Антония Сюзън Байът
Обладаване (16)

15

Дали отива любовта

отвъд рефлекса галваничен

и тътена на пепелта

на някой порив вулканичен,

избълван от подземен кратер

дълбоко сдържан земен огън?

Дали сме просто автомати,

или сме ангелоподобни? ВК

Р. Х. Аш

Мъжът и жената седяха един срещу друг в купето. Излъчваха сдържано благоприличие; в скута им лежаха отворени книги и когато движението на влака позволяваше, и двамата възобновяваха прекъснатото си занимание. Мъжът се беше облегнал лениво в ъгъла, кръстосал глезени, спокоен и отпуснат. През по-голямата част от времето жената свенливо гледаше в книгата, но от време на време вирваше заострената си брадичка и напрегнато се взираше в променящия се пейзаж. Страничен наблюдател би могъл дълго да разсъждава дали пътуват заедно или отделно, тъй като очите им рядко се срещаха, а и тогава оставаха бдително безизразни. След дългото пътешествие същият наблюдател би могъл да заключи, че господинът изпитва възхищение или най-малкото значителен интерес към дамата. Когато тя решително забиваше поглед в книгата или в прелитащите полета и изчезващите крави, той я поглеждаше замислено или просто заинтригувано — бе трудно да се каже.

Беше красив мъж с буйна тъмнокестенява коса, почти черна, ако не бяха ръждивите отблясъци в къдриците, и с още по-тъмна лъскава брада. Широкото му чело бе инструмент на силно развит интелект, макар да бе щедро надарен и с бръчки на състрадание и съчувствие. Големите му тъмни очи под груби, грапави черни вежди се взираха в света доста уверено — безстрашно и същевременно резервирано. Изрязан нос, непоколебима и решителна уста; човек би казал, че това лице добре познава себе си и има установени възприятия за света. Държеше „Принципи на геологията“ на сър Чарлс Лайл и когато се зачиташе, поглъщаше страниците бързо и съсредоточено. Беше облечен елегантно без излишна показност. Хипотетичният наблюдател би се затруднил да определи дали мъжът води деен или съзерцателен живот — изглеждаше свикнал да се разпорежда, но в същото време приличаше на човек, „отдаден на пространни и дълбоки мисли“.

Жената беше облечена елегантно, макар и не по последна мода; върху муселинената рокля на сиви райета беше наметнат индийски шал в морскозелено и електрик на гълъбовосив фон; под сивото копринено боне надзъртаха бели копринени рози. Беше много руса и бледа, с подобаващо големи очи в особен зелен цвят, който се променяше с всяко трептене на светлината. Не беше точно красива — лицето й бе твърде издължено, за да бъде съвършено, а и не беше в първа младост, но скулите й бяха изящно очертани и устните й оформяха елегантна извивка, а не капризна роза. Зъбите й биха се сторили възголеми за нечий взискателен вкус, но за сметка на това бяха здрави и бели. Беше трудно да се познае дали е омъжена, или е стара мома, дали е богата, или бедна. Всичко в нея бе спретнато и подбрано с вкус — не се долавяше и намек за екстравагантност, но любопитното око не би открило следи от нищета и пестеливост. Ръкавиците от бяла ярешка кожа бяха меки, безупречни. Щом някое залитане на влака отместеше широката камбана на полата й, отдолу се подаваха малките й стъпала, стегнати в лъскави изумруденозелени боти. Дори да осъзнаваше заинтригуваното поведение на спътника си, тя с нищо не го показваше — освен може би със старанието, с което избягваше да го поглежда, но подобно обстоятелство спокойно би могло да изразява само благопристойна скромност.

Въпросът за характера на връзката им се реши много след като Йорк остана зад гърба им, защото господинът се приведе и загрижено попита жената дали се чувства удобно и дали не е изморена. Нямаше други пътници, тъй като повечето се бяха прекачили или бяха стигнали целта на пътуването си в Йорк; никой не продължи след Малтън и Пикъринг и двамата бяха останали сами във вагона. Тя най-сетне го погледна и го увери, че изобщо не се чувства изморена; замисли се и педантично допълни, че според нея сегашното състояние на духа й не позволява никаква умора. При тези думи двамата се усмихнаха; мъжът се наведе и улови в дланта си малката ръка в кожена ръкавица, която застина и после стисна неговата. Има някои въпроси, заяви мъжът, които трябва спешно да обсъдят, преди да пристигнат — въпроси, които в бързината и суматохата преди заминаването не са успели да изяснят поради липсата на време и спокойствие, въпроси, свързани с някои неловки моменти, които обаче, надява се, с решимост ще могат да преодолеят.

Беше подготвял речта си от „Кингс Крос“. Не можеше да си представи как ще успее да я произнесе, нито какъв отговор да очаква.

Тя отвърна, че цялата е в слух. Малката хрупкава ръка в дланта му се сви и той я сграбчи.

— Пътуваме заедно — започна той. — Решихме, вие решихте, да дойдете. Не зная дали бихте искали, дали бихте предпочели… от тук нататък да наемете стая и да се грижите сама за себе си, или… или бихте искали да пътувате като моя съпруга. Това е голяма стъпка, съпроводена с всевъзможни неудобства, опасности… смущение. Запазил съм стаи в Скарбъро, в които би могло да се намери място за съпруга. Мога да запазя други под измислено име. Може изобщо да не искате да предприемате тази стъпка. Може да решите порядъчно да наемете самостоятелна стая другаде. Простете нахалството ми. Наистина се опитвам да разбера какви са вашите желания. Заминахме в такова екзалтирано състояние… Бих искал решенията да идват от само себе си, но виждате какво е положението.

— Искам да бъда с вас — отвърна тя. — Предприех огромна стъпка. И щом съм се хванала на хорото, ще го играя. За престоя ни тук напълно ме устройва да ме наричате своя съпруга, където прецените. Смятах, че такова е моето… нашето решение.

Говореше бързо и ясно, но ръцете й в топлата ярешка кожа непрекъснато потръпваха в неговите.

— Не зная какво да кажа — промълви той със същия спокоен безстрастен тон, към който се придържаха до момента. — Такова великодушие…

— Необходимост.

— Нали това не ви натъжава, не ви гризат съмнения, не сте…

— Няма място за такива неща. Нали ви казах, необходимост. И сам го знаете. — Тя извърна лице и погледна към мудните полета през дъжд почти невидима сгурия. — Страхувам се, разбира се. Но това сякаш няма значение. Всички стари съображения, всички стари грижи нямат значение. Не са заприличали на носни кърпички, но така ми се струва.

— Не бива да съжалявате за това, скъпа.

— А вие не бива да говорите нелепици. Разбира се, че ще съжалявам. Ще съжалявате и вие, нали? Но в момента и това е без особено значение.

Замълчаха. След малко той продължи, като внимателно подбираше думите си:

— Ако пътувате като моя жена, надявам се да приемете този пръстен. Семейно наследство, беше на майка ми. Обикновена златна халка с гравирани маргаритки.

— И аз нося пръстен. Бил е на една моя леля — Софи дьо Керсоз. Със зелен камък, вижте — нефрит, обикновена плочка с гравиран инициал, „С“.

— Значи предпочитате да не взимате пръстена?

— Не съм казала такова нещо. Показвах ви доказателство за своята предвидливост и решителност. Ще се радвам да нося пръстена ви.

Той смъкна тънката бяла ръкавица и постави халката до изящния пръстен със зеления камък. Беше малко широка, но й стана. Искаше да каже нещо: „С този пръстен се венчавам за теб, с тялото си ще те почитам“, но произнесени пред две жени, тези красиви и верни думи ставаха двойно по-коварни. Неизреченото им присъствие витаеше във въздуха. Той взе малката ръка и я поднесе към устните си. После се отпусна на седалката и замислено взе да си играе с ръкавицата, като една по една изпъваше меките кожени кухини и изглаждаше фините им бръчки.

 

 

По целия път от Лондон живото й присъствие в недостъпния отсрещен ъгъл на купето безумно го объркваше. От месеци бе обладала въображението му. Беше далечна и затворена, принцеса в кула, затова всички усилия на въображението му имаха за цел да уловят присъствието й, да я поднесат на мисълта и сетивата му — остроумието и цялата й тайнственост, белотата й, която бе част от извънредния й магнетизъм, зеления поглед на тези проницателни или притворени очи. Присъствието й беше невъобразимо, по-точно само плод на въображението му. Ала сега бе тук и той се зае да наблюдава по какво прилича и по какво се различава от жената, за която бленуваше, която диреше в съня си и за която бе готов да се сражава.

* * *

Като младеж силно го беше впечатлил разказът за Уърдзуърт и самотната планинска девойка — поетът чул вълшебна песен, запомнил точно толкова, колкото му трябвало за безсмъртните му стихове, и не пожелал да чуе повече. Беше открил, че той самият е различен. Той беше поет, жаден за знания, за факти, за подробности. Нищо не беше прекалено банално, за да го заинтригува; нищо не беше немислимо; ако можеше, щеше да картографира всяка извивка в тинята като доказателство за невидимото въздействие на вятъра и прилива. Затова любовта му към тази жена, която познаваше тъй съкровено и изобщо не познаваше, бе ненаситна за знания. Изучаваше я. Изследваше светлите къдрици на слепоочието й. Стори му се, че в гладките им сребристи и златисти брънки долавя зеленикав оттенък, далечен намек — не окисленото зелено на мед и упадък, а бледозелени фиданки, растителност, живот, изпъстрили косата й като сребристата кора на млади дървета или зелената сянка на зелените ръкойки свежо сено. Очите й също бяха зелени — стъкленозелени, малахитовозелени, мътнозелени като разбунена морска вода, понесла тежък пясък. Миглите й бяха сребристи, но достатъчно гъсти, за да се виждат. Лицето й не беше приветливо. Нямаше и следа от приветливост в това лице. Чертите й бяха фино изваяни, ала не можеше да ги нарече изящни — костта бе по-скоро тежка, затова силно изразените й слепоочия и полегатите й скули тънеха в дълбока синкава сянка, която въображението му винаги обагряше в зелено, но в действителност не беше така.

Ако наистина обичаше неприветливото лице, то бе, защото беше ясно, проницателно и остро.

Виждаше — или си казваше, че вижда — как тези качества са били прикрити или потулени под слоеве по-традиционни изражения: престорена скромност, целенасочено търпение, презрение, преструващо се на спокойствие. В най-лошия случай — представяше си я съвсем ясно, колкото и да беше обладан от нея, — в най-лошия случай би свела поглед и би извърнала очи със свенлива усмивка, подобна на механична гримаса, защото не е истинска; тя е условност, кратък скован реверанс, защото светът очаква именно това. Струваше му се, че веднага е прозрял същността й още на закуската при Краб Робинсън, когато слушаше мъжките спорове на масата с убеждението, че тя самата остава незабелязан наблюдател. Повечето мъже, отсъди той, биха се отдръпнали от това сурово и ожесточено лице, този абсолютизъм — да, именно абсолютизъм. Би била обречена на любовта на плахи слабохарактерни душици, които тайно биха се надявали да ги наказва или командва, или на глупаци, способни да изтълкуват хладното й деликатно отстранение като признак на женска чистота, за която всички копнееха в онези дни, поне наяве. Ала той веднага бе разбрал, че е предначертана за него, че е свързана с него — такава, каквато е или би могла да бъде, или можеше да бъде… ако беше свободен.

* * *

Съдържателката госпожа Камиш беше висока жена с намръщено чело и сключени вежди като норманите от гоблена от Байо, чиито дълги кораби наистина бяха заселили тези брегове. Двете с дъщеря й пренесоха багажа им — кутии за шапки, пътнически сандъци, колекционерски кутии, мрежи и писалища, разнородна и немалка купчина, която придаваше порядъчност на цялото мероприятие. Когато ги оставиха да се преоблекат в спалнята, обзаведена с масивни мебели, двамата загубиха дар слово и впериха очи един в друг. Той разпери ръце и тя се скри в прегръдката му, но прошепна: „Не сега, още не“. „Не сега, още не“, съгласи се той и усети как тялото й леко се отпусна. Отведе я до прозореца, откъдето над стръмния хълм се разкриваше хубав изглед към ширналия се пясък и сивото море.

— Вижте, германският океан. Като оживяла стомана.

— Често съм си мислела да посетя бретонското крайбрежие, което в известен смисъл е мой дом.

— Не съм виждал тамошното море.

— Непрекъснато се променя. Синьо и ясно днес, сиво-кафяво и бясно утре, подпухнало от вдигнатия пясък. Всичко подгизва

— Аз… двамата… трябва да отидем и там.

— Стига, недейте. Това е достатъчно. Повече от достатъчно може би.

Имаха собствена трапезария, където госпожа Камиш им поднесе огромна вечеря, достойна за дванайсет души, в чинии с едри розови пъпки и кобалтовосин кант. Имаше цял супник с мазна супа, варена треска с картофи, котлети с грах, желе с нишесте от маранта и сладкиш с петмез. Кристабел само побутваше храната в чинията. Госпожа Камиш каза на Аш, че госпожата малко е изпосталяла и очевидно има нужда от морски въздух и добра храна. Когато отново останаха сами, Кристабел обясни:

— Няма смисъл. Вкъщи се храним като врабчета.

Той видя как споменът за дома за миг я покруси, и побърза да каже:

— Не оставяйте хазяйките да ви уплашат. Но е права — морският въздух ще ви се отрази добре.

Не спираше да я наблюдава. Забеляза, че нищо в обноските й не можеше да се сбърка с поведението на съпруга. Не му подаваше нищо, не се привеждаше интимно към него, не се съобразяваше с присъствието му. Когато смяташе, че не я наблюдава, го пронизваше с острия си поглед, в който обаче нямаше загриженост, нито привързаност, нито ненаситното любопитство, което той самият не успяваше да сдържа. Гледаше го с погледа на птица, прикована към стойката си, ярко пернато създание от тропическите гори или златоок ястреб от северните усои, който носи оковите си с цялото достойнство, на което е способен, и търпи присъствието на човека с все още диво високомерие, като от време на време разрошва пера, за да покаже, че не е изгубил уважение към себе си и не се чувства съвсем удобно. По същия начин тя подръпваше маншетите на ръкавите си, по същия начин седеше на стола. Той искаше да промени всичко това. Можеше да го промени, беше доста сигурен в това. Вярваше, че я познава. Щеше да я научи, че не е негово притежание, щеше да й покаже, че е свободна, щеше да види пламналите й криле.

— Хрумна ми да напиша стихотворение за необходимостта. Както се изразихте във влака. Толкова рядко в живота ни спохожда усещането, че това, което правим, е необходимост — в смисъла, в който вложихте, да се чувстваме обзети от необходимост; предполагам, че така възприемаме смъртта. Ако ни е съдено да доловим нейното приближаване, неизбежно ще разберем, че вече сме завършени — нали разбирате, скъпа моя? — без поредния несръчен избор или възможност за лениво отрицание. Като топки, плъзнати по гладко нанадолнище.

— Без връщане назад. Или като напредваща войска, която всъщност би могла да се върне, но не може да го повярва, защото войниците са обтегнати като струни, обладани от една-едничка цел…

— Можете да се върнете по всяко време, ако…

— Вече ви казах. Не мога.

* * *

Излязоха на разходка край морето. Той гледаше отпечатъците от стъпките им — неговите вървяха в права линия по ръба на вълните, а нейните се приближаваха и отдалечаваха като змия, пресрещаха го, откъсваха се, отново го пресрещаха. Не го държеше под ръка, но няколко пъти се оказаха един до друг и за известно време тя припряно вървеше с него, уловила лакътя му. И двамата вървяха много бързо.

— Добре се разбираме — каза той. — Вървим с еднаква крачка.

— Очаквах да е така.

— И аз. В някои отношения се познаваме много добре.

— А в други изобщо не се познаваме.

— Това може да се поправи.

— Не изцяло — отвърна тя и отново се отдалечи.

Изкряска гларус. Слънцето тъкмо залязваше. Вятърът рошеше вълните, тук-там зелени, на друго място — сиви. Той спокойно крачеше в собствената си електрическа буря.

— Дали има селки^[1]? — попита тя.

— Тюлени ли? Не мисля. Срещат се по на север. По крайбрежието на Нортъмбърланд и в Шотландия има много легенди за жени тюлени. Жени от морето, които идват за малко и после трябва да си тръгнат.

— Никога не съм виждала тюлени.

— Аз съм ги виждал от другата страна на морето, при пътуването ми в Скандинавия. Имат човешки очи, много влажни и интелигентни, и гладки закръглени тела.

— Диви, но мили.

— Във водата се движат като огромни гъвкави риби. На сушата са принудени да пълзят и да се влачат, сякаш са осакатени.

— Написах приказка за една жена тюлен. Метаморфозата ме занимава.

Не можеше да й каже: „Няма да ме напуснете като жена тюлен“. Защото тя можеше и трябваше да го направи. Вместо това каза:

— Метаморфозите са нашият начин да изразим с помощта на гатанки съзнанието си, че сме част от животинския свят.

— Значи смятате, че между нас и тюлените няма съществена разлика?

— По този въпрос не знам. Има неимоверно много прилики. В костите на ръцете и стъпалата, дори в недодяланите перки. В костите на черепа и гръбначния стълб. Всички сме започнали като риби.

— А безсмъртните ни души?

— Има същества, чиято интелигентност трудно може да се различи от онова, което наричаме душа.

— Вашата явно е загубена, защото сте я лишавали от признание и прехрана.

— Приемам упрека.

— Нямах намерение да ви упреквам.

* * *

Ставаше късно. Върнаха се в трапезарията си в „Отвеса“, където им поднесоха чай. Той започна да сипва, а тя седеше и го наблюдаваше. Приличаше на слепец в претрупана и непозната стая; отвсякъде долавяше неясното присъствие на опасност. Имаше куртоазни правила за медения месец, които бащите предаваха на синовете си и приятелите научаваха от своите приятели. Също както с пръстена и брачната клетва, при мисълта за тях решимостта му се пропука. Въпреки непроницаемата си порядъчност това не беше меден месец.

— Искате ли да се качите първа? — попита той и гласът му, който през целия дълъг и изнурителен ден бе успял да опази ведър и благ, внезапно застърга в ушите му.

— Щом искате — отвърна тя, но не с покорство, дори без грам покорство, а сякаш донякъде развеселена.

Взе свещта и излезе. Той си сипа още чай. Би дал всичко за малко коняк, но госпожа Камиш не признаваше подобни напитки, а той самият не беше съобразил да го сложи при вещите от първа необходимост. Все пак запали дълга тънка пура. Мислеше за надеждите и очакванията си, за повечето от които не съществуваше език. Имаше евфемизми, грубиянски мъжки разговори, книги. Точно сега най-много искаше да не мисли за предишния си живот, затова мислеше за книги. Пристъпваше пред парливия димящ огън на въглените и си припомни думите на Шекспировия Троил:

А какво ли

ще е, когато влажното небце

опита във действителност вкуса на

нектара й божествен?^[2]

Мислеше за Оноре дьо Балзак, от когото беше научил много, при това някои напълно погрешни неща и други, прекалено френски, за да му бъдат полезни в света, който все още обитаваше. Жената на горния етаж бе отчасти французойка и читателка. Може би това обясняваше липсата на неувереност, изненадващата делова прямота. Въпреки всичко цинизмът на Балзак бе неизменно романтичен — каква ненаситност, какво настървение! „Отвращението идва, когато се види истината. Човешката любов вижда истината след обладаването.“ Защо беше така? Защо отвращението виждаше по-ясно от желанието? Тези неща имат свой ритъм. Спомни си как като малък, съвсем момче, едва започнало да осъзнава — не докрай, — че, иска или не иска, един ден трябва да стане мъж, спомни си как четеше „Родерик Рандъм“ — английска творба, наситена с мощно и добродушно отвращение към човешкото състояние и неговите недостатъци, ала без грам от тънката дисекция на душевността, която правеше Балзак. Книгата имаше щастлив край. Накрая авторът оставяше героя си пред вратата на спалнята и после го пускаше вътре като послепис. А тя — беше забравил името й, някоя Силия или София, някое безлично въплъщение на физическо и душевно съвършенство, или по-точно на мъжкото въображение — тя се беше появила с широка кенарена роба, през която прозираше грейналата й снага, беше я изхлузила през главата си и се беше обърнала към героя и читателя, оставяйки останалото, обещанието, на тях. За него този миг беше останал пробен камък. Като момче не знаеше какво е кенар, не знаеше и сега и в най-добрия случай въображението му рисуваше неточен образ с розова снага и прочие, и прочие. Но нещо в душата му трепна и той нервно закрачи из стаята. Как ли го виждаше тя на горния етаж — него, мъжа, когото чакаше? Не спираше да крачи из стаята.

Излъсканото дървено стълбище беше много стръмно, с плюшена червена пътека. Къщата на госпожа Камиш се поддържаше добре. Дървото миришеше на пчелен восък, месинговите скоби светеха.

Тапетите в стаята бяха с чудовищни пълзящи рози на зелен фон с нюанса на зелеви листа. Имаше тоалетна масичка, гардероб, ниша със завеса, фотьойл с тапицирани облегалки и извити крачка и огромно легло с месингова рамка, върху което величествено бяха натрупани пухени дюшеци, сякаш за да отделят принцеса от грахово зърно. Тя седеше в очакване върху грамадата, придърпала до брадичката си колосаното бяло покривало от плетена дантела и завивката, съшита от шарени парчета. Не носеше роба, а бяла нощна риза с богато набрани басти и дантели на врата и на китките, закопчана с низ миниатюрни копчета. Бялото й остро лице сякаш грееше на светлината на свещите. Изглеждаше като от кост, без капка руменина. А косата… Тънка, светла, огромна, начупена на зигзаг от плитките в пружиниращи талази и обгърнала като облак шията и раменете й, с метален отблясък в светлината на свещите и за пореден път с някакъв зеленикав оттенък от отражението на голяма глазирана кашпа с избуяла папрат, чиито листа бяха като мечове. Гледаше го, без да продума.

За разлика от много други жени не бе завзела всяка повърхност и не бе осеяла стаята с женските си вещи. На единия стол забеляза трептяща рухнала клетка — кринолина с металните му обръчи и връзки. Отдолу бяха оставени малките зелени боти. Нямаше и помен от четка за коса или шишенце. Той с въздишка остави свещта и припряно свали дрехите си в сенките извън осветения кръг. Тя продължаваше да го гледа. Той вдигна очи и улови погледа й. Можеше да легне и да извърне глава, но не го беше направила.

А когато я прегърна, именно тя попита с дрезгав глас:

— Страхувате ли се?

— Ни най-малко. Вече не — отвърна той. — Ти си моята тюленова съпруга, моята самодива, Кристабел.

* * *

Така мина първата от тези дълги странни нощи. Посрещаше го с ожесточена страст, подобна на неговата, и с някакво познание, защото изтръгваше удоволствието си от него, разтваряше се, за да го получи, и се вкопчваше в него с накъсани животински викове. Галеше го по косата и целуваше слепоочията му, но с никакво целенасочено движение не се опитваше да му достави удоволствие като на мъж — и през всички тези нощи така и не стигна дотам. За миг му хрумна, че все едно държи в обятията си Протей, сякаш тя изтичаше като река през вкопчените му пръсти и го заливаше отвсякъде като надигнала се морска вълна. Колко ли безброй, безброй мъже са си мислели същото, казваше си той, из колко ли безброй, безброй места в различни сезони, в различни стаи, колиби и пещери всички са си представяли, че плуват в соленото море сред надигналите се вълни, всички са си представяли — не, всички са знаели, — че са неповторими. Тук, тук, тук, към това го беше водил ритъмът в главата му, целият му живот… всичко бе клоняло към това действие, това място, тази жена, бяла в тъмното, към това изпълнено с движение хлъзгаво мълчание, този дишащ завършек.

— Не се сражавай с мен — каза той веднъж, а тя напрегнато отвърна:

— Трябва.

„Да не говорим повече“, помисли той, притисна я върху леглото и я обсипа с ласки, докато тя не извика, а той все пак проговори:

— Виждаш ли, въпреки всичко те познавам.

— Добре, признавам — промълви задъхано тя. — Познаваш ме.

Много по-късно той се събуди в просъница и реши, че чува морето, което от тази стая не беше невъзможно, но после осъзна, че тя беззвучно хлипа. Протегна ръка и тя несръчно притисна лице във врата му — не за утеха, а с някакъв сляп натиск, за да забрави.

— Какво има, мила?

— Как можем да го понесем?

— Кое?

— Това. Това кратко преброено време. Как можем да го проспим?

— Можем да мълчим заедно и да се преструваме — понеже сме още в началото, — че разполагаме с цялото време на света.

— Което ще намалява всеки ден. И накрая ще свърши.

— Нима заради това би предпочела изобщо да го няма?

— Не. Именно към този момент вървя от самото начало. От мига, от който имам чувство за време. Когато си отида, това ще е средата, точката, към която всичко е водело преди и от която всичко ще продължи. Ала сега, любими, сега сме тук и тези други времена се случват другаде.

— Поетичен, но неутешителен възглед.

— И двамата знаем, че добрата поезия е неутешителна. Искам да те прегърна, това е нашата нощ, нашата първа нощ, затова е най-близо до безкрая.

Почувства твърдото й влажно лице на рамото си и си представи живия й череп, живите й кости, захранвани от влакна и тънки тръбички синя кръв и недостъпни мисли, които се лееха в потайните й кухини.

— С мен си в сигурни ръце.

— Точно с теб не съм в сигурни ръце. Но нямам никакво желание да бъда другаде.

* * *

На сутринта, докато се миеше, откри по бедрата си следи от кръв. Беше решил, че тя не познава края, и сега виждаше древно доказателство. Стоеше с гъбата в ръка и озадачено размишляваше за нея. Такива деликатни умения, такъв осведомен копнеж… и въпреки това бе девствена. Съществуваха различни възможности, най-очевидната от които му се струваше леко отблъскваща — и същевременно интригуваща, щом твърдо си наложи да се замисли. Не можеше да я попита. Каквото и да било предположение или проява на любопитство означаваше да я загуби. Веднага, на мига. Знаеше го, без дори да се замисля. Беше като забраната на Мелюзина и за разлика от злочестия Раймонден никакво повествование не го обричаше да прояви недискретно любопитство. Обичаше да знае всичко, дори това, но притежаваше достатъчно здрав разум, повтаряше си той, за да не проявява любопитство за неща, които нямаше надежда да научи. Явно беше прибрала издайническата бяла нощница в багажа си, защото повече не я видя.

* * *

Бяха щастливи дни. Тя му помагаше да приготвя образците си и неистово се катереше по скалите, за да ги набавя. Пееше като сирените на Гьоте и Омир от скалите на Файли Бриг, откъдето вятърът отнесъл в морето госпожа Пийбоди и цялото й семейство. Крачеше неистово из мочурищата, клетката на кринолина и половината й фусти все не успяваха да я догонят, а вятърът рошеше светлата й коса. Седеше нащрек край торфения огън, загледана в старицата, която правеше мекици в плоския тиган; не разговаряше много с непознати — той разпитваше, той печелеше доверие и сведения, той изучаваше. Веднъж половин час държа на приказка някакъв селянин, от когото научи много за местните светци, за подпалените мочурища и рязането на торф, а тя каза:

— Ти си влюбен в цялото човечество, Рандолф Аш.

— Влюбен съм в теб. И по аналогия във всички същества, които имат и най-далечна прилика с теб. А това наистина означава всички същества, защото искрено вярвам, че всички сме част от някакъв божествен организъм със собствено дихание, който за малко живее тук, за малко умира някъде другаде, но остава вечен. А ти си проявление на тайното му съвършенство. Ти си животът на всички неща.

— Нищо подобно. И аз съм смразяващо смъртна, както каза вчера госпожа Камиш, докато намятах шала си. Ти си животът на всички неща. Ти се изправяш и привличаш всичко към себе си. Поглеждаш нещо скучно и безлично и то засиява. Молиш го да остане, то отказва и ти с не по-малък интерес следиш самото му изчезване. Точно това обичам в теб. Точно това ме плаши. Имам нужда от тишина и празнота. Казвам си, че ще избледнея и ще замъждукам, ако се застоя в горещата ти светлина.

* * *

Когато всичко свърши и времето им изтече, той си спомняше най-ясно деня, който прекараха на някакво място, наречено Страшилището — избраха го заради името. Тя се бе прехласнала по безкомпромисните северняшки думи, които колекционираха като скъпоценни камъни или бодливи морски същества. Селото Ъгълбарнъби — Хугелбардов имот, Джагарова могила, Войска пустош. В малките си бележници беше записвала имената на Момите — побитите камъни, които бяха виждали в мочурищата. Дебелата Бет, Каменната Нан, Сис Плюнката.

— Човек лесно може да разкаже страшна история за Сис Плюнката и да спечели няколко лъскави гвинеи — каза тя.

Беше поредният щастлив ден в синьо и златно, ден, който го подсети за зората на сътворението. Бяха прекосили летните поляни и по тесни пътеки се бяха озовали между високи плетове от гъсти шипкови храсти с изящно втъкани кремави орлови нокти — като гоблен от Райската градина, каза тя, — така ефирно и сладостно благоуханни, че го подсетиха за небесните палати на Сведенборг, където цветята говорели собствен език, а цветовете и ароматът им били изразните средства на речта им. Спуснаха се по пътя от воденицата към закътания залив и уханието се смени с острия мирис на сол и на свеж вятър от Северно море с неговата солена пяна, премятащи се очертания на риби и реещи се водорасли, понесени към северните ледове. Приливът беше започнал и трябваше да пристъпват плътно прилепени под надвисналата скала. Наблюдаваше пъргавата й уверена крачка. Бе разперила ръце над главата си, силните й дребни пръсти се вкопчваха във всяка пукнатина и издатина, малките й боти напипваха сигурна опора по хлъзгавия перваз под краката й. Скалата бе особена шиста с цвят на пушечен метал, излющена и прорязана от струпеи, мътна и без блясък освен там, където отгоре капеше и се просмукваше вода, ръждива от пръстта. Слоевете сив камък бяха изпъстрени с равномерно раздиплените кръгове на колониите амонити, вдълбали спиралите си в самата скала — едновременно вкаменени форми на живот и живи форми в камъка. Блесналата й светла глава с навитите на венец плитки сякаш повтаряше същия мотив. Сивата й рокля с подивелия вятър в полите й почти се сливаше със сивата скала. А по всички многобройни тесни ръбове, във всички процепи и пръснати пукнатини забързано се щураха стотици дребни паякообразни същества, обагрени в наситено червено. Цинобърът изпъкваше още по-ярко върху синкавосивата скала. Приличаха на тънки нишки кръв, на паяжина от премигващ пламък. Зърна белите й ръце като звезди върху сивия камък, а през тях и покрай тях пробягваха червените създания.

Най-силно впечатление му направи мястото, където се стесняваше талията й, точно преди бухналите поли на роклята. Припомни си познатата й голота, ръцете си, обхванали това стесняващо се тяло. За миг я зърна като пясъчен часовник, като съд с време, уловено в нея като струйка пясък, камък, прашинка живот, неща, които вече са живели и ще живеят. Тя бе съдът с неговото време, тя съдържаше миналото и бъдещето му, сега пристегнати с такова ожесточение и такава нежност в тази малка окръжност. Припомни си чудат езиков факт — на италиански талия е vita, живот — и реши, че сигурно е свързано с пъпа, с мястото, откъдето отплава самостоятелният ни живот, с пъпната връв, която според горкия Филип Гос неминуемо е била създадена от Господ за Адам като митичен знак за вечното съществуване на миналото и бъдещето във всяко настояще. Замисли се и за феята Мелюзина, жена jusquau nombril, sino alia vita, usque ad umbilicum, жена до пъпа. „Това е моят център, каза си той, тук, на това място, в този миг, вътре в нея, в теснината, където желанието ми достига своя край.“

На този бряг могат да се намерят кръгли камъни от всякакви скали — черен базалт, разноцветен гранит, пясъчник и кварц. Тя се прехласна и напълни кошницата за пикник с тежко гнездо гюлета — саждивочерни, сернистозлатни, тебеширеносиви, които под вода разкриваха пъстри жилки от съвършено чисто и прозрачно розово.

— Ще ги занеса вкъщи, за да подпирам вратите и да притискам листовете на голямото ми произведение, голямо най-вече с обема си хартия.

— А дотогава ще ги нося вместо теб.

— Мога и трябва сама да нося бремето си.

— Не е така, поне докато съм тук.

— Няма да си тук задълго. Нито аз.

— Да не мислим за времето.

— Стигнахме до Фаустовото „Не може повече“. Шепнем на всеки миг: „Постой! Ти тъй си хубав!“^[3], но ако не бъдем прокълнати на мига, „звездите бързат, времето тече, часовникът дванайсет ще удари“^[4]. Ала все още можем да тъжим за всяка отминаваща минута.

— Ще се изтощим.

— Не е ли това чудесно състояние, в което да намерим своя край? Дори нищо друго да не го мъчи, човек може да умре само от крайно изтощение да върши непрекъснато едно и също.

— Никога няма да се изморя… от теб, от това…

— За щастие умората е част от човешката природа. Затова е най-добре да заговорничим с неизбежното. Да си играем с него.

Та щом не можем слънцето да спрем,

да го пришпорим, колкото си щем.^[5]

Този поет ми е по душа — каза тя. — Макар че не го обичам колкото Джордж Хърбърт. Или Рандолф Хенри Аш.