Зое Бек
Старото дете (20)

19.

Как се стигна дотам, запита се Фиона, докато седеше в стаята си в клиниката на доктор Лойд и се взираше през прозореца в тъмнината. До онази случка на Норт Бридж, която й бе донесла такава странна известност. Заради която в стаите на много студенти художници висяха плакати и картички, на които се мъдреше тя, разперила ръце като „Ангелът На Севера“ на А1 край Гейтсхед. Вестниците я бяха нарекли „Ангелът на Шотландия“, от тогава сравнението с онова ръждиво нещо не спираше да я преследва.

Дали беше самотата, която чувстваше в живота си, откакто бе умряла майка й, която изобщо не беше нейна майка? Всъщност, момент, ако трябваше да бъде честна, не беше вярно. Това бе едно обяснение, което беше възникнало с годините. Но усещането за празнота и самотност не се беше появило за първи път, когато бе на тринадесет. А доста преди това. Ако беше съвсем честна, Роджър беше човекът, който винаги се бе грижил за нея. Какво беше правила Виктория, докато Фиона и Роджър се разхождаха по поля и ливади, за да берат цветя, да наблюдават птици, да ловят пеперуди? Къде беше тя, когато те двамата тичаха по плажа или минаваха с колата по Форт Роуд Бридж^[1], за да прекарат един ден във Файф? Няма Виктория, няма обяснения. Тя трябваше да бъде дете на баща си, а никога не бе станала такова, може би защото всъщност Роджър все пак не се беше държал с нея като със собствена дъщеря. Той прекалено много й прощаваше, позволяваше й прекалено много неща, както човек се държи с дете, което е само на гости.

Може би никога не е могъл да преодолее дистанцията, която създаваше самият факт, че не му е родна дъщеря. За него тя беше живото доказателство за това, че Виктория, жената, която обожаваше, неговата голяма и единствена любов, е спала с друг. Как тогава би могъл да я обича безрезервно?

Как е могла Виктория да я обича, след като тя изобщо не беше тяхна дъщеря? Да остави собствената си дъщеря, защото е била болна? Може ли една майка да преодолее подобно нещо? Не може. Най-накрая все някой ден ще се самоубие. Чувството за вина в един момент ще я убие.

Тя се е самоубила точно през септември 1991 година. През септември 1991 е починала истинската й дъщеря. Фиона го знаеше от сайта на Карла Арним. Значи Виктория е знаела при кого е било детето й. Дали планът й е бил да открадне Фиона, точно Фиона? Дали беше избрала семейство Арним, за да се сдобие с „перфектно“ дете? Или я е устройвало което и да било здраво момиченце на същата възраст? На тези въпроси вече нямаше отговори. Виктория бе мъртва. Роджър не знаеше нищо. А този Чандлър-Литън беше изчезнал. Бен й се бе обадил преди половин час. Тази история за малко да му струва живота. Фиона потрепери от ужас.

— Ако шотландският адвокат, с какъвто разполагам от скоро, нямаше прекрасни връзки в английската прокуратура, нямаше да знаем нищо. Но ето какво научихме: заедно със съпругата си той е отлетял през Лондон за Торонто, където следите му се губят. Съжалявам.

Офейкал е, страхливецът. Но той така или иначе вече не беше интересен. Сега, когато тя знаеше кои са родителите й.

След като Бен си замина предната нощ, те с Патриша поровиха в мрежата. Карла Арним, някога фактор в берлинското общество. Еврейка, родена в САЩ. След смъртта на родителите си ръководи известна аукционна къща и съществуващите покрай нея няколко галерии. Била е женена за световноизвестния пианист Фредерик Арним. Иронията в цялата работа бе, че по онова време не само Виктория е следяла съдбата на семейство Арним. По време на следването си Фиона се беше занимавала с аукционна къща Манхаймер-Арним. Тогава частният живот на семейство Арним не представляваше интерес, само изложбите и търговете. Освен това имаше дискове на Фредерик Арним. Кой нямаше? Сред тях и запис от седемдесетте години: цялото творчество на Хайдн.

