернови, началото на писмо до някаква жена — не ставаше ясно коя, но е било след закуска с Краб Робинсън, затова порових малко и попаднах на Кристабел Ламот. Отидох да говоря с Мод, някой ми каза… естествено, Фъргюс Улф ме изпрати, изобщо не знаех, че са роднини… и тя ми показа дневника на Бланш Глоувър, след което взехме да се чудим дали в Сийл Корт няма нещо, така че излязохме на разходка, да хвърлим едно око, и срещнахме лейди Бейли, а после ни показаха стаята на Кристабел в кулата и Мод си припомни едно стихотворение за куклите, които пазят тайни, затова взе да търси в креватчето, беше си още на мястото, и ги намери — всичко беше там, писмата бяха скрити в една кухина под дюшека.

— А лейди Бейли много хареса Роланд, защото той й спаси живота, нищо, че пропусна да го каже, и го покани да ги посети отново, за да види писмата и да ги посъветва. Така че отидохме на Коледа…

— Най-напред прочетохме писмата, водихме си бележки.

— И Роланд се досети, че Ламот може да е придружила Аш на зоологическата му експедиция в Йоркшър през 1859 г.

— Заминахме и в творбите им открихме много доказателства, че може и двамата да са били там. В „Мелюзина“ се срещат йоркшърски изрази и пейзажи, един стих се повтаря и при двамата, смятаме, че и тя е била там.

— А после научихме, че в липсващата година преди самоубийството на Бланш Глоувър Ламот е била в Бретан.

— Не думай! — възкликна Леонора.

— Постъпих ужасно, Леонора — отвърна Мод. — Взех писмото, което беше получила от Ариан Льоминиер, и заминах, без да ти кажа, защото тайната не беше моя. Беше и на Аш, на Роланд, поне така го чувствахме тогава. Все едно, Ариан Льоминиер ни даде пресниман дневника на Сабин дьо Керсоз и стана ясно, че там е родила дете, но следите му се губят.

— А после дойдохте вие с професор Кропър и се прибрахме — побърза да завърши Роланд.

— След което се случи чудо и се появи Юън със завещанието…

— Познавам адвоката на сър Джордж, двамата имаме общ кон — обясни Юън, с което силно озадачи Беатрис.

— Струва ми се ясно, че „Обладана мумия“ е насочена срещу връзката на Ламот с Хела Лийс — каза Блекадър, — както и че Ламот е присъствала на прословутия сеанс, който Аш така скандално е прекъснал. Допускам, че според Аш Ламот се е опитвала да говори с мъртвото си дете, а ако детето наистина е било негово, това извънредно го е разярило.

— Аз пък случайно знам — намеси се Леонора, — защото имам добра приятелка и посестрима феминистка, която работи в сградата на колекцията „Стант“, че Кропър чете факсове с писма от Ламот до прапрабаба му — спиритичката, социалистка, феминистка и хипнотистка Присила Пен Кропър. Писмата били пълни с горчиви угризения.

— Което ни отвежда към два, не, три последни въпроса — каза Блекадър.

— Първо, какво е станало с детето, независимо дали е живо, или е умряло?

— Второ, какво се опитва да открие Кропър? Какво още знае?

— И, трето, какво стана с оригиналите от библиотеката?

Отново всички погледнаха към Роланд. Той извади портфейла си и разгъна писмата от тайното им убежище.

— Взех ги. Не знам защо. Никога не съм смятал… не съм искал да ги задържа завинаги. Не знам какво ме прихвана. Изглеждаше толкова лесно, струваше ми се, че находката си е моя, защото никой не ги беше докосвал, откакто Аш ги е прибрал в книгата, за да отбележи нещо или с друга цел. Ще трябва да ги върна. Чии са според вас?

— Ако книгата е била дарена или завещана на Лондонската библиотека, вероятно са нейни — обясни Юън. — Авторските права принадлежат на лорд Аш.

— Ако ми ги дадеш, мога да гарантирам, че ще бъдат върнати в библиотеката, без да се налага да се дават обяснения — предложи Блекадър. — Поне от твоя страна.

Роланд се изправи, прекоси стаята и му даде писмата. Личеше си, че Блекадър едва се сдържа да не ги прочете веднага, така ласкаво и собственически погали хартията, разпознавайки почерка.

— Проявил си голяма находчивост — сухо се обърна той към Роланд.

— Едното повлече другото.

— Така излиза.

