Антония Сюзън Байът
Обладаване (23)

22

Вал стоеше на трибуната в Нюмаркет, загледана в пустия хиподрум, и напрягаше слух да долови чаткането на копита, след което щеше да зърне ситната пушилка и ритмичния напън, а те на свой ред щяха да се превърнат в порой лъскави мускули и сияйна коприна, които профучаваха светкавично покрай нея, дорести, сиви, кестеняви, дорести — толкова много чакане за тази мимолетна гръмотевична глътка живот. След което напрежението спадаше, плувналите в пот животни едва си поемаха дъх през раздутите ноздри, а хората се поздравяваха или свиваха рамене.

— Кой спечели? — попита тя Юън Макинтайър. — Стана толкова бързо, че не видях.

Макар че и тя бе извикала заедно с тълпата.

— Ние спечелихме. Рефлектор спечели. Страхотно бягане.

Вал се метна на шията му.

— Сега ще го отпразнуваме — продължи Юън. — Двайсет и пет към едно, не е зле. Знаехме, че ще се представи добре.

— И аз заложих на него, за да спечели — каза Вал. — Заложих малко и за Бели нощи, защото името ми хареса, но и аз заложих на него, за да спечели.

— Чудесно, ето че те развеселих — зарадва се Юън. — Няма по-добро лекарство от малко хазарт и напрежение.

— Не ми каза, че е толкова красиво.

Беше хубав английски ден с бледо слънце и късчета мъгла, които човек долавяше с крайчеца на окото някъде далеч, в невидимия край на хиподрума, където се събираха конете.

Вал смяташе, че хиподрумите са като заложните къщи от детството й, потънали в смрад на бира, фасове и, както често й се струваше, талаш и мъжка урина. Вместо това завари трева, чист въздух, някакво всеобщо приповдигнато чувство и танцуващите прекрасни създания.

— Не знам къде са останалите. Искаш ли да ги потърсим?

Юън беше един от собствениците на Рефлектор заедно с още двама адвокати и двама борсови посредници. Пробиха си път към кошарата на победителя, който трепереше под чула — доресто животно с бели чорапи, нашарено с черни струи пот, които се изпаряваха от тялото му и се сливаха с мъглата. Миришеше великолепно, реши Вал — на сено и здраве, на някакво волно, свободно, естествено усилие. Вдъхна миризмата му, а конят трепна с ноздри и врътна глава.

Юън говореше с жокея и с треньора. След малко се върна с друг млад мъж, когото й представи като партньора си Тоби Бинг. Тоби Бинг беше по-слаб от Юън, с луничаво лице и скромно валмо къдрава светла коса само над ушите. Плешивината му лъщеше като розова тонзура. Беше се издокарал с кавалерийски бричове и елегантно елече — контешки проблясък лазур под сакото от туид, което стоеше еднакво добре и в града, и в провинцията. Меката му усмивка за миг се зарея в облаците от удоволствие заради коня.

— Каня ви на вечеря — обърна се той към Юън.

— Не, аз те каня. Всъщност защо не отворим бутилка шампанско още сега? За вечерта имам други планове.

Тримата дружески се запътиха към ресторанта, където си взеха шампанско, пушена сьомга и салата с омари. Откакто се помнеше, Вал никога не беше правила нещо само за удоволствие, ако не се брои някой филм или вечер в кръчмата. Погледна програмата в ръката си.

— Имената на конете са покъртителни. Бели нощи по Достоевски или Алиса на Луис Карол.

— Хората от твоя кръг могат да си мислят каквото искат, но не сме съвсем неграмотни — отвърна Юън. — Да вземем Рефлектор. Баща му се казваше Джеймс Стюарт, а майка му — Рефлексия. Май такава беше идеята, че рефлексията рефлектира, а „Рефлектор“ е заглавието на някаква повест или разказ от американския писател Хенри Джеймс. Името на коня трябва да съдържа алюзия за имената на двамата му родители.

— Същинска поезия — усмихна се Вал, която от шампанското все повече се изпълваше с бледозлатиста добронамереност.

— Вал се интересува от литература — обясни Юън на Тоби очевидно в опит да измисли как да я представи, без да споменава Роланд.

— Аз пък се оказах нещо като литературен адвокат — каза Тоби. — Честно да ви призная, изобщо не ми е по вкуса. Забърках се в някакви свирепи разправии около писмата на мъртви поети, открили са ги съвсем скоро. Американците предложиха на клиента ми несметни пари за ръкописите. Само че англичаните здраво са го захапали и се опитват да обявят цялата кореспонденция за национално културно наследство, за да не може да се изнесе от страната. Мразят се и в червата. Поканих ги и двамата в кантората. Англичанинът твърди, че това ще промени цялата им наука, и то в световен мащаб. Показвам им само по някой образец, клиентът ми е опърничав стар перко и не се разделя с писмата. А сега и медиите го надушиха. Звънят ми от телевизията и от клюкарските издания. Английският професор е ходил да говори с министъра.

