Зое Бек
Старото дете (9)

8.

Имаше чувството, че никога не се събужда истински. Спеше почти по осемнадесет часа дневно и щом отваряше очи, клепачите й бяха тежки като олово. Вече не беше много наясно кой ден е всъщност. Понякога, когато се събуждаше, бе светло, понякога — тъмно. Мораг й носеше храна и сядаше на леглото, за да си поприказва с нея. Понякога гледаха филми, по време на които Фиона най-често заспиваше. Понякога идваше баща й или по-точно Роджър. Искаше й се да го разпита за майка й, тя често я сънуваше, но после се чувстваше прекалено уморена и това вече не й се струваше чак толкова важно. Роджър казваше, че щом спи толкова много, това е добър знак. Освен това тялото трябвало да се възстанови. Със сигурност имаше право. Беше загубила толкова много кръв, нуждаеше се от тази почивка.

След около пет дни получи стомашно разстройство, което почти сигурно се дължеше на липсата на кулинарни способности у Мораг. Фиона реши просто един ден да не яде нищо и само да пие вода, и наистина на следващия ден се почувства доста по-добре. Тя седна на бюрото си с лаптопа и се замисли какви възможности има да се проследи животът на един човек, който вече от двадесет години не е между живите. И чиито следи се губеха от 1976 до 1979 година. Интернет едва ли можеше да й помогне. Виктория все пак бе имала сестра, но Фиона никога не я бе виждала. Доколкото знаеше, още в началото на седемдесетте двете се бяха скарали толкова зловещо, че повече никога не бяха разменили и дума. Тя дори не се беше появила на погребението на Виктория. Казваше се Патриша и доколкото Фиона бе чувала, никога не се беше омъжила — все още носеше моминското си име: Гарнър. За нея знаеше единствено, че тя, също като Виктория, е учила медицина и се е заселила някъде в графство Дърам. Сега трябваше да е на близо шестдесет. Имаше голям шанс все още да практикува.

Фиона потърси името в „Гугъл“. Минута по-късно имаше адрес в Дарлингтън, град на тридесетина километра южно от Дърам. Дали трябваше да й напише имейл? Хайде стига. Тя набра телефонния номер.

— Доктор Гарнър не дава днес консултации по телефона — отговори й млад глас, след като Фиона помоли да я свържат с Патриша Гарнър.

— Не съм пациентка. Аз съм племенницата й. И е важно.

Мълчание. След това:

— Не мисля, че доктор Гарнър има…

— Има. Аз съм дъщерята на починалата й сестра. Моля ви, наистина е важно.

Отново мълчание. След това:

— И как казахте, че се казвате?

— Фиона Хейуърд. Поне я попитайте.

Дочу се стържене на молив по хартия. След това се включи досадна музичка за изчакване. Фиона едва не заспа.

— Чувате ли ме?

Тя се стресна.

— Да, да, слушам ви.

— Кога точно е починала майка ви?

— На 15 септември 1991 година. В автомобилна катастрофа. На магистрала А68 край Анкръм.

— А, да, извинете ме, госпожице Хейуърд. Тук всеки ден има какви ли не странни обаждания. Леля ви сърдечно ви поздравява, но в момента не може да говори. Има пациент. Пита дали случайно не сте наблизо и дали не искате да я посетите?

Това също беше вариант. Не бе разчитала на такава реакция. Тя бързо прехвърли наум възможностите да стигне до Дарлингтън. Но още не бе в състояние да пътува.

— С удоволствие бих дошла. Но съм… болна и още съм много слаба.

Мълчание. Този път на Фиона й се стори, че отсреща запушиха микрофона на слушалката с ръка. Погледът й падна върху адреса в интернет и едва сега забеляза каква беше специалността на леля й: психиатър. Окей. Това обясняваше думите на сестрата за странните обаждания. Сега Фиона като нищо можеше все пак да се озове в графата „опасни пациенти“. Най-накрая:

— Кажете ми вашия адрес и телефонен номер.

Фиона го стори.

