Зое Бек
Старото дете (29)

28.

Бен гледаше снимките с набръчкано чело: Фиона полугола във ваната. Свещи по ръба на ваната. Листенца от рози плуват по повърхността на водата. Дълбоки разрези по китките й. Кръв потъва във водата. Спящата красавица, помисли си той и върна снимките на Хепбърн. Седяха в чакалнята на „Роял Инфърмъри“.

— Снимките са правени от Мораг, така ли?

Хепбърн кимна.

— И филм е направила. Общо взето, детайлно е документирала деянието. Намерихме това едва когато бе завършена експертизата на лаптопа.

— Значи Фиона е била права.

— Права е била.

Бен замислено кимна.

— Но защо Мораг е искала да я убие? Или просто е било някакъв неин безумен арт проект?

Хепбърн вдигна рамене.

— Искала е да бъде Фиона.

— И това й се удаде — каза сухо Бен.

Хепбърн потупа фотоалбума, който той държеше на коленете си.

— Какво е наред днес?

— Добре ли се разбират?

— Елате с мен и вижте сама.

Бен стана и тръгна по болничния коридор. Първо понечи да почука, но след това размисли и съвсем тихо открехна полека вратата. През пролуката се виждаше Фиона, седнала на леглото на Карла. Двете разглеждаха фотоалбум, който много приличаше на този в ръката на Бен. Фиона посочи някаква снимка и каза:

— Тук сме в Сейнт Андрюс^[1]. Виждаш ли?

А Карла каза все още съвсем прегракнало:

— Значи и това е Фелицитас!

— Точно така. Това съм аз. Фелицитас. А погледни тук, това е на плажа в Къркалди^[2].

— Фелицитас — прошепна Карла, посочи една снимка и се взря в нея.

Бен внимателно затвори вратата.

— Разбират ли се?

Хепбърн изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да ревне. Тя се изкашля, обърна се за малко с гръб, след това каза:

— Окей, това ще продължи известно време. Фиона ще се справи ли?

— Надявам се.

— Взема ли нещо?

— Ходи при някакъв лекар. Наложи се да й обещая, че засега няма да я разпитвам.

Хепбърн се усмихна.

— И в какви отношения сте сега двамата?

Бен си прехапа езика. Нямаше никакво желание да й разказва как се е разделил с Нина. И как се опитваше да не тича като идиот след Фиона. Което не му се удаваше, в края на краищата в момента стоеше с нейния фотоалбум под мишница и чакаше да го повикат. Защото тук тя не искаше да има нищо нито с Патриша (тази предателка, която ме снесе на първия срещнат срещу малко секс), нито с Роджър (този сантиментален досадник, не ме занимавай с него). Затова каза само:

— Ах, оправяме се някак.

Той, разбира се, можеше да сключи сделка с полицайката: неговият личен живот срещу нейния. Много го интересуваше какво се беше случило между нея и Седрик. Но не каза нищо.

— Изглежда, че се справя много добре със задачата да се грижи за някого — каза Хепбърн.

— Всеки ден се удивлявам — каза Бен.

Фиона излезе от болничната стая и учудено се усмихна на двамата.

— Ах, искахте да влезете ли? Тя има нужда от почивка, още не може да говори много. Само ще й занеса един чай — след това погледна намръщено Бен. — Какво? За мен ли си говорехте?

— Не! — отговориха Бен и Хепбърн едновременно.

— Е, аз ще вървя — Хепбърн се сбогува и си тръгна.

— И аз трябва да тръгвам — излъга Бен и й подаде албума. — Роджър пита за теб, а Патриша е готова да потъне в земята от срам — съобщи й той накратко.

— Така и трябва да бъде — каза тя само, взе албума и допря устни до бузата му.

От: [email protected]

До: ben.edwards@scottishindependent.со.uk

Изпратено: 24.11.2009

Относно:

Бен,

Предполагам, че няма нужда да Ви обяснявам, колко безсмислено би било да се опитате да проследите този имейл и адреса, от който е изпратен. По същество:

Моите уважения относно разследванията Ви, но ако решите да направите така, че да ме подгони полицията или ако наистина възнамерявате да публикувате историята на Фиона, никога няма да получите определени информации, които интересуват Дарни. Ще ги получите едва когато съм сигурен, че не играете двойна игра. Един път вече ме излъгахте. Прилагам едно писмо до Фиона, което съм сканирал. Моля ви да го разпечатате и да й го дадете, такова нещо не бива да се чете на екран. В това отношение съм старомоден.

Не отговаряйте на мейла ми, повече няма да използвам този акаунт.

Поздравете Дарни, кажете му: Всичко ще бъде наред. Когато му дойде времето.

А.Ч.-Л.

Приложение: fiona.doc

Скъпа Фиона,

Страхувам се, че и аз имам вина за онова, което ти причини жената, която доскоро познаваше като твоя майка. Дължа ти обяснение.

Когато с Тори се оженихме и заминахме за Берлин, още от самото начало говорехме за деца. И двамата искахме, но тогава аз подцених почти маниакалното желание на Тори да има деца. Ако не беше забременяла почти веднага, сигурно щях да забележа това. Но малко след сватбата тя вече беше в деликатно положение. Помоли ме да не казвам нищо на никого, защото се страхуваше да не загуби детето. Уважих желанието й. В този период Тори носеше широки дрехи и се шегуваше с познатите ни, че вече е време за диета. По-близките ни приятели, разбира се, разбраха за какво става дума, усмихваха се, но не казваха нищо. Тогава не беше прието жените да демонстрират бременния си корем, както това се прави сега. Затова нито на мен, нито на другите им направи кой знае какво впечатление, че Тори не го изтъква.

