Антония Сюзън Байът
Обладаване (14)

13

От равнината Идавьол вървели трима Аси —

там, где се съвещават боговете ясночели,

веселогласи, непознали как грехът тежи,

и кривиците на света. Навред — изкусен блясък

от слънце и луна и златни дървеса

със златни ябълки зад зидове от злато.

Те влезли в средната земя, създадена за хора,

несътворени още, спящи в скутите на Времето.

 

Край грейналите им лица струял неспирно

там девственият въздух. Под нозете им прекрасни

растели девствени треви, все още недокоснати

сред сока животворен на онази първа Пролет.

 

Те слезли на брега, където

вълни солени рухвали връз девствения пясък

с нечуван рев, с невиждани пенливи гребени,

със нищо несравними — нямало човешки ум

да им намери име и подобие.

Вълните сам-сами се вдигали и падали,

променливи и вечни, нови, непознали времето,

което в непрестанен ход отмерват за ума.

 

Те тримата на Бьор били чеда,

сразили великана Имир в яростта му,

от тялото му сътворили земните стихии:

плътта, потта му, костите и къдрите превърнали

в земя, море и хълми, и дървета,

а мозъка му — в облаци скиталци в небесата.

 

Пръв Один бил — Баща на Боговете,

до него брат му Хьонир, или Мъдрия

и Разсъдливия, а трети бил припряният

бог Локи, чийто всепоглъщащ огън

сгрял най-напред света, подир изхвръкнал

далеч от стряха и огнище с ненаситна алчност

света и небесата да превърне в пепелища.

 

Две фигури на влажния световен бряг

лежали бездиханни на ръба на прилива,

ту вдигани от припълзялата вълна,

ту върнати обратно не по своя воля.

Лежали като дънери, изтръгнати от корен —

елша и ясен, без зелените корони,

но сякаш не напълно мъртви, съхранили

искра живот, трептяща там в сърцевината

на всичките дървесни кръгове в стъблата им

(не кръгове години в девствено дърво,

ала години вековечни — живо минало,

разбудено от силната ръка на времето,

дорде водата пълни нови вирове.)

 

И в синевата ново слънцето било, че само

два пъти минало с каляска пътя, който

от изгрева до изгрев следва в кръг, дорде Земята

изстива в облаци сред гаснещи лъчи,

и никога не спира, и не се отбива,

дордето не изчезне всичко в сетния пожар.

 

И сетил силата си в зноя, Один

продумал: „Да живеят ли?“. Видял живота

растителен, запял в сърцевината им.

 

Отвърнал Хьонир: „Ако можеха да живнат,

да сещат, виждат, чуват, то игривите лъчи

ще заговорят на очите и ушите. Плодовете

на живото живот ще вдъхнат. Този дивен свят

ще опознаят и обикнат; ние ще живеем

без край в живота им; те нека чуят и

възпеят красотите му, за първи път красиви,

защото са познати“.

 

И последен, богът

на пламъците скрити рекъл: „Жарка кръв

им давам, да искрят лицата им

и да раздвижи страстния импулс на тяхното

привличане, така както желязото

все към магнита се стреми. Аз давам кръв:

човешка жар, червена и с човешки огън,

поток искри, които си говорят

божествено, но ако бъдат разпилени,

разруха смъртна ще цари вовеки,

защото те са смъртни“.

 

Така със смях, с доволство Боговете

мъж и жена от дънерите сътворили

и ги нарекли Аск и Ембла — ясен и елша,

двете дървета, от които произхождали.

Душа им вдъхнал Один, а пък Хьонир

дарил им сетива и разум, и способност

да ходят и стоят. Изкусно мрачен, Локи

изплел кръвопреносните им вени

и вдъхнал жизнения жар — така ковачът

разпалва огъня с духало. Остра,

парлива, болката на осъзнаването

раздвижила живота в двата дънера,

протекла в нови проходи и ревнала

из новия им мозък и сърдечни камери,

в ушите и в носа, и най-подир очи

новородени втренчили се в девствения свят.

 

Светликът стреснал тези първи хора.

Светликът пръв и влажен, който позлатявал

морето с течно злато, по вълните пенести

сребро застилал, те се къдрели

и рошели, дордето се изгладят.

 

Живяло то със шепота на гъстата мъзга,

усещало то опипом трептенето на въздуха,

мрак и лъчи познавало по грубата кора,

сега вълни от безразлична светлина

посрещало с очи — талаз подир талаз

от златно слънце и фонтан от сводеста дъга,

изпъстрена със струи от искрящи петънца.

 

Не само го видели и почти видели го,

а после зърнали прекрасните си форми,

изваяни от наблюдаващите богове —

със бяла кожа, синкави отсенки, вени,

втъкано розово, кафяво, златно, перлено,

напълно нови, недокоснати и дишащи.

Очите, заслепени от пламтящото лице

на ярката небесна господарка, зърнали

по-меките окръжности на свойте погледи

изпод короните от златни къдри.

 

И щом с очи стоманносини онзи първи мъж

съзрял ответ в лазурните очи на Ембла,

кръвта, развързана от Локи в тях,

заляла пламнали лица. Видял, че тя

е като него, но различна; тя видяла

усмихнато лице и в него — своето.

Усмихнати се гледали и Боговете

усмихвали се над това творение,

заченато в задружно разпознаване.

 

Пристъпил Аск на девствения бряг,

ръката й докоснал, тя го вкопчила,

безмълвни те поели край морето,

ревящо в слушащите им уши.

След тях, за пръв път в този гладък пясък —

низ потъмнели стъпки, сбрали сол,

първи следи на този свят с живот и време,

с любов, с надежда смъртна — чезнели. ВК

Рандолф Хенри Аш, из Рагнарьок.

Книга II, строфи 1 и сл.

Въпреки че не се споменаваше в писмата на Аш, хотел „Хоф Лун Спаут“ е бил на същото място през 1859 г. Поетът беше отседнал във вече разрушената гостилница „Канарата“ в Скарбъро, а после бе наел стаи под наем във Файли. Мод беше намерила хотела в „Пътеводител за почитателите на добрата храна“, където го препоръчваха заради „безупречните пресни рибни ястия и неизменно доброто обслужване, макар че персоналът е чужд на представата за усмивка“. Освен това беше евтин, а тя се безпокоеше за Роланд.

