Антония Сюзън Байът
Обладаване (24)

23

Изригването — или изтръгването — ги връхлетя в Залива на покойниците. Денят беше хубав и Бретан се усмихваше. Стояха сред дюните на пясъка и гледаха широките вълни, които безмълвно пълзяха от Атлантическия океан. Сиво-зеленото море им махаше с кехлибарено песъчливи проблясъци. Въздухът беше топъл като мляко и миришеше на сол, на топъл пясък и на далечни стипчиви листа, папрат, бор или хвойна.

— Дали пак щеше да е толкова вълшебно или зловещо, ако го бяха кръстили по друг начин? — попита Мод. — Изглежда толкова меко и слънчево.

— Ако си моряк и познаваш подводните течения, може да ти се стори опасно.

— В „Зеления пътеводител“ пише, че името е било изопачено и от boe an aon (Залива на потока) е станало boe an anaon (Залива на скръбните души). Пише също, че ако се вярва на местната традиция, град Ис е бил в онези блата край устието на реката. Покойниците са отминали, преминали, заминали, минали. Имената трупат значения. И ние дойдохме заради името.

Роланд докосна ръката й и тя здраво стисна неговата.

* * *

Бяха се скрили на завет между дюните. Някъде зад пясъка долетя висок презокеански глас, плътен и странен:

— А това там трябва да е остров Сен, право пред нас, цял живот мечтая да го видя — обител на деветте страховити девици, наричани Сени или Сении по името на острова, каква фантастично разобличаваща и полисемантична дума, „сен“, загатваща божествената природа на женското тяло, защото французите наричат така и женската гръд, и утробата, женските полови органи; оттам е започнала да означава и рибарска мрежа, която улавя и задържа рибата, както и издуто платно, което улавя и задържа вятъра… тези жени са били повелителки на бурите и като сирени са примамвали моряците в мрежите си, вдигнали са надгробен храм за мъртвите друиди — предполагам, че е бил долмен, още една женска форма, а строежът му е бил съпроводен с всевъзможни табута, не е трябвало да се докосва земята, не са оставяли камък да падне от страх, че слънцето или земята ще омърсят камъка или той ще ги омърси; така е и със зелениката, и тя може да се събира само ако не се докосва земята. Често се смята, че Дахуд, кралицата на Ис, е била дъщеря на една от тези магьосници, а след като станала кралица на потъналия град, се превърнала в Мария Моргана, сирена или русалка, която подмамвала мъжете към смъртта им… виждат в това остатък от матриархата, също като Сените на плаващия им остров. Чели ли сте „Потъналият град“ на Кристабел?

— Не — отвърна мъжки глас. — Пропуск, който трябва да поправя.

 

 

— Леонора — прошепна Мод.

— И Блекадър — добави Роланд.

 

 

Двамата напредваха към морето. Леонора беше с пусната коса и когато излязоха от заслона на дюните, тъмните й къдрици се размърдаха като змийчета от лекия морски бриз. Носеше гръцка лятна рокля от изключително фин памучен плат, набран във ветрило от тънки алени плисета със сребърни луни и пристегнат с широка сребърна лента над просторната й гръд; не английското слънце беше опалило така голите й смуглозлатисти рамене. Беше боса, а ноктите на едрите й добре оформени крака бяха лакирани през един в сребърно и алено. Наближиха брега и вятърът подхвана плисетата. Тя вдигна ръце и гривните й мелодично звъннаха. Блекадър вървеше зад нея с тежки обувки, дебело тъмно яке и смачкан тъмен панталон.

— Някъде отвъд е Нантъкет… и меката зелена гръд на Новия свят.

— Фицджералд едва ли е имал предвид друидски жрици.

— Въпреки това е изобразил Земния рай като жена.

— Само за да се разочарова от нея.

— Естествено.

— Явно са се събрали и са се досетили, че сме тук — каза Мод.

— Сигурно са говорили с Ариан, щом са стигнали чак дотук — каза Роланд.

— Значи са прочели дневника. Ако е решила да намери Ариан, Леонора лесно е можела да го направи. Предполагам, че Блекадър знае френски.

— Сигурно са побеснели от яд. Сигурно мислят, че искаме да ги измамим, да ги преварим.

— Да излезем ли да ги погледнем в очите? Или да чакаме те да ни намерят?