— Добрият край оправя всичко — каза Юън. — Прилича на комедия от Шекспир. Кой беше момъкът, който накрая се спуска с люлка в „Както ви се харесва“?

— Хименей — усмихна се Блекадър.

— Или като разобличението в края на детективски роман. Винаги съм искал да бъда Албърт Кампиън[1]. Само че още не сме се справили със злодея. Предлагам д-р Нест да ни разкаже какво е чула.

— Дойдоха да прочетат за края в дневника, така де, не края на дневника, разбира се, а описанието на Елън за края на Аш и за мястото, където се споменава сандъчето, професор Кропър винаги много се е интересувал от него, видели са го непокътнато, когато са погребвали Елън, знаете за какво говоря. Излязох до тоалетната, точно този ден не беше останал никой друг, професор Блекадър, във вашата част нямаше жива душа, нали знаете колко е далече, чак след гардеробните и обратно, не са очаквали да се върна, и така чух професор Кропър да казва, не дословно, естествено, но имам добра словесна памет, пък и казаното ужасно ме потресе: „Може да остане в тайна няколко години, ще знаем само ние двамата, а после, след като получите наследството, ще излезе на бял свят, ще измислим как да го намерим, може вие да го откриете, и тогава ще го откупя от вас съвсем официално“. А Хилдебранд Аш попита: „От етична гледна точка си е мое, нали, каквото и да разправя викарият?“ „Така е, отвърна Кропър, но викарият може да създаде куп спънки, а и глупавите английски закони, бъркат се къде ли не, не можело да се смущават покойниците без разрешение от епископа — струва ми се, че не можем да си позволим да заложим всичко на карта.“ „Нали си е моя собственост“, повтори Хилдебранд Аш. На което професор Кропър отвърна, че е собственост на Хилдебранд и на целия свят, а той самият щял да бъде „най-дискретен пазител“. Хилдебранд каза, че ще прилича на приключение за Вси светии, а Кропър ожесточено отвърна, че всичко трябва да се изпипа много професионално, при това скоро, защото трябвало да се връща в Ню Мексико. Реших, че е най-добре да се изкашлям или нещо подобно, за да не ме видят, затова се върнах доста назад и се приближих, как да се изразя, доста по-шумно.

— Смятам, че е напълно способен да ограби гроб — сви устни Блекадър.

— Със сигурност — отвърна Леонора. — В Щатите съм чувала какви ли не слухове. От витрините на малки местни колекции току изчезне нещо, все предмети от особен интерес — иглата за вратовръзка, заложена от Едгар Алън По, бележка от Мелвил до Хоторн, такива неща. Една моя приятелка почти беше успяла да убеди потомката на приятелка на Маргарет Фулър да й продаде писмо за срещата й с английски писатели във Флоренция преди фаталното пътуване — истинско съкровище от феминистка гледна точка, когато се появи Кропър с чековата си книжка. Отказаха му и на следващия ден, не щеш ли, ръкописът беше изчезнал! Така и не се намери. Според нас е като онези митични милионери, които плащат на крадци, за да им занесат оригинала на „Мона Лиза“ и „Селяни ядат картофи“.

— Може би смята, че наистина му принадлежат, защото най-много ги обича — подхвърли Роланд.

— Доста любезен начин да се каже — отвърна Блекадър, който не спираше да върти оригиналното писмо на Аш в ръцете си. — Значи да си представим непристъпна лична стая, пълна със забележителности, които той разглежда и запотява с дъха си в нощна доба, неща, невиждани от никого?

— Такива са слуховете — отговори Леонора. — Знаете какво нещо са те. Разнасят се и избуяват. Но в случая смятам, че има известни основания. Знам със сигурност, че историята за Фулър е самата истина.

— Как ще го спрем? — попита Блекадър. — Да кажем на полицията? Да подадем оплакване в Университета „Робърт Дейл Оуен“? Да го предизвикаме в открит разговор? На последните две ще се изсмее, а първото е нелепо — нямат достатъчно хора, за да пазят гроба през следващите няколко месеца. Ако сега успеем да го отклоним, снизходително ще отстъпи и след време ще опита отново. Не можем да уредим да го депортират.

— Обадих се в хотела му и в къщата на Хилдебранд в провинцията и научих това-онова — намеси си Юън. — Престорих се на техен адвокат и казах, че спешно трябва да им предам важни сведения. Така разбрах къде са. В странноприемница „Самодивско дърво“ в Южна Англия — близо до Ходършол, но не прекалено. Струва ми се показателно.

