Антония Сюзън Байът
Обладаване (15)

14

Жените се менели: да, но ти си

в менливостта си вечно постоянна,

подобно струя на река, една

от извора до сетната прегръдка,

в която пада — вечно подновявана,

вечно подвижна, капчици безброй;

а ти — любима за това — си силата,

която, движейки се, пази формата. АИ

Р. Х. Аш

Аск към Ембла, книга XIII

Мила моя Елън,

Днес разнообразих режима от дисекции и наблюдения през увеличителното стъкло с дълга разходка от вада на вада или от водопад на водопад — в долината на Готланд или Годланд — не те ли изпълва с възхищение как тук ставаме свидетели на самото съзидание на езика в тези двойни и еднакво възприети имена за едно и също нещо? Тези наименования са дадени от викингите — датчаните са се заселили по тези краища и са приели християнството, а по-дивите норвежки езичници са се опитали да нахлуят от Ирландия и от север, преди да претърпят поражението при Брунанбур. За 250 години стопанисване и сражения те са оставили малко следи — само отделни думи и имена, които, както отбелязва Уърдзуърт, изчезват и западат.

Как всяко нещо кривва в някой случай

от пътя си предначертан и като сън минава,

и как се разпростира нов език от бряг до бряг;

и само някой може би меланхоличен ручей

или навъсен хълм със старо име си остава,

а вярата, законът, хората потъват в мрак! АИ

Река Черни Еск се ражда от сливането на две по-малки реки или вади — Елър и Уилдейл, а мястото, където те се срещат, се нарича Вадин трап; по самото им течение се нижат множество прекрасни водопади — Томазина вада, Коритото, Водениците, Нелина коса и Малянино гърло, особено впечатляващ 30-метров водопад, който се излива в гористата клисура. Играта на светлина и сянка в променливата зеленина на тръпнещия листак, в дълбоките вирове и гонещите се облаци, които редуваха ту мрак, ту светлина и отново мрак, бе особено изящна. Изкачих се до мочурищата край Глейсдейл и Уилдейл, откъдето извират двете по-малки реки — бликащи ручеи сред пирена и пясъчника. Контрастът между прохладния златист свят на долчинките с техните сенчести пещери и вирове, чиято тишина поглъща прииждащите бързеи на водната стихия, и откритата мрачна шир, в която, докъдето поглед стига, нищо не помръдва и не се чува нито звук освен внезапния сипкав вопъл или цвъртенето на някоя птица… този контраст е толкова пълен и в същото време толкова естествен, а водата тъй леко преминава от единия свят в другия, че човек се изкушава от мисълта, че тъкмо тук, в суровия север, е бил ако не Раят, то поне първозданната земя с нейните скали, камъни, дървета, въздух и вода, на вид тъй здрави и неизменни и същевременно подвижни, пластични и мимолетни в надпреварата между светлината и спускащото се наметало на сянката, което скрива и разкрива, озарява и размива очертанията им. Тук, мила Елън, а не в злачните южни долини човек усеща близостта на най-далечните ни прадеди, чиято кръв и кости и до днес живеят в нашата кръв и кости — брити и датчани, норвежци и римляни, а също други, безкрайно по-далечни същества, бродили тук, когато земята още е била гореща… По време на проучванията си в пещерата в Къркдейл през 1821 г. д-р Бъкланд открива бърлога на хиени, където намира кости от тигър, мечка, вълк, по всяка вероятност лъв и други месоядни, слон, носорог, кон, вол, три вида сърни и множество гризачи и птици, изядени от хиените.