Тя се запозна с майка ти, Карла Арним, по време на една киновечер в Британския съвет. Карла бе бременна горе-долу в същата седмица, но Тори, разбира се, не пожела да говори за това. Те си размениха телефоните, но почти не са си контактували, освен може би, ако са се срещали някъде случайно.

През март Тори роди нашата дъщеря. Беше най-щастливата жена в целия свят. Тя го казваше, а и аз също намирах, че е така. От този момент нататък вече нямаше друга тема, освен това малко, радостно момиченце. Докато един ден Тори не започна да се притеснява за здравето му. Смяташе, че детето не расте достатъчно бързо. Смяташе, че му има нещо на косата, нещо на кожата. Тя веднага хукна по лекари, но й казаха, каквото би и казал всеки: има различни фази на растежа, изчакайте още малко, това е съвсем нормално. Не на всички деца веднага им пораства косата. И така нататък. Но тя не слушаше лекарите. Тормозеше я невероятен страх, че детето й може да е болно.

Тори имаше увреден брат, Филип, което ти, разбира се знаеш, и тя ми каза, че няма да го понесе, ако нейното дете е като Филип; това щяло да я съкруши, както било съсипало майка й. Казах й: ако беше увредена, това щеше да се забележи веднага след раждането. А тя ми отвърна: има една много рядка болест — синдром на Хътчинсън-Гилфорд. Занимавала съм се с нея в докторската си работа. И разпознавам у дъщеря си всички характерни симптоми. Сигурна съм, че е болна от тази болест, ще умре след няколко години, знам колко страшно ще стане и аз никога няма да се примиря с това. Искам здрава дъщеря.

Наистина не знаех какво да правя. Уверявах я, че всичко е наред — независимо от това, че както се оказа, тя беше права. Но как можех да го знам тогава! Смятах, че просто си го внушава. Страх заради увредения й брат, интензивното изучаване на болест, която се проявява при деца…!

След това един ден тя се прибра вкъщи превъзбудена и каза, че е видяла Карла Арним в нейната галерия. Тя имала момиченце горе-долу на същата възраст, колкото нашата дъщеря. Също толкова високо, същото на тегло, същите големи очи, същото чипо носле и най-вече — напълно здраво. А Карла имала херпес зостер и трябвало да влезе в болница.

Тя ще вземе момиченцето със себе си в клиниката, каза ми Тори. Още няма детегледачка, синът й вече ходи на училище.

Не разбрах какво имаше предвид.

Детето ще бъде отделено от нея, обясни ми тя, а аз продължавах да не разбирам какво има предвид.

Докато седмица по-късно тя не уволни целия ни персонал, без да ми каже по каква причина. Имаше необичаен блясък в очите, а бузите и горяха, изглеждаше така, сякаш имаше висока температура. И не искаше да говори с мен за това.

Два дни по-късно в креватчето на дъщеря ми лежеше едно чуждо дете.

Направих го, каза Тори. Сега имаме здрава дъщеря.

Веднага си взех болнични. След това започнах да я убеждавам ден и нощ да върне детето обратно. Тя отказваше. Заключи се в детската стая. В продължение на два, три, четири дни ме заплашваше, че ако не я оставя на мира, ще убие чуждото дете и себе си. В един момент обаче забрави да заключи вратата на детската. Докато спеше, аз се промъкнах вътре, взех детето и потеглих с него към болницата. Отидох с малката в отделението на кърмачетата, но моята дъщеря вече не беше там. Една сестра ме попита дали може да ми помогне. Загубих кураж. Признавам, аз съм страхливец. Помислих си за Тори, която тогава още мислех, че обичам, за кариерата ми, която не биваше да страда заради скандали, и си тръгнах за вкъщи, където Тори вече беше превъртяла, защото междувременно се беше събудила и търсеше детето. Търсеше теб. Тя отново заплаши, че ще убие детето и себе си, ако пак се опитам да направя обратна размяна.

Стегнахме багажа на Тори, изпратих я за Англия. Последвах я след две или три седмици. Но веднага се разделихме. Не исках да имам нищо общо с това нещо — разбира се, че вече бях забъркан, но не исках да си го призная. Реших, че ще си затворя очите. И си внуших, че за децата няма никакво значение къде растат. Казах си, че щом имат родители, които ги обичат, всичко ще бъде наред. Щом Тори се убеди, че няма да я издам, отново грейна и така беше всеки ден. Мислех си, че се чувства добре и че е съвсем стабилна психически. Известно време тя се оправяше сама, но след близо година се върна при Роджър Хейуърд, за да се омъжи за него.

Аз, разбира се, прочетох във вестниците, че Карла Арним си търси детето. През всичките години събирах всичко, което се пишеше за Карла, за съпруга й и за нашето дете, и го пращах на Тори. Изпратих й и съобщението, че дъщеря ни е починала. Няколко дни по-късно прочетох, че е загинала в катастрофа, в която не повярвах.

Скъпа Фиона, ако днес ти кажа: бях млад, бях глупав и съжалявах всеки ден, тогава това може и да ти даде поне малко удовлетворение, но по никакъв начин няма да промени нищо във фактите. Едно е ясно: аз позволих дъщеря ми да бъде дадена някъде другаде и да порасне при чужди хора и едно друго дете да бъде отнето от родителите му. Аз все още съм един страхливец, както вероятно си научила от Бен. Крия се от полицията и бягам от последствията от собствените ми постъпки.

Не мога да върна нещата назад. Мога само да ти пожелая успех занапред, сега, когато най-накрая си намерила родителите си.

А.Ч.-Л.