— Ти как мислиш?

Мод протегна ръце и той ги притисна в дланите си.

— Мисля, че трябва да ги погледнем в очите, но не можем. Мисля, че трябва бързо да се махаме от тук.

— Къде?

— Вероятно трябва да се върнем.

— Без да сме се разомагьосали?

— Нима сега сме омагьосани? Все някога трябва отново да започнем да мислим.

— Само да не е веднага — побърза да я прекъсне той.

— Не, не веднага.

* * *

Мълчаливо се прибраха с колата в хотела. На паркинга ги пресрещна голям черен мерцедес. Докато се разминаваха, Мод не можа да разбере през тъмните стъкла дали Кропър я е видял зад волана. Мерцедесът обаче не забави ход и изчезна в посоката, от която бяха дошли.

— Някакъв американец пита за вас — усмихна се собственичката на хотела. — Каза, че ще се върне за вечеря.

— Не сме направили нищо лошо — възкликна Роланд на английски.

— Никой не твърди обратното. Той просто иска да купи онова, което знаем, и да разбере дали не сме научили нещо повече. Иска писмата. Иска да притежава цялата история.

— Не виждам как можем да го спрем.

— Но не сме длъжни да му помагаме. Особено ако веднага си тръгнем. Как мислиш, дали е успял да се срещне с Ариан?

— Може да върви по стъпките на Леонора. И Блекадър.

— Те ще могат да му се опрат. Ще могат да разберат как свършва историята. Чувствам, че краят е много лош, в момента даже чувствам, че не искам да знам какво е станало. Може би по-късно, по-нататък.

— Значи можем да се прибираме. Да си стегнем багажа и да се прибираме.

— Налага се.

* * *

Бяха прекарали в Бретан три седмици. Бяха предприели главоломното бягство с мисълта, че благоприлично ще оползотворят откраднатото време в университетската библиотека в Нант. Вместо това благодарение на затворената библиотека и отсъствието на Ариан Льоминиер за втори път това лято се бяха оказали заедно на почивка. Живееха в отделни стаи със задължителните бели легла, но в безделието им несъмнено имаше нещо съпружеско, някакъв полъх на меден месец. Това дълбоко ги объркваше и ги изпълваше с двойствени чувства. Някой като Фъргюс Улф щеше да знае как да се възползва от създалото се положение, и щеше да го приеме за нещо естествено, даже задължително. Мод никога повече нямаше доброволно да последва Фъргюс. За сметка на това на драго сърце беше заминала с Роланд. Двамата бяха избягали заедно и болезнено осъзнаваха обичайното значение на подобна постъпка. Спокойно говореха за себе си в множествено число, сякаш пародираха старинен брачен договор. „Да отскочим ли до Понт Авен?“, кротко питаше единият и другият отговаряше: „Може да се опитаме да видим оригинала на разпятието в «Жълтия Христос» на Гоген“. Не обсъждаха местоимението, макар че и двамата мислеха за това.

Някъде в заключените писма Аш говореше за съдбовния сюжет, който сякаш държи или тласка отдавна мъртвите любовници. Роланд си мислеше, отчасти с педантично постмодернистко удоволствие и отчасти с неподправен суеверен страх, че двамата с Мод ги тласка съдбовен сюжет, който най-малкото на теория може да не е собствената им съдба, а сюжетът на онези, другите. Вероятно такъв суеверен страх се крие във всяка самонаблюдаваща се, самоосъзната интровертна постмодерна игра на огледала или сюжетна брънка, която признава, че е станала неуправляема, че разклоненията се множат уж безразборно — или иначе казано, с еднаква достоверност, — уж в отговор на някакъв железен организиращ принцип, неподвластен на съзнателно намерение, което, разбира се, като всяко истинско постмодерно намерение изисква присъствието на нещо непредвидено, поливалентно или „свободно“, което въпреки това структурира, контролира, тласка към някакъв — какъв? — завършек. Закономерността и завършекът са дълбинни човешки желания, които напоследък не са на мода, но въпреки това неизменно плашат и пленително привличат. „Влюбването“ е толкова характерен пример, то разчепква произволното кълбо, в което се преплитат привидностите на света и историята на отделния влюбен, и го вчесва в закономерен сюжет. Тревожеше го мисълта, че обратното също може да е вярно. Бяха попаднали в сюжет и можеше да им се стори, че подходящата линия на поведение е да си представят, че е именно такъв сюжет. Което означаваше да компрометират почтеното начало, от което бяха тръгнали.