Не мога да ти опиша тукашния въздух. Не може да се мери с никой друг. Езикът ни не е настроен да разграничава различия във въздуха, без да изпадне в безсмислени излияния или неточни метафори, затова няма да го сравнявам с вино или кристал, макар че ми хрумнаха и двете. Дишал съм въздуха на Монблан, мразовит, лек, чист въздух от далечните глетчери и чистите им снегове с дъх на смолист бор и сеното на планински ливади. Безплътен въздух, както е казал Шекспир^[1], въздухът на чезнещи и изтънчени присъствия, недоловими за сетивата ни. Йоркшърският въздух, въздухът на тукашните мочурища, не е скован в този изцъклен мраз — той е жив и кипи от движение като водата, с която си проправя път през пустошта. Той се вижда, той тече в реките и очертава плешивите плещи на камъните, избива във въздушни фонтани и трепти над палещата пустош. А тръпчивият му незабравим аромат, на ръмящ чист дъжд и призрачния дим на древен огън, на студена и бистра изворна вода, на нещо неповторимо изящно и възвишено… уви, не мога да опиша тукашния въздух. Убеден съм, че от него съзнанието на човек се разширява и той придобива нови сетива, за които не е и подозирал, преди да стъпи по тези високи била…

На следващия ден разходката на Роланд и Мод до водопадите се оказа по-приятна. Тръгнаха пеша от Готланд и видяха нишките и накъсаните стъклени ветрила на Малянино гърло; промъкваха се по речните пътеки над шуртящата вода с цвят на торф, прекосяваха мочурливата пустош и отново се спускаха към речните корита. Откриха вълшебни зелени островчета между скалите, подравнени от неспирното внимание на пощипващите ги овце и заобиколени от побити камъни сред загадъчните петнисти туфи на пурпурния напръстник. Покрай главите им жужаха необичайни прозрачни насекоми, в плитчините газеха гмурци, а на едно блатисто място смутиха десетки сияйни жаби, все още пеленачета, които заскачаха под краката им сред дъжд от водни пръски. Хапнаха на една ливада до Нелина коса и обсъдиха положението. Роланд, който четеше „Мелюзина“, преди да заспи, вече беше убеден, че Кристабел е била в Йоркшър.

— Тук трябва да е. Къде иначе? Пълно е с местни думи — оврази, ждрела и репей. Дори въздухът е тукашен, като в писмото му. В „Мелюзина“ въздухът е като жребчета в пролетни ливади. Това е йоркшърски израз.

— Дори да е така, никой не го е забелязал, защото не са го търсили. Винаги се е смятало, че в пейзажите си Кристабел описва Бретан — твърди се, че е Поату и че е била силно повлияна от местния колорит на романтизма — сестрите Бронте, Уолтър Скот, Уърдзуърт. Или че са символически.

— А вие как мислите? Била ли е тук?

— Да, определено. Но нямам убедително доказателство. Стопанът. Йоркшърският диалект. Може би семейната ми брошка. Само не мога да разбера писмата, писмата до жена му. Чудя се…

— Може наистина да е обичал жена си. Нали казва „когато се върна“. Знаел е, че ще се върне. Всички знаем какво е станало. Ако Кристабел е била тук, не е било, за да избягат заедно.

— Бих искала да знам за какво е било.

— Само те знаят. Било е нещо лично. Но имам чувството, че „Мелюзина“ много прилича на някои от поемите на Аш. Иначе поезията й е коренно различна. За моето ухо обаче „Мелюзина“ често звучи така, сякаш той я е написал. Не като сюжет, а като стил.

— Не ми допада тази мисъл. Но разбирам какво имате предвид.