Хотелът беше разположен на ръба на мочурището, на пътя от Залива на Робин Худ за Уитби. Продълговатата ниска сграда беше иззидана от сиви камъни, които за северняка означават грубата действителност, а за южняка, свикнал с топлия цвят на тухли и поне няколко корниза и колони, могат да се сторят неприветливи. Покривът беше от тъмносиви плочи, а на единствения етаж се виждаха прозорци с бели рамки. Хотелът стърчеше сред голям и по-скоро пустеещ асфалтиран паркинг. При посещението си в Уитби през 1859 г., когато замисля „Любовниците на Силвия“, госпожа Гаскел отбелязва, че на север градинарството не се радва на голяма почит и не се правят никакви опити да бъдат засадени цветя дори от западната или южната страна на грубите каменни къщи. Напролет сухите каменни стени за кратко се озаряват от ярки теменужки, но като цяло липсата на растителност все още преобладава на места като Хоф Лун.

Мод взе Роланд от Линкън с малката си зелена кола и успяха да пристигнат навреме за вечеря. Съдържателката беше едра и представителна викингска жена и без грам любопитство ги проследи с очи, докато пренасяха пакетите с книги по стълбището, което разделяше бара от ресторанта.

Наскоро бяха обзавели ресторанта с лабиринт от високи сумрачни сепарета с тъмна дървена ламперия. Двамата се срещнаха долу и поръчаха лека според тях вечеря — домашна зеленчукова супа, камбала със скариди и еклери. По-млада викингска стопанка, солидна и сериозна, им поднесе храната, вкусна и преобилна; супата се оказа гъста бобова яхния с корени, рибата представляваше огромен бял сандвич от две плътни филета, които едва се побираха в чинията и бяха слепени с богат пълнеж от скариди, а еклерите бяха колкото тенис топки в езеро от разтопен черен шоколад. Прекалено изнервени, за да водят истински разговор, Мод и Роланд често разменяха възклицания по повод на великанските порции. Накрая делово съставиха план за действие.

Имаха пет дни. През първите два решиха да обиколят крайбрежните селища — Файли, Фламбъро, Залива на Робин Худ и Уитби. После щяха да тръгнат по следите на Аш към реките и водопадите навътре в сушата. Оставиха един свободен ден, ако изникне нещо.

* * *

Спалнята на Роланд беше с тапети на сини клонки и със скосен таван. Неравният под скърцаше, старата врата се затваряше с резе и мастита ключалка. Таблата на високия креват беше от тъмно полирано дърво. Роланд огледа малкото си лично пространство и за миг изпита чувство на пълна свобода. Беше сам. Може би заради това беше всичко, за да намери място, където може да остане сам? Шмугна се в леглото и се зае да опознава Кристабел Ламот. Мод му беше дала книгата на Леонора Стърн „Мотив и матрица в стихотворенията на Ламот“. Прегледа заглавията на главите: „От венериния хълм към голата пустош“, „Женски пейзажи и неразпорени води, непроницаеми повърхности“, „От Извора на жаждата до океанската кожа в Арморика“:

И кои земни повърхности избираме да почитаме ние, жените, обикновено изобразявани във фалоцентричните текстове като дупки, готови за проникване, подканящи или ужасяващи, заобиколени или поръбени с нещо? Виждаме, че писателките и художничките създават свои собствени, неслучайно уклончиви пейзажи, чиито черти мамят или избягват пронизващия взор, пейзажи на докосването, които не привилегироват господстващия поглед. Героинята намира удоволствие в свят, едновременно гол и ненатрапчив, с неусетни издатини и хълмове, с туфи храсти и леко изпъкнали скалисти участъци, криещи плавни сипеи, потайни цепнатини и не една, а множество потайни дупки и отвори, през които бълбукат и се вливат животворните води. Такива външни перцепти, въплъщаващи вътрешното зрение, са червените долини на Джордж Елиът, лъкатушещите препречени пътеки на Жорж Санд в Бери, каньоните на Уила Кейгър, съзрените и обладани като жена очертания на Майката Земя. Сису отбелязва, че много жени имат видения на пещери и извори при оргазмените удоволствия на автоеротизма и споделените ласки. Това е пейзаж на докосване и двойно докосване, защото, както ни показа Иригаре, нашето най-дълбоко „зрение“ започва с автостимулацията, с докосването и целувката на двете ни долни устни, двойния ни пол. Жените са забелязали, че литературните героини често преживяват най-екзалтираните си удоволствия сами сред тези тайни пейзажи, скрити от погледа. Аз самата вярвам, че към тези наслади трябва да се прибави и удоволствието от разбиването на вълните в брега, тъй като ритмичният им прибой е дълбоко свързан със сладостните тръпнещи талази на женския оргазъм. В уравнението трябва да се включи морската солена женска вълна и вода, която за разлика от Афродита Анадиомена не е забъркана от мръсното мъжко семе, пръснато в дълбините, когато Татко Време бил кастриран от едиповия сърп на своя собствен син. Това удоволствие от аморфната, но повтаряща се постъпателност на водите, от безформената, но формираща поредица на вълните, къпещи брега, по същество присъства в изкуството на Вирджиния Улф и във формалния строеж на изреченията й, в самия й изказ. Мога само да се възхищавам на спонтанната деликатност и чувствителност на спътничките на Шарлот Бронте, които отклонили очи, когато за пръв път застанали очи в очи с могъщото море край Файди, и кротко изчакали, докато тя с трепереща снага, с поруменяло лице и просълзени очи не се съвзела достатъчно и не се върнала при тях, за да продължат разходката си.

Героините в текстовете на Ламот обикновено са водни същества. Матриархатната магьосница кралица Дахуд управлява скритото си кралство под неразпорените води на Армориканския залив. В първичното си благотворно състояние феята Мелюзина е водно същество. Както майка й Пресина — също магьосница, и тя за пръв път вижда бъдещия си съпруг до Извора на жаждата, който можем да тълкуваме било като жаден извор, било като извор, утоляващ жаждата. Въпреки че второто може да изглежда „логично“, в женския свят, сътворен от нелогичното и съграден от чувства и интуиция, можем да доловим някакъв смисъл, при който пресъхналият извор, изворът на жаждата, е труднодостъпното, първичното обозначение. Какво ни казва Ламот за Извора на жаждата?