Затова почти без изключение обсъждаха проблемите на другите двама, които отдавна лежаха в гроба.

Бяха си поръчали палачинки от елда в Понт Авен, пиеха ябълково вино от студени глинени стомни и предъвкваха трудните въпроси.

Какво беше станало с детето?

Как или защо, в какво състояние на знание или неведение е била изоставена Бланш? Как се бяха разделили Аш и Ламот? Знаел ли е Аш, че може да е имал дете?

Писмото, с което връщаше писмата на Кристабел, нямаше дата. Кога е било изпратено? Общували ли са отново? Дълга ли е била връзката им, или веднага са я прекъснали?

Когато прочете стиховете от Ариан, Мод потъна в мълчание и печал. Според нея второто стихотворение означаваше, че детето е било мъртвородено, а „разлятото мляко“ бе доказателство за ужасната вина на Кристабел за съдбата на детето, каквато и да е била тя.

— От кърмата боли — каза тя. — Кърмачката я болят гърдите, ако не може да кърми.

Тя също говореше за пародирането на сюжети при Кристабел.

— По това време тя пише много за Гьотевия „Фауст“. Тогава убийството на невинни новородени е често срещан мотив в европейската литература. Гретхен, Хети Сорел, Марта от „Глогът“ на Уърдзуърт. Отчаяни жени с мъртви рожби.

— Не знаем със сигурност, че детето е умряло.

— Непрекъснато се питам защо е избягала, ако не му е било писано да умре? Отишла е там, за да намери убежище. Защо не е останала в дома, където е била на сигурно място?

— Не е искала никой да знае какво се е случило.

— Съществува древно табу, забрана да се вижда раждане. В ранните варианти на мита за Мелюзина мъжът й не я вижда да се къпе, а да ражда.

— Повтарящи се мотиви. За кой ли път.

Обсъждаха и бъдещето на проекта, тоест на научната си работа, без да знаят накъде да продължат. Очевидната стъпка беше да се върнат в Нант, което им осигури оправдание за още малко безделие. Тъй като не знаеше за „Целомъдрена виделина“, Мод каза, че в началото на 60-те години Кристабел е живяла при приятели в Лондон. Роланд си припомни мимолетно споменаване на нос Ра при Аш, който го беше описал „прескръбен до смърт“, tristis usque ad mortem, но това не беше гаранция, че е идвал тук.

Освен за бъдещето на проекта Роланд се тревожеше и за собственото си бъдеще. Ако си позволеше да се замисли, щеше да изпадне в паника, но дните, които минаваха в някакъв унес, седефената светлина, която се редуваше с нажежено синьо, и още нещо, не съвсем ясно, му помагаха да не мисли. Положението не изглеждаше розово. На практика беше зарязал Блекадър, без да се обади. По същия начин беше постъпил с Вал и сега си даваше сметка, че тя не прощава лесно и е също толкова зависима — трябваше да се върне при нея и да понесе гнева й, а после как щеше да си тръгне, къде щеше да отиде, как щеше да живее?

* * *

Въпреки това отношенията помежду им се бяха променили. Бяха деца на такова време и такава култура, която се отнасяше с недоверие към любовта, влюбването, романтичната любов, романтиката изобщо, и въпреки това, сякаш за да си отмъсти, не спираше да бълва сексуален език, словесна сексуалност, анализ, дисекция, деконструктивизъм, оголване. Теоретично бяха добре подковани, защото знаеха за фалокрацията и завистта към пениса, за пунктуацията, пункцията и проникването, полиморфната и полисемантичната перверзия, за оралността, за добрите и лошите гърди, за подуването на клитора, за преследването на мехурчета, за флуидите, твърдите тела и метафорите за тях, за системите на желание и щета, за инфантилната лакомия, потискането и трансгресията, за иконографията на шийката на матката и образността на разширяващото се и свиващо се Тяло — желано, нападано, поглъщано, всяващо страх.

Не говореха. Докосваха се, без да го споменават и без да предприемат следваща стъпка. Длан върху длан, облечено рамо, прислонено към друго рамо. Глезен върху глезен на плажа, където никой не отместваше крак.