* * *

Днес водопадът се нарича Томасън и до него се стига по стръмна пътека от селцето Бекхол, сгушено в хълмистите дипли на мочурището. Тръгнаха от там, вместо да се спуснат през мочурището, за да излязат на езерото под водопада. Времето беше ведро и кипеше от живот; в синевата над каменните зидове и гората плуваха огромни бели облаци. На повърхността на един зид Роланд откри ширит от сияйни свилени тампони, които се оказаха входове към леговищата и тунелите на паяци, а когато докосна със сламка и най-малката нишка от строежа им, всички се втурнаха навън, свирепо размърдали грабливи крака и челюсти. Когато наближиха водопада, пътеката стана съвсем стръмна и се наложи да се опират по каменните блокове. Реката минаваше през естествено вдлъбната скална окръжност с ниски прагове, от които всевъзможни фиданки се бореха за глътка живот; тъмната вода миришеше на студ, на мъх и бурен. След като дълго се взира в зеленикаво-златисто-белия бързей на водопада, Роланд отмести очи към ръба на кипналия клокочещ вир. В същия миг слънцето се показа и освети водата, а той видя едновременно огледално бляскавата й повърхност и безброй живи и мъртви листа и растения, които се носеха отдолу, сякаш уловени в мрежа от плътни брънки пъстра светлина. Осъзна, че наблюдава интересно природно явление. От пещерата и от каменните блокове на входа й сякаш струяха бели пламъци. Когато отразените от водата лъчи докосваха неравния камък, хоризонтална или вертикална пукнатина, от там се изливаше трептящо ярко сияние, белота вместо сянка, което изпридаше илюзорно скеле от несъществуващ огън, паяжина от безплътни нишки. Остана втренчен, приклекнал на камъка, докато изгуби всякакво чувство за време и пространство, всякаква представа къде се намира, а призрачните пламъци му се сториха средоточието на някакво съзнание. Мод прекъсна съзерцателния му унес:

— Какво ви е погълнало така? — попита и седна до него.

— Светлината. Огънят. Вижте играта на светлината. Целият свод на пещерата е в пламъци.

— Кристабел също го е виждала, сигурна съм. Чуйте как започва „Мелюзина“:

Три елемента сляха се в четвъртия.

През въздуха нашариха лъчите,

(връз никнещи фиданки из оскъдните

парчета торф в надвисналите процепи)

мозайка по искрящата вода.

Там, дето тя се плискаше, надиплена

подобно змийски люспи, светлината

се вливаше под нея с течен блясък

на брънчици от ризница; но горе

водата и лъчите заедно пускаха

по сивите стени на пещерата,

по влажния й свод скокливи пламъци,

пълзящи кули, огнени езици,

облизващи гранитния корниз,

изкусно трепкащи по всяка цепка,

от всеки ръб пречупени; и нижеха

на мястото на сенките влакна,

свещички и сияйни бели форми;

и огън, що не грее и не пари,

без нужда от гориво, самороден,

по камъка пламтеше, без да гасне

или изпепелява — лъч и камък,

поток от хладен огън, направляван

от водопад и пръски във едно,

от тях заел живец… АИ

— Придружила го е дотук — продължи тя.

— Дори това не е доказателство. Ако слънцето не се беше показало, и аз нямаше да го видя. Но за мен доказва всичко.

— Започнах да чета поемите му. „Аск към Ембла“. Добри са. Не говори на себе си. Говори на нея — на Ембла, Кристабел или… Обикновено любовната поезия разговаря сама със себе си. Тези стихове ми харесват.

— Радвам се, че поне нещо в него ви харесва.

— Опитвам се да си го представя. Да си ги представя и двамата. Навярно са били доведени до крайност. Снощи разсъждавах върху онова, което казахте за нашето поколение и секса. Виждаме го навсякъде, точно както казахте. Знаем всичко. Знаем какво ли не, че не съществува единно „аз“, че сме съставени от противоборстващи взаимодействащи системи — дори предполагам, че си вярваме. Знаем, че ни тласка желанието, но не можем да го видим като тях, нали? Дори не споменаваме думата „любов“, защото знаем, че е съмнителен идеологически конструкт, особено романтичната любов, затова трябва действително да напънем въображението си, за да си представим какво са изпитвали на това място, как самите те са вярвали в такива неща, в любовта… в това, че постъпките им имат значение.

— Така е. Знаете какво казва Кристабел: „Лети над тихото ни кътче Тайна“. Имам чувството, че сме изкоренили и това. А и желанието, в което толкова внимателно се взираме… Струва ми се, че цялото това взиране има някакъв странен ефект върху желанието.

— И аз мисля така.