В поемата си тя пространно използва романа в проза, написан от монаха Жан от Арас, който ни разказва, че изворът „блика от див хълм под надвиснали чукари, а в долината зад високата гора се стеле приказна ливада“. Точно до този извор рицарят намерил майката на Мелюзина, която пеела с прекрасен глас, „по-мелодичен от песента на всякакви сирени, вълшебници и нимфи“. Затова ги възприемат — мъжкият взор ги възприема — като прелъстителки, свързани със съблазнителните сили на природата. Напротив, изворът на Ламот е недостъпен и запечатан; рицарят трябва с мъка да се спусне с коня си по склона, а „тихият и ясен“ глас на Мелюзина, която „тихо си припява“, спира и „песента остава неизпята“, когато мъжът и животното се спъват в камък по влажното нанадолнище. Ламот ни дава прерафаелитско описание на пирените и папратите, деликатно и точно — „заоблените“ камъни са покрити с „кожа“ от „мъх“, „треви“, „джоджен“ и „сладка папрат“. Изворът не „блика“, а „бълбука и сълзи“ в „тихия таен“ вир, край чиито „ниски камъни, покрити с мъх“, с „пенливи гребени“ „струи и спира се“ водата.

Всичко това може да се разчете като символ на женския език, отчасти потиснат, отчасти увлечен в разговор със себе си, ням пред натрапващото се мъжко присъствие и неспособен да се изрази. Мъжкият извор шурти и блика. Изворът на Мелюзина е женски, влажен, не се изправя уверено, а се процежда от вира и с това е огледален образ на женските секрети, които не са вписани в ежедневната употреба на нашия език — храчка, слуз, мляко и телесните течности на жените, които мълчат за сухотата.

Мелюзина, която си припява на брега на този тайнствен извор, е могъщо създание с огромна власт, което знае началото и края на нещата — както вече нееднократно е било изтъквано, в проявлението си като водна змия тя е завършено същество и е способна сама да поражда живот и значения без външна помощ. В този смисъл италианската изследователка Силвия Веджети Финци разглежда „чудовищното“ туловище на Мелюзина като плод на женските автоеротични фантазии за раждане без сношение — женско желание, което според нея е намерило твърде слаб израз в митологията. „Срещаме го най-често в митове за сътворението като израз на хаоса, който предшества и оправдава налагането на космически порядък. Такива са асиро-вавилонският мит за Тиамат или митът за Тирезий, който вижда първичното възпроизводство на змиите и познава по-висшата природа [plusvalore] на женското желание; такива са митемите [mitemi] за вегетативния цикъл на салатата“.

Роланд с въздишка остави Леонора Стърн. За миг зърна земята, която им предстоеше да изследват, осеяна с всмукващи човешки отверстия и фъндъци косми. Видението не му допадаше, но като рожба на времето си той го смяташе за непреодолимо, някак непременно изпълнено със значение, каквото геологичното проучване на оолита не би могло да има. Сексуалността беше като дебело опушено стъкло, през което всичко придобиваше една и съща размазана отсянка. Не можеше да си представи вир с вода и камъни.

Приготви се за сън. Белите чаршафи изглеждаха леко колосани; сякаш долови полъх свеж въздух, дори соления мирис на морето. Разряза чистата им белота като плувец и се остави свободно на течението. Непривикналите му мускули се отпуснаха и той заспа.

От другата страна на паянтовата преграда Мод ядосано затвори „Великият вентрилоквист“. Отсъди, че като много биографии и тази говореше колкото за героя си, толкова и за своя автор, а компанията на Мортимър Кропър не й беше особено приятна. По аналогия й беше трудно да хареса Рандолф Хенри Аш във вида, обрисуван от Мортимър Кропър. Една част от нея все още беше ужасена, че Кристабел Ламот се е поддала на увещанията или внушенията, до които бе решил да прибегне Аш. Предпочиташе собствения си първоначален възглед за горда и взискателна независимост, каквато писмата й бяха дали известно основание да смята, че е предпочитала и самата Кристабел. Още не бе проучила задълбочено поезията на Аш, с която не изгаряше от желание да се захваща. Въпреки това Кропър подробно бе описал пътуването в Йоркшър:

Една слънчева юнска сутрин през 1859 г. къпещите се жени край Файли сигурно са забелязали самотен силует, поел с уверена стъпка по пустия песъчлив бряг към Бриг и въоръжен с принадлежностите на новото си хоби — кепче, плоска кошница, геоложко чукче, длето, нож за стриди, джобно ножче, аптекарски чинийки, тумбести шишета и зловещи на вид парчета тел с различна дължина за пробождане и проучване. Имал е собствено сандъче за образци, изработено по негов проект така, че да не пропуска вода дори ако бъде изпратено по пощата — елегантна лакирана метална кутия с вграден стъклен съд, в който миниатюрни същества можели да бъдат херметично затворени с отделна атмосфера. Разбира се, не се е разделял и със здравата ясенова пръчка — част от личната му митология, както посочих и по-рано, осезаемо метафорично продължение на личността му (За огромно мое съжаление така и не успях да осигуря автентичен образец от тоягата на Один за колекцията „Стант“.) Забелязвали са го и друг път на здрачаване да разравя с тоягата скалните вирове като събирачите на пиявици, за да наблюдава флуоресценцията на миниатюрните Noctilucae, хидромедузите.

Завладян като мнозина от себеподобните си от неудържим порив да се пресели край водните предели, този наконтен Бял рицар на морския бряг с преметнати през врата ботуши може да ни изглежда нелепо, но не бива да забравяме, че и той като себеподобните си не е бил безобиден в тези пристъпи на модно въодушевление. Критикът Едмънд Гос, големият първопроходец в съвременното изкуство на биографията и автобиографията, е син на известния с трагичното си заблуждение естествоизпитател Филип Гос, чийто „Наръчник по морска зоология“ е бил задължително помагало при тези колекционерски експедиции. Едмънд Гос е смятал, че е жив очевидец на обезчестяването на невинния Рай, на кланица, равняваща се на геноцид. Той ни разказва следното:

 

 

Пръстенът жива красота, опасал бреговете ни, бе много тънък и крехък. Просъществувал бе столетия наред единствено благодарение на безразличието и блаженото невежество на човека. Тези скални басейни, обточени с корали и пълни с неподвижна вода, прозирна почти като небесния ефир, кипяха от прекрасни и чувствителни форми на живот — ала вече ги няма, те бяха осквернени, опоскани, опростачени. Прегазени бяха от орди „колекционери“, които опустошиха всяко кътче. Вълшебният рай беше потъпкан, изящният плод на вековен естествен подбор бе смачкан от грубата лапа на добронамерено злотворно любопитство.