Една вечер заспаха заедно на леглото на Мод, където си поделиха чаша „Калвадос“. Той се сви на топка зад гърба й, черна запетайка до елегантната й бяла фраза.

Не говориха за това, но мълчаливо се споразумяха за друга такава нощ. И за двамата беше важно докосването да не прерасне в нещо по-бурно, в умишлена прегръдка. Усещаха, че тържественият покой на този непризнат допир по някакъв начин им връща усещането за собствения им живот в собствената им кожа. Езикът, или поне езикът, който владееха, щеше да го унищожи. Когато морската мъгла внезапно ги увиваше в непрогледен млечнобял пашкул, двамата по цял ден лениво се излежаваха на бялото легло зад плътните бели дантелени завеси, без да помръдват и без да проронват нито дума.

Никой не беше сигурен какво и доколко означава това за другия.

Никой не смееше да попита.

 

 

 

На теория Роланд беше свикнал да се възприема като пресечна точка на множество хлабаво свързани системи. Бяха го научили да възприема своята представа за себе си като илюзия, която трябва да се замести с разхвърляна машинария и с електрическа мрежа от послания, излъчвани от различни желания, идеологически убеждения и реакции, словоформи, хормони и феромони. Като цяло това му допадаше. Не изпитваше никакво желание да се бори за мъчително и романтично себеутвърждаване. Не изпитваше и желание да разбере коя всъщност е Мод. Ала през голяма част от времето се питаше до какво би могло да доведе безмълвното им удоволствие от това да бъдат заедно — до всичко или нищо, дали щеше да отмине също толкова спонтанно, както се беше зародило, или щеше да се промени, можеше ли да се промени?

Мислеше за принцесата и стъкленото й възвишение, за леко пренебрежителния поглед на Мод при първата им среща. В истинския свят — тоест в света на обществото, тъй като не бива да отдаваме предпочитание на един свят пред друг, — в този свят, в който и двамата трябваше да се върнат след белите нощи и слънчевите дни, помежду им почти не съществуваха допирни точки. Мод беше красавица, която той нямаше право да притежава. Тя имаше сигурна работа, беше си спечелила международно признание. Освен това в някаква тъмна и остаряла английска класова система, в която той не вярваше, но която смътно продължаваше да работи и да го спъва, Мод беше жена от богатата провинция, а той беше човек от долните слоеве на градската средна класа, посрещан в някои среди по-радушно, а в други — по-враждебно от Мод, но почти навсякъде двамата бяха несъвместими.

Всичко това беше сюжет за романс. Той живееше в романс, едновременно вулгарен и изтънчен; тъкмо романсът беше една от системите, на които беше подвластен, тъй като за добро или зло — и рано или късно — почти всеки обитател на западния свят е подвластен на романсовите очаквания.

Подозираше, че романсът трябва да отстъпи пред социалния реализъм дори ако естетическият темперамент на времето се бунтуваше срещу това.

Така или иначе, Леонора, Блекадър и Кропър вече бяха тук и това променяше хубавата романсова форма на мисията в преследване и надбягване, две не по-малко легитимни форми.

 

 

При престоя си тук се беше пристрастил към белезникавите „плаващи острови“ — студен и не особено сладък десерт, бял остров от бити белтъци върху млечножълто море от ванилов крем с едва доловима, почти неразличима сладка нотка. Когато набързо прибраха багажа си и колата зави към Ламанша, той се замисли колко ще съжалява за това — и как вкусът постепенно ще избледнее и ще се смали в спомените му.

* * *

Блекадър забеляза мерцедеса, когато двамата с Леонора се прибраха за вечеря в хотела. Чувстваше се изцеден. Ариан наистина им беше дала пресниман екземпляр от дневника на Сабин и той доста успешно се беше опитал да й го преведе. Първоначално го повлякоха самата сила на присъствието й и настойчивите й увещания, че Роланд и Мод са се изнизали под носа им, за да им откраднат научните лаври. След като се сдобиха с дневника, той предложи да се приберат и да поръчат добър превод, за да могат да продължат проучванията си. Леонора беше затрупала Ариан с въпроси за Роланд и Мод и се притесняваше, че двамата „са наумили нещо“, затова хукна да ги търси из Финистер. Ако времето беше лошо, Блекадър вероятно щеше да настои да се върне в бърлогата си при любимите си оръдия на труда — тракащата пишеща машина и телефона. Ала навън грееше изкусително слънце и след няколко особено вкусни блюда накрая заяви, че щом така и така е тук, ще я придружи до околностите на Кернеме.