— Понякога имам чувството — предпазливо започна Роланд, — че най-доброто състояние е липсата на желание. Когато наистина погледна собственото си „аз“…

— Щом имате такова…

— … живота си, как стоят нещата… наистина искам да нямам нищо. Чисто и празно легло. Чисто и празно легло в чиста празна стая, където никой не иска нищо от никого. Отчасти е свързано с личния ми живот, разбира се. Но отчасти е принципен въпрос, така мисля.

— Знам за какво говорите. Колко посредствено се изразих! Съвпадението е много по-сериозно. И аз мисля за това, когато съм сама. Колко хубаво би било да нямам нищо, колко хубаво би било да нямам желания. Дори образът е същият. Празно легло в празна стая. Бяла.

— Да, бяла.

— Абсолютно еднакъв образ.

— Странно.

— Може би е общ симптом за цели ята изнурени научни работници и теоретици. А може да сме само двамата.

— Колко особено! Много особено… да дойдем чак дотук, и то с такава цел, да седнем на камъка и да открием такова нещо един за друг.

Тръгнаха по обратния път в сговорчиво мълчание, заслушани в птиците и промяната на времето в дърветата и водата. На вечеря преровиха „Мелюзина“ за още йоркшърски думи.

— На картата видях някакво място, наречено Богъл Хол, Ямата на Страшилището — каза Роланд. — Хубава дума, затова се чудех дали да не се освободим от тях за един ден, да излезем от техния разказ и да направим нещо за себе си. Страшилището не се споменава нито при Кропър, нито в писмата на Аш. Казвам го за всеки случай, да не вземем пак да попаднем на нещо.

— Защо не? Времето се оправя. Ще бъде горещо.

— Няма значение. Просто искам да видя нещо с неподправен интерес, без напластени отгоре му значения. Нещо ново.

* * *

Нещо ново, това бяха поискали. И денят се оказа идеален. Ден със синьо-златното хубаво време, което всички помним от първите си детски очаквания, когато свежата недалечна памет си казва — това е, и щом сега е така, значи така е било, така ще бъде. Хубав ден за среща с ново място.

Запасиха се с храна за прост пикник. Кафяв хляб, бяло йоркшърско сирене, червени репички, жълто масло, алени домати, кръгли яркозелени ябълки и бутилка минерална вода. Не взеха никакви книги.

Ямата на Страшилището е пещера, закътана в скалите, където реката се влива през пясъка в морето от стара мелница, сега превърната в младежки хостел. Спуснаха се в залива по отрупаните с цвят алеи. Високите гъсти плетове бяха обсипани с цъфнали шипки, повечето светлорозови, тук-там бели, със златистожълти тичинки, натежали от жълт прашец. Сред тях изящно и нагъсто се бяха вплели диви орлови нокти, втъкали кремавите си цветове в златисто-розовия облак. Никой от двамата не беше виждал или вдишвал такова великолепие от диви цветове, струпани на такова малко място. Топлият въздух носеше аромата им на плътни пориви като витаещ наситен балдахин. Бяха очаквали някой и друг цвят, късен съвременен потомък, оцелял от цветните килими на Шекспир или Уилям Морис. Завариха изобилие, растеж, искряща, ухаеща лавина от живот.

Ивицата под стръмните скали трудно може да се нарече плаж. Равният пясък преминава в плитчини, осеяни с влажни камъни, и терасовидни скални басейни, които се простират към морето. Терасите преливат в ярки цветове — розовеещ камък, сребрист подводен пясък, ослепително зелен мъх, гъсти туфи с розови връхчета в лавина масленозелени, жълто-кафяви водорасли. Самите люспести скали са сиви. Роланд и Мод забелязаха, че плоските камъни в основата им са нашарени с релефа на перести и тръбовидни вкаменелости. Имаше табелка: „Моля не рушете скалите. Уважавайте природното ни наследство и го пазете за всички“. В Уитби можеше да се купят амонити и белемнити. Въпреки това младеж с чукче и плик усърдно ронеше скалната повърхност, от която навсякъде стърчаха спираловидни и пръстеновидни кръгли форми. Особеност на крайбрежната ивица е изобилието от големи кръгли камъни, пръснати като следи от космически или великански обстрел. Камъните не са еднакви на цвят и големина — има лъскавочерни, сернистожълти, петнисти, със зеленикавовосъчния меланж на стар картоф, пясъчножълти, бели или изпъстрени с жилки розов кварц. Двамата се разхождаха с наведена глава и повтаряха „Вижте, вижте, вижте“, а окото им откъсваше за миг някой камък и после го оставяше да се слее с общата канава — или произволен безпорядък, изместен от нови открития.