 

 

Дори да е така и да не е бил пощаден от прегрешенията на обикновените хора, със своите тъпчещи ботуши, намазани с течна гума, поетът, тръгнал да дири по собствените му думи „произхода на живота и природата на сътворението“, неволно — и в не по-малка степен, отколкото със своя скалпел и задушаващ буркан — е носел смърт за съществата, които е смятал за толкова прекрасни, и за крайбрежието, чиято девствена красота е спомогнал да се унищожи.

И така, по време на престоя си в свирепия Север Рандолф прекарва сутрините, зает да събира образци, които великодушната му хазяйка настанявала в различни купички и „други порцеланови съдини“ в дневната. Той пише на жена си колко се радва, че тя не може да види изкуствените езерца, сред които се храни и следобед работи с микроскопа си, тъй като подреденият й ум не би търпял този „плодовит хаос“. С особено внимание изучава морските анемонии, които се срещат в най-различни форми по местното крайбрежие, и с това, както сам признава, става поредната жертва на повсеместна лудост, обзела англичаните, населили хиляди благопристойни дневни на острова с тези миниатюрни същества във всевъзможни витрини и аквариуми, където тъмните им цветове си съперничат с прашните багри на препарирани птици и насекоми, уловени от карфицата под стъклен похлупак.

Мъдреци и стари моми, учени и учителки, църковни служители с расата си и добросъвестни работници — по това време всички убиват, за да правят дисекция, разкъсват, срязват, стържат и разнищват груба и деликатна тъкан в опит с всевъзможни средства да се доберат до неуловимата материя на живота. Водела се е широка и пламенна пропаганда срещу вивисекцията, за която Рандолф си е давал сметка, както си е давал сметка за обвиненията в жестокост, които биха могли да му навлекат възторжените му занимания със скалпела и микроскопа. С придирчивата си и решителна поетическа натура той провежда прецизни експерименти, за да докаже, че определени гърчове, смятани за реакция на болка при различни примитивни организми, всъщност настъпват след смъртта, много след като е извършил дисекция на сърцето и храносмилателната система на малкото създание. Стига до извода, че примитивните организми не изпитват онова, което ние бихме нарекли болка, а съскането и потръпването са само автоматична реакция. Може би е щял да продължи, ако не е бил стигнал до този извод, тъй като е бил склонен да признае, че знанието и науката поставят „сурови изисквания“ пред човека.

С особено внимание изучава репродуктивната система на живите организми, които е избрал да изследва. Интересът му в тази област не е отскоро — авторът на „Свамердам“ е осъзнавал значението, което има откриването на яйчниците при хората и насекомите. Бил е под силното влияние на трудовете на големия анатом Ричард Оуен за партогенезата, т.е. възпроизводството на съществата чрез клетъчно деление, а не с полово сношение. Лично провежда щателни експерименти с различни хидри и ресничести червеи, които принуждавала да развият нови главички и сегменти от една и съща опашка чрез процес, известен като пъпкуване. Изключително го интересува как красивата прозрачна медуза явно представлява неоплодената пъпка на някои полипи. Той енергично реже пипалата на хидрата и разкъсва полипите на части, всяка от които се превръща в ново същество. Явлението го пленява, защото според него говори за приемственост и взаимозависимост между всички живи форми, а това би могло да спомогне да се видоизмени или дори изобщо да се отрече представата за смъртта на индивида — и така да се преодолее големият страх, който все по-зловещо завладява него и съвременниците му, колкото повече се разклаща и избледнява някога сигурното обещание за Рая.

По това време приятелят му Мишле работи върху книгата си „Морето“, която излиза през 1860 г. В нея историкът също се опитва да открие в морето възможността за вечен живот, който би могъл да надделее над смъртта. Той описва преживяванията си, когато показва на прочут химик и впоследствие на прочут физиолог стъкленица с онова, което нарича „морската слуз… това белезникаво слизесто вещество“. Химикът отговаря, че това е самият живот. Физиологът описва цялата драма на микрокосмоса:

 

 

За състава на водата не знаем нищо повече, отколкото за състава на кръвта. При морската слуз най-лесно се разбира, че тя е едновременно край и начало. Не е ли тя рожба на безброй останки от смъртта, която ги връща на живота? Това е несъмнен закон, но в действителност в морския свят на бързо поглъщане повечето същества се поглъщат живи; тях не ги сполита дългото състояние на смърт както на сушата, където унищожението тече по-бавно.

Просто животът, без да достига окончателния си разпад, непрестанно линее или се отърсва от самия себе си, отделяйки всичко излишно. При нас, сухоземните животни, епидермисът непрекъснато се сменя. Същото линеене, което бихме могли да наречем ежедневна или частична смърт, изпълва света на моретата с желатинесто богатство, от което на мига се възползва новороденият живот. Той открива във водната суспенсия мазното свръхизобилие на този повсеместен секрет — все още дишащи частици, все още живи течности, които нямат време да умрат.

Всичко това не се завръща в неорганично състояние, а тутакси прониква в нови организми. Това е най-вероятната от всички хипотези; ако се откажем от нея, се изправяме пред извънредни трудности.

 

 

Можем да разберем защо точно по това време Аш пише именно на този човек: „съзирам дълбокия смисъл в учението на Платон, че целият свят е едно голямо животно“.

Какво би могла да изкопчи от тези трескави занимания необоримата съвременна психоаналитична критика? На какви потребности на индивидуалната душа съответстват тези неистови дисекции и „размножителни“ наблюдения?

Смятам, че по това време също като столетието, на което е съвременник, Рандолф преживява грубо наречената от нас „криза на средната възраст“. Големият психолог, големият поетически изследовател на живота и идентичността на индивида вижда, че занапред го чакат само униние и упадък, че индивидуалното му съществуване няма да бъде продължено от потомство, че хората са мимолетни като мехурчета по водната повърхност. И той като мнозина заменя единичното съчувствие, дължимо на някой умиращ или покойник, с универсална съпричастност към живота, природата и Вселената. Това е един вид прероден романтизъм, пъпкуван, така да се каже, от старото стъбло на романтизма, но преплетен с новия механистичен анализ и с новия оптимизъм не за отделната душа, а за вечната божествена хармония на Вселената. Също като Тенисън, Аш вижда, че природата е с кървави зъби и нокти. В отговор на това той развива интерес към функциите на храносмилането при всички живи форми, от амебата до кита, свързани с продължението на живота.