Леонора се перчеше и караше със замах, но за удобство и дума не можеше да става. Блекадър се свиваше на седалката до нея и се чудеше как се бе оставил да го уговори. Парфюмът й изпълваше взетото под наем рено. Усещаше мускус, сандалово дърво и някакъв остър аромат, който пробуждаше в него противоречиви чувства. Можеше да се закълне, че се задушава. Ала някъде отдолу напираше нещо друго, негласно обещание за нещо тъмно, плътно, плътско. На няколко пъти погледът му се плъзна по пищните й разголени рамене и пристегнатия бюст. Отблизо цялата й смуглозлатиста кожа беше изпъстрена с тънки бръчици — не от старост, а от мекота, загрубяла от слънцето. Струваше му се трогателно.

— Изобщо не разбирам Мод — казваше Леонора. — Не мога да проумея защо се изнесе, без да ми каже нито дума, писмото в крайна сметка е мое, ако ще си говорим за собственост, макар че според мен между приятели не бива — двете наистина бяхме приятелки, обединявали сме идеите си, писали сме заедно доклади, такива неща. Може би вашият Роланд Мичъл е някой властен мъжкар. Просто не се връзва.

— Не мисля. Изобщо не е напорист. Това е най-големият му недостатък.

— Значи са влюбени.

— Това не обяснява случката с Ариан Льоминиер.

— Определено. Какъв поврат! Била е не само лесбийка, а и паднала жена, и неомъжена майка. Всички архетипи накуп. Предполагам, че това е хотелът, където са отседнали. Може вече да са се прибрали.

Леонора зави към паркинга, но мерцедесът беше препречил пътя й, сякаш неумело се опитваше да излезе на заден през портала.

— Я се разкарай — озъби се Леонора. — Задник такъв!

— Боже, това е Кропър! — възкликна Блекадър.

— Пак ще трябва да се разкара. Заприщил е портала — повелително каза Леонора и енергично натисна клаксона.

Мерцедесът се клатушкаше напред-назад с поредица от прецизно изчислени движения, целящи да го вмъкнат в тесния процеп на паркинга, където щеше да се побере на косъм. Леонора свали прозореца и извика:

— Ей, копеле, няма да те чакам цяла вечер. Ще мина за нула време. Само не мърдай, става ли?

Мерцедесът отново залитна напред и се отдръпна.

Леонора се приближи към портала.

Мерцедесът отново го препречи.

— За Бога, освободи пътя, идиот такъв! — изрева Леонора.

Мерцедесът даде на заден под още по-остър ъгъл.

Леонора натисна педала. Металният трясък отекна чак в гръбнака на Блекадър. Леонора отново изпсува и даде на заден. Чуха и усетиха раздиращия се метал. Броните се бяха закачили и бяха заклещили двете коли като бикове със сплескани рога. Леонора продължаваше на заден.

— Стига, спри! — прекъсна я Блекадър.

Сърдитото мъркане на мерцедеса внезапно секна. Тъмното стъкло се спусна и от вътре се подаде главата на Кропър:

— Arrêtez s’il vous plaît. Nous nous abîmons. Veuillez croire que je n’ai jamais rencontré de pires façons sur les routes françaises. Une telle manque de politesse…^[1]

Леонора рязко отвори вратата и изстреля навън голия си крак.

— Можем да си говорим на чист американски, арогантна свиня такава. Помня те още от Линкън. Замалко да ме убиеш.

— Здрасти, Морт! — обади се Блекадър.

— А, Джеймс! Ударихте ми колата.

— Аз я ударих — възрази Леонора. — Заради отвратителните ти обноски и защото не даваш мигачи.

— Запознай се с професор Стърн, Мортимър — представи я Блекадър. — От Талахаси. Редакторката на Кристабел Ламот.

— Сигурно търсите Бейли и Мичъл.

— Естествено.

— Заминали са преди три часа. Никой не знае какво са правили тук, нито къде са отишли.

— Ако се подпреш на бронята, Мортимър, а аз седна на нашата, може да успеем да ги освободим с малко бутане и дърпане.