Когато спряха за пикник на една скала, най-сетне успяха да видят и да осъзнаят цялата гледка. Роланд събу обувките си; краката му се белнаха на пясъка като твари, изпълзели от непрогледен мрак. Мод беше по дънки и риза с къси ръкави. Ръцете й изглеждаха златисто-бели — бяла кожа с блеснали косъмчета. Наля вода от зелената бутилка, доказателство за чистия й произход от минералния извор; мехурчетата затрептяха в картонените чаши. Бяха уцелили отлив и морето беше много далеч. Настъпил бе моментът за откровен разговор. И двамата го усещаха, и двамата до голяма степен го искаха, но нещо ги спираше.

— Съжалявате ли, че се прибираме? — попита Мод.

— А вие?

— Хлябът е много хубав. Имам чувството, че и двамата ще съжаляваме.

— Трябва да решим дали и какво да кажем на Блекадър и Кропър.

— И на Леонора. Скоро пристига. Тревожи ме срещата с нея. Възторгът й е заразителен и човек лесно се забравя.

Роланд не успяваше да си представи Леонора. Нещо му подсказваше, че е едра жена, и сега внезапно си я представи като класическа богиня с богато надиплени одежди, повела за ръка придирчивата Мод. Две бягащи жени. Писанията на Леонора разпалваха въображението му. Две жени…

Погледна Мод, седнала встрани по дънки и бяла риза на слънцето. Отново беше с шал, този път не с копринената кула, а с хрупкав памучен плат на зелени и бели карета, привързан на тила под косата й.

— Ще трябва да решите какво да й кажете.

— Вече съм решила. Няма да й казвам нищо. Най-малкото докато двамата с вас не стигнем до някакъв завършек или решение. Няма да е лесно. Тя е много настъпателна. Експерт е по интимните въпроси. Стеснява личното ми пространство. Както стана дума, не се оправям особено добре с тези неща. В известен смисъл.

— Може би сър Джордж ще предприеме нещо.

— Може би.

— Нямам никаква представа какво ме чака, като се приберем. Нали ви казах, на практика съм безработен, от време на време ми подхвърлят по милост някое преподавателско място и спорадични задачи по изданието. Изцяло завися от Блекадър, който ми дава безлични препоръки и ме изкарва още по-безличен, отколкото съм в действителност. И аз не мога да му кажа за всичко това. Но така животът става още по-труден. А и остава въпросът с Вал.

Мод не гледаше към него, а с острия нож разрязваше ябълката на люспи, тънки като оризова хартия — полумесец с яркозелена кора, хрупкава бяла сърцевина като папирус и лъскави тъмни семки.

— Не зная нищо за Вал.

— Защото не съм говорил за нея. По-добре да не казвам нищо. Мисля, че не е редно. Живеем заедно, откакто влязох в университета. Тя изкарва хляба вкъщи. Дори сега съм тук отчасти с нейни пари. Не харесва работата си, временни неща, какво ли не, но я върши. Дължа й толкова много.

— Разбирам.

— Само че не се получава. Без особено ясна причина. Просто заради… защото… в съзнанието ми изплува бялото легло.

Мод подреди резенчетата на ветрило в хартиената чиния и му ги подаде:

— Знам. При мен беше така с Фъргюс. Сигурно сте чули.

— Да.