От всичко това Мод заключи, че долавя нещо ужасяващо във въображението на Кропър. Той проявяваше особено злостен синдром на обратна агиография — желанието да принизи субекта си. Позволи си да се порадва на приятната мисъл за принципното двусмислие на думата „субект“ в този контекст. Беше ли Аш субект на изследователските методи на Кропър и на законите на мисълта му? Чия субективност всъщност се изследваше? Кой беше субектът на изреченията в текста и по какъв начин Кропър и Аш се вписваха във възгледа на Лакан, че граматическият подлог на изказването се различава от субекта, от онова „аз“, което се явява обектът на изказването? Дали мислите й бяха оригинални, зачуди се Мод и реши, че неминуемо не са, всяка възможна мисъл за литературната субективност вече беше усърдно проучена.

На друго място в същата глава Кропър, напълно естествено, беше цитирал „Моби Дик“:

А още по-дълбок е смисълът на легендата за Нарцис, който се хвърлил в извора, за да сграбчи отразения там прекрасен, измъчващ го образ, и се удавил. Същия образ виждаме и ние във всички реки и океани. Образа на неуловимия призрак на живота; това е ключът на цялата загадка.^[1]

Нарцисизъм, несигурната същност, пропуканото аз, помисли Мод, коя съм аз? Матрица за шепота на текстове и кодове? Представата беше едновременно приятна и неприятна, изискването да мисли за себе си като за нещо пресекливо, непълно. Оставаше и въпросът за неловкото тяло. Кожата, дъхът, очите, косата, тяхната история, която сякаш наистина съществуваше.

* * *

Тя застана до прозореца, без да пуска завесата, и загледана в пълната луна, започна да разресва косата си, заслушана в далечното ефирно шумолене на Северно море.

После легна и повтаряйки движенията на Роланд в съседната стая, се плъзна като ножица под белите чаршафи.

 

 

Семиотиката замалко да развали първия им ден. Тръгнаха с малката зелена кола към Фламбъро по следите на сигурния си предшественик и водач Мортимър Кропър с черния му мерцедес, на неговия предшественик Рандолф Аш и на хипотетичния призрак Кристабел Ламот. Продължиха пеша по дирите им до Файли Бриг, без да бъдат сигурни какво търсят, убедени, че нямат право просто да се радват на мига. Не забелязваха, че вървят в крачка — и двамата стъпваха отмерено и енергично. Кропър пишеше следното:

Рандолф прекарва дълги часове, потънал в задълбочено наблюдение на плитки и дълбоки скални вирове на север от Бриг. Виждали са го как разбърква флуоресциращия им планктон с ясеновата си тояга и прилежно събира образци в кофите, за да изучава с домашния си микроскоп миниатюрните същества, Noctilucae и хидромедузите, „които за невъоръженото око по нищо не се различават от пенести мехурчета“, но при оглед се установява, че представляват „кълбовидна маса дишащо желе с подвижни опашки“. И тук събира морските си анемонии (актинии) и се къпе в императорската вана — голяма зеленикава кръгла кухина, в която се е развличал легендарен римски император. Вечно будното историческо въображение на Рандолф сигурно е намирало немалко удоволствие от непосредствения досег с далечното минало на този край.

Роланд намери морска анемония с цвят на съсирена кръв, притисната под осеян с дупчици перваз върху нанос блещукащ зърнест пясък — розово-златист, синкавочерен. Изглеждаше проста, древна, лъскава и съвсем нова. Над нея се вееше избуял венец от развълнувани целеустремени влакънца, които опипваха и олюляваха водата. Бе с цвят на корналин като тъмночервен въглен. Месестото й стъбло, основа или краче се бе впило в скалата.

Мод седеше на друг перваз над вира на Роланд, присвила дългите си крака, а на коленете й беше отворен „Великият вентрилоквист“. Сега цитира Кропър, който цитираше Аш:

Представете си ръкавица, издута в съвършен цилиндър от струя въздух, а после махнете палеца и увийте пръстите на два-три реда в окръжност около върха на цилиндъра, затваряйки отвора в долния край на ръкавицата с плоска кожена повърхност. Ако натиснем в центъра диска на окръжността, описана от пръстите, и така принудим еластичната кожа да хлътне навътре, оформяйки нещо като мях, провесен в цилиндъра, ще получим устата и стомаха…

— Любопитно сравнение! — отбеляза Роланд.

— Ръкавиците при Ламот винаги са свързани с потайност и благоприличие. Те скриват нещата. Така е и при Бланш Глоувър, разбира се.

— Едно стихотворение на Аш се казва „Ръкавица“. За средновековна дама, която дава на рицаря ръкавицата си, за да я носи в знак на нейното благоволение. Описва я „млечнобяла, със ситни бисери“.

— Според Кропър Аш неправилно е предполагал, че яйчниците на актинията са разположени в пръстите на ръкавицата…

— Като бях малък, все не можех да разбера къде рицарят е носел ръкавицата. И до ден днешен не ми е ясно.

— Кропър продължава с размишленията на Аш за собственото му име. Интересно. Кристабел със сигурност е размишлявала за името Глоувър^[2]. Станало е повод за няколко изящни и смущаващи стихотворения.

— В „Рагнарьок“ Аш има един пасаж, където бог Тор се крие в грамадна пещера, оказала се кутрето на великанска ръкавица. Била на същия великан, който го измамил да се опита да глътне морето.

— А пък Хенри Джеймс казва за Балзак, че вмъква пръстите си в установеното съзнание като в ръкавица.

— Фалически образ.

— Разбира се. Като всички останали, предполагам, по един или друг начин. С изключение на Бланш Глоувър.

— Актинията отстъпва. Не й е приятно да я закачам.

От актинията се виждаше нещо като рубинен пъп с две-три щръкнали месести мустачета, които тъкмо се прибираха. Накрая остана само кървавочервена месеста издатина, заобикаляща присвита дупка.

— Прочетох статията на Леонора Стърн за венериния хълм и голата пустош.

Мод затърси с какво прилагателно да опише статията, отхвърли „проникновен“ и се спря на „много дълбок“ текст.

— Разбира се, че е дълбок. Но ме притесни.

— Такъв е замисълът.