Тя имаше някакъв спомен за концертите на Фредерик Арним преди двадесет години, на които той винаги вземаше и болната си дъщеря. Тогава Роджър й бе затворил очите. „Не гледай“, казваше той. „Ще имаш кошмари“. Но Фиона гледаше, всяко дете би гледало, и не виждаше нищо лошо в това. „Ама това е едно старо дете“, каза тогава тя, а Роджър бе станал, за да изключи телевизора. Няколко години по-късно в един магазин за вещи втора употреба на плаката на някаква фондация бе видяла Фредерик Арним и един американски лекар, чието име не помнеше, да призовават обществеността да дарява средства за изследванията на болестта, от която страдаше дъщеря му. Не помнеше и името на болестта. Но там отново беше онова лице на детето, което беше видяла по телевизията: лицето на старото дете. И тя никога не беше имала дори сянка на подозрение, никога не почувства нещо особено. Със същия успех баща й можеше да е Мел Гибсън. (Така погледнато, Фредерик Арним може би не беше най-лошият избор). Арним никога не беше търсил дъщеря си. За него старото дете беше негова дъщеря.

Това бяха значи родителите й: пианист от световна величина и собственичка на аукционна къща за изкуство. Бяха ли това родителите, за които Фиона тайно си бе мечтала? Вместо един училищен директор и лекарка? Да, Фредерик и Карла Арним, музика и изкуство, какъв ли би бил този живот! Звучеше като рай. Живот във висшето общество на Берлин. Арт сцената щеше да е неин дом. Домът й: една голяма вила някъде там, където в Берлин се намират големите вили. Такъв щеше да е животът ми, мислеше си тя. Виктория ме е изтръгнала оттам, защото си е мечтаела да има перфектното дете. И какво беше получила? Едно невротично нещо, с което не се разбираше. Тя беше загубила една любяща майка, която до ден-днешен продължаваше да я търси и вместо това беше получила Виктория. Тя й беше изтръгвала блока за рисуване от ръцете и го бе заменяла с дървени кубчета или кукли. Виктория я дърпаше далеч от всеки инструмент, към който Фиона проявяваше интерес. Беше против да пее в хора, казваше, че е по-добре да се занимава със спорт. И ако не беше умряла, когато Фиона бе на тринадесет, все пак достатъчно млада, за да започне да следва наклонностите си, кой знае с какво ли щеше да се тормози сега, защото майка й, която не й беше никаква майка, щеше да я е накарала да тръгне по друг път. Но на тринадесет вече беше прекалено голяма, за да се впусне в някоя дисциплина като вундеркинд. Фиона рисуваше прилично, но не достатъчно добре, за да живее от това. Затова и се беше озовала от другата страна на изкуството, в търговията, независимо, че преди — вече не, сега нямаше енергията за това — си падаше по инсталации и правеше хепънинги като онова нещо на Норт Бридж. Кога за последен път беше направила нещо наистина сама? Нали беше учила в художествената академия, нали го носеше в себе си, сега в края на краищата имаше доказателство, нали бе наследила творческата енергия, или пък не? И какво правеше с нея?

Нищо.

Потисната, Фиона погледна през прозореца. Това сигурно щеше да се промени след няколко дни, щом дойдеше на себе си. Може би отвикването от диазепама променяше всичко. А пък и терапията, само леки медикаменти. Нямаше пристъпи на страх, нямаше безсънни нощи, нямаше я смазващата умора. Човек никога не остарява за изкуството. Сети се за Астрид Рьокен, на колко беше тя сега? На петдесет? По никакъв начин не създаваше впечатление, че е възрастна. Преоткриваше себе си на всеки няколко години, търсеше собствени материали, собствени теми. Не спираше.

— Искате ли да поговорим?

Не беше чула как доктор Лойд бе почукал. Или той изобщо не беше почукал?

— За какво?

— За каквото искате.

Тя бе казала, че не иска никакви терапевтични беседи, той се беше съгласил. Но нали все пак можем да разговаряме, беше попитал той. Да, да, нямам против, да разговаряме, щом трябва.

— Елате с мен в моята стая, там ще е по-удобно да поседим. Как се чувствате с новите хапчета?

Тя вдигна рамене, насили се да се усмихне.

— Много съм уморена.

— Това е нормално, когато спирате диазепама и тялото се пренастройва. След няколко дни ще мине. Тръгваме ли?

Тя кимна, скочи от перваза, на който седеше и го последва.

Вестникарска дописка, май 1984 година

Изключителният германски пианист Фредерик Арним (35 г.) от началото на месеца живее с годеницата си, сопраното Хариет Карингтън-Лойд (26 г.) и двете си деца в Лондон. „Преподаването в Моцартеум в Залцбург бе само междинна спирка, това беше ясно още от самото начало“, каза той. „Освен това от следващата учебна година синът ми ще учи в Ъпингам. Медицинското обслужване за дъщеря ми също е доста по-добро в Лондон. А пък и Хариет никога не се е чувствала добре в Австрия и Германия“, обясни преместването пианистът.