— Любовни писма ли са? — попита Юън.

— И още как. Силно любовни и засукани. В онези дни много са пишели, край нямат.

— За кои поети става дума? — заинтригува се Вал.

— За Рандолф Хенри Аш — учехме го в училище, макар че нищо не му разбирам, и някаква жена, за която изобщо не съм чувал. Кристабел Ламот.

— От Линкъншър — добави Вал.

— Точно така. Аз самият живея в Линкън. Да не би да знаете за това?

— Има ли нещо общо с д-р Мод Бейли?

— Естествено. Всички искат да говорят с нея. Само че е изчезнала. Сигурно е заминала на почивка. Лято е все пак. Дори учените почиват. Тя е намерила писмата.

— Живеех с един изследовател на Аш — каза Вал и разстроено млъкна, защото автоматично беше използвала минало време.

Юън положи длан върху ръката й и наля още шампанско.

— Щом става въпрос за писма, положението сигурно е доста объркано. Заради собствеността и авторските права — каза той.

— Професор Блекадър се е свързал с лорд Аш. Явно той държи правата върху повечето ръкописи на Аш. Американецът обаче, професор Кропър, притежава почти всичките му писма в библиотеката си и е редактор на голямото издание с кореспонденцията му, така че претенциите му също изглеждат основателни. Семейство Бейли явно са собственици на самите писма. Явно Мод Бейли ги е намерила. Кристабел е останала стара мома и е починала в същата стая, където са ги открили в кукленско креватче или нещо от този род. Клиентът ми е бесен, че Мод Бейли не му е казала колко струват.

— Може да не е знаела.

— Възможно е. Всички страшно ще се зарадват, като се върне.

— Не мисля, че ще се върне — каза Вал и погледна Юън. — Мисля, че има причини да не се прибира.

— Причини от всякакъв характер — съгласи се Юън.

* * *

Вал нито за миг не беше допускала, че зад изчезването на Роланд може да се крие нещо друго освен желанието да бъде с Мод. В пристъп на ярост се беше обадила в апартамента й, където плътен американски глас й съобщи, че Мод е заминала. Попита къде, и отсреща едновременно шеговито и злобно отвърнаха:

— Не ми бе оказана честта да ме информират.

Оплака се на Юън, който каза:

— Но нали не искаш да си с него, нали всичко между вас е свършило?

— Откъде знаеш? — извика Вал.

— Защото те наблюдавам и от седмици претеглям доказателствата. Това ми е работата.

И ето че остана с Юън в къщата до конюшните. Привечер захладня и двамата излязоха на разходка в безукорно преметения и подреден двор, а издължените глави с огромни очи надничаха през преградите и грациозно се навеждаха, за да захапят ябълка с набръчканите си меки устни и големите безобидни вегетариански зъби. Ниската тухлена къща беше покрита с пълзящи рози и глицинии. Веднага личеше, че тук на закуска поднасят бъбреци, бекон и гъби или индийски ориз в сребърни съдове. В спалнята се усещаше вещата ръка на дизайнер, масивните стари мебели плуваха в море от кремав и розов кретон. Двамата с Юън правиха любов в пещера от розова светлина и поглеждаха през прозореца към тъмните сенки и приглушения нощен аромат на истински рози.

Вал огледа дългото голо тяло на Юън Макинтайър. Приличаше на коня си в негатив. Средната част на тялото му беше светла и преливаше от белезникаво до чисто бяло. За разлика от белите крака на Рефлектор краката и ръцете му бяха загорели. Лицето му обаче беше досущ като неговото. Вал се разсмя.

— Любов, храни се с ябълки, докато още можеш — каза тя.

— Какво е това?

— Едно стихотворение от Робърт Грейвс. Обожавам Грейвс. Ужасно ме трогва.

— Кажи го пак.

Накара я да го повтори два пъти и накрая го каза сам.

Върви между стени от мрак — сияен ръб,

тъй тесен — не тъй мирен — като гроб. АИ

— Харесва ми — каза Юън Макинтайър.

— Не смятах, че…

— Не смяташ, че юпитата обичат поезия. Не опростявай толкова вулгарно нещата, скъпа Вал.

— Извинявай. По-важното е, че не знам мен защо ме харесваш.

— Получи се, нали? В леглото.

— Определено.

— Човек усеща тези неща. Освен това исках да видя как се усмихваш. Изтезаваше хубавото си лице с гримаса на непрекъснато разочарование и скоро щеше да стане твърде късно.

— От благотворителност значи — отвърна тя и в гласа й осезателно се промъкна тонът на другата Вал, която живееше в Пътни.

— Не говори глупости.

Ала от малък обичаше да поправя каквото може. Счупени самолетчета, бездомни котета, впримчени хвърчила.

— Виж, Юън, не умея да бъда щастлива. Всичко ще разваля.

— Това зависи и от мен, не само от теб. Любов, храни се с ябълки, докато още можеш