— Утре е събота. Нали ще си бъдете у дома?

Утре значи. Утре щеше да се запознае със сестрата на майка си. Единственото, което бе останало от майка й. Освен самата Фиона. Тя усещаше всеки удар на сърцето си, чак до крайчетата на пръстите, до зъбите, толкова бе развълнувана.

На следващата сутрин Фиона се подкрепи с много кафе и препечени филийки. Мораг й беше направила обилна закуска, но тя я остави недокосната. Отхвърли предложението й да иде на пазар. Искаше сама да се погрижи за всичко, чувстваше се достатъчно силна за това. В един момент Мораг толкова я изнерви с грижите си, че накрая й се развика, след което Мораг обидена напусна жилището и затръшна вратата. Фиона веднага съжали, но нямаше никакво време да тича след Мораг, за да се извини. Написа й един есемес с надеждата, че тя ще й прости този нервен изблик. Рядко се караха и досега винаги се бяха сдобрявали.

Фиона искаше да направи добро впечатление на Патриша. Затова се облече скромно: най-обикновени джинси, тъмна жилетка върху бяла блузка, каквато не бе предполагала, че притежава. Никакъв грим, косата просто вързана на опашка. С наближаването на уговорения час я обзе такова напрежение, че се ядоса на себе си за количеството изпито кафе. Замисли се дали да не посегне на тайните си запаси от диазепам, които бе придобила по не съвсем легален начин. Но тя толкова се радваше, че най-накрая се чувства така будна, така жизнена, че не й се щеше веднага да потиска отново сетивата си. Малко преди уговореното време зазвъня телефонът. Обаждаше се Роджър, като по поръчка.

— Исках да чуя как си. Да дойда ли да те видя днес?

— Ще имам посещение — отвърна тя. — Сега не мога да говоря. И благодаря, добре съм, нека говорим друг път. Утре може би — после просто затвори. Днес Роджър бе последният човек, от когото имаше нужда.

И в този момент на вратата се позвъни. Беше Патриша Гарнър.

— Само не ми викай лельо — каза тя и се усмихна.

Изглеждаше съвсем различно. Фиона бе очаквала да види жена, която много прилича на майка й. Виктория беше средна на ръст, стройна и тъмнокоса, със светли очи и овално лице. А Патриша бе много висока, вече не стройна, а почти кльощава. Доминираща черта на лицето й бяха изпъкналите скули, които й придаваха особена хубост. Очите й бяха раздалечени и Фиона напразно търсеше прилика със себе си. Почти черната коса на Патриша бе много късо подстригана, носеше яркочервено червило. Иначе грим нямаше. Червено имаше и по шалчето й, което бе свободно омотано около врата й. Носеше платнен панталон с широка кройка и изчистен пуловер, издържани в убити кафеникави тонове. Никакви бижута, нямаше дори часовник.

В началото разговорът тръгна не съвсем гладко. Те се опознаваха, като подхващаха общи теми. Разменяха си всякакви въпроси от рода на „И с какво се занимаваш?“, като по време на първа среща. След четиридесет и пет минути Патриша най-накрая зададе спасителния въпрос:

— Но ти все пак не ме потърси, защото искаше да разбереш какво е времето в Северна Англия. Какво мога да направя за теб?

Тя отдавна си бе намислила отговора на този въпрос.

— Искам да знам коя съм.

Тя разказа на Патриша, че Роджър не е истинският й баща. За това, че в живота на майка й е имало няколко години, за които нито Роджър, нито който и да било негов познат знаеше нещо.

— И се надяваш, че аз мога да ти отговоря на този въпрос? Прекъснах контактите си с Виктория още докато бях студентка.

— Но защо?

Патриша вдигна рамене.

— Отмъкна ми приятеля, при това не й беше за първи път. Само че този път се омъжи за него.

— За Роджър!? — възкликна изумено Фиона.

Патриша се усмихна.