— Уви, колата няма да бъде същата.

— Тук ли сте отседнали? — попита Леонора. — Може да вземем по едно питие и да поговорим. Не знам какво покрива застраховката.

* * *

Вечерята не беше приятна. Блекадър никога не беше виждал Кропър толкова посърнал — заради щетите по колата, заради бягството на Роланд и Мод или заради присъствието на Леонора. Кропър поръча обилна вечеря — започна с огромно блюдо с морски дарове, същинска планина от черупки, мустачки и каменисти раковини в пръстен от водорасли върху метален пиедестал, след което мина на огромен сварен морски паяк — вряло, яростно алено същество с коричка, осеяна с брадавици и бронирани възвишения, протегнало безбройните си пипала. Въоръжиха го с цял арсенал от инструменти за морското му пиршество, достоен за средновековна килия за изтезания — пинсети, клещи, шила, шишове и тирбушони.

Блекадър пестеливо поръча треска. Леонора избра омар и започна да разказва за Кернеме:

— Тъжна работа, останали са само основите и зидът на овощната градина. Менхирът си е на мястото, но от къщата почти нищо не е останало. Знаете ли какво е станало с Ламот, след като е била тук, професор Кропър?

— Не. В Америка имам някои писма, които описват местонахождението й през 1861 г. Нямам никакви сведения за времето, което ви интересува, в края на 1860 г. Но ще разбера.

Той с лекота трошеше щипци и ловко въртеше змиевидната кука. Купчината останки в чинията му бе по-висока от планината, която му бяха поднесли. Беше изтръгнал всяка сочна бяла мръвка.

— Смятам да прибера писмата, ако мога — каза Кропър. — И да разбера всичко останало.

— Какво имате предвид?

— Какво е станало с детето. Какво са скрили от нас. Смятам да разбера.

— Може да са го отнесли в гроба — каза Блекадър и вдигна чаша към ожесточеното меланхолично лице отсреща. — Където ще остане скрито завинаги. Ще позволите ли да вдигна тост? За Рандолф Хенри Аш и Кристабел Ламот. Дано почиват в мир.

Кропър също вдигна чаша:

— Ще пия с вас. Но въпреки това ще разбера.

* * *

На стълбите се разделиха. Кропър се поклони и се оттегли. Леонора хвана Блекадър за ръкава.

— Страх ме хваща, като го гледам. Толкова се е навил, приема го много лично. Сякаш са го направили, за да го измамят.

— Нищо чудно. А и не са само те. Шекспир го е предвидил, когато е написал прочутото проклятие^[2].

— Радвам се, че одрасках голямата му катафалка. Искате ли да се качите с мен? Чувствам се толкова тъжна, можем да се утешим. Слънцето и морето ме размекват.

— Много мило, но ще се въздържа. Трогнат съм, благодаря ви и се радвам, че ме доведохте на това пътешествие, макар че сигурно ще съжалявам до края на живота си… но по-добре да спрем дотук. Не съм… — понечи да каже „във форма“, „от вашия калибър“ или просто „достатъчно силен“, но смътно усещаше, че всичко това щеше да прозвучи като обида.

— Няма страшно. Грехота е да се усложняват отлични работни взаимоотношения, нали?

Тя мощно го целуна за лека нощ и пое към стаята си.

* * *

На следващия ден пътуваха безметежно по малък страничен път — бяха решили да се отбият до параклиса с дървения Христос на Гоген, когато ги застигна страховит необичаен рев. Звучеше като кашлица, накъсана от равномерен и ритмичен грохот, след който се разнасяше стържещ вой. Приличаше на агонизиращо животно или скрибуцаща каруца с изкривено колело. Оказа се мерцедесът — със смазан калник и очевидно повреден ремък; на следващото кръстовище ги задмина. Шофьорът бе невидим, но раните на колата му болезнено биеха на очи.

— Ужас! — въздъхна Леонора. — Направо е зловещо.

— Кропър е Анку — усмихна се Блекадър, осенен от ненадейно остроумие.

— Наистина — съгласи се Леонора. — Отдавна трябваше да се досетим.

— С тази скорост едва ли ще догони Бейли и Мичъл.

— Това важи и за нас.

— Всъщност, питам се, защо ни е изобщо да ги настигаме? Можем да си направим пикник.

— Чудесно. Така и ще направим.