— Не това имам предвид. Не защото съм мъж. Просто защото… Нямате ли чувството, че метафорите, които използваме, изяждат света, който ни заобикаля? Разбира се, всичко винаги е свързано и навързано, нали човек се посвещава — аз самият съм се посветил — на литературата, защото всички тези връзки изглеждат едновременно безкрайно вълнуващи и в някакъв смисъл опасни, прекалено могъщи, сякаш са разковниче към истинската природа на нещата? Да вземем всички тези ръкавици, само преди миг двамата с вас професионално си играехме на бикове и крави със средновековни ръкавици, великански ръкавици, Бланш Глоувър, ръкавиците на Балзак, яйчниците на морската анемония, но в края на краищата всичко се изпарява, все едно варим конфитюр, и неизменно опира до човешката сексуалност. Точно както според Леонора Стърн цялата земя и езикът, всеки език, е прочит на женското тяло. А цялата растителност е срамно окосмяване.

Мод сухо се засмя.

— И за какво става дума? — продължаваше Роланд. — Каква е тази тайнствена сила, която придобиваме, щом разберем, че всичко опира до човешката сексуалност? Всъщност е безсилие.

— Импотентност — заинтригувано се приведе към него Мод.

— Умишлено избягвах тази дума именно защото не за това става въпрос. Всичко ни е ясно. И с всички тези знания откриваме само първобитна симпатична магия. Инфантилна полиморфна перверзия. Всичко е свързано със самите нас и това ни превръща в затворници на собственото ни възприятие, не виждаме нищо друго. И обрисуваме всичко с тази метафора…

— Леонора добре ви е ядосала.

— Много е добра. Но не искам да виждам света с нейния поглед. Не става въпрос за нейния пол или за моя пол. Просто не искам.

Мод се замисли.

— Във всяка епоха трябва да има необорими истини независимо дали го искаме, или не, независимо дали в бъдеще ще пристъпим отвъд тях, или не. Сега живеем в истината, открита от Фройд. Независимо дали ни харесва, или не. Но сме я видоизменили. Всъщност нямаме свободата да допуснем, да си въобразим, че може и да не е бил прав за човешката природа. Може да е грешал за някои подробности, разбира се, но в никакъв случай за големия замисъл.

Роланд искаше да я попита дали това й харесва. Предполагаше, че й харесва — цялата й работа беше по същество психоаналитична, за лиминалност и маргинални същества. Вместо това попита:

— Интересно е да се опитаме да си представим как те са виждали света. Какво е виждал Аш, може да е стоял на същото това място. Занимавала го е анемонията. Произходът на живота. Защо сме тук.

— Те са ценили самите себе си. Едно време са знаели, че Господ ги цени. А после са започнали да смятат, че няма Господ, само слепи сили. Затова са започнали да ценят самите себе си, обичали са се и са се грижили за собствената си природа…

— За разлика от нас?

— В някакъв исторически момент това чувство за собствената им стойност се е променило в онова, което ви притеснява. Ужасно свръхопростяване, в което няма място за вина. Сега или тогава. И това е само началото. — Тя затвори „Великият вентрилоквист“, наведе се от ръба на перваза, на който се бе свила, и протегна ръка. — Ще тръгваме ли?

— Накъде? Какво търсим?

— Най-добре да започнем с факти и образи. Предлагам Уитби, където е била купена брошката.

Мила моя Елън,

Открих много любопитни неща в град Уитби, процъфтяващо рибарско селище на устието на река Еск — градът се спуска терасовидно по склона с гъстата си плетеница от живописни улици, дворове и множество каменни стълбища, които стигат чак до водата, а от по-горните равнища над плувналия околовръст облак от мачти и димящи комини човек може да види целия град, пристанището, руините на абатството и германския океан.

Отвсякъде ни заобикаля миналото, от гробовете в мочурищата и предполагаемите смъртоносни ями на древните брити до римското нашествие и ранните дни на християнското покръстване от света Хилда — в онези дни градът се е наричал Стренсол, а Съборът в Уитби през 664 г., както сме свикнали да го наричаме, е бил, разбира се, съборът в Стренсол. Размишлявах сред руините на абатството с кресливите гларуси и видях още по-стари, по-мрачни развалини — насипите или могилите в мочурищата и храмовете, може би друидски, в това число Невестините камъни, ред побити камъни край Слайтс, за които се смята, че са били част от колонадата на каменен кръг като този в Стоунхендж. Някои дреболии внезапно могат да съживят тези отдавна изчезнали хора във въображението ни. Например сърцевидна обица от черен кехлибар, залепнала за челюстта на череп, и скосени едри кехлибарени мъниста, открити с подобен обитател на гробната могила, положен вътре с колене, прибрани под брадичката.

Едно митично предание разказва за побитите камъни и привлича въображението ми, тъй като крие намек за жизненото присъствие на древните богове в относително ново време. Уитби си има свой местен великан, страховития Уейд, който заедно с жена си Бел обичал да запокитва каменни блокове в мочурището. Също като онзи Хримтурс, който издигнал стените на Асгард, или като феята Мелюзина Уейд и Бел строяли замъци за неблагодарния човешки род — на тях приписват строежа на римския път през мочурището, който отвежда към великолепния град Пикъринг, същински каменен път върху настилка от чакъл или натрошен пясъчник от мочурището. Възнамерявам да мина по този път, наричан от местните Уейдов друм — те вярват, че Уейд го е направил за удобство на жена си, защото Бел отглеждала в мочурището великанска крава и ходела да я дои. Едно от ребрата на чудовищното добиче е изложено в замъка Мългрейв и всъщност представлява челюстта на кит. Насипите, или могилите в мочурището, са от грамади камъни, които работливата Бел носела в престилката си, но понякога връзките се късали. Според Чарлтън Уейд е чисто и просто друго име на древния бог Один. По времето на саксите в село Тордиса, разположено при извора на потока Истроу, определено са почитали Тор. Така човешкото въображение смесва и нагажда към злободневните си грижи много съставки, които образуват ново цяло — защото по същество е поетично; тук морският кит, замъкът Пикъринг и древният бог на гръмотевицата, отколешните тански гробници на бритите и саксите и неутолимата военна страст на римските завоеватели са претворени в образа на местен великан и пъргавата му съпруга, както камъните на римския път са отишли в строежите от суха зидария за загуба на археологията и за защита на овцете ни — или както грамадният каменен блок в Слайтското мочурище, запокитен от великанското чедо на Бел и нащърбен от железния й гръден кош, е бил раздробен на парчета за ремонт на пътища. От този път се връщам.