— Тя беше по-хубава от мен. Можеше да има други мъже, но тя искаше онези, които се интересуваха от мен. И до днес нямам представа защо. А след това заряза Роджър, защото не можеше да има деца от него. След като проблемът с мъжете бе малко или много изчерпан — след женитбата тя се успокои, остана само проблемът с децата. Аз никога не съм искала деца. Щеше да ми е все едно дали той може да има потомство. Но тя трябваше да го има на всяка цена и дотолкова да го накара да полудее от любов по нея, че за него да няма никоя друга — Патриша отново се усмихна, този път малко тъжно, но не изглеждаше така, сякаш Фиона е засегнала стари рани.

— Роджър не ми е разказвал нищо — каза Фиона.

— Това не ме учудва. Повече ме учудва, че някой изобщо е споменал нещо за мен. След като Виктория предпочиташе да мълчи за толкова много неща, а Роджър бързо стана абсолютно зависим от нея.

— Зависим — това е точната дума — промърмори Фиона. — А какво знаеш за годините, в които Роджър и Виктория са били разделени?

Патриша дълго я гледа.

— За истинския ти баща не мога да ти кажа нищо, но за майка ти мога.

— Знам коя е майка ми. Познавах я в продължение на тринадесет години — внимателно каза Фиона, учудена от посоката, в която Патриша насочваше разговора.

— Опитала си да се самоубиеш, така ли? — попита Патриша.

Фиона придърпа ръкавите на жилетката още по-надолу върху китките си.

— Какво значи това?

— Когато човек толкова старателно крие китките си, обикновено има някаква причина.

Фиона поклати глава.

— Не, не съм правила подобни опити.

— Не би ме учудило. Депресиите не са нещо ново в нашето семейство — каза Патриша, каза го толкова твърдо и спокойно, сякаш просто ставаше дума за средно интересен медицински феномен. — Майка ти ги беше наследила.

Фиона преглътна.

— Нищо не знам за това.

— Разбира се, че не знаеш. Добрият Роджър. Той никога не е обръщал внимание на неща, които не искаше да види. Тогава това заболяване носеше със себе си доста по-сериозна стигма, отколкото днес. Днес това, че вземаш антидепресанти, е едва ли не част от добрия тон. Предписвам двойно, може би дори тройно повече от това, което предписвах преди двадесет години. Не защото сега има повече хора с депресии, а защото сега повече хора си признават, че са болни и търсят лекарска помощ — тя въздъхна и продължи: — Не контактувах със сестра си, но поддържах връзка с Роджър. Или по-точно той с мен. Това бе малката му тайна пред любимата му Виктория. Когато вече не знаеше какво да прави с нея, той ми се обаждаше и молеше за съвет. Но тъй като всеки път му казвах, че трябва да я заведе на специалист, защото е наследила депресиите на майка ни, той ме обвиняваше в ревност и затваряше. Бяха трудни разговори.

— А ти ревнуваше ли?

Патриша се усмихна.

— Не, след като разбрах колко скучен човек е Роджър всъщност.

Фиона повдигна вежди.

— Но той винаги ти е бил добър баща, нали?

Тя кимна.

— Ако не смятаме този дребен факт, че ме е поизлъгал тук-там относно родствената ни връзка. А сега научавам и разни неща за майка ми…

— Ти все още не знаеш всичко. Кажи ми, когато ти дойде в повече. И ми кажи най-сетне, правила ли си опит за самоубийство?

Фиона поклати глава и дръпна ръкавите на жилетката нагоре, за да покаже на Патриша превръзките на китките си.

— Миналия уикенд се събудих във ваната си в собствената си кръв. Успях навреме да се обадя на спешна помощ. Но не мога да си спомня да съм си рязала вените. И не мога да повярвам, че съм го направила аз — тя впери поглед в очите на Патриша. — Знам, че не съм го направила аз. Нямам никаква причина да се самоубивам.

В погледа на Патриша нещо се промени, той стана по-мек. Тя хвана ръката на Фиона.

— Не знам откъде да започна. И нямам представа колко трябва да ти кажа.

— Но аз все някога трябва да науча истината за себе си. Или не?

