Антония Сюзън Байът
Обладаване (22)

21

Обладана мумия

Виж, Джералдин, виж огнените камъни,

които слагам върху кадифето —

ела, дете, учи се да гадаеш

по йероглифите на моите пръстени!

Виж как сияят върху млечна кожа —

берил и изумруд, и хризопрас.

Тез господарски дарове ценя

аз не за стойността им, а за тайния

им смисъл, заради оная тънка

и тиха реч на Майката Земя.

 

Ти, като мен, си с меки бели длани.

Докосвам пръстите ти — и искра

прескача — чувстваш ли? Добре. Сега

по камъните скачат светлини

и виж дали видение ще зърнеш,

например тайнствено лице, огряно

от актинично плаващо сияние,

а може би преплетените клони

сред Божата градина на страстта.

Какво там виждаш? Мрежа светлинки?

Добро начало. Те ще се оформят

в благословени знаци, чрез които

Светът на Духовете с нас общува.

В ума ни светлините същества са,

недоразбрани, също като тези

блестящи камъни: да, този тук е розов,

сапфирът — син, смарагдът не потрепва

и знаем как сияят цветовете

по шията на феникса, а тук,

в умерен климат, тя остава сива,

в полярна пустош пък е яркобяла.

Тъй в Божата градина всички камъни

говорят и блестят. А тук четем

мълчания, гадаем вечни форми

по земни блокчета от светлина.

 

Вземи кристална топка, Джералдин.

Вгледай се в нея. Виж как ляво, дясно,

горе и долу там се преобръщат,

а в дълбините й блести килийка

като удавен свят с увиснал пламък —

това е стаята ни, умалена.

Гледай, ще видиш всичко как мени се

под булото на духовете, виж

що липсва там, а иде през потока.

Обърнат, къпе се ликът ми в пяна —

така от скалната си пещера Актиния

в морето лъхва облак, ореол

на тайнствена одическа енергия —

а подир мен ще видиш други форми,

сред други светлини ще плават те.

Кълна ти се, ще видиш. Но търпение.

Таз сила е капризна, а искрата,

що блясва в медиума и огрява

каналите за дръзките приятели

в света на духовете, лесно гасне,

като коварна блатна светлинка.

 

Повиках те, да те науча нещо.

Добре започна, тука няма спор.

В неделя трансът бе дълбок и пълен.

И аз прегръщах твоята крехка форма,

а духовете, струпани край тези

красиви устни, шепнеха утехи,

макар на други да проби злъчта,

що ти не би могла в невинността си

да вложиш, будна, в мисъл или слово.

И аз им викнах „Беж!“ — и ги пропъдих,

и чух с наострен слух как гласовете

с камбанен звън вестят, че си избрана

да си съсъд — и ярък, и прозрачен,

та аз дори, от мъдрост уморена,

от теб да черпя сила, свежа сладост.

 

 

Избрах те, с други думи, да провеждаш

сеансите ми с мен, другарко мила,

помощница, а в някой бъден ден,

самата ти — защо не — ясновидка.

 

Познаваш дамите за тази вечер.

Тя, баронесата, оплаква своя

охранен мопс — той скача из полята,

сред цветните поля отвъд — ще чуем

как лае радостно, като преди.

Внимавай с мистър Холм. Той е съдия,

у него язвата на скептицизма

мирясва рядко — като палав елф;

и да улегне, взора му насочва

към всеки неудачен звук и гледка.

Най-обещаваща в духовен смисъл,

най-скръбна и измъчена е младата

графиня Клергроув: тя дете изгуби,

единствен син, преди година — той

бе още бебенце почти, на две,

и хванал треска, докато били на път.

Гласчето му се чува пресекливо:

плетял, твърди, невехнещи венчета

от маргаритки — ала тя все плаче,

все безутешна, и навред си носи

къдрица от косата му, отрязана

от леденото мраморно челце.

Жадува тя ръката му да пипне,

да го целуне, да се увери,

че той е там, не е изгубен в мрак и хаос.

 

Виж, казвам го, защото… Да, защото…

Така де, казвам го, защото трябва

да обясня как ние, що говорим

с тез духове, изкопчваме от тях

капризните им знаци, придружени

сегиз-тогиз с докосване и образ

или с неземен звук, посредством — как

да кажа — своите собствени прояви,

които натъкмяваме, за да

покажем ясно тази тяхна Истина.

Понявга Гостите дрънчат с камбанки,

танцуват светлинки, ръце небесни

докосват смъртна плът. Или се движат

кристални чаши, дъхави венци,

и тракат с щипци океански раци.

Понявга Силата мълчи сковано.

Но в тези празни дни, когато болка

плътта ми вкоравява в тишината,

а пък дошлите мъкнат свойта грижа,

горчива скръб, тревога, недоверие,

аз, по съвет на духовете, имам

как да помогна, да импровизирам

подобен наглед, да заместя тайните,

та мъката да утеша, да сблъскам

неверниците с явни доказателства.

 

Че бели ръкавици или нишки

от паяжина също тъй се движат

и сепват, като дланите без тяло;

по тънка нишка коледни венци

от полилея падат. А каквото

едничък медиум умее, скъпа,

туй двама до безкрай ще подобрят.

Ти като феичка си тънка, мила,

ей тъй минаваш между паравани.

И с ръкавички ярешки ще пипнеш

игриво коленете на скептика,

ще вейнеш роклята, а по брадата

ще пръснеш благовоние, нали?

 

Какво приказваш ти? Не щеш да лъжеш?

Ще си припомниш може би каква си,

а и каква бе: хубавко слугинче,

чиято господарка не харесваше

как замечтано взираш се в сина й.