Посещавам местните работилници за черен кехлибар, където занаятът процъфтява, а изделията им разкриват отлично ювелирно майсторство. Изпратих ти брошка, придружена с кратко стихотворение… и, както винаги, с голяма обич. Знам колко харесваш добрата изработка; повечето от любопитните тукашни творения искрено биха те зарадвали — украшения могат да се правят от какво ли не и древните амонити откриват нов живот във вид на шлифовани брошки. Занимава ме и преобразяването на останки от вкаменелости в елегантни вещи — полираният плот на цяла маса разкрива невъобразимо древните спирали на отдавна изчезнали охлюви или папратовидните каменни листа на примитивни цикасови растения, ясно очертани като изсушените цветя или папрат в молитвеника ти. Ако като писател имам своя тема, мила Елън, то тя е упорито преобразяващият се живот на отдавна загинали неща, които не изчезват. Бих искал да напиша нещо тъй съвършено излято, че и след толкова години все още да го съзерцават като тези същества, отпечатани в камъка. Макар да чувствам, че престоят ни на тази земя може далеч да не се равнява на техния.

Сигурно знаеш, че и черният кехлибар някога е бил жив. „Някои учени мислители са допускали, че е представлявал втвърден петрол или минерална смола, но днес по общо мнение се приема, че е от дървесен произход — откриваме го в плътни продълговати и тесни маси, външната му повърхност винаги е надлъжно набраздена като дървесни линии, а подобният на мида напречен разрез със смолист блясък показва годишния растеж в сбити елипсовидни зони.“ Цитирам описанието на доктор Янг, макар да съм виждал необработените бучки кехлибар в работилниците и да съм ги държал в ръцете си, неизразимо трогнат от следите на времето в техните разширяващи се елипси — отдавна, много отдавна, неописуемо отдавна отминало време. В някои случаи може да бъдат замърсени от прекомерен слой силикати — докато изрязва роза, змей или ръка, гравьорът може внезапно да попадне на жилка или дефект от кварц или кремък и е принуден да се откаже. Виждал съм как работят тези майстори, всеки от които притежава някакво специално умение в занаята си; гравьорът може да даде брошката на друг, който е специалист в гравирането на орнаментални мотиви, или кехлибарът може да се украси със злато, слонова кост или друга животинска кост.

Както можеш да си представиш, мила моя, от всички тези нови гледки и открития отвсякъде започнаха да избуяват кълнове поезия. (Използвам „кълнове“ в смисъла, който влага Вон, „блестящи кълнове всевечност“, където думата означава едновременно искрящ блясък, рояк стрели и покълващото семе светлина — ще ми се да ми изпратиш „Silex scintillans“^[3], защото, откакто се захванах с тукашните скали, много мисля за поезията му и за тази каменна метафора. Когато брошката пристигне, моля те, разтъркай я и виж как електричеството й ще привлече случаен косъм или къс хартия — кехлибарът притежава собствен магнитен живот, затова винаги са го използвали за амулети, бяла магия и в древната медицина. Нося се необуздано, мисълта ми се лута на всички страни, искам да напиша стихотворение за съвременните находки на клонки със силикатно покритие в стари артезиански кладенци, описани от Лайл.)

А сега разкажи ти как си — пиши за здравето ти, за домакинските ти занимания, какво четеш.

Твой любящ съпруг Рандолф

Мод и Роналд обиколиха пристанището и започнаха да се спускат и да се изкачват по тесните улички, разположени радиално по стръмния склон. Там, където Рандолф Аш беше забелязал оживен кипеж и благоденствие, те виждаха ширещи се признаци на безработица без перспектива. Лодките в пристанището се брояха на пръсти и изглеждаха заковани с дъски и вериги; не се чуваше мотор, не плющеше платно. Още се усещаше димният мирис на горящи въглища, но за тях това имаше различни конотации.

Витрините на магазините бяха стари, романтични. Табелата на рибния магазин беше украсена с пастта на зинала акула и чудовищни скелети с остри шипове; в сладкарницата бяха изнесени старите буркани и пъстрите пирамиди от ярки захарни кубчета, топчета и дражета. Няколко бижутери предлагаха черен кехлибар. Двамата спряха пред „Хобс и Бел, доставчици на украшения от черен кехлибар“. Магазинът беше висок и тесен, витрината приличаше на изправена кутия, опасана с гирлянди и нанизи лъскави черни мъниста с полюшващи се медальони, с изсечени страни или кръгли гланцови зърна. Отпред се кипреше морски сандък с несметни съкровища, разпилени от вълните — потънали в прах брошки, гривни, пръстени върху напукани кадифени подложки, лъжички, ножове за писма, мастилници и всевъзможни мътни, мъртви мидени черупки. „Такъв е Северът, помисли Роланд, с черно като въглен, здраво, невинаги изящно занаятчийство, блеснало под слоя прах“

— Чудя се дали да не взема нещо за Леонора — каза Мод. — Тя обича странни бижута.

— Може тази брошка с бордюр от незабравки и две стиснати ръце… на която пише „Приятелство“.

— Да, това ще й хареса.

На вратата на магазина се появи дребна жена. Върху тънък черен пуловер бе сложила голяма престилка, изпъстрена с лилави и сиви цветчета. Дребното й сурово лице изглеждаше кафяво на фона на бялата коса, прибрана на кок. Очите й бяха викингски сини, а когато отвори уста, вътре се видяха три зъба. Беше набръчкана, но здрава като стара ябълка, а престилката беше чиста, въпреки че дебелите й чорапи се бяха смъкнали около глезените над грубите черни обувки.

— Заповядайте, слънчице, разгледайте. Вътре имам още много. Хубав тукашен кехлибар, всичко е от Уитби. Не понасям имитации. По-хубав няма да намерите.

Зад щанда имаше още един стъклен саркофаг, в който бяха разхвърляни още колиета, брошки и тежки гривни.

— Ако си харесате нещо, веднага ще ви го извадя.

— Това изглежда интересно.

Овален медальон с донякъде класическа женска фигура, приведена над бликаща урна.

— Викториански траурен медальон. Вероятно е изработен от Томас Андрюс. Кехлибареният майстор на кралицата. Добри времена за Уитби… след смъртта на съпруга й. В онези дни са обичали да си спомнят за мъртвите. Не като сега — далеч от очите, далеч от сърцето.

Мод върна медальона на мястото му. Поиска да види брошката за приятелството и жената я извади от витрината. Роланд разглеждаше подложка с брошки и пръстени, които изглеждаха направени от копринени плитки и нишки; някои бяха в рамка от черен кехлибар, други бяха украсени с перли.