Патриша стисна ръката й.

— Аз съм ти леля, но също така съм и психиатър. Трябва да съм сигурна, че няма да направиш… някоя глупост — тя прекара палец по превръзката на Фиона.

— Не съм…

— Ходиш ли на терапевт?

Фиона за миг се замисли дали да не излъже. Но с какво щеше да й помогне това? Или щеше тук и сега да избере истината, или щеше да затвори очите си завинаги, да последва примера на Роджър и цял живот да се самозаблуждава и да живее в лъжа.

— В момента не.

— Но си ходила, нали?

— Преди известно време — отвърна тя колебливо.

— Мога ли да знам защо?

— Дълга история. Не сега.

— Добре. Повтарям ти още веднъж. От теб зависи. Ти определяш кога и колко ще научиш. Ти ще кажеш кога ти идва в повече. Не бива да се опитваш сама да се справиш с това.

Фиона кимна, след кратко колебание.

— Значи искаш отново да се обърна към терапевт, когато свършим с това тук — тя се опита да се усмихне.

— Да.

Фиона се поколеба.

— Но може би пък ще се справя и сама. Или ще поговоря с Роджър за това.

Патриша поклати глава.

— Няма да стане.

— Ами ти? С теб бих могла…

— Забрави. Роднини не се лекуват.

— Това с терапията не мога да ти обещая — каза Фиона, стараейки се да говори твърдо. Треперенето на гласа й я издаде.

— Онова, което в момента научаваш за себе си, би било прекалено за всеки човек, за да се оправи сам. Моля те, трябва да ми обещаеш, че още следващата седмица ще идеш при някой, който да ти помогне.

— Окей — Фиона кимна, за да придаде убедителност на малодушната лъжа.

Патриша въздъхна.

— Говоря сериозно.

— А аз казах окей, ще го направя.

— Ще ти дам един адрес.

— Добре.

— Да дойда ли с теб за първия разговор?

Фиона подбели очи. Полека започваше да губи търпение.

— Няма да ми е за първи път. Сама ще се оправя, благодаря. А сега ми кажи най-накрая какво трябва да знам за майка си. Значи е имала депресии, и после?

— Имахме и брат. Той обаче почина рано.

— Това трябва ли да ме интересува? — подразнено попита Фиона.

— Може би, малко по-късно. Има още нещо важно, което засяга майка ти.

— Хайде, цялата съм слух — тя скръсти ръце.

Патриша мълча известно време.

— На 15 септември 1991 година на А68 край Анкръм нямаше никаква катастрофа. Това бе един прекрасен ден на отиващото си лято.

Фиона затвори очи. Нямало катастрофа? Тя чакаше какво ще каже леля й.

— През нощта срещу 16 септември двама полицаи открили на един черен път южно от Единбург колата на една жена. Тя седяла зад волана и не помръдвала. Полицаите помислили, че е пила и сега спи, за да изтрезнее. Почукали на прозореца, за да я събудят. След като тя не помръднала, те отворили вратата на колата. Жената била мъртва. Аутопсията показала предозиране с валиум.

Фиона преглътна, без да отваря очи.

— Майка ми.

Усети как Патриша стисна ръцете й.

— Защо са били всичките тези лъжи? — попита тя тихо. — Всеки път на датата на смъртта й Роджър дори носеше цветя в Анкръм.

— Майка ти е искала така. Пишело го е в прощалното й писмо „Кажи на Фиона, че съм загинала в катастрофа“.

— И Роджър е изпълнил желанието й.

Тя най-накрая отвори очи, погледна леля си, видя сълзи по лицето й.

— Това всичко ли е?

Патриша поклати глава.

— Не съвсем.

Частната клиника на доктор Бенгарц, кантонът Цуг, април 1980 година

Тя толкова дълго гледа снимките, че накрая виждаше само отделни елементи. Очи, уши, устни, носове. Трябваше да спре.

