Зое Бек
Старото дете (25)

24.

Да се събудиш и да не знаеш къде си — това бе нормално след някое парти. Но когато със сигурност не е имало никакво парти, бе най-малкото неприятно. И това винаги караше Фиона да се страхува. Особено днес. Защото не можеше да се отърве от чувството, че трябва да знае съвсем точно къде се намира в момента, но просто не можеше да се сети. За сметка на това имаше шум в ушите, а в главата й бе мъгла с видимост под десет метра. Лежеше на някакво легло, това беше ясно, но не знаеше къде стои това легло. Беше тясно, за един човек, значи вероятно не бе спала с никого. Отново затвори очи, за да сглоби в главата си откъслеците, които бе видяла в сумрака.

Всъщност защо в сумрака?

Отвори очи. В стаята нямаше източник на светлина. Отвън идваше някакво слабо сияние. Уличен фенер? Решетка на прозореца. Само едно легло. Но удобно. Стаята — не особено голяма. Може би междувременно беше заспала още веднъж, нямаше представа, но след известно време се сети къде е. Психиатрична клиника, добре, беше по нейно желание, значи не е чак толкова зле.

Но защо се чувстваше толкова скапана?

От страничните ефекти на новото лекарство. Не, не, заради абстиненцията от старото. Или все пак са страничните ефекти? Кога за последен път беше пила хапче? Късно през нощта ли е било или рано сутринта? Още беше обута, облечена и гримирана. Така е заспала по някое време, а сега се беше събудила, пак неясно кога. Не можеше да се концентрира, забеляза, че отново и отново се унася, опита да се съпротивлява, но защо всъщност, защо да не продължи да спи, в един момент човек се наспива и тогава разбира всичко, а пък и нямаше никаква причина, нали? — никаква причина да се притеснява, тук всичко беше както трябва, беше затворена на сигурно място, всичко беше наред, всичко.

Когато се събуди отново, беше по-светло. Сумрак. Сутрешен сумрак, ето на. Би могла да стане и да хапне нещо. Да пийне. Чай. До леглото имаше телефон, като в хотел. Щеше да се обади на някого и да каже: искам да хапна нещо. И да пия. Чай.

Само дето не можеше да се обади, защото ръцете й бяха по-тежки от олово. Лежаха от двете й страни и не помръдваха. Ама изобщо не се помръдваха. Но може би сънят щеше да помогне. За какво му е на човек чай, когато още не се е събудил като хората. Да поспи. Да си почине. Това беше добре.

Слънцето беше високо, когато се събуди следващия път. Слънцето ли? Преди това не беше ли мъгливо или мъглата бе само в главата й? Успя да надигне горната част на тялото си и да погледне през прозореца. По него имаше решетки, все още. Това си беше нормално. Заради опасността от самоубийство. А при това човек може да се самоубие по много други начини, целият живот си бе едно голямо самоубийство. Всъщност въпросът беше всеки да намери най-добрия начин за себе си. За съжаление само малцина знаеха какъв е той и избираха грешното решение. Болест, например. Е, добре, щом така смятаха. Фиона замига, прогони сенките пред очите си и седна на ръба на леглото. Направи го, беше възможно, не беше чак толкова зле. Какво бе определението на Фиона за „не чак толкова зле“? Когато човек може да се движи и все още виждаше, имаше обоняние и слух, можеше да чува и чувства.

Тя бавно стана от ръба на леглото и отиде в малката баня. Взе душ, изми си зъбите, отиде до тоалетната, преоблече се. След това обаче не се почувства по-добре, а все така, без промяна. Уж беше дееспособна, но си оставаше някак със замъглено съзнание.

Хапчетата. Странични ефекти от новите. Или абстиненция от старите. При всички случаи е нормално, съвсем нормално, сърцето й още биеше и можеше да вижда всичко, да усеща мирис, да чува, имаше вкус и чувстваше. Само дето сърцето биеше малко по-бързо, но това се случваше. Със сигурност е абстиненция, сега, като се замислеше. Всичко си бе в реда на нещата.

Бен… Имаше нещо около него. Трябваше да говори с Бен. Трябваше просто за няколко минути да мисли само за Бен и да казва азбуката. Тогава щеше да се сети, тя винаги правеше така, когато трябваше да се концентрира, започна да казва азбуката наум и тогава си спомни, просто така.

Спомни си за майка си на буквата В. В. всъщност не й беше майка, но се сети за „майка“, това беше добре, спомни си за какво трябваше да говори с Бен. Мобилният й телефон бе в дамската чанта. Дамската чанта беше някъде из стаята. До леглото. Можеше да я изпразни върху леглото и да потърси телефона, щеше да стане, би било лесно.

Фиона изсипа съдържанието на чантата и внимателно огледа всичко. Съвсем спокойно. Но нямаше никакъв телефон. Внимателно погледна отново. Мобилният телефон го нямаше. Отново подхвана азбуката, за да не позволи на мислите да се отклонят в нежелана посока, защото не им трябваше много, за да се отклонят и тя щеше отново да заспи, това не трябваше да става.

Няма телефон. Няма Бен. Няма майка.

В тази поредица имаше нещо, което не беше както трябва.

Телефонът го нямаше.

Това не можеше да бъде. Трябваше да е някъде тук. Благодарение на адреналина мислите веднага спряха да летят така хаотично, подобно на късчета памук във вакуум.

Телефонът го нямаше!

Тя се зае да претърси цялата стая, всеки сантиметър, всеки ъгъл. Как би могъл Бен да й се обади, когато нямаше как да се свърже с нея? Може би го беше загубила някъде или пък да го е забравила. Такова нещо можеше да се случи.

Фиона отиде до вратата и понечи да я отвори. Беше заключена. Значи не е било сън. Тя започна да дърпа дръжката напред-назад и да чука по вратата. След това завика „Отворете!“ и „Помощ!“. Отвън не се чуваше нито звук. Сети се за телефона. Вдигна слушалката и тъкмо да започне да набира, когато чу някакъв глас:

— Госпожице Хейуърд, с какво можем да ви помогнем? — гласът беше женски.

Фиона поиска ядене, пиене и да й отворят вратата.

— Но вие не сте заключена — каза женският глас.

И така, повториха репликите по няколко пъти. Жената нямаше и никаква представа къде е телефонът на Фиона, нищо не беше чувала по въпроса, трябвало със сигурност да бъде там, където Фиона го е използвала за последно. Гласът звучеше нагло.

Фиона още веднъж претърси всичко. Без резултат. Отиде до вратата, дръпна я няколко пъти и в този момент тя се отвори. Един санитар влезе с табла в ръка. Той я поздрави с половин уста и сложи подноса на нощното шкафче. След това излезе от стаята, а Фиона хукна към вратата. Тя се отвори, много широко и съвсем лесно. Надникна навън в коридора, първо наляво, после надясно, можеше да мине през вратата, но в този момент не искаше да го прави, беше гладна. Остави вратата широко отворена. Тъкмо свърши с яденето и санитарят се появи отново и попита дали иска още нещо.

— Да, искам си телефона — каза тя.

— Той е в стаята ви. Трябва просто да потърсите както трябва — отвърна той, взе таблата, съобщи й, че е един и половина следобед и си замина.

Щом чу това, Фиона отново се почувства толкова изморена, че спешно трябваше да заспи. Да спи, това бе най-правилното нещо, което можеше да направи в този момент.