— Тези са много красиви. Кехлибар, перли и коприна.

— Не, господине, не е коприна, а коса. Това са друг вид траурни брошки, с коса. Вижте тези с гравираната рамка, нали четете надписа: „In memoriam“. Отрязвали са косата на смъртното ложе. Един вид… запазвали са я жива.

Роланд се взря през стъклото в сплетените кичури тънка светла коса.

— Правели са всякакви неща, много умно са го измислили. Ето верижка за часовник, изплетена от дълги масури. И гривна, закопчалката е във формата на сърце, таквоз изящно нещо. Тази е била тъмнокоса.

Роланд взе гривната — безтегловна и безжизнена, с изключение на златната закопчалка.

— Купуват ли се?

— От време на време. Някои ги колекционират. С течение на времето за всичко ще се намерят колекционери. Пеперуди, копчета за якички. Даже за старата ми ютия, използвах я чак до 1960 г., когато Едит най-сетне настоя да ми купи електрическа, даже за нея се появи някакъв, искаше да я вземе. В тази гривна, младежо, е вложен много труд, много старание. И златото е добро, 18 карата, по онуй време е било скъпо, с разните му там тенекета.

Мод беше извадила на щанда няколко брошки.

— Виждам, че имате око за тези неща. Ще ви предложа истинско бижу, вече не ги правят — говори с езика на цветята, младежо, повет, прещип и теменужка, което означава душевна красота, трайна привързаност и „вечно мисля за теб“. Това трябва да вземете за младата дама. Много по-добре от стара коса.

Роланд колебливо измрънка нещо. Възрастната жена се наведе на високия стол и докосна с ръка зеления шал на Мод.

— Виж, това е направо прекрасно, не се среща често подобно нещо. Прилича ми на идеален образец от ателието на Айзък Грийнбърг в Бакстъргейт, изпращали са ги на принцеси и кралици в цяла Европа. Много бих искала да го погледна, ако не възразявате, госпожо…

Мод вдигна ръце и се поколеба дали да откопчае брошката, или да свали целия тюрбан. Накрая неловко направи и двете — остави шала на щанда, разкопча грижливо подредените му дипли и подаде едрата черна бучка на жената, която затътри крака към прозореца, за да я огледа на прашната светлина.

Роланд погледна Мод. Безумно светлата й коса бе навита около главата й на тънки плитки, стряскащо бели на тази светлина, която изпиваше всички цветове и улавяше само отблясъци и отражения. Изглеждаше почти шокиращо гола, като съблечен манекен, беше първата му мисъл, а после Мод обърна надменното си лице към него и той го видя променено, крехко и даже уязвимо. Искаше да пусне на воля стегнатата й коса. Беше толкова опъната и безмилостно защипана с фиби, че кожата на собствения му череп потръпна от болезнено съчувствие. Двамата едновременно докоснаха слепоочието си, сякаш Роланд й беше огледало.

Жената се върна, остави брошката на щанда и запали прашна подвижна лампа, за да освети тъмните й недра.

— Не съм виждала такова нещо. Ясно е обаче, че е на Айзък Грийнбърг, така ми се струва. Имаше една негова брошка на голямото изложение, с корали и скъпоценни камъни, но не съм виждала и русалка, и корал… даже държи огледалце, всичко си има. Откъде я имате, госпожо?

— Семейно наследство… в известен смисъл. Намерих я в кутията с копчета, когато бях съвсем малка — имахме грамадна кутия за ръкоделие, пълна със стари катарами, копчета, карфици и конци, просто я бяха забравили вътре. Боя се, че никой не я хареса особено. Майка ми я нарече отвратителен викториански боклук. Наистина ли е викторианска? Взех я, защото ми заприлича на малката русалка. — Тя се обърна към Роланд: — А напоследък и на феята Мелюзина, разбира се.

— Викторианска е, няма две мнения. Според мен е направена преди смъртта на принц Албърт през 1861-ва — преди това се срещат и по-ведри мотиви, въпреки че неизменно преобладават печалните теми. Вижте с какво майсторство са изработени вълните на косата й… и опашката, досущ като жива. Какви неща са умеели едно време. Днес няма къде да намерите такава изработка, няма кой. Всичко е забравено, минало — заминало.

Роланд не се беше заглеждал отблизо в брошката на Мод, върху която наистина бе гравирана малка русалка, седнала на скалата и свенливо извърнала блестящите си черни рамене, за да не се налага да гравират мъничките й гърди. Змиеподобната й коса се виеше надолу по гърба, змиеподобната й опашка се виеше надолу по скалата. Първоначално му се стори, че всичко е затворено в кафез от клонки, но си припомни думите на жената и внезапно осъзна, че е корал.

— Наследили сте някои от книгите на Кристабел… — обърна се той към Мод.

— Знам. Не ми беше хрумвало преди. Брошката открай време стои в кутията. Никога не съм питала откъде я имаме. Тук в магазина изглежда съвсем различно на фона на всичко останало. Бях дете и исках да се пошегувам.

— Може и той да се е пошегувал.

— Дори да е така — ожесточено разсъждаваше Мод, — това не доказва, че е била тук. Доказва само, че е купил брошки за две жени.

— Не доказва дори това. Може да си я е купила сама.

— Ако е била тук.

— Или другаде, сигурно са ги продавали на много места.

— Добре да я пазите — намеси се възрастната жена. — Няма втора като нея, да знаете — и тя се обърна към Роланд: — Няма ли да вземете брошката с езика на цветята, господине? Двете с русалката много ще си отиват.

— Ще взема брошката за приятелството — побърза да я прекъсне Мод. — За Леонора.

Роланд ужасно искаше да притежава нещо, все едно какво, от странния саждив седимент, който Аш бе докосвал и за който беше писал. В действителност не искаше пищната брошка с цветята и не се сещаше на кого би могъл да я подари — подобни украшения определено не бяха в стила на Вал в нито едно от двете й превъплъщения, нито старото, нито новото. В зелена стъклена купа на щанда откри насипни мъниста и дребни парченца, които жената продаваше за 75 пенса парчето; избра шепа от тях — някои кръгли, други плоски и овални, шестоъгълник, полирана сатенена възглавничка.

— Личната ми броеница, за успокоение, когато се тревожа — обясни на Мод. — Защото се тревожа.

— Забелязах.