— Независимо от промените, които причинява болестта, винаги има очевидна прилика с родителите. Виждаш ли, това момче от Бразилия много прилича на майка си. Ето, очите, около устата… — Ела побутна портретите на десетгодишния Мануел и майка му, така че да бъдат един до друг. — При момичето от Франция е абсолютно същото. Дори се вижда приликата със сестричките му — тя извади други снимки, които й бе предоставил доктор Инграм.

Карла закри очите си с ръка и поклати глава.

— Това няма да убеди никого, никого — въздъхна тя.

— Мен ме убеди. Погледни сама, синът ти изглежда като перфектна кръстоска между теб и Фредерик. Има очите на Фредерик, но твоя нос и твоята уста. Във фигурата прилича на теб, окраската е взел от баща си. Същата тъмна коса, същата кожа, същия цвят на очите.

Карла кимна.

— Флис няма никаква прилика с нас. Дори цветът на очите е различен. Никой от нас няма сини очи. Защо нито един лекар не ми вярва? Един лекар трябва да забележи това!

Ела направи скептична гримаса.

— Когато бях ученичка, в моя клас имаше двуяйчни близнаци и като ги погледнеше човек, можеше да се закълне, че имат поне различни бащи, ако не и различни родители. Ако генетиката беше лесна наука, нямаше толкова да се потя на матурата по биология — каза тя с крива усмивка.

Карла любезно се усмихна. Тя взе една снимка на Фредерик и я сложи до една на Флис, която Ела беше направила преди няколко седмици. До нея една на Фредерик Джуниър отпреди няколко дни. Бяха снимани по време на разходка по брега на Цугското езеро. Не, Флис не приличаше на никого.

Не приличаше на човек, когото Карла познаваше. Сега поне Ела бе изцяло на нейна страна.

— Как може да се е случило? — попита Ела. — В болницата бяха съвсем сигурни, че не са могли да я объркат.

— Лъжат. Не искат да има скандал — каза Карла и усети прилив на адреналин в тялото си. Колко време бе чакала и най-накрая водеше този разговор. — Най-много ме е страх, че Фелицитас може да е умряла и да са ми пробутали някое сираче, за да не разбера.

— Извинявай, но това е нелепо — каза Ела.

— Защо нелепо? Това поне е една от възможностите.

— Малко е вероятно.

— Тогава са сменили детето с друго и сега не искат да го признаят. Както не биха си признали, ако са направили грешка при някоя операция. Или са поставили грешна диагноза.

Ела поклати глава.

— Аз се поослушах. В това време не е имало дете на същата възраст в родилното. Дори за един ден.

Карла вдигна поглед от снимките.

— Ти си се ослушала? Кога?

— Два дни след като ти донесоха другото дете.

— Защо никога не си ми казвала за това?

— Защото не знаех какво да мисля за цялата тази работа.

— Защото не си ми вярвала — поправи я Карла.

Ела кимна.

— Наистина затрупах лекарите и сестрите с всевъзможни въпроси. След всичко, което научих, е практически невъзможно да са ти дали друго дете.

— Невъзможно ли? Но нали виждаш, че това е друго дете?

— Нека проиграем още веднъж всички възможности. Ако в болницата, както смяташ ти, искат да покрият цялата работа и наистина по погрешка са разменили Фелицитас с друго дете, какво тогава е станало с другата майка? Тя също трябва да е забелязала, че са й дали друго дете, нали? Нямаше ли тя да реагира по същия начин като теб? Да направи всичко възможно да получи обратно собствената си дъщеря?

И Карла беше мислила за това.

— Именно затова ми хрумна онова за сирачето.

— Човек не може просто ей така да вземе дете от някое сиропиталище.

— Сигурно някой от лекарите познава някого там, наговорил се е с него и са разменили децата.

— Е, добре. Тогава аз ще опитам да разбера дали през септември седемдесет и осма е изчезнало или умряло някое шестмесечно кърмаче.

Карла кимна.

— Благодаря ти.

— Но ти имаш и друга идея.