Кой ти помогна, кой ти даде дом

и неговата същност — хляб и дрехи,

и кой откри в теб невидени дарби,

и кой насочи твойта замечтаност

към полза и духовна, и парична?

Признателна ли си? Добре. Тогава

да влезе с признателността доверие!

 

Тез дребни хитрини — те са изкуство,

що има проста и висока форма —

жените знаят туй, които в кукли

от восък влагат страст и сръчност, дето

мъжът, с широката душа, ще спастри

за мраморните ангели; които

възглавнички отрупват със цветя,

а те върху платно ще смаят всеки

в палата или в градската галерия.

За теб е тоя мизансцен лъжа.

За мен — изкусност и дори изкуство,

и приказка, която крие истина —

така е даже в най-добрата книга.

 

Нали изкуствата си имат средства —

каденца, темпер, камък. Бди в боите

Вечната Майка, в идеална форма

(пък ако ще да е била модел

не тъй достойна, да речем, мома).

А през езика славните поети

поддържат идеала: Беатриче

е с нас, макар че Данте е изтлял.

И пак така, през тая бедна плът,

със стон и пот, с призляване и вопли

на зверове, възвишените духове

показват се на тия, дето чакат.

През тая плът подтикват сръчността,

която пали фосфор, сплита възли

и рязко вдига стола от килима.

 

Плетат си духовете плът и дреха

от въздух и от моя спарен дъх,

чиято топлина сега ти давам

с целувка. Но пък ако те не дойдат,

то ние с теб ще ги онагледим

с изкусни пръсти, с тоя същи дъх,

надигащ тежкия воал от плът…

Нали разбираш?

 

Таз вечер дъх на дух, омайно сладък,

изпълва флейтата. Но друга — моят, твоят,

от тях обучени, ще вкарат в плът

гласа им, ако те не щат да свирят;

и в тоновете пак ще е въздишката

на сладка жал и сладостна надежда —

изкуството не лъже, мила моя,

не сме в съдебна зала, ни в аптека,

изкусност иска тази висша истина,

която ни разкриват те, нали?

Не впервай в мен окръглени очи,

изпълнени с въпрос и със сълза.

Изпий до дъно билковото вино —

ще ти помогне — и ела спокойно,

в очите погледни ме, дай ръка,

чуй общия ни дъх. Когато първом,

от мен месмеризирана, душата ти

ми се разкри, както цветята сутрин

към слънцето разтварят чашки, схванах,

че си избрана и че си душа,

съвсем податлива на моите сили.

В очите погледни ме. Ще съзреш

в тях обич на добра жена и още

каквото духовете ти разкрият, скъпа.

Попий без страх. Сега се унеси

с улегнал пулс, дорде с ръка по-силна

крепя те аз. Защото любовта ми

безмилостно за теб твори добро.

 

Не знаеш ли — жените сме безсилни

в света предметен, овладян от Разума,

където механично мерят всичко.

Там ние сме играчки и дрънкулки,

цветя във ваза със отрязан корен,

сияйни еднодневки. Ала тук,

в таз тайна стая, цялата в завеси

ефирно меки, дето светлинки

мъждукат и блещукат, дето всички

контури, всички звуци, стават смътни,

тук ний сме силни, тук ирационалното,

незримите интуитивни сили

говорят ни по женски, тук предават

сигналите си с галванични нишки

незрими сили с непонятна воля.

Това е негативният ни свят:

невидимо, нечуто, необятно

говорят с нас — през нас — че само ние

долавяме импулсната им сила.

Ела в тоз свят обърнат, Джералдин,

тук силата тече нагоре, както

във сферата, где лявото е дясно,

и тук, на трон, жените носят мантии,

уханни розови венци, корони,

в косите диаманти, сардоникс,

рубини, лунни камъни и перли,

все кралски знаци; тук сме ние жрици,

кралици, всичко следва нашата воля.

 

А всеки маг е фокусник. И ние

равняваме се с всичките жреци,

които в масите подхранват вяра

със фойерверки, за да впечатлят

с небесни символи онез лениви

очи, несхващащи добре речта ни.

Сега си кротка. Хубаво. Аз галя

със пръстените сините ти вени

и ти предавам сила. Ти я чувстваш.

Сега си по-спокойна. Тъй спокойна.

 

Робиня си ми, казваш. Не така.

Избягвай гръмки фрази или тон,

за да успееш в новото си поприще.

За мен си ученичка и другарка

най-скъпа, следваща Сибила Слуз,

но скромна засега бъди, почтителна

с жените и любезна с грубоватите

мъже, поднасяй чай с усмивка

и слушай, че ний трябва да следим

каквото бъбренето им разкрива.

 

Виж, тук е марлята, а тук цветята,

които ще подхвърлиш, ръкавиците,

с които ще раздвижиш въздуха.

 

Ще ми помогнеш със сина на Клергроув.

Тя иска до полуда да докосне

пръстенцата му. Ако в тъмнината

ей тъй се плъзнеш, тъй положиш лакът,

за миг докоснеш бузата й с пръсти

така изящни и ефирни, а?

Какво сега? Как би я наранило?

Тя иска да повярва, и това

ще подкрепим със своите хитринки,

съвсем невинни, даже благотворни.

Вземи къдрица — тя е на слугинята,

но руса като на сина й — в сгоден

момент пусни я, схващаш, в скута й

или връз вкопчените пръсти — тъй

ще сториш добрина, ще има радост

и ние ще се къпем в топлината й:

за нас ще има дарове, за нея —

надежда, даже убеденост… АИ