— Трябва да предупредим Дракс, викария — предложи Блекадър. — Въпреки че няма да помогне особено, той ненавижда всички изследователи на Аш и всички туристи с поетична струна в душата.

— Може да звучи мелодраматично и в духа на господин Кампиън, но според мен трябва да го пипнем на местопрестъплението и да вземем каквото е извадил. Казвам го съвсем сериозно — не се стърпя Юън.

В стаята се разнесе доволен шепот.

— Можем да го заловим на местопрестъплението, преди да успеят да осквернят гроба — въодушеви се Беатрис.

— На теория е така — отвърна Юън. — На практика може да се наложи да спасяваме онова, което намерят, ако изобщо излезе нещо.

— Значи смятате, че според него в сандъчето се крие краят на историята? — попита Вал. — Не виждам защо. Вътре може да има какво ли не. Или нищо.

— Това го знаем. И той го знае. Но след намирането на писмата всички изглеждаме донякъде глупаво, макар и по различен начин, заради обобщенията, които сме правили за живота им въз основа на сведенията, с които разполагахме. Няма произведение на Аш, писано след 1859 г., което да не е белязано от случилото се. Трябва да преосмислим всичко — идеален пример са причините за силната му неприязън към спиритизма.

— Винаги сочим Ламот като поетеса феминистка и лесбийка — допълни Леонора. — Каквато си остава, но явно не е била само това.

— „Мелюзина“ изглежда много различно, ако пейзажите в началото се разглеждат поне отчасти под влиянието на Йоркшър — каза Мод. — Трябва да приемем, че нито едно споменаване на ясен или пепел не е случайно.

— Как все пак ще осуетим плановете на крадците на трупове? — попита Юън. — Не беше ли това основната цел на днешната ни среща?

— Предполагам, че мога да се обърна към лорд Аш — колебливо провлачи Блекадър.

— Имам по-добра идея. Предлагам да оставим съгледвачи и да го наблюдаваме.

— Как?

— Ако д-р Нест е права, ще започнат да копаят съвсем скоро. Ако двама от нас, които професорът изобщо не познава, се настанят в същата странноприемница, ще могат да предупредят останалите или да му се противопоставят сами, ако се наложи. Ще го проследим до църквата, ще спрем колата му с някоя авторитетна юридическа бумага — ще импровизираме на място. Двамата с Вал можем да отидем. Тъкмо имам малко отпуска. А ако не бъркам, вие, професор Блекадър, имате заповед, с която се забранява износът на книжа на Аш, докато Консултативният съвет за културното наследство не вземе решение как да се постъпи.

— Да можеше да го спрем, преди да наруши покоя им — въздъхна Беатрис.

— Питам се какво има или е имало в сандъчето — каза Блекадър.

— И за кого е оставено там — обади се Мод.

— Подмамва ви и ви обърква — отвърна Беатрис. — Иска да знаете и да не знаете. Погрижила се е да каже черно на бяло, че сандъчето е там. И го е погребала.

 

 

Първи си тръгнаха Вал и Юън, хванати за ръце. Роланд погледна към Мод, която тутакси бе отвлечена в бурен разговор с Леонора и потъна в низ демонстративно опрощаващи прегръдки. В крайна сметка си тръгна с Блекадър. Двамата вървяха по тротоара.

— Постъпих много лошо. Съжалявам.

— Струва ми се разбираемо.

— Чувствах се обладан. Трябваше да разбера.

— Чу ли за назначенията, които ти предлагат?

— Не знам какво да правя.

— Имаш най-много седмица. Говорих с всички, без да пестя похвали.

— Много мило от ваша страна.

— Работиш добре. Хареса ми онази статия — „Ред по ред“. Много задълбочено изследване. Успях да осигуря пълна изследователска стипендия за научен труд върху Аш. Ако проявяваш интерес, разбира се. Бонус, май така се казва, от онова интервю по телевизията. Филантропска шотландска фондация. Движи я някакъв адвокат, който е луд по Аш.

— Не мога да реша какво да правя. Дори не съм сигурен, че ми се остава в лоното на академичния живот.

— Както казах, имаш около седмица. Мини някой път, ако искаш да обсъдим плюсовете и минусите.

— Благодаря. Ще помисля малко и ще се отбия да ви видя.

Бележки

[1] Герой от детективските романи и разкази на английската писателка Марджъри Алингам — бел.ред.