— Сигурно той ви е казал. Никак не беше хубаво — времето, което прекарах с Фъргюс. Взаимно изтезание. Ненавиждам това, ненавиждам шума, разсейването. Спомних си нещо, докато си мислех за онова, което казахте — за морската анемония, за ръкавиците и за текста на Леонора за венериния хълм. Така е. Спомням си какви дълги лекции ми изнасяше Фърпос за завистта към пениса. Той е от хората, чиито доводи се изразяват в прогресивно нарастваща какофония; само чака да отвориш уста, за да те забие с нещо още по-умно, още по-гръмогласно. Обичаше да ми цитира Фройд в 6 сутринта. „Анализата — крайна и безкрайна“. Ставаше много рано. Обичаше да се перчи гол в апартамента и да цитира Фройд: „Няма друг момент в аналитичната работа, при който човек да страда така силно от съмнението, че думите му отиват на вятъра, както при опитите да се убеди жена да се откаже от желанието да има пенис“. Според мен не е прав, имам предвид Фройд, но това няма значение. Имаше нещо адски нелепо в тези глупави крясъци преди закуска, когато нарочно изваждаше всичко на показ… Не можех да работя. Така стояха нещата. Чувствах се като пребита. Без особено ясна причина.

Роланд я погледна, за да види дали не го взима на подбив, но Мод се усмихваше — смутена ожесточена усмивка, но все пак усмивка.

Той се разсмя. Тя също.

— Много е изтощително — каза Роланд. — Когато и най-дребното нещо е преднамерено политическо послание. Дори когато е интересно.

— Безбрачието е новото сладострастие. Новият лукс.

— Тогава се отпуснете и му се радвайте. Кажете, защо винаги криете косата си?

За секунда помисли, че я е обидил, но Мод само сведе очи и отговори с научна прецизност:

— Заради Фъргюс. Заради него и заради цвета на косата ми. Носех я много къса, остригана почти до голо. Заради цвета — никой не вярва, че е естествен. На една конференция ме освиркаха, защото смятаха, че се изрусявам, за да се харесвам на мъжете. След което Фъргюс каза, че остриганата коса е увъртане, отстъпление — и че приличам на череп. Трябвало просто да я пусна. Затова я пуснах, но я крия.

— Няма смисъл. Оставете я на воля.

— Защо?

— Защото, като не могат да я видят, хората не спират да мислят за това и непрекъснато се чудят какво има отдолу. Така привличате внимание. А и защото… защото…

— Разбирам.

Той зачака. Мод развърза карирания шал. Люспите на плитките приличаха на лъснати овални камъчета с пъстри жилки — слънчогледовожълто, сламеножълто, сребристожълто, блеснали от задушен живот. Роланд се трогна, завладян не точно от желание, а от някакво неясно чувство, донякъде жалост заради сковаващия задух, на който е бил подложен мекият облак, за да бъде впрегнат в този повтарящ се мотив. Ако замижеше, главата й на фона на морето приличаше на венец с възлести рогчета.

— Животът е твърде кратък — каза Роланд. — Има право да диша.

Съчувствието му наистина беше заради косата, тази злочеста пленница. Мод издърпа няколко фиби и облакът изгуби равновесие, плъзна се и увисна на врата й, все още сплетен на кичури.

— Странен човек сте вие.

— Не ви свалям, добре го знаете. Просто исках веднъж да я видя на воля. Сигурен съм, че ще познаете — не ви лъжа.

— Така е. Точно това е странното.

Тя започна да разплита дългите дебели плитки. Роланд напрегнато я наблюдаваше. Накрая на раменете й неподвижно легнаха шест подредени кичура, по три от всяка страна. Мод разтърси глава и тежката коса литна в напиращия въздух. Навела стройната си шия, тя все по-енергично въртеше глава и пред очите на Роланд светлината с блясък се устреми да поеме развихрения облак, а от вътре Мод зърна бушуващо море от разпилени златни нишки; затвори очи и видя алена кръв.

Роланд имаше чувството, че и в него нещо стегнато се е освободило.

— Така е по-добре — каза той.

Мод отметна косата си и го погледна. Беше поруменяла.

— Наистина. Така е по-добре.