— Ами ако там наистина е имало някоя майка, която е искала да се отърве от детето си? Каквото се опитват да вменят на мен? Тази майка е знаела, че Флис е болна и тъй като не искала болно дете, го е разменила със здраво.

Ела я зяпна.

— Но тогава всички около нея е трябвало да забележат, че изведнъж се е появило друго дете.

— Ами ако детето й е било изолирано подобно на Фелицитас? — предположи Карла.

— И след това тя влиза на късмет в първата срещната болница и разменя детето си с друго? Колко голяма е вероятността в болницата да се сдобиеш с бебе на същата възраст и от същия пол?

— Може би е търсила известно време.

— Една жена, която с детето си на ръце обикаля без причина из болницата и оглежда отделението за кърмачета, със сигурност би направила впечатление.

— Знам — ядосано викна Карла. — Може да го е направила някоя сестра. Или някоя лекарка! Замисли се. Има у дома си болно дете и я хваща страх. Покрай работата всеки ден й се налага да вижда болни хора и не й се иска отгоре на всичкото да има и болна, нуждаеща се от грижи дъщеря. Значи само е чакала удобен момент, докато в отделението се появи момиченце на същата възраст и ги е разменила.

— Признавам, че това обяснение звучи логично. Но коя майка би направила подобно нещо?

Карла вдигна рамене.

— Чувала съм, че с този нов метод, как се казваше… ехография! Че с помощта на ехографа може да се види не само полът на бебето, но и дали има някакви малформации или е сакато. Сега родителите могат по-добре да се подготвят за онова, което ги очаква след раждането. Нали знаеш какво се случва с някои хора, само заради пола. Постоянно се разказват истории за разни бащи, които плачат от отчаяние, че още нямат син.

Ела поклати глава.

— Не разбирам накъде биеш.

— Докато бях бременна с Фелицитас, на никой не му хрумна да ме прати в болницата, за да се направи ехография на бебето. Тази жена е била бременна едновременно с мен. Тя също не е знаела какво я очаква. Разбрала е едва след раждането, че има болно дете.

— Чакай малко — прекъсна я Ела. — Искаш да кажеш, че с помощта на ехографа са можели да установят прогерията на Флис, така ли?

Карла вдигна рамене.

— Кой знае?

— Не — отсъди Ела. — Аз междувременно също се образовах. Във всеки случай доколкото бе възможно. Всичко, което успях да открия, беше, че първите симптоми на прогерия се появяват най-рано след навършването на шест месеца.

Карла силно изпъшка.

— Но защо иначе една майка ще поиска да размени детето си?

— Не можем да твърдим със сигурност, че една майка нарочно…

— Но какво друго може да се е случило? Колкото повече мисля за това, толкова по-логично ми се вижда: Тази жена трябва да е била наясно, че Флис е болна. Имала е достъп до отделението на кърмачетата и е знаела кога там е прието дете на същата възраст. Тогава е разменила децата.

— Значи — продължи Ела. — Трябва да открием коя медицинска сестра или лекарка…

— … или съпруга на лекар или лекарска сестра, или снаха…

— … има дете на възрастта на Флис.

Карла почувства, че очите й се насълзяват. Колко лесно изглеждаше всичко сега!

— Благодаря — каза тя тихо на Ела.

След това вече не можа да сдържи сълзите си. Беше толкова очевидно какво се бе случило с Фелицитас, толкова ясно, всеки можеше да го проумее. Дъщеря й беше на сигурно място при някоя друга жена. Не беше умряла или подменена със сираче, както си бе представяла в най-тежките моменти. Беше жива. Нямаше да е трудно да бъде открита тази жена, защото тя трябваше да има директна връзка с болницата. Ела щеше да й помогне и сигурно още в идните дни щеше да може да прегърне Фелицитас. Всички щяха да бъдат принудени да й се извиняват. Всички, и Фредерик също. Този мръсник.

— Кога… — започна Карла.

— Още утре ще тръгна за Берлин, ако искаш — каза Ела.

Карла прегърна приятелката си и не я пусна, плака, докато не й останаха сълзи.