Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Possession, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Биографичен роман
- Екзистенциален роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Исторически роман
- Любовен роман
- Съвременен роман (XX век)
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: А. С. Байът
Заглавие: Обладаване
Преводач: Димана Илиева; Ангел Игов; Валентин Кръстев
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: Английски
Издание: първо
Издател: Агата-А
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: Английска
Печатница: Мултипринт ООД
Редактор: Ангел Игов
Художник: Данте Габриел Росети
Коректор: Юлия Шопова
ISBN: 978-954-540-100-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/233
История
- — Добавяне
Когато един автор нарече творбата си романс, едва ли има смисъл да се отбелязва, че с това иска да си спечели определена волност в стила и съдържанието, която иначе би смятал, че няма право да си позволи, обяви ли, че пише роман. Приема се, че стремежът във второто произведение е да се предаде пределно достоверно и до най-малката подробност не просто възможният, а вероятен и обичаен развой на човешкото преживяване. Макар че като произведение на изкуството е длъжен да се подчинява на строго определени закони — и макар че върши непростим грях, реши ли да се отклони от истината за човешкото сърце, романсът с основание има право да представи тази истина при обстоятелства, които до голяма степен авторът сам избира или сътворява… Този разказ отговаря на определението за романс дотолкова, доколкото представлява опит отдавна отминали времена да се свържат с мимолетно изплъзващото ни се настояще.
На Айзобел Армстронг
Ако, надут до изтъняване, мехурът
на път е да се спука и съзираш
през мнимия действителния свят,
какво съзираш всъщност?
Дотолкова ли в съсипии е старото?
Съзнаваш, че си в ятото на младите —
страст, доблест, гениалност, красота,
обществен статус, че и състояние,
ако засягат те подобен род неща;
и всички се отказват от правата си,
приветстват те (по-точно мен!) като другар
по орис, те съставляват публичната кал —
не, стават мои, аз владея ги наистина…
Туй би могло и може, и ще бъде
със мъничко лъжа: тъй лъже мистър Кал!
Не лъже ли поетът, пеещ как
несъществували изобщо гърци
в несъществувала изобщо Троя
били извършили едно или пък друго
небивало и славно дело!…
Но зарежи поетите! Ами писачите на проза?
Акъл раздават. Я нека свършат нещо!
Закъде са без своите угодливи лъжи?
Говорят за закони и за факти,
представят всичко, както те го виждат,
признават нещо, ако им отърва,
не виждат туй, което не харесват,
отчитат само фактите, които
решават частния им случай;
останалото — дявол взел го.
История световна, ери — на гущери,
на индианци, войната в старата Европа,
Жером Наполеон, каквото щете.
И както авторът го иска.
И на такъв писател плащаш,
и възхваляваш го за туй, че
на камъка живот бил вдъхнал
или пък пламък — на мъглата,
и миналото възкресил бил.
И го затрупваш с куп въпроси като:
„А как успяхте да уловите нишката,
превела ви през този лабиринт?
Как от едното нищо изваяхте подобна сложна тъкан?
Как върху тази незначителна основа
вградихте вътъка на тази повест,
биография, роман?“. С две думи;
„Какво количество лъжи ви бяха нужни,
да съчините тази импозантна истина,
представена ни тук сега